Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (36)

6.

Дълга нощ измина, откакто капитан Сен Жорж заповяда на Ленкур да предаде рапирата си, и подписа арестуването му за измяна. След това, с многобройна охрана, затворникът беше отведен в „Шатле“, където взеха и последните му лични вещи, преди да го пратят в килията. За света той сякаш беше потънал в недрата на земята.

Вече не съществуваше.

През 1130 г. Луи VI построи малък укрепен замък — на френски „шатле“, за да защитава Търговския мост на десния бряг на Сена. Станал ненужен след издигането на крепостната стена от Филип II Огюст, „Големият Шатле“ — наричан така, за да се различава от „Малкия Шатле“, построен от другата страна на реката — изгуби военното си предназначение. Свети Луи го разшири, Шарл IV го преобрази, а Луи XIII го реставрира. През XVII век „Шатле“ стана седалище на превотския съд^[1], а главната кула приюти затвор. Килиите бяха разположени на няколко етажа и всяка си имаше име. Най-горе се намираха общите помещения, където се трупаха много затворници: Хубавата гледка, Залата, Варварската обител, Павилионът; под тях имаше три индивидуални килии: Касапницата, Бомон и Дрозда; отдолу беше друга обща зала — Занданът, и накрая, в подземията, най-страшните килии, без въздух и светлина: Дупката, Ямата, Геената и Единочката.

Хвърлиха Ленкур в Геената, където той тъпчеше сам по гниеща и пълна с гадини слама. Поне го съжалиха и не го тикнаха в Дупката, където спускаха затворника с въже. Дъното на тази клоака тънеше в блатна вода и имаше формата на обърнат конус, така че човек не можеше нито да седне, нито да легне, нито дори да се облегне.

Откакто вратата хлопна зад гърба на Ленкур, изминаха часове, протяжни и изпълнени с мълчание, в абсолютен мрак. Някъде отдалече понякога се чуваше ехото на нечий стон, на някой полудял от самота затворник или на клетник, подложен на мъчения. Терзаеше го и шум от вода, бавно се стичаха капки в мръсните локви. Плъхове чегъртаха с нокти влажните камъни.

Изведнъж, най-вероятно сутринта, някакъв ключ се превъртя в бравата. Влезе благородник с посивели мустаци, а тъмничарят му даде запалена факла, преди да затвори вратата.

Ленкур стана и присвивайки клепачи, разпозна Брюсан.

— Не би трябвало да сте тук, Брюсан. Никой не знае, че съм в затвора.

— Вземете — отвърна мъжът и му подаде бутилка вино и комат бял хляб.

Бившият гвардейски енсин на драго сърце прие дара. Той лакомо захапа хляба, но съумя да се овладее и започна бавно да го дъвче. След това отпи глътка вино и попита:

— Как успяхте да дойдете при мен?

— Офицерът на пропуска ми дължеше една услуга.

— Тя равнява ли се на онова, което той сега стори за вас?

— Не.

— Значи сте му длъжник… Съжалявам, при това всичко е безсмислено. Все пак ви благодаря… Сега си тръгвайте, Брюсан. Вървете си, преди напълно да се компрометирате.

— Времето ни е кратко. Но искам да ми кажете нещо.

С небръснати бузи и изострени черти, Ленкур се опита леко да се усмихне.

— Дължа ви го, приятелю.

— Само ми кажете, че всичко това не е вярно — разгорещи се старият гвардеец. — Кажете ми, че грешат. Кажете ми, че не сте шпионин, за какъвто ви обявяват. Кажете ми, в името на приятелството, а аз ще ви повярвам и ще ви защитя!

Затворникът дълго гледа войника.

— Не искам да ви лъжа, Брюсан.

— Значи е вярно?

Мълчание.

— Господи! — възкликна Брюсан. — Вие?… Предател?…

Смазан, разочарован, все още неспособен да повярва на чутото, той отстъпи една крачка. Най-после, като човек, готов да се изправи срещу неизбежното, се изпълни с вдъхновение и възкликна:

— Тогава говорете, Ленкур. Каквото и да се случи, ще бъдете съден и ще си получите заслуженото. Но не избягвайте отговора на моя въпрос…

Ленкур потърси най-точните думи.

— Предателят изменя на господарите си, Брюсан.

— И какво?

— Мога да ви се закълна, че не съм изменил на моите.