Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (24)

22.

Предизвестена от сина си, жената излезе на прага на къщичката, за да наблюдава летящия насам конник, и заповяда на момчето да й донесе нещо от вътре. То побърза да изпълни нареждането и се върна с пищов, който предаде в ръцете на майка си.

— Прибери се, Тонен.

— Но, мамо…

— Скрий се под леглото и не излизай, докато не те извикам.

Беше късен следобед, духаше свеж ветрец. Докъдето поглед стигаше наоколо, нямаше други постройки. Най-близкото село се намираше на една левга разстояние и пътят, който водеше към него, не минаваше покрай къщата. Дори амбулантните търговци и продавачите на книги рядко се отбиваха тук. Човек трябваше да разчита само на себе си в това пустинно място във френската провинция.

Жената остана сама, провери дали пищовът е зареден и дали барутът е сух. След това прикри оръжието под мишницата си, така че да не го види пътникът, който влезе в двора и изплаши разхождащите се кокошки.

Тя едва кимна, когато Антоан Лепра я поздрави, без да слиза от коня си.

— Искам да напоя жребеца. И с благодарност ще ви платя, ако ми дадете чаша вино.

Стопанката дълго се взираше в него, без да отговори.

Небръснат, прашен и разгърден, той изглеждаше изтощен и не вдъхваше доверие. Беше въоръжен: пищовите бяха прибрани в кобурите на седлото, а бяла рапира висеше на кръста му, от дясната страна — навярно беше левак. Тъмносиният му дублет беше разкопчан, под него се подаваше подгизнала от пот риза, а ръкавът му беше скъсан близо до рамото и там се виждаше превръзка. Кръв течеше по ръката му, което подсказваше, че раната се е отворила.

— Къде отивате? — попита жената.

— В Париж.

— По този път ще стигнете чак през нощта.

— Зная.

Тя продължи да го разглежда.

— Ранен сте.

— Да.

След сражението с Маланконтър и неговите убийци Лепра не забеляза веднага, че кърви. В разгара на битката не успя да разбере кой от противниците му го рани в ръката. В първия момент не усети и болка. Тя се появи по-късно, когато разбра, че по ръкава на дясната му ръка тече кръв. Макар че не беше особено опасна, раната се нуждаеше от грижи, но той се задоволи да я превърже надве-натри, преди бързо да тръгне на път.

— Злощастна среща — обясни Лепра.

— Разбойници ли?

— Не. Убийци.

Жената не мигна.

— Преследват ли ви?

— Преследваха ме. Не зная дали още са по петите ми.

От станцията за смяна на конете Лепра тръгна по тесни пътища, които, макар да бяха заобиколни, намаляваха риска от засади. Пътуваше сам и раната му го правеше лесна плячка за обикновените бандити. Но той се боеше, че по пътя за Париж го причакват онези, които го преследваха от самото начало.

— Ще се погрижа за вас — каза жената и престана да крие пищова, който държеше. — Но не искам да оставате тук.

— Нуждая се само от кофа с вода за коня ми и от чаша вино за мен.

— Ще се погрижа — повтори тя. — Ще се погрижа и след това си заминавате. Влезте.

Той я последва в къщата, която се състоеше от голяма, тъмна и схлупена стая, бедна, но чиста, с пръстен под и много малко мебели.

— Може да се покажеш, Тонен — рече жената.

Докато момчето се измъкваше изпод леглото и отправи срамежлива усмивка към чужденеца, тя приготви кофа с вода и чисто бельо, без да изпуска пищова.

Лепра изчака да му посочи пейката, за да седне.

— Казвам се Лепра — рече той.

— Женевиев Ролен.

— Аз пък съм Тонен!

— Здравей, Тонен! — усмихна се Лепра.

— Вие благородник ли сте? — попита хлапето.

— Да.

— И воин?

— Да.

— Моят баща също беше войник. В Пикардийския полк.

— Стар и престижен полк.

— А вие, господине? Къде служите?

Предвиждайки каква ще е реакцията, която ще предизвика, Лепра обяви:

— Аз съм конен мускетар на Негово Величество.

