Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остриетата на Кардинала (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Lames du cardinal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave(2018 г.)

Издание:

Автор: Пиер Певел

Заглавие: Остриетата на Кардинала

Преводач: Георги Цанков

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: френски

Издател: Издателство „Litus“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Litus

Излязла от печат: май 2015

Редактор: Зоя Захариева-Цанкова

Коректор: Павлина Върбанова

ISBN: 978-619-209-003-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5925

История

  1. —Добавяне

18.

Някакъв шум стресна Сен Люк, който подремваше.

Беше непрекъснато, неравномерно драскане, което за момент спираше и веднага след това се появяваше отново. Драскане с остри нокти. По дърво.

Мелезът въздъхна и се изправи в леглото. Беше късно следобед.

— Какво има? — прозвуча съненият глас на младата жена, която се изтягаше до него.

— Не чуваш ли?

— Да.

— Какво е?

— Нищо. Заспивай.

И тя се обърна на другата страна, като придърпа завивката към себе си.

Тъй като имаше два-три часа за убиване през деня, Сен Люк се появи на улица „Глатини“ приятно местенце на остров Сите, където още от Средновековието се бяха настанили леките жени. Предложи да й плати пребогато, при условие че тя му разреши да си почине в дома й. След като сделката беше сключена, девойката го отведе в малката си мансарда до Съдебната палата. „Не си ми първият“ рече, когато забеляза, че мелезът има очи на влечуго.

След това се съблече.

Час по-късно жената спеше. Сен Люк известно време се взираше в порутения таван. Нямаше особено влечение към компанията на проститутките, но платеното им гостоприемство имаше своите предимства — едно от тях беше, че за разлика от хотелиерите, не държаха посетителите да се регистрират.

Драскането продължи.

Сен Люк стана, нахлузи ризата и прилепналите си панталони, дълги до коляното, наостри уши и дръпна кафявия парцал, който служеше за перде на единствения прозорец. Шумът идваше оттам. Дневната светлина нахлу вътре и зад стъклото се очерта силуетът на черно драконче.

Мелезът остана за миг слисан.

— Твое ли е?

Младата жена — твърдеше, че се казва Магдалена, като „онази от Евангелията“ — седна и присвила очи заради светлината, измрънка:

— Не. Но то вероятно така си мисли… Направих грешка, като го нахраних веднъж-дваж. И сега непрекъснато се връща и си проси.

Истинските диви дракончета почти бяха изчезнали от Франция. Но имаше и изгубени, избягали или прогонени от господарите си и те водеха из градовете живота на скитащи котки.

— Намерѝ какво да му дадем да хапне — заповяда Сен Люк и отвори прозореца.

— О, не! Ще го свикна непрекъснато да се влачи тук. Не е…

— Ще ти платя и за него. Имаш ли подходяща храна?

Магдалена се изправи съвсем гола, докато мелезът и дракончето се разглеждаха един друг еднакво предпазливо. Люспите на влечугото блестяха на слънцето, което отиваше към зенита си.

— Ето — рече Магдалена и му подаде завита в краищата дрипава кърпа.

Сен Люк я разви и намери вътре сухо, наръфано парче салам.

— Това ли е всичко?

— Да — потвърди жената и си легна отново, — но в края на улицата има месар, ако искаш…

Мелезът протегна ръка и подаде част от салама на дракончето. Животното се поколеба, помириса го, пое храната с острата си муцуна и без особено удоволствие я погълна.

— Предпочиташ жертвите ти да са живи и да се защитават, нали? — промърмори Сен Люк. — Прав си, аз също…

— Какво каза? — запита го Магдалена от леглото.

Той не отговори и продължи да храни дракончето. Междувременно една виверна — натоварена с кралско послание, тя се носеше към Лувъра — прелетя високо в небето и нададе дрезгав вик. Сякаш в отговор на зова на голямото влечуго, дракончето разпери криле и си тръгна.

Сен Люк затвори прозореца, погълна остатъка от салама и се облече.

— Тръгваш ли си? — обезпокои се Магдалена.

— Както виждаш.

— Среща ли имаш?

— Да.

— С кого?

Мелезът се поколеба, накрая реши, че невероятната истина ще свърши по-добра работа от лъжата.

— С Краля на петака[1].

Проститутката прихна да се смее.

— Предай му моите поздрави. И на целия Двор на чудесата, щом отиваш там!…

Сен Люк леко се подсмихна.

Минутка по-късно той закопча дублета си, закачи ножницата на рапирата си на портупея и сложи странните си очила с червени стъкла. След това застана на прага на мансардата, отвори вратата, но се обърна и хвърли две сребърни монети на леглото.

Този жест учуди Магдалена, тъй като вече й беше платил за услугите.

— Много са за парче салам — рече подигравателно тя.

— Едната е, за да нахраниш дракончето, когато се завърне.

— Добре. А втората?

— За да не забравиш за какво е предназначена първата.

Бележки

[1] По онова време бедните, сакатите, уличниците и бездомните се събирали в закътани парижки дворове, които били наричани дворове на чудесата. Те си избирали крал, наречен Крал на петака. Дворът на чудесата е обезсмъртен в романа на Виктор Юго „Парижката Света Богородица“.