Метаданни
Данни
- Серия
- Остриетата на Кардинала (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Lames du cardinal, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Георги Цанков, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave(2018 г.)
Издание:
Автор: Пиер Певел
Заглавие: Остриетата на Кардинала
Преводач: Георги Цанков
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: френски
Издател: Издателство „Litus“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: Litus
Излязла от печат: май 2015
Редактор: Зоя Захариева-Цанкова
Коректор: Павлина Върбанова
ISBN: 978-619-209-003-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5925
История
- —Добавяне
15.
Както беше поискал Марсиак, каретата на виконт Д’Орван го остави на улица „Жабешка“ в Париж, и по-точно пред кокетна къщичка, която по нищо не се различаваше от останалите, но редовните посетители я наричаха „Малките жабчета“. Като човек, който често идва тук, гасконецът знаеше, че по това време, рано следобед, ще намери вратата затворена. Така че заобиколи и прескочи оградата, за да премине през красива градина и да отвори ниска порта.
Влезе безшумно в кухнята, където доста закръглена жена с бяла престилка и бяло боне стоеше с гръб към него. Той се приближи до нея, стъпвайки на пръсти, и я изненада със звучна целувка по бузата.
— Господин Никола! Откъде идвате? Щях да умра от страх!
— Да те целуна ли още веднъж, за да ми простиш?
— Стига толкова, господине. Знаете добре, че съм минала възрастта на флиртовете…
— Така ли? Ами този хубав и галантен дърводелец, който си засуква мустаците пред портата всеки път, когато излизаш на пазар?
— Не зная за кого говорите — отвърна изчервената готвачка.
— Както желаеш. Къде са госпожиците?
— Тук са.
След миг Марсиак влезе тържествено в светла и приятно мебелирана стая, където четири млади жени с леки домашни роби убиваха времето си. Първата беше руса и закръглена; втората — кестенява и стройна; третата — червенокоса и дяволита; последната имаше еврейска хубост — със зелени очи и матов тен. Блондинката четеше, а брюнетката бродираше и бъбреше с другите две.
Марсиак лъсна с най-циничната си усмивка, поклони се театрално, размаха шапката си и възкликна:
— Добър вечер, госпожици. Как са прелестните ми малки жабчета?
Посрещнаха го радостни възгласи:
— Господин Никола!… Как сте?… Толкова отдавна не сте идвали!… Известно ли ви е, че ни липсвахте?… Тревожехме се за вас!
Девойките се разбързаха, отнесоха шапката и рапирата на Марсиак и го настаниха на дивана.
— Жаден ли сте? — попита едната от тях.
— Гладен? — осведоми се другата.
— Имате ли някакви специални желания? — рече най-отраканата.
Доволен, Марсиак с удоволствие прие чаша вино и проявеното към него благоразположение. Закачливи пръсти се заