Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (27)

25.

Гвардейците на Кардинала получаваха заплащане на всеки трийсет и шест дни. Това беше повод за „парад“, който даваше възможност да бъде направен преглед на личния състав. Гвардейците се строяваха. След това капитанът или лейтенантът минаваха с лист в ръце. Всеки от бойците на висок глас си казваше името и то веднага беше записвано на хартията. След това имената се изреждаха на документ, подписан и подпечатан от офицера. Документът се предаваше на ковчежника и всички отиваха — под строй — да си получат парите в кабинета му.

Този ден беше определено парадът да се състои в пет часа следобед, в двора на Кардиналския дворец, тъй като Негово Преосвещенство в този момент си почиваше. Всички гвардейци, с изключение на дежурните, се бяха събрали. Униформите им изглеждаха безупречни: лъснати ботуши, изгладени мантии и почистени оръжия. Те още не бяха се строили и разговаряха, доволни от обстоятелството, че скоро щяха да станат малко по-богати. Бяха благородници, но повечето от тях нямаха състояние и живееха от заплатите си. За щастие, Кардиналът плащаше добре — петдесет ливри за гвардеец и до четиристотин за капитан. Но най-вече — той уреждаше сметките с тях винаги навреме. Дори прехвалените мускетари на краля не получаваха толкова редовно парите си.

Седнал на рамката на прозореца, Арно дьо Ленкур четеше настрана от другите, когато Ньовел отиде при него. Младият мъж, щастлив че присъства на първия си парад, сияеше.

— Е, господин Дьо Ленкур, какво ще сторите с вашите 154 ливри?

Толкова се полагаше на енсините от гвардейците на Негово Преосвещенство.

— Ще платя на хазяина си, Ньовел. Както и всичките си дългове.

— Нима имате дългове? Не ви подхожда… Не ми се сърдете, но не мога да си представя, че харчите безразборно…

Ленкур се усмихна приветливо, но не отговори.

— Нека помисля — продължи Ньовел. — Можах да се убедя с очите си, че не пиете и мразите кулинарните излишества. Не играете хазарт. Не кокетничите. Дали пък нямате тайна любовница? Носи се слух, че давате всичките си спестявания за благотворителност. Но човек не трупа дългове, като дарява, нали?

— Дълговете ми са към един книжар.

Ньовел се изблещи и почеса тънките си мустаци.

— Аз чета само „Ла Газет“ на Рьонодо^[1]. Всеки ден намирам по някой изоставен екземпляр. Понякога новините са поостарели, но ми се струва, че все пак съм добре информиран.

Ленкур му кимна, но в сините му очи се четеше кротко неодобрение.

От две години Теофраст Рьонодо — с кралско благоволение — издаваше вестник с новини, който се разграбваше, а разносвачите го разпространяваха из страната. Всекидневникът „Ла Газет“ се състоеше от трийсет и две страници, половината от които бяха посветени на „вести от Изтока и от Централна Франция“, а другата половина — „от Запад и от Север“. Изданието съдържаше и информация за събитията във френския двор. Подготвяше се и месечно приложение, което обобщаваше и допълваше новините от изминалия месец. Обществена тайна беше, че кардинал Ришельо упражнява строг контрол над всичко, което излиза в „Ла Газет“. Случваше се дори да грабне перото, за да пише статии и дори да ги подписва. Колкото и странно да изглеждаше, кралят следеше внимателно събитията, които пряко го засягаха.

— Какво четете сега? — попита Ньовел, за да продължи разговора.

Ленкур му подаде книгата.

— По дяволите — възкликна младият гвардеец. — Написаното да не е на латински?

— На италиански е — обясни офицерът и с това сложи точка на коментара си.

Както повечето от благородниците, които въртяха рапири, Ньовел беше почти неграмотен.

Той не скри възхищението си:

— Чувал съм, че освен латински и гръцки владеете още испански и немски. Но италиански?

— Ами зная го…

— А за какво се говори в тази книга?

— За драконовата магия.

Близката камбана и няколко други наоколо се обадиха, което подсети гвардейците, че е време да се приготвят за парада. Ньовел върна книгата, както човек се освобождава от компрометираща го вещ, а Ленкур я прибра в дублета си, под мантията.

В този момент един лакей, облечен в ливрея, каквато носеха прислужниците на Кардинала, се приближи към тях.

— Господин Дьо Ленкур, секретарят на Кардинала, ви вика при капитан Дьо Сен Жорж.

— Сега ли? — учуди се Ньовел, като видя, че отрядът се строява.

— Да, господине.

Ленкур успокои младия гвардеец с поглед и последва лакея.

* * *

След като се качиха по стълба и стояха дълго в едно преддверие, Арно дьо Ленкур, без да се изненада особено, разбра кой го чака под високия изрисуван таван на специалния кабинет. Стаята беше огромна, плашеща, златните й орнаменти и скъпата дървена ламперия блестяха на светлината, която нахлуваше през двата големи прозореца в дъното. Те гледаха към представителния двор и можеше да се чуе, че парадът продължава.

Неподвижни и невъзмутими, шест прочути с верността си часови стояха на стража, трима отдясно и трима отляво, едни срещу други, сякаш показваха пътя към голямата работна маса, зад която капитан Сен Жорж седеше с гръб към светлината. Прав до него, леко отдръпнат, беше застанал Шарпантие.

Присъствието на личния секретар на Ришельо тук и при тези обстоятелства можеше да означава само едно и Ленкур разбра истината. Той изчака лакея да затвори вратата зад себе си, след това бавно премина покрай стражите. Старият Брюсан беше сред тях и като че ли едва сдържаше вълнението си, изглеждаше по-вдървен от останалите и май трепереше.

Всички останаха безмълвни, а Ленкур свали шапката си и се поклони.

— На вашите заповеди, господине.

Тогава Сен Жорж, с леден поглед, стана и заобиколи масата.

Протегна ръка и с категоричен тон рече:

— Дайте ми рапирата си, господине.

В същия момент биене на барабан сложи край на парада.