Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (28)

26.

— Ти добре знаеш, че не си виновна, нали?

Анес дьо Водрьой потръпна, сякаш остър ръжен се беше забил в кръста й. Тя беше задрямала и като подскочи, отворената върху бедрата й книга падна на пода. Обзе я учудване, смесено със страх, но една секунда се оказа достатъчна, за да си даде сметка, че е сама. Впрочем гласът, който беше чула наяве или насън, може да идваше само от отвъдното.

След като се върна от хана с Балардийо, тя се усамоти в любимата си стая, много голяма и почти лишена от мебели, където тишината изглеждаше неземна. От едната страна, по стените, древни доспехи съжителстваха със средновековно рицарско снаряжение и пирамиди за пушки. От другата, през четири високи прозореца с каменни рамки, дневната светлина проникваше косо и осветяваше оръжията, сякаш застанали непоколебимо на стража. Две огромни камини с потъмнели тухли бяха разположени в двата края на залата, предназначена най-вече за банкети. Но столовете и впечатляващата маса бяха махнати, а тежките полилеи от ковано желязо висяха над почти празното помещение.

Когато времето беше лошо, Анес идваше тук сама или с Балардийо. Тя обичаше да се усамотява, за да чете, да размишлява или просто да изчака денят, а понякога нощта, да отмине. За тази цел се приютяваше край камината, която палеха още при първите студове. Разполагаше с фотьойл с кожена облегалка, похабена от възрастта масичка, надупчена от дървояди ракла и етажерка, на която бяха наредени трактати по фехтовално изкуство. Редом стърчеше и старо чучело за рицарски упражнения.

Това беше целият й свят.

Този следобед Анес се посвети на четене. Закачи портупея си на чучелото, свали ботушите и корсета си от червена биволска кожа, след това се настани удобно във фотьойла, изпъна нозе и кръстоса глезени на раклата пред себе си. Но несъмнено беше по-изморена, отколкото предполагаше. Сънят я събори, докато проучваше една глава, посветена на позата за отбиване при фехтовката, когато противникът има по-дълга ръка.

След това се появи гласът:

— Ти добре знаеш, че не си виновна, нали?

Погледът на Анес се насочи към чучелото.

Преди да бъде превърнато в закачалка, то дълго време беше използвано като манекен при упражнения с рапира. Две трети от хоризонтално изправените му ръце бяха ампутирани, а тялото — забито на солидна поставка. Тя не му позволяваше да помръдва — беше покрито с пробождания, които ставаха все повече и повече в близост до символичното сърце, очертано в дървото. Балардийо, войникът, на чиито грижи Анес беше поверена от баща си, беше донесъл това полуизгнило туловище от полето, където то служело за плашило. По онова време, още дете, бъдещата баронеса трудно повдигаше с две ръце една рапира, дълга колкото нея. Но не искаше и да погледне никоя друга.

Викът на приближаваща виверна разцепи тишината.

Анес обу ботушите си, облече кожения корсет, който се завързваше отпред, преметна през рамо портупея, грабна рапирата си и отиде на двора, където се появяваха първите сенки на вечерта.

Ездачът слезе от бялото влечуго с широки прибрани криле. Цветът на животното и на ливреята на мъжа не оставяха място за никакво съмнение: той беше кралски куриер. Вероятно пристигаше направо от Лувъра.

След като се увери, че пред него стои самата баронеса Дьо Водрьой, и почтително я поздрави, той й подаде писмо, което извади от кобура на седлото.

— Благодаря. Очаквате ли незабавен отговор?

— Не, госпожо.

Анес видя Марион да се появява на прага на кухнята и насочи кралския пратеник към нея, за да му сипе чаша вино и да му даде за хапване всичко, което поиска, преди да си тръгне. Мъжът поблагодари и остави Анес в компанията на виверната, която, кротка и благонамерена, протягаше дългия си врат, за да разгледа околностите с невъзмутим поглед.

Анес разчупи восъчния печат на кардинал Ришельо и безучастно зачете писмото.

— Какво има? — попита Балардийо, който се появи, за да научи новините.

Тя не отговори веднага, но обърна глава към него и дълго го гледаше втренчено.

След това, за първи път от много време насам, се усмихна.