Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (35)

5.

Тази сутрин, отпусната нехайно на дълга и ниска пейка, виконтеса Дьо Маликорн вкусваше покоя на цветната си градина, когато й известиха, че е дошъл маркиз Дьо Ганиер. Беше поставила на мраморния плот до себе си странното кълбо, изпълнено с тайнственост; галеше го нежно, сякаш ласкаеше главичката на заспало коте. Вътрешните колебания на Сферата на душата се проявяваха при всяко докосване и когато излезе на терасата, Ганиер предпочете да гледа в друга посока. Той познаваше опасността, която представляваше глобусът. Имаше ясно съзнание за неговото предназначение и се учудваше от безгрижието, с което младата жена се отнасяше към реликвата, поверена й от Господарите от Черния нокът.

— Добър ден, господин маркиз. Каква новина ми носите при изгрев-слънце?

— Лепра е мъртъв.

— Лепра ли?

— Пратеникът, когото Маланконтър и хората му не успяха да спрат между Брюксел и Париж. Благодарение на получените от вас сведения успях да му устроя засада близо до вратата „Сен Дьони“.

— Господин Лепра… — промълви замислено младата жена. — Виж ти…

— Мускетар на краля — позволи си да обясни Ганиер.

— И едно от някогашните Остриета на Кардинала. Не ви ли казах, че скоро отново ще чуем за тях?

— Помня. Обаче…

— Убихте ли го?

— Да. Пратих му куршум в сърцето.

— Поздравления. А писмото?

Елегантният маркиз си пое дълбоко дъх.

— Не беше у него.

Тогава, за първи път от началото на разговора им, виконтесата вдигна поглед към госта си. Ангелското й лице остана невъзмутимо, но очите й заблестяха гневно.

— Не ви разбрах.

— Не го носеше. Може би в крайна сметка въобще не са му го давали.

— Подиграли са се с нас, докато истинският пратеник е пътувал дискретно, по други пътища и без да срещне препятствия.

— Така мисля.

— Да — рече виконтеса Дьо Маликорн, като отново огледа градината си. — Наистина, възможно е…

За момент замълчаха и Ганиер се почувства в небрано лозе, тъй като неговото съвършено възпитание не му позволяваше да седне, без да е поканен. Затова остана прав, в неудобна поза, държейки в ръка белгийските си кожени ръкавици.

— Ако писмото е в Лувъра — започна той…

— Това означава, че кралят и Кардиналът знаят, че ние представляваме заплаха за Франция — завърши изречението красивата млада жена. — Обзалагам се, че перспективата скоро да си имат работа с Черния нокът в кралството не им изглеждаше приятна.

По леката усмивка, която изгря на устните й, човек можеше да се досети, като размисли, че тази идея я очарова.

— Не си струва да плачем за разляното мляко — заключи тя образно. — Сега имаме други важни задачи…

Стана, взе ръката на маркиза и заедно тръгнаха към градината. Тази инициатива изненада Ганиер, който обаче почти веднага разбра, че виконтесата иска да бъдат по-далече от евентуални недискретни уши. Дори тук, дори в дома й.

— Спомняте ли си — рече тя най-сетне, — че нашите братя и сестри от Испания обещаха да ни изпратят доверен човек. Това вече е факт: Савелда е в Париж.

— Продължавам да мисля, че трябва да го държим настрана от делата си.

— Невъзможно — прекъсна го виконтесата. — Напротив, посрещнете го добре. Не скривайте от него нищо и го използвайте по най-подходящия начин. Тъй като и двамата се досещаме, че мисията на Савелда е да ни наблюдава, не трябва да позволяваме той да усети подозренията ни. Нека покажем, че сме благодарни за честта, която Великата ложа на Испания ни гласува, като поставя подобна личност на наше разположение…

— Така да бъде.

След като се разбраха, виконтесата премина към друга тема:

— Кога ще заловите Кастила?

— Скоро. Вероятно тази нощ.

— А момичето?

— Кастила ще ни отведе при нея и ще я отвлечем.

— Натоварете Савелда с тази задача.

— Но…

— Така ще го впрегнем на работа. И ще освободи ръцете ни, за да подготвим първата си церемония за посвещаване. Когато това стане, във Франция ще съществува ложа на Черния нокът, а братята ни от Испания, колкото и да ревнуват, ще са безсилни.

— Тогава вие ще получите ранга на Господарка.

— А вие — на Първия посветен… Но да не се радваме още на победата. Мнозина са се провалили, защото прекалено рано са смятали, че са успели, и не са усетили близката опасност. Аз обаче предчувствам тази опасност.

В дъното на градината, сред потънал в зеленина кът, имаше пейка. Виконтесата седна и покани Ганиер да я последва.

— Ще ви кажа нещо — прошепна тя, — което господарите ни и Савелда не бива да знаят: вчера един от нашите агенти е заловен в Кардиналския дворец.

— Кой?

— Най-добрият. Най-опитният. Най-ценният.

— Ленкур!

— Да. Ленкур… Все още не зная какво точно се е случило, но арестът е факт. Господин Дьо Ленкур е бил разкрит. В този момент е в затвора и навярно чака да го разпитат.

— Къде?

— В „Шатле“.

— Ленкур няма да проговори.

— Ще видим. Но въпреки всичко трябва да вземем мерки за сигурност.