Метаданни
Данни
- Серия
- Остриетата на Кардинала (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Lames du cardinal, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Георги Цанков, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave(2018 г.)
Издание:
Автор: Пиер Певел
Заглавие: Остриетата на Кардинала
Преводач: Георги Цанков
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: френски
Издател: Издателство „Litus“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: Litus
Излязла от печат: май 2015
Редактор: Зоя Захариева-Цанкова
Коректор: Павлина Върбанова
ISBN: 978-619-209-003-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5925
История
- —Добавяне
12.
Добраха се до параклиса следобед.
Той се намираше насред полето — там, където безлюден път се пресичаше с каменист друм. Стадо овце пасеше наблизо. Мелница, чиито криле се въртяха бавно, доминираше над пейзажа от потънали в зеленина хълмове.
— Пристигнахме — рече Байо в окрайнината на гората.
Сен Люк и той яздеха един до друг, но мелезът гледаше не толкова параклиса, колкото панорамата наоколо.
Той забеляза облак прах и каза:
— Почакайте.
Облакът се приближаваше.
Вече се различаваха конниците, препускащи в тръс по пътя. Те бяха четирима, може би петима, всичките въоръжени с рапири. Не за първи път Сен Люк и нотариусът усещаха, че са по петите им. Несъмнено имаха една цел: да хванат Байо и да измъкнат тайната му.
— Оставете ги да отминат — спокойно рече мелезът.
— Но откъде могат да знаят, че тук… — неспокойно се обади похитеният.
— Не знаят. Просто търсят, това е. Успокойте се.
Конниците спряха за кратко там, където пътищата се пресичаха. После се разделиха на две групи, които тръгнаха в различни посоки. Малко по-късно всички изчезнаха надалече.
— Ето — отбеляза Сен Люк и смушка коня си.
Байо го настигна и се спуснаха по тревист склон.
— Мисля, че тук се състоя кръщенето. Вероятно затова…
— Да, без съмнение — прекъсна го мелезът.
Те слязоха от седлата и влязоха в параклиса. Беше прихлупен, хладен, гол, а въздухът тежеше от прах. Вероятно отдавна никой не беше стъпвал тук. Подгонените от лошото време пътници го използваха за подслон.
Сен Люк свали очилата си в полумрака, потърка с пръсти изморените си очи и внимателно проучи помещението. Нотариусът почти веднага посочи статуя на свети Христофор, поставена на пиедестал в една ниша.
— Ако завещанието казва истината, това е мястото.
Те приближиха и разгледаха изваяния образ на светеца.
— Трябва да я наклоним — каза Байо. — Няма да е лесно.
Тежестта на статуята би представлявала трудност, ако Сен Люк държеше да не я повреди. Но той се засили, бутна я рязко, така че свети Христофор падна тежко и се разби на каменните плочи.
Байо се прекръсти заради извършеното светотатство.
Някой някога беше пъхнал под статуята плик, който сега лежеше на пиедестала. Нотариусът го взе, отвори го и извади внимателно откъсната страница от старо кръщелно свидетелство. Пергаментът беше на път съвсем да се разпадне.
— Това е — възкликна той. — Точно това е!
Мелезът протегна ръка.
— Дайте ми го.
— Но ще ми кажете ли най-сетне за какво става дума? Всъщност знаете ли?
Сен Люк се замисли и стигна до извода, че спътникът му има правото да бъде осведомен.
— Този документ доказва законните права на определена личност над едно завещание. Това завещание се придружава от херцогска титла.
— Господи Боже!
Байо се опита да прочете за кое знатно име ставаше дума, но мелезът му попречи. Отначало изненадан, след това мъжът се кротна.
— Може би… може би така е по-добре… Достатъчно неща зная, нали?
— Да.
— Но ето че всичко свърши. Вече нямам повод за безпокойство.
— Така е.
Тогава те чуха пристигането на конници.
— Конете ни! — възкликна тихо Байо. — Сигурно ще видят конете ни!
Преследвачите спряха пред параклиса, но не слязоха от седлата. Изморени от дългото препускане, жребците им пръхтяха. Вътре в помещението тишината продължи дълго. Нямаше никакъв изход.
Нотариусът изпадна в паника и не можеше да си обясни абсолютното спокойствие на мелеза.
— Ще влязат! Ще влязат!
— Не.
С точен и силен удар, Сен Люк прониза сърцето на Байо. Мъжът умря, без да разбере, покосен от този, който първо го беше спасил. Преди да издъхне, невярващият му поглед срещна червените и безизразни очи на убиеца.
Мелезът задържа в ръцете си трупа и внимателно го положи на земята.
След това грижливо избърса камата си, прибра я, докато решително отиваше към вратата, и излезе навън, където светлината го заслепи. Нагласи очилата си с червени стъкла, вдигна очи към небето и въздъхна дълбоко. След това погледна към петимата конници, които стояха пред него, наредени в редица.
— Свърши ли необходимото? — попита го един от тях.
— Свърших го.
— Той повярва ли, че ви преследваме?
— Да. Вие чудесно се справихте с ролята си.
— А кой ще ни плати?
— Говорете с Рошфор.
Конникът поздрави и групата пое в галоп.
Сен Люк ги съпроводи с поглед до хоризонта и остана сам.