Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (40)

10.

В двореца на Ястреба, в голямата зала, Остриетата на Кардинала завършваха закуската си.

Седнал в края на дъбовата маса, Ла Фарг сериозно разговаряше с Лепра и Анес. Близо до тях Марсиак слушаше, понякога се намесваше, а през останалото време се клатеше на стола си и редеше пасианс, като задължително изкарваше четирите аса най-отгоре. Алмадес мълчеше и чакаше. Колкото до Балардийо, той си похапваше, като едновременно пушеше лулата си и сръбваше вино, поглеждайки към бедрата на Наис, която прислужваше.

— Красиво момиче, нали? — прошепна му Марсиак още когато старият войник за първи път се взря в засуканата готвачка.

— Да. Много.

— Но рядко говори. Почти е няма.

— Това е предимство.

— Наистина ли? Интересна идея…

Всички малко или повече бяха очаквали с нетърпение и боязън това събиране край трапезата, което, след искрените и кратки прегръдки при първата среща, им даваше възможност да оценят истинските измерения на дружбата си. Какво беше останало от онова, което представляваха някога? Човек никога не знае какво се е случило с приятелите, които отдавна е изгубил от погледа си, а обстоятелствата, предизвикали разформироването на Остриетата при обсадата на Ла Рошел, спускаха траурен воал над спомените им. Обаче този воал бързо се свлече и старите връзки бяха възстановени.

Състояло се по най-естествен начин, разпределението на сътрапезниците около масата изразяваше както някогашната близост, така и възкресените привички. Ето че капитанът председателстваше, а най-близо до него се намираха Лепра и Анес, с които той се съветваше на драго сърце. Мускетарят беше нещо като лейтенант в неформалната организация на Остриетата. Малко по-встрани, Марсиак беше човек, чиято стойност и таланти бяха общопризнати, но той предпочиташе да не се тика напред, никога не се дънеше и смяташе за обидно да му заповядват. Балардийо, привикнал на големи почивки преди битките, се наслаждаваше на мига.

Само три Остриета не се бяха отзовали на повикването. Единият беше изчезнал, сякаш мрачините, от които беше излязъл някога, отново го бяха погълнали след Ла Рошел. Другият ги беше предал и никой все още не беше посмял да произнесе името му. Последният беше загинал и неговата загуба беше рана, която продължаваше да кърви в паметта на другарите му.

Когато Наис напусна стаята с последните чинии в ръце, Анес погледна въпросително към Ла Фарг, той я разбра и даде съгласието си. Тогава младата жена стана и развълнувано произнесе:

— Смятам, господа, че е време да вдигнем чаши в чест на този, когото само смъртта можа да задържи далеч от нас.

Всички се изправиха с чаши в ръце.

— За Бретвил! — рече Ла Фарг.

— За Бретвил! — хорово отвърнаха останалите.

— За Бретвил — повтори Анес глухо, сякаш на себе си.

Остриетата седнаха отново, изпълнени с радост, че са познавали Бретвил, с гордост, че са го обичали, и с мъка, че са го изгубили.

* * *

— Трябва да изпълним една мисия — рече след малко Ла Фарг.

Всички слушаха внимателно.

— Задачата е да намерим някой си кавалер Д’Иребан.

— Какво е сторил? — запита Анес.

— Нищо. Изчезнал е и се тревожат за живота му.

— Хората, които не правят никому нищо, не изчезват току-така — заяви Алмадес невъзмутимо.

— Испанец ли е? — учуди се Марсиак.

— Да — каза капитанът.

— В такъв случай Испания се опитва да го намери!

— Точно това Кардиналът би желал да избегне.

Ла Фарг стана, заобиколи стола си и се облегна на рамката със събрани отпред ръце.

— Кавалерът Д’Иребан — продължи той — е наследник на испански гранд. Таен и недостоен наследник. Млад пройдоха, който е пристигнал в Париж под това измислено име, за да харчи очакващото го богатство.

— Какво е истинското му име? — попита Алмадес.

— Не го зная. Изглежда, че Испания иска да запази това в тайна.

— Вероятно защото се бои от скандал — предположи Балардийо. — Ако бащата е…

— Ако ли… — прекъсна го Марсиак. — Трябва ли да приемаме за чиста монета всичко, което ни пробутва Испания?

Но Ла Фарг с поглед накара гасконеца да замълчи и продължи:

— Бащата е зле. Скоро ще умре. А Испания иска да върне блудния син в родното гнездо, след като е установила изчезването му. Иребан сякаш се е изпарил и близките му се безпокоят да не е попаднал в някаква клопка в Париж.

