Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (41)

11.

За Балардийо истинските срещи с Париж ставаха на Новия мост. Ако пазарът на Халите беше търбухът, а Лувърът — главата, то Новият мост беше сърцето на столицата. Сърце, което я кръвоснабдяваше, даваше й живот и движение, ръководеше буйния поток от хора, разлял се по друмите около него. Действително всички се струпваха на Новия мост. Най-вече за удобство, защото той предоставяше възможност директно да преминеш от единия на другия бряг на реката, без да прекосяваш остров Сите и неговия лабиринт от средновековни улички. Но също така и за удоволствие.

Завършен в края на царуването на Анри IV, Новият мост отначало трябваше да бъде гъсто заселен, тъй като това беше правило в град, където се използваше и най-малкото пространство за строеж. Но се отказаха от тази идея, за да не развалят гледката на кралското семейство от прозорците на Лувъра към Сите. От проекта останаха само двата широки банкета, на височина пет стъпки, които се намираха край павирания път. Тези банкети се превърнаха в тротоари, първите в Париж, от тях хората можеха да се възхищават на Сена и да се радват на свежия въздух, без да се боят, че някоя карета или забързан конник може да ги премаже. Парижани бързо оцениха мястото за разходки. Улични артисти и търговци се настаниха край парапетите и в полукръглите ниши, така че Новият мост се превърна във вечен панаир, където тълпите непрекъснато прииждаха.

— Бога ми! — възкликна Балардийо и пое дълбоко дъх. — Чувствам, че отново съм жив!

По-въздържаната Анес се усмихна.

Пешком те бяха влезли през вратата „Нел“ и преминаха покрай двореца „Невер“, за да стигнат до Новия мост. Това беше най-късият път за Лувъра, където отиваха.

— Колко е красиво! — възхити се старият войник. — Не си ли съгласна?

— Да.

— И нищо не се е променило! Виж, спомням си този смешник!

Той посочи един дангалак с окъсани дрехи, който, възседнал не по-малко жалък от него кон, възхваляваше качествата на някакъв прах, който „запазвал зъбите“. Това, че в устата му беше останал само един кътник, не смущаваше убедеността му и не притесняваше многобройните му зрители.

— Хей, вижте там! Табарен и Мондор!… Елате да ги послушаме.

Табарен и Мондор бяха прочути циркаджии, които представяха програмите си в началото на площад „Дофин“. По това време единият от тях изпълняваше неприлична песен, а другият, въоръжен с огромен иригатор за клизми, осмиваше глупавите лекари и предлагаше който иска „да измие розовото му дупе“. Публиката се тресеше от смях.

— По-късно — рече Анес. — На връщане.

— Не си весела, момиченце.

— Забрави ли, че съм баронеса?

— Баронеса, която познавам отпреди да има хубав задник и цици, която съм носил на раменете си и която съм почерпил с първата й глътка ракия.

— Бях на осем години! Отлично хрумване. Спомням си, че през нощта си изповръщах червата.

— Така се калява характерът. Бях на шест, когато баща ми стори с мен същото, което причиних на вас, госпожо баронесо Дьо Водрьой. Имате ли възражения към възпитанието, което татко ми даде?

— Хайде, старо добиче. Шавай… Казах ти, на връщане.

— Обещано?

— Да.

Движението на карети, коне, каруци и двуколки беше толкова интензивно, че беше трудно да се пресече улицата, и единственото спасение бяха тротоарите. Шарлатани, търговци, жонгльори, дресьори на дракончета, вадачи на зъби — „Няма да изпиташ болка! Ей сега ще го измъкна!“ — и разни песнопойци разиграваха комедия и привличаха клиенти на италиански, на испански, дори на латински и гръцки, за да се правят на много учени. Многобройни бяха букинистите, които предлагаха на ниски цени книги втора ръка, овехтели, изпокъсани, но сред тях понякога се криеха истински съкровища. Всички бяха разположили естрадите си, бараките си, палатките си, щандовете си. За търговското място се плащаше скъпо и се завързваха остри спорове. Тези, които нямаха право да се разпореждат тук, оставяха табелки с имената, адресите и занаятите си. Други — цветари, продавачи на стари шапки и снабдители с ракия — крещяха колкото им глас държи и обикаляха от единия до другия бряг с подноси пред корема си или влачейки колички. Всичко се продаваше и се купуваше на Новия мост. Също така много се крадеше, защото не е възможно тълпата да не привлече апашите.

