Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (34)

4.

Доволен от сведенията, които му предостави Великият кесар, Сен Люк изчака зората, за да премине към действие.

Мястото чудесно подхождаше на предназначението си: дискретно, изолирано от пътя, благодарение на гората, която го обгръщаше, и на по-малко от час път до Париж. Беше в далечната периферия на предградието Сен Жак, близо до махала, чиято мълчалива камбанария стърчеше. Старата воденица, с отдавна престанало да се върти колело, беше построена край брега на реката. Камъните й устояваха на времето, но покривът, както и покривите на съседните сгради — навес, житница, къщата на воденичаря — бяха пострадали от валежите. Все още здрава стена ограждаше изоставената собственост. Портата й излизаше на единствената пътека, която водеше насам, неизползвана откакто воденицата не работеше.

Откъде Великият кесар знаеше, че Гарваните бяха установили тук едно от своите скривалища? И как се беше досетил, че Сен Люк ги търси? В края на краищата това нямаше значение. Важното беше, че информацията се оказа точна. Оставаше една загадка: причините, поради които владетелят на Двора на чудесата беше помогнал на мелеза. Безспорно имаше интерес Сен Люк да успее и да унищожи Гарваните. Тази банда се подвизаваше в провинцията и в предградията от две години и беше започнала да проявява апетити към столицата. Очертаваше се териториален конфликт, който Великият кесар несъмнено правеше всичко възможно да избегне. Но той най-вече се страхуваше, че действията на Гарваните, дори индиректно, в дългосрочен план ще му се отразят зле. Тези разбойници палеха къщи, изнасилваха, измъчваха с удоволствие, често пъти — убиваха. Те тероризираха населението и дразнеха властите, които се готвеха да реагират жестоко и безпощадно, да мобилизират, ако е необходимо, военен отряд и да устроят десетки засади.

Гарваните неминуемо щяха да загубят битката. Но не всички удари щяха да паднат върху тях. Дворът на чудесата също щеше да си изпати и вождът му желаеше да избегне опасността. Въпреки това Сен Люк сериозно рискува, като отиде да го намери във владенията му на улица „Ньов Сен Совьор“ и се опита да измъкне информация от него. Но времето беше крайно недостатъчно и мелезът не се спираше пред нищо, за да изпълни целите си. Някой ден щеше да плати цената за дързостта си. Никой не смееше да пришпорва Великия кесар.

Някакъв мъж дремеше на стол пред къщата на воденичаря, рапирата му висеше на рамката на стола, а пищовът се подаваше на кръста му. Шапка закриваше очите му, беше се загърнал в една от онези големи черни пелерини, които бяха отличителен знак за бандата. Цяла нощ беше бдял на пост и зъзнеше.

Друг Гарван излезе от къщата. Целият в кожа и шаяк, той се прозина, с лявата ръка се почеса по задника, а с дясната по брадичката, след това разтърси рамото на другаря си. Часовият се събуди и на свой ред се прозина. Те размениха няколко думи и облеченият в кожа мъж се отдалечи, като разкопчаваше колана си. Той отиде под навеса, където бяха завързани конете, събу си гащите, приклекна, шумно си свърши малката работа, въздъхна с облекчение и започна и голямата, когато Сен Люк го изненада отзад и преметна кожен ремък през врата му.

Неспособен да извика за помощ, разбойникът се опита да разхлаби каишката, която пристягаше плътта му, и рязко се изправи. Без да го изпуска от прегръдката си, мелезът стори същото и притегли жертвата си към себе си, като отстъпи две крачки назад. Гарванът беше спънат от свалените си гащи. Разпери ръце и залитна, но не падна, тъй като Сен Люк го задържа. Мъжът се съпротивяваше, въртеше се, колкото можеше. Нозете му тъпчеха яростно влажната от урината земя. Хрипове излизаха от гърдите му, а лицето му силно почервеня. Ноктите му се забиваха в приклещеното му гърло, но бяха безсилни да изтеглят ремъка. Тогава той се опита да нанесе удар и юмруците му се насочиха към лицето на мелеза, който, невъзмутим и концентриран, бързо се отдръпна. Ужасът раздираше вътрешностите на клетника. Кафяви и лепкави гадости потекоха по голите му бедра и шумно паднаха на земята. С последни сили, Гарванът отчаяно подири подкрепа, но тя нямаше откъде да дойде. Конвулсиите на тялото му отслабваха. Най-накрая трахеята му изхрущя и от члена му потече белезникава течност. С изплезен език и облещени очи, мъжът бавно се свлече в собствените си изпражнения, а палачът му го наблюдаваше.