— Ако е водил прахоснически живот — отбеляза Анес, — това е напълно възможно. Ако подозрителните му познати са разбрали, че е син на…

— Пак ако… — промърмори тихо Марсиак.

— Посредством специален пратеник — завърши Ла Фарг — Испания е изложила пред краля положението, безпокойството и намеренията си.

— Намеренията си ли? — възкликна Балардийо.

— Испания държи Иребан да се завърне и направо заплашва, че ще изпрати във Франция свои агенти, ако не сторим необходимото. Затова трябва да се намесим.

Лепра отдавна едва се сдържаше.

Той изгуби търпение, стана и гневно започна да се разхожда из стаята, мълчалив, с изпънато лице и блеснали очи. Първо, никак не му харесваше обстоятелството, че Испания поставя условия на Франция. Но най-вече, той не беше свалил мускетарската си мантия, за да открие същия ден, че ще се наложи да служи на чужда държава.

Вражеска държава.

Ла Фарг очакваше подобна реакция от страна на Остриетата.

— Зная какво си мислиш, Лепра.

Кавалерът застана на едно място.

— Наистина ли, капитане?

— Зная, защото и аз мисля същото. Но зная също, че Ришельо в този момент търси сближаване с Испания. Скоро Франция ще трябва да се бие в Лотарингия, а може би и в Свещената Римска империя. Тя не може да си позволи да бъде заплашвана на границата откъм Пиренеите. Трябва да се опита да се хареса на Испания и да й представи доказателства за своето приятелство.

Лепра въздъхна.

— Добре. Но защо ние? Защо отново събират Остриетата? Доколкото ми е известно, на Кардинала не му липсват шпиони.

Капитанът не отговори.

— Мисията е деликатна — започна Анес…

— … и ние сме най-добрите — добави Марсиак.

Но колкото и приятни да изглеждаха изречени или чути, тези обяснения не задоволиха никого.

Съществуваше някаква тайна, която не даваше мира на Остриетата.

Настъпи мълчание, внезапно гасконецът рече:

— Не зная кое е истинското име на кавалера Д’Иребан, и Испания няма да ни даде повече сведения. Да предположим, че е жив. Да предположим, че се крие или е попаднал в плен. В Париж има стотици хиляди души. Да намерим един от тях, дори испанец, няма да е лесно.

— Намерихме следа — обяви Ла Фарг. — Тя е несигурна и вероятно фалшива, но все пак съществува.

— Каква е? — запита Анес.

— Иребан не е дошъл в Париж сам. Движи се със спътник в гуляите. Благородник, също испанец. Авантюрист, дуелист и голям познавач на нощния живот в столицата. Името му е Кастила. Ще започнем с него. Алмадес, Лепра, вие ще ме придружавате.

Споменатите не се възпротивиха.

— Марсиак, остани тук и заедно с Гибо направи опис на всичко, което ни е необходимо. Още тази вечер обиколи кабаретата и игралните домове, в които може да са се подвизавали Иребан и Кастила.

— Разбрано. Но такива свърталища в Париж има много.

— Постарай се.

— Ами аз? — запита баронеса Дьо Водрьой.

Ла Фарг се забави с отговора си.

— Ти, Анес, трябва да се подготвиш за едно посещение.

Тя разбра и размени погледи с Балардийо.

* * *

По-късно Ла Фарг отиде при Лепра, който оседлаваше конете.

— Зная, че ти е трудно, Лепра. За всички нас завръщането на Остриетата е щастие. Но за теб…

— За мен ли?

— Кариерата ти на мускетар върви добре. Нищо не те задължава да се откажеш от нея и ако искаш моето мнение…

Капитанът не продължи.

Събеседникът му се усмихна и си спомни какво му беше казал господин Дьо Тревил, когато го посвещаваше в подробности за новата му мисия:

— Вие сте един от най-добрите ми мускетари. Не искам да ви загубя, особено ако държите да запазите мантията си. Ще застана на ваша страна. Ще заявя на краля и на Кардинала, че вие сте ми крайно необходим, което е самата истина. Може да останете. Трябва само да кажете една дума.

Но Лепра не изрече тази дума.

— Мисията не ми вдъхва доверие — призна Ла Фарг. — Испания никога не играе честно. Боя се, че тя иска да ни използва единствено за своя изгода и дори в ущърб на Франция… В крайна сметка ние няма да спечелим нищо. Докато ти може много да изгубиш…

Мускетарят оседла коня си и го погали по гривата. Беше красив дорест жребец, подарен му от господин Дьо Тревил.

— Може ли да говоря с теб искрено? — запита той.

Обръщаше се на ти към капитана само насаме.

— Разбира се.

— Войник съм: служа там, където ме изпратят. И ако това не е достатъчно, то аз съм Острие.