Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (31)

1.

Големи факли осветяваха вратата „Сен Дьони“, когато кавалерът Лепра д’Оргьой пристигна там час след като се спусна мракът. Изморен, мръсен, прегърбен и с изтръпнал кръст, той се чувстваше не по-добре от коня си. Свело глава, клетото животно едва се влачеше и залиташе на всяка крачка.

— Пристигнахме, красавецо — рече му Лепра. — Заслужи си цяла седмица да почиваш в конюшнята.

Въпреки умората, той представи пропуска си с уверена ръка, без да сваля шапка и без да слиза от седлото. Изпълнен с подозрение, офицерът от буржоазната милиция първо вдигна фенера си, за да огледа добре този въоръжен кавалер, чиято съмнителна физиономия го подплаши: обрасли страни, остри черти, студен поглед. След това той обърна внимание на документа, а като видя височайшия подпис, незабавно се промени, поздрави и нареди да отворят вратата.

Лепра благодари с кимане.

Вратата „Сен Дьони“ предоставяше много удобен достъп до Париж. Опирайки се на запад на новопостроена и укрепена крепостна стена, която обхващаше стари предградия, тя беше крайна точка на улица „Сен Дьони“, която, от север до юг, преминаваше по целия десен бряг на столицата, чак до затвора „Шатле“, който се издигаше пред Моста на обменителите. През деня тази почти права артерия се радваше на вихрен и шумен живот. Но щом паднеше мрак, се превръщаше в тясна пътека, подчинена на безмълвните и ужасяващи сенки. Впрочем през нощта целият Париж изглеждаше по същия начин.

Лепра бързо разбра, че го следят.

Отначало го предупреди инстинктът му. След това усети особеното мълчание, в което някой се беше стаил. И най-сетне — едва доловимия шум от някакъв покрив. Наближаваше болницата „Света Троица“, когато забеляза дулото на пищов да се подава между два комина.

— Дий! — смушка с шпори корема на коня си.

Изненаданото животно направи последни усилия да полети напред.

Прозвучаха изстрели.

Куршумите свистяха във въздуха, но не улучиха целта си.

Конят препускаше в галоп, но някакво препятствие го спъна и подкоси. Процвили ранен, падна тежко на една страна и повече не помръдна.

Лепра се строполи на земята. Ударът беше жесток и остра болка прониза ранената му ръка. Свил устни, той застана на колене…

… и видя веригата.

По парижките улици имаше поставени специални подпорки, които позволяваха да бъде обтегната верига през пътя — старо средновековно приспособление, чиято цел беше да възпрепятства движението на тълпите при метежи. Офицерите от милицията залагаха тези букаи, които не можеха да бъдат махнати без ключ. Те бяха широки и много здрави, твърде ниски, за да спрат конника, но достатъчно високи, за да го принудят да ги прескача. В мрака представляваха опасен капан.

В този момент Лепра разбра, че целта на убийците не беше да го премахнат и че истинското място на засадата бе тук, на ъгъла на улица „При мечките“, недалеч от един от малкото фенери, които запалваха след залез-слънце и които светеха, докато големите им лоени свещи изгорят.

Трима мъже се появиха от сумрака, пристигнаха и други. С ръкавици и ботуши, въоръжени с рапири, те носеха шапки и големи тъмни мантии, а черни шалове прикриваха лицата им.

Лепра трудно се изправи, извади драконовата си рапира и тръгна на бой с онези, които го заплашваха. Направи финт и единият от тях прелетя покрай него, понесен от устрема си. След това блокира атаката на втория и блъсна третия с рамо. Изнесе левия си крак напред, прониза нечие гърло и отстъпи светкавично, за да избегне насоченото към него острие. Появиха се други двама маскирани противници. Кавалерът Д’Оргьой се отдръпна и незабавно контраатакува. Докопа нападателя си за яката и го размаза в стената. След това парира удара на втория, отвърна, успя да наложи своя ритъм, за да срази поредния враг и да се заеме със следващия. Обстоятелството, че е левак, му даваше известно предимство, но отворената рана на ръката му го поставяше в неизгодно положение, а противниците му сякаш извираха: когато един биваше обезвреден, на негово място изникваше друг. Най-накрая той прониза нечие рамо и със страшен удар на дръжката на рапирата разби слепоочието на новата си жертва. Тази атака му струваше лош прорез в бедрото, но той успя да се възстанови, докато раненият в рамото побягна, а другият падна мъртъв върху калната земя.