Конете почти не бяха помръднали.

Сен Люк остави мръсния труп, зави кожения ремък и нагласи кръглите си очила с червени стъкла на носа си, преди да излезе навън и да огледа обстановката.

Разбойникът беше на поста си. Изпружил нозе и скръстил ръце пред корема си, той беше нахлупил шапката върху очите си и спеше на стола, чиято облегалка беше подпряна на стената на къщата.

Мелезът извади камата си и с решителна крачка тръгна към мъжа. Онзи го чу да идва, но помисли, че другарят му се връща.

— Е? Облекчи ли се? — попита той, без да вдигне глава.

— Не.

Гарванът подскочи, а пищовът падна от кръста му. С един жест Сен Люк затвори устата му с ръка и го притегли надолу, за да не му позволи да стане от стола. Насочи камата под брадичката му. Острието проникна рязко, проби небцето и потъна в мозъка. Разбойникът умря мигновено, облещил огромни очи.

Мелезът изчисти камата си в рамото на Гарвана и остави трупа на стола, свлечен надолу, с висящи ръце. Сен Люк преброи шест коня под навеса. Шест без двама. Оставаха четирима.

Приближи се до вратата, залепи ухото си и леко натисна дръжката. Вътре двама току-що излюпили се от леглата Гарвани похапваха скромна закуска и разговаряха с гръб към него, единият седнал на буренце, а другият — на нестабилна табуретка.

— Скоро няма да има вино.

— Зная.

— Нито хляб. А ти искаше да храниш онзи…

— Добре, добре… Днес ще се свърши.

— И вчера каза същото.

— Повярвай ми, днес — край. Те няма много да се забавят.

Сен Люк влезе безшумно. Минавайки, грабна един ръжен от студената камина.

— Във всеки случай, да знаеш, че нямам намерение да прекарам още една нощ в тази съборетина.

— Ще правиш каквото ти се каже!

— Хайде да видим!

— Няма нищо за виждане. Спомняш ли си за Фигар?

— Не. Не съм го срещал никога.

— Защото той не ни се подчини, преди ти да се появиш.

Сен Люк тръгна към тях по-бързо и по-тихо от обикновен убиец. Първият се строполи с разбит от ръжена череп. Вторият не успя да се изправи и на свой ред се свлече с размазано слепоочие.

Две секунди. Два удара. Двама мъртъвци. Никакъв вик.

Мелезът се готвеше да захвърли окървавения ръжен върху корема на един от труповете, когато чу пантите да проскърцват.

— Е, момчета — възкликна някой. — Плюскате, нали?

Сен Люк се завъртя и присви ръката си.

Ръженът изхвръкна и се заби между очите на Гарвана, който, разрошен и разгърден, не подозираше нищо. Мъжът залитна назад и се просна по гръб.

Четири и един правят пет — сметката не излизаше.

Стиснал в дясната си ръка дръжката на рапирата, мелезът премина в стаята, от която току-що излезе убитият разбойник.

Там бяха постлани походни легла и на едно от тях последният оцелял от клането криеше глава, парализиран от ужас. Беше млад, почти юноша, може би на четиринайсет или петнайсет години. Над горната му устна имаше рус мъх, а лошо акне загрозяваше бузите му. Разбуден от шума, не можеше да откъсне поглед от трупа и от острието от ковано желязо, забито в челото му. Ръженът бавно се изплъзна и разкри зейнала рана, разкъсваща кожата. Той се стовари шумно на земята.

Трясъкът накара младежа да се разтрепери. Насочи вниманието си към мелеза с червените очила. Смъртнобледен и с разкривени черти, с пълни със сълзи очи, напразно се опита да произнесе някакви думи, но по-скоро тръсна глава — израз на безмълвна и безнадеждна молба. Изправи се, опита се с ръце и с лакти да се опре на стената. Носеше само риза и панталони до коленете, а те вече бяха изцапани с урина.

— Ми… Милост…

Сен Люк тръгна бавно към него и извади рапирата си.

* * *

Люсиен Байо трепереше от страх, от студ и глад. Беше само по нощница и голата земя, върху която лежеше, беше толкова студена, колкото камъка, на който понякога се облягаше.

