Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (39)

9.

През неделните и през празничните дни, когато времето беше хубаво, парижани на драго сърце излизаха да се разходят извън столицата. Отвъд предградията селата Ванв, Жантиѝ или Белвил, градчетата Медон или Сен Клу се славеха с гостоприемни странноприемници, където пиенето, танцуването и играта на топка сред свежата зеленина бяха истинско удоволствие под дебела сянка и на чист въздух. Атмосферата беше весела и слободията — пълна, дори скандална според някои. Вярно е, че понякога вечер започваха еротични игри, предизвикани от изпитото вино и от вкуса към флиртове. Клиентелата през седмицата беше по-рехава и тези сгради се превръщаха в идеални места за усамотение, където човек се радваше на спокойствие и на вкусна трапеза — така например „Мавританчето“ във Вожирар дължеше славата си на граха и на ягодите.

Сен Люк и Байо потърсиха убежище в една от тези странноприемници. След като скочиха в реката през прозореца на воденицата, в която нотариусът беше затворен, те успяха да се измъкнат от конниците, пристигнали да дирят затворника, но течението ги отнесе далеч от конете им. За да не се натъкнат на неприятеля, Сен Люк реши да продължат пеша. Вървяха няколко часа през гори и поля, внимаваха преследвачите им да не се появят на хоризонта и с подбити нозе стигнаха до едно село, в началото на което имаше хан.

В този момент Люсиен Байо беше сам в стая на първия етаж. Седнал пред трапеза, приготвена специално за него, той похапваше със страшен апетит, тъй като три дни затвор, лошо отношение и жажда бяха възбудили глада му. Все още беше по нощница — същата, с която го измъкнаха посред нощ от леглото в дома му. Но тя беше чиста поради принудителната баня в реката. Слаб, с измъчено лице, с падащи пред очите му коси, той приличаше на това, което беше: оцелял клетник.

Погледна изплашено към вратата, когато Сен Люк влезе, без да чука. Мелезът носеше пакет дрехи и го хвърли на леглото.

— За вас са. Били са на пътник, който духнал, без да си плати.

— Благодаря.

— Намерих също два оседлани коня — продължи Сен Люк и погледна през прозореца. — Умеете ли да яздите?

— Хм… Да. Малко… Смятате ли, че преследвачите все още са по петите ни?

— Сигурен съм. Искат да ни заловят и няма да се откажат… Труповете на разбойниците, които убих край воденицата, бяха още топли, когато те пристигнаха. Следователно тези конници знаят, че имаме съвсем малка преднина. Тъй като са намерили конете, с които имах намерение да избягаме, са разбрали, че сме двама и че сме тръгнали пеша. Не се съмнявайте, че в този момент претърсват околностите.

— Но ще успеем да им се изплъзнем, нали?

— Имаме шанс, ако не се бавим. Все пак те не знаят къде отиваме.

— В Париж ли?

— Не преди да приберем документа. Не преди да сме го скрили на сигурно място. Обличайте се.

Малко по-късно Байо се премени, но изведнъж рухна. Хвърли се на леглото, обхвана лицето си с длани и избухна в ридания.

— Аз… Не разбирам… — прошепна той.

— Какво? — запита го невъзмутимият мелез.

— Защо аз? Защо всичко това се случва на мен?… Водя съвсем обикновено съществувание. Учих и работих при баща си, а след това наследих кантората му. Ожених се за дъщерята на един колега. Бях добър син и смятам, че съм добър съпруг. Моля се Богу и давам милостиня. Върша делата си честно и почтено. Винаги съм желал само да живея на спокойствие… Защо тогава?

— Отворили сте неправилното завещание. И което е по-лошо, прочели сте го.

— Но такъв е моят дълг на нотариус!

— Така е.

— Несправедливо е.

Сен Люк не отговори.

От негова гледна точка справедливостта не съществуваше. Съществуваха само могъщи и слаби, богати и бедни, вълци и агнета, живи и мъртви. Така вървеше светът и така щеше да продължи вовеки веков. Всичко останало беше само литература.

Той се приближи към нотариуса с надеждата да му помогне да се стегне. Мъжът изведнъж стана и силно го прегърна. Мелезът се вкамени, а другият говореше, без да спира:

— Благодаря, господине. Благодаря… Не зная кой сте вие. Не зная кой ви изпраща… Но без вас… Бога ми, без вас!… Повярвайте във вечната ми признателност, господине. Нищо не бих могъл да ви откажа. Вие ме спасихте. Дължа ви живота си.

Бавно, но решително Сен Люк се отдръпна.

След това сложи ръце на рамената на Байо, разтърси го и нареди:

— Погледнете ме, господине.

Нотариусът се подчини и очите му се впериха в червените стъкла на очилата на кавалера.

— Не ми благодарете — продължи Сен Люк. — И не се опитвайте да отгатнете кой ме изпраща, нито защо. Правя това, което е необходимо, понеже ми плащат. Щяхте да бъдете мъртъв, ако ми бяха заповядали да ви убия. Така че никога повече не ми благодарете. Мястото ми не е нито в романите, нито в хрониките за епохата. Не съм герой. Аз съм само рапира. Противно на вас, не заслужавам никакво уважение.

Байо отначало слушаше с недоверие, но после разбра смисъла на изреченото.

Накрая, съвсем слисан, той кимна в знак на съгласие и сложи на главата си баретата, която мелезът му беше донесъл.

— Да побързаме — заключи Сен Люк. — Всяка пропиляна минута може да ни погуби.

Нотариусът напусна стаята пръв и докато несръчно се качваше на седлото в двора на хана, мелезът остана за малко вътре, за да плати на съдържателя и да му прошепне нещо на ухото. Мъжът внимателно се вслуша в дадените му инструкции, съгласи се да ги изпълни и получи допълнително златна монета.

По-малко от половин час след потеглянето на Сен Люк и на Байо въоръжените конници пристигнаха. Ханджията ги чакаше на прага.