Последните двама нападатели не тръгнаха веднага на щурм. Те предпазливо опитаха да обградят кавалера. Той опря гръб в стената, застана нащрек и внимаваше да не ги изпуска от поглед. Ръката и бедрото го боляха. Пот замъгляваше очите му. И тъй като мъжете не се решаваха да атакуват, Лепра разбра, че очакват подкрепление. Подкрепление, което впрочем пристигаше: трима тичаха надолу по улица „Сен Дьони“. Несъмнено бяха тези, които стреляха от покрива.

Кавалерът не можеше да си позволи да ги изчака.

Той леко промени стойката си, престори се, че атакува противника си отляво, излъга десния и светкавично нанесе удар. Острието от драконова кост блесна на лунната светлина, преди да пререже нечия китка, която държеше здраво рапира. Ампутираният простена и побягна, а чуканчето му оставяше кървава следа по улицата. Лепра го забрави и се извъртя, така че да избегне ботуша, насочен към лицето му. Два пъти парира атаката на бандита, след което успя да докопа прекалено протегнатата му ръка, привлече мъжа към себе си, удари го с глава в устата, после с коляно в слабините и накрая заби острието си в гърлото му.

Остави трупа да се свлече в локва кръв, измъкна кинжала от колана му и се изправи срещу тримата закъснели врагове. Отби първия удар с бялата си рапира, втория — с кинжала, а третият, вместо да прониже окото му, само успя да одраска бузата му. Ритна с ботуш единия, успя да задържи високо горе остриетата на другите двама и тъй като драконовата кост без усилие се справи със стоманата, противниците полетяха настрани. Кинжалът му беше свободен: три пъти промуши най-близкия фехтовач. Лепра се опря на един каменен стълб и като се извъртя, обезглави нещастника, когото беше изритал и който изгуби равновесие. Алени капки, подобни на лепкав дъжд, опръскаха кавалера Д’Оргьой и последния му нападател. Двамата си размениха няколко атаки, всеки от тях излизаше напред и отстъпваше от въображаема линия на земята, от устите им изскачаха ругатни, а погледите им бяха яростни. Най-после, бандитът направи фатална грешка и животът му секна, когато драконовото острие се промуши под брадичката му и излезе от другата страна на черепа.

Капнал от умора и от упражненото насилие, измъчван от раните, Лепра се олюля и се почувства зле. Жестоко гадене го присви на две и го принуди да се опре на някаква врата, за да повърне черна слуз, дължаща се на рансата.

Мислеше, че всичко е свършило, но дочу приближаването на кон.

Свъсил вежди и с гневен поглед, опрял ръка до стената, край която изпразни вътрешностите си, Лепра се взря в наближаващия конник.

Беше много млад и много елегантен благородник с руси мустаци, който яздеше луксозно оседлан кон.

— Моите поздравления, господин Лепра.

Кавалерът направи усилие да се изправи, макар че всичко го болеше и усещаше как дори полъхът на вятъра може да го събори.

— За тези, които не познавам, съм господин кавалерът Д’Оргьой. Моля да ме извините.

Лепра изплю тлъста слюнка, пълна с гной и кръв.

— А вие кой сте?

Кавалерът се усмихна съучастнически и насочи зареден пищов към Лепра.

— Това е без особено значение, тъй като вие, господин кавалер Д’Оргьой, ще отнесете името ми в гроба.

Очите на ранения мъж блеснаха.

— Всеки човек на честта би слязъл от коня и би извадил рапирата си.

— Да. Сигурно е така.

Маркиз Дьо Ганиер се прицели и застреля Лепра право в сърцето.