Бяха изминали три нощи, откакто непознати го изненадаха, докато сънуваше сладко в апартамента, който обитаваше над кантората си на нотариус. Завързаха го здраво, нахлупиха качулка на главата му, след това го пребиха. Какво бяха сторили с жена му, която спеше до него? Той се събуди тук, със завързани крака и китки, на място, което не можеше да познае, тъй като все така не виждаше нищо заради непрозрачната качулка. Закрепена на стената, къса и тежка верига беше увита около кръста му. Нямаше понятие какво искат от него. Единственото сигурно беше, че се намира не в Париж, а в провинцията. Това издаваха обкръжаващите го шумове, които му даваха възможност да пресметне от колко дни е затворник.

Чувствайки се изгубен, той успя да прегризе превръзката, която запушваше устата му, и нададе вик, изкрещя, колкото му стигаха силите. Най-накрая чу да се отваря някаква врата, крачки на неколцина мъже с ботуши приближиха и един груб глас изрече:

— Тук сме само ние и ти. Никой друг няма да те чуе. Но виковете ти ни вбесяват.

— Какво… Какво искате от мен?

Вместо да му отговорят, отново започнаха да го бият. По корема и по бедрата. С един ритник дори му избиха зъб. Той го глътна, а устатата му се изпълни с кръв.

— Не по главата! — нареди същият глас. — Трябва да го предадем жив.

От този момент нататък нотариусът не помръдна. Часовете и нощите минаваха, изпълнени с несигурност и с ужас от очакващата го съдба, без никой да помисли да му даде да хапне и да пийне…

Някой блъсна вратата и влезе.

Като по инстинкт, Байо се опита да се предпази:

— Умолявам ви — прошепна той. — Ще ви дам всичко, което притежавам.

Махнаха качулката му и щом привикна със светлината, видя, че някакъв мъж се беше навел над него. Непознатият беше облечен като кавалер, със сабя на кръста, носеше странни очила с червени стъкла, които прикриваха очите му. Нещо мрачно и заплашително се излъчваше от него. Нотариусът се изплаши.

— Не се отнасяйте зле с мен, моля ви…

— Казвам се Сен Люк. Мъжете, които ви отвлякоха, са мъртви. Дойдох да ви освободя.

— Да ме… Да ме освободите ли?… Мен…?

— Да.

— Кой… Кой ви изпрати.

— Няма значение. Проговорихте ли?

— Какво искате да кажете?

— Били са ви? Най-вероятно, за да си изкажете и майчиното мляко? Казахте ли им всичко, което знаете?

— Но по какъв въпрос, господине?

Мелезът въздъхна и търпеливо рече:

— В последно време вие сте открили и прочели едно забравено завещание. Това завещание е посочвало къде може да бъде намерен определен документ.

— Това ли било?

— Е?

— Не. Нищо не съм разкривал.

Сен Люк замълча.

— Кълна се! — настоятелно продължи нотариусът. — Те не ми зададоха никакви въпроси!

— Добре!

Мелезът едва сега отвърза Байо, който попита:

— А жена ми?

— Тя е добре — отговори Сен Люк, макар в действителност да нямаше понятие какво се е случило с нея.

— Благодаря на Бога!

— Можете ли да ходите?

— Да. Слаб съм, но…

Чу се цвилене, приближаваше цяла кавалкада. Като остави на нотариуса грижата да освободи сам китките си, Сен Люк отиде до вратата. Байо прояви интерес към околната среда. Намираха се в изоставена и прашна воденица, до огромен воденичен камък.

Мелезът погледна навън и съобщи:

— Шестима конници. Несъмнено тези, на които е трябвало да ви предадат.

— Свети Боже!

— Умеете ли да се биете? Или поне да се защитавате?

— Не. Загубени сме, нали?

Сен Люк забеляза надупчена от дървояди стълба и тръгна нагоре, като прескачаше по четири стъпала.

— Оттук — рече той след малко.

Нотариусът се качи подир него, където се намираше горната част на колелото, закрепена със спускаща се надолу вертикална ос, която някога е задвижвала механизма.

Мелезът счупи едно прозорче.

— Трябва да се измъкнем през този отвор и да се хвърлим в реката. Течението ще ни отнесе надалеч. Ако имаме малко повече късмет, няма да ни усетят. Жалко за конете, които ни чакат в гората.

— Но аз не мога да плувам.

— Ще се научите.