— Вие сте кралски мускетар? — възхити се Тонен. — Наистина ли? Чу ли, мамо? Мускетар!

— Да, Тонен. Викаш достатъчно силно, за да ми спукаш тъпанчетата…

— Познавате ли краля, господине? Разговаряли ли сте с него?

— Няколко пъти.

— Иди да напоиш коня на господин мускетаря — нареди Женевиев и остави кофа с вода на пода.

— Но, мамо…

— Веднага, Антоан.

Момчето знаеше, че лошо му се пише, когато майка му преминава от Тонен на Антоан.

— Да, мамо… Ще ми разкажете ли още нещо за краля, господине?

— Ще видим.

Развълнуван от тази перспектива, Тонен излезе от къщата.

— Добър и мил син имате — каза Лепра.

— Да. Той е на възраст, когато мечтае само за слава и приключения.

— Понякога при мъжете подобни желания не минават с възрастта.

— Точно това уби баща му.

— Съжалявам, госпожо. В сражение ли е загинал?

— Войниците умират по-често от глад, студ и болести, отколкото от удар с рапира… Не, господине, отнесе го рансата по време на една блокада.

— Рансата… — промълви Лепра, сякаш си припомняше стар противник, от когото се страхуваше.

Рансата беше заразна болест, която се дължеше на драконите и на тяхната магия. Драконите — или по-точно древните им човекоподобни предци — почти не боледуваха, ала мъжете и жените, които общуваха дълго с тях, рядко биваха пощадени. Първият симптом беше малко петънце върху кожата, отначало почти незабележимо, подобно на бенка. То често оставаше неоткрито, тъй като по онова време хората не се миеха и никога не сваляха ризите си. Петното нарастваше, оцветяваше се в мораво и ставаше грапаво. С течение на времето, понякога почерняваше и се пукаше, гноеше, излизаха огромни тумори. Това беше „голямата ранса“. Болестта ставаше заразна и се появяваха първите болки, първите подутини, първите малформации, първите уродливости…

Църквата съзираше във всичко това очевидна демонстрация, че драконите представляват олицетвореното зло, до което дори не може да се приближиш, без да се погубиш. Що се отнася до медицината през XVII век, тя беше безсилна да се бори и да предпазва от ранса, независимо дали е „голяма“ или „малка“. Разбира се, продаваха се лекове, в магазинчетата на аптекарите и в бърлогите на шарлатаните почти всяка година се появяваха нови церове. Но повечето от тях бяха творения на мошеници и на неумели лечители. Колкото до сериозните медикаменти, беше невъзможно обективно да се прецени ефикасността им, тъй като болните имаха различна съдба. Едни си отиваха от този свят за две седмици, а други живееха дълго след появата на първите симптоми и не страдаха особено. По улиците скитаха клетници в последния стадий на болестта, превърнали се в окаяни чудовища, които просеха, за да преживяват. Принуждаваха ги да носят червени шаячни дрехи и да въртят кречетала, а понякога ги затваряха принудително в болницата на неизлечимите, която наскоро беше открита в Париж.

Женевиев прогони лошите спомени и присви рамене, след което помогна на Лепра да свали дублета си. После махна превръзката, която той набързо беше направил върху ръкава на ризата.

— Сега си дайте ризата, господине.

— Откъснете ръкава, това ще бъде достатъчно.

— Ризата още си я бива. Само ще зашия скъсаното място.

Лепра си помисли, че цената на една нова риза не е еднаква за благородника и за селянката, приучена на икономии.

— Добре — съгласи се той. — Само затворете вратата, ако обичате.

Жената се поколеба, погледна към пищова си, но накрая затвори зейналата към двора порта. След това протегна ръка към мускетаря, който току-що се беше съблякъл, и разбра всичко, като видя мускулестия му гръб.

Грапаво и мораво, там имаше голямо петно от ранса.

— Не се бойте, госпожо. Болестта ми засега не е заразна. Но предпочитам да спестя гледката на сина ви.

— Изпитвате ли болки?

— Все още не.