Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (30)

28.

Както обикновено, младият маркиз Дьо Ганиер обядваше рано, в своя дом и сам. Неизменен ритуал уточняваше и най-дребните детайли на храненето — от хармоничната подредба на трапезата до задължителното мълчание на прислужниците, като се мине през многообразието на ястията, приготвени от прочут и талантлив майстор готвач, който се съобразяваше и с най-изтънчените вкусове на клиентите си. Върху чистата ленена покривка съдовете бяха от позлатено сребро, чашите и каните — кристални, а приборите — сребърни. Облечен достатъчно луксозно, за да се отличава и да блести в двора, Ганиер ядеше с вилица, според италианската мода, която все още беше непозната във Франция. Той режеше малки, равни парчета и ги дъвчеше бавно, невъзмутим и изпънат, с вперен напред поглед, и всеки път оставяше приборите от двете страни на чинията си. Когато пиеше, внимателно избърсваше устните и финия си рус мустак, за да не изцапа краищата на чашите.

Завършваше хапка пастет от фазан, когато един лакей се възползва от смяната на платата и му пошепна нещо на ухото. Маркизът го изслуша, без да прояви каквато и да било емоция, нито мускул от лицето му не трепна. След това даде разпорежданията си.

Малко по-късно влезе Маланконтър.

Беше мръсен и разгърден, смърдеше на обор, косите му се бяха залепили на челото, а лявата му ръка беше увита в нечиста превръзка.

Ганиер го погледна изпитателно.

— Готов съм да се обзаложа — рече той, — че нещата не са се развили според твоите планове.

Поставиха пред него пълнен пъдпъдък и той започна старателно да го разрязва.

— Какво стана с хората ти? — попита Ганиер.

— Мъртви са. Всичките. Уби ги един мъж.

— Само един ли?

— Но не кой да е! Беше Лепра. Разпознах рапирата му.

Ганиер лапна парче пъдпъдък, дълго го дъвка и го преглътна.

— Господин Лепра — промълви като че ли на себе си. — Господин Лепра и знаменитата му драконова рапира…

— Мускетар! — възкликна Маланконтър, като че ли с тези думи искаше да оправдае неуспеха си. — И то от най-добрите!

— Да не смяташ, че кралят ще повери тайната си поща на някой комедиен герой?

— Не, но…

— А писмото?

— Все още е у него.

Маркизът довърши пъдпъдъка си, докато Маланконтър гледаше безмълвно младежкия му и невъзмутим профил. След като кръстоса приборите си в чинията, той взе една камбанка и каза:

— Може да си вървиш, Маланконтър. И се опитай по-бързо да излекуваш ръката си, защото не си ми необходим сакат.

Влезе лакей, който раздигна масата, а когато излизаше, наемният убиец видя друг прислужник, който носеше писмо на скъп поднос. Писмото беше предадено на Ганиер, който внимателно разтвори плика.

Беше написано от ръката на виконтеса Дьо Маликорн.

Вашият човек се провали. Кавалерът пристига преди полунощ през вратата „Сен Дьони“. Посланието не бива да стигне до Лувъра.

Маркизът сгъна листа и изпи последната глътка вино.

* * *

В същия момент, в здрача, самотният кавалер Лепра препускаше по прашния и пуст път.

Близо до сърцето му, в гънките на ризата, под изцапания с кал, пот и засъхнала кръв дублет, той носеше тайната дипломатическа поща, която се беше заклел да защитава дори с цената на живота си. Изтощен и ранен, отслабен от болестта, която постепенно го разяждаше, той галопираше към Париж и очакваше нощта, без да предполага какви опасности го дебнеха.