Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (26)

24.

По онова време в Париж съществуваха дузина дворове на чудесата. Всичките бяха организирани по модел, наследен от Средновековието, и събираха на тайни места общност от бедняци, разбойници и отхвърлени от обществото. Разположили се в столицата, те дължаха името си на професионалните просяци — преструващи се на болни и сакати, — които „като по чудо“ си възвръщаха здравето далеч от любопитните погледи, след тежък работен ден. Един от тези дворове се намираше в квартал Сен Дьони, край църквата „Света Екатерина“; имаше друг на улица „Бак“; трети — близо до пазара „Сент Оноре“. Но най-прочутият, този, който заслужаваше да се изписва с главни букви, беше дворът на улица „Ньов Сен Совьор“ близо до вратата „Монмартър“.

Забутан в един от „най-зле устроените, най-мръсните и най-изпадналите“ квартали според хроникьор от епохата, той представляваше широк двор, запазил се още от XIII век. Беше смрадлив, кален, заобиколен от мърляви и порутени сгради; към него водеха криволичещи улички, а наблизо се намираше манастирът на Божиите дъщери. Тук живееха стотици нищи и разбойници заедно с жените и децата си, най-малко хиляда обитатели, които се разпореждаха като абсолютни господари на тази територия, не приемаха натрапници, чужденци, нито стражи, посрещаха ги с ураган от камъни, тояги и псувни. През 1630 г. беше планирано оттам да минава улица: работниците бяха малтретирани и проектът беше изоставен принудително.

Защитавайки независимостта си, непокорното общество в Двора на чудесата живееше според собствените си закони и обичаи. Начело стоеше Кралят на петака, или както още го наричаха, Великият кесар, с когото Сен Люк искаше да се срещне този следобед. От мръсното стъкло на един прозорец на първия етаж той наблюдаваше през червените си очила тъжната и почти безлюдна по това време уличка — тя се оживяваше едва при настъпването на нощта, когато мошеници и просяци се връщаха с плячка или с празни ръце. Декорът беше ужасяващ и тягостен. Човек се чувстваше на вражеска земя, точно преди да попадне в неизбежната засада.

Мелезът не беше сам.

Компания му правеше възрастна жена, облечена цялата в черно, която гризеше остатъци от хляб, както заек хруска морковчета, държеше ги в костеливите си ръце, а очите й блуждаеха в празното пространство. Тук беше и Касапина, разбойникът, с когото Сен Люк беше влязъл в единоборство. Мъжът се опитваше да направи атмосферата колкото е възможно по-непоносима с тежкото си мълчание и с мрачния си и заплашителен поглед, насочен към посетителя, както и с това, че държеше ръката си на дръжката на рапирата. Обърнал му гръб, Сен Люк остана невъзмутим. Минутите минаваха, а мляскането на старицата нарушаваше тишината.

Най-после, предвождан от страховит индивид с гола глава, Великият кесар влезе в стаята, където мръсният под, стените и касите на вратите контрастираха с чудноватия лукс на мебелите и на килимите, откраднати от някой дворец или от богаташки буржоазни домове.

* * *

Слаб и рус, Великият кесар беше на не повече от седемнайсет години — възраст, на която по онова време човек биваше възприеман като зрял, но Кралят изглеждаше прекалено млад, за да ръководи тези груби и всяващи страх представители на парижкото дъно. Независимо от това, той демонстрираше уважаваната и плашеща достолепност на монарсите, а когато авторитетът му се оспорваше, започваха да текат кръв и сълзи. Дясната му буза беше белязана от незараснала рана. В светлите му очи блестяха цинизъм и интелигентност. Не беше въоръжен, тъй като беше сигурен, че нищо не го заплашва във владенията му, където един негов поглед можеше да осъди някого на смърт.

