Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (38)

8.

Една карета, теглена от два коня, влезе в Париж през вратата „Ришельо“, премина по улицата със същото име покрай градините на Кардиналския дворец и хълма Сен Рош, стигна до кейовете и прекоси Сена по дървен мост, за който се плащаше пътна такса: Червения мост, наречен така заради цвета на миниума, с който беше боядисан. Каретата навлезе в предградието Сен Жермен, което, разраствайки се около прочутото си абатство, се беше превърнало едва ли не в отделен град и очакваше да бъде административно прикрепено към столицата.

Нов квартал се издигаше на земята край Червения мост. Дълго време тук пейзажът представляваше кален бряг и огромен празен терен — Пре о Клер, преди в началото на века Маргарита Наварска да реши да построи имение. Така възникнаха кеят, луксозният малък дворец, големият парк и манастирът на августинките. Първата съпруга на Анри IV взе заеми, за да финансира каприза си, и не се отказа въпреки извършените злоупотреби — оттам, както се твърди, идва името на кея Малаке, което ще рече „зле придобит“. През 1615 г., когато почина, тя остави великолепна собственост, но и 1 300 000 ливри дълг! Кредиторите тутакси изпълзяха. За да бъдат възмездени, целият имот беше обявен на търг, парцелиран и продаден на инвеститори, които трасираха и прокараха нови улици.

Управлявана от сигурната ръка на посивял кочияш със солидно телосложение, който пушеше керамична луличка, каретата премина по кея Малаке, след това зави по улица „Светите отци“. На височината на болницата „Шарите“ тя се шмугна в улица „Сен Гийом“ и скоро спря пред голяма и мрачна обкована врата.

В полуизтрита от времето емблема хищна птица, изваяна от тъмен камък, украсяваше фронтона.

* * *

Седнал на първото стъпало на външното каменно стълбище в двореца на Ястреба, Марсиак скучаеше и играеше сам на зарове, когато чу силно удряне по входната врата. Той повдигна глава, видя господин Гибо, който, куцукайки с дървения си крак, прекоси двора, за да отиде да провери кой пристига. В същото време Алмадес се появи на отворения прозорец.

Малко по-късно през вратичката, предназначена за пешеходци, влезе някаква жена. Доста висока, слаба, облечена в сиво и червено, тя носеше рокля, чиито поли бяха повдигнати от дясната страна. Под тях се показваха мъжки панталони до коленете и ботуши. Широката й шапка беше украсена с две големи щраусови пера — едното бяло, а другото алено. Имаше и воалетка, която скриваше лицето й, за да го предпази от прахта, полепваща по всеки, предприел дълго пътуване с карета по неравните пътища. Прозираше устата й, красива, с пълни и тъжни устни.

Без да се интересува от Марсиак, който се приближи до нея, тя погледна към двореца, сякаш се готвеше да го купува.

— Добър ден, госпожо.

Жената се обърна към него и го стрелна с очи, без да отговори.

Но на устните й се появи усмивка.

— С какво мога да ви услужа? — настоя гасконецът.

От прозореца Алмадес избра този миг, за да се намеси.

— Паметта ви не струва, Марсиак. Не разпознавате приятелите.

Смаян, Марсиак присви рамене и свъси вежди, след което даде израз на спонтанната си радост, когато баронеса Дьо Водрьой повдигна воалетката си.

— Анес!

— Добър ден, Марсиак.

— Анес! Ще ми позволиш ли да те целуна?

— Позволявам.

Те се прегърнаха приятелски, независимо че преди да се отдръпне, младата жена трябваше да отблъсне една ръка, която се плъзна по бедрата й. Но удоволствието, което гасконецът проявяваше при срещата, изглеждаше искрено и сърце не й даде да го наруши.

— Какво щастие, Анес! Какво щастие!… Значи ти също ще се присъединиш към нас?

Анес показа пръстена с печат, който беше сложила над ръкавицата си от сива кожа.

— Бога ми — каза тя. — Един ден…

— … винаги! — прекъсна я Марсиак. — Знаеш ли, че често си мислех за теб през тези пет години.

— Наистина ли? Бях ли облечена?

— Понякога! — възкликна кавалерът. — Понякога!

— Доколкото те познавам, това е мил комплимент.

Алмадес, който се беше махнал от прозореца, излезе от вратата на сградата.

— Бъдете добре дошла, Анес.

— Благодаря. Аз също се вълнувам от срещата си с вас. Уроците ви по фехтовка ми липсваха.

— Ще започнем отново, когато желаете.

Докато траеха тези излияния, Гибо сам отвори двете крила на входната порта. Каретата влезе, карана от Балардийо, който скочи от капрата и с лула в устата се усмихна широко. И този път срещата беше весела и приятна, особено между стария войник и гасконеца: двамата имаха общи спомени за опразнени бутилки и обърнати фусти.

Трябваше да разтоварят каретата, да я приберат в хангара, да свалят багажа и да отведат конете в конюшнята. Този път всички помогнаха на портиера, който обаче не разреши на Анес да пипне каквото и да било. Тя не го послуша, но с удоволствие се запозна с прелестната и срамежлива Наис, която излезе от кухнята, щом чу чужди гласове.

На свой ред Ла Фарг изникна.

Без да предизвиква вцепенение, появата му все пак укроти веселбата на двора.

— Добре ли пътува, Анес?

— Да, капитане. Наредих да впрегнат конете веднага щом получих писмото от вас, и пристигнах бързо.

— Добър ден, Балардийо.

— Капитане!

— Тук е все така тъжно — рече младата жена и посочи ужасяващите сиви камъни на двореца на Ястреба.

— Сега малко просветля — обади се Марсиак.

— Всички ли се събрахме, капитане?

Изпънат и строг, стегнат в сивосинкавия си дублет и сложил ръка на дръжката на рапирата си, Ла Фарг свъси вежди и помълча, преди да отговори, а погледът му бе насочен към външната порта.

— Почти.

Всички се обърнаха и видяха мъжа, който, с бяла рапира на кръста, им се усмихваше, без да е ясно дали усмивката му е меланхолична, или само нежна.

Лепра.