Анес отмина знаменитата „бронзова виверна“ на мраморния й пиедестал — която през 1633 г. все още не беше заменена със статуята на Анри IV — и тогава забеляза, че върви сама. Върна се назад, за да намери Балардийо, заковал се пред една циганка, която тръскаше дайре и танцуваше сладострастно, а красящите полите й пайети издаваха весел металически звук. Анес дръпна за ръкава стария войник. Той отначало се опита да се възпротиви, оплете нозе в ножницата на рапирата си, но скоро наостри уши, защото дочу следния призив:

— Пробвайте си късмета! От три тегления никой не губи! За едно су ще спечелите шест! Пробвайте си късмета!

Този, който си дереше гърлото, предлагаше игра на „късмета“, което ще рече нещо като лотария. Той въртеше някакво колело, а около него се намираха предметни награди: гребен, огледало, обувалка, все вехтории, които не струваха кой знае колко, ако ги погледнеше човек по-внимателно. Балардийо не издържа, включи се в играта и щастлив, получи табакера с нащърбена повърхност. Искаше да я покаже на младата баронеса, чието търпение започна да се изчерпва, но се чу звук от кавалерийска тръба.

Заинтригувани и изплашени, хората от тълпата протегнаха шии и се разшумяха още повече.

От левия бряг войници от поделението на френските гвардейци проправяха път. Те гонеха колите и конниците от паветата, изблъскваха пешеходците на тротоарите и застанаха в три редици на стъпалата, държейки пики или мускети на рамо. Барабани биеха, след тях вървяха група елегантни кавалери — офицери, аристократи, царедворци. Пажове, облечени в кралски ливреи, пристъпваха пеша, а от двете страни на кортежа знаменитите сто швейцарци маршируваха с алебардите си. Появи се кралската каляска, цялата позлатена, теглена от шест великолепни коня и заобиколена от ескорт благородници. Дали наистина отвътре се мяркаше профилът на краля? Може би. Държана на разстояние, благодарение на пиките и на мускетите, тълпата не акламираше. Тя стоеше изпълнена с почитание и мълчалива, сякаш съсредоточена, а всички бяха свалили шапки. Появиха се други карети. Една от тях беше без герб, бяла като впряга. Принадлежеше на настоятелката на Ордена на Сестрите на Сен Жорж — прочутите „Бели дами“, които от два века пазеха френския двор от драконовата заплаха.

Както всички останали, Анес спря, мълчалива и с шапка в ръка.

Но кралската каляска не я заинтересува толкова, колкото онази без герб — още щом я видя, не можеше да откъсне поглед от нея. Когато каретата се изравни с Анес, една ръка с бяла ръкавица повдигна завеската и някаква жена си показа главата. Настоятелката не се поколеба. Тя тутакси намери очите на Анес и се втренчи в тях. Беше дълъг и протяжен миг, сякаш бялото возило се движеше на забавен ход, сякаш времето не искаше да прекъсне мълчаливото съобщество на две човешки същества, на две души.

След това каретата отмина.

Всекидневието отново потече нормално и кортежът се отдалечи. Френските гвардейци под строй се оттеглиха от тротоарите. Новият мост си възвърна обичайното оживление.

Само Анес, обърната към Лувъра, оставаше неподвижна.

— Не бих могъл да понеса този поглед — рече застаналият до нея Балардийо.

Младата жена фаталистично повдигна рамене.

— Поне ми беше спестено отиването до Лувъра.

— Няма ли да разговаряш с нея?

— Не днес… За какво? Тя вече знае, че съм се завърнала. Това е достатъчно.

И твърдо решена да мисли за друго, Анес се усмихна на стария войник:

— Е? — запита тя. — Къде ще ме заведеш?

— Къде ли?

— Хайде да послушаме Табарен и Мондор!

— Сигурна ли си?

— Нали ти обещах!