Великият кесар се настани удобно в специално предназначения за него фотьойл, а мъжът, който му отвори вратата, застана редом, прав и безучастен. Сен Люк го познаваше. Казваше се Грангие и беше „архиапаш“. В строгата йерархична структура на Двора на чудесата архиапашите се нареждаха непосредствено след Великия кесар, наравно с „тарашите“. Последните отговаряха за сформирането на бандите и обучаваха новаците в изкуството да пребъркват джобовете и да предизвикват състрадание. Архиапашите бяха съдии и съветници, често пъти образовани. Благодарение на изключителната си проницателност, разпопеният свещеник Грангие се беше превърнал в ухо на господаря си.

Сен Люк се поклони, но не свали шапката си.

— Трябва да призная, че не ти липсва смелост — рече Кралят без никакво предисловие. — Ако ставаше дума за друг, щях да си помисля, че е идиот.

Мелезът не отговори.

— Да се появяваш тук, след като се отнесе толкова грубо с двамина от хората ми и заплаши клетия Касапин, че ще му прережеш гърлото…

— Искаше ми се да бъда сигурен, че ще ти предаде посланието ми.

— Знаеш ли, че сега той непрекъснато се заканва да те изкорми?

— Това няма никакво значение.

Касапина побесня и посегна да извади рапирата си. Кралят прихна да се смее.

— Добре! Можеш да се похвалиш, че успя да спечелиш любопитството ми. Говори, слушам те.

— Става дума за бандата на Гарваните.

При тези думи лицето на Великия кесар помръкна.

— И какво?

— В последно време Гарваните са придобили някаква стока. Скъпа и крехка. Такава стока, която никога до този момент не ги е интересувала. Разбираш ли за какво ти говоря?

— Може би.

— Искам да зная къде крият стоката. Вече ми е известно, че не е в Париж, но не разполагам с повече подробности. Затова ти…

Господарят на Двора на Чудесата замълча. После се наведе към Грангие и му прошепна няколко думи на наркоа — неразбираемия за външни лица жаргон. Архиапашът отговори по същия начин. Без да реагира, Сен Люк изчака края на консултацията. Тя свърши бързо.

— Дори да предположим, че зная това, което искаш — поде Великият кесар, — защо да ти го казвам?

— За подобно сведение съм готов да платя прескъпо.

— Аз съм богат.

— Ти си негодник, който не вярва в нищо и не признава законите. Но най-вече си добре осведомен.

— Какво ще рече това?

— Гарваните ти правят сечено. По тяхна вина влиянието ти и доходите ти започват да намаляват. Но най-вече те действат, без да чакат заповеди от теб.

— Този проблем скоро ще бъде разрешен.

— Така ли? Аз мога да го разреша в твоя полза. Кажи ми каквото искам да зная, и ще нанеса на Гарваните такъв удар, от който няма да се съвземат лесно. Дори ако желаеш, може да си присвоиш заслугата… Ние не сме си дружки, Кралю. Няма съмнение, че някой ден между нас ще започне да се лее кръв. Но днес интересите ни съвпадат.

Великият кесар се замисли, почеса се по брадичката и мустаците си, които представляваха по-скоро юношески мъх.

— Толкова ли е скъпа тази стока?

— За теб тя няма никаква стойност.

— А за Гарваните?

— Те ще получат цената, която им е предложена. Мисля, че в тази афера са само изпълнители и ще предадат стоката на този, който ги е наел. Няма да мога да действам, когато това стане, а ти ще изпуснеш възможността да им отмъстиш. Времето не чака, Кралю.

— Дай ми един час да размисля.

Кралят и мелезът размениха погледи, като всеки от тях се опитваше да проникне в душата на другия.

— Един час. Не повече — отсече Сен Люк.

* * *

След като мелезът си тръгна, Великият кесар запита архиапаша:

— Какво мислиш за всичко това?

Грангие помълча известно време.

— Две неща — рече той накрая.

— И какви са те?

— Първо, имаш интерес да помогнеш на мелеза срещу Гарваните.

— А второто?

Вместо да отговори, архиапашът се обърна към старицата, която — той беше сигурен — внимателно проследи нишката на мислите му. Тогава тя, между две примлясквания, с все така вперен в нищото поглед, като сляпа или безразлична към света, каза:

— В някой близък ден трябва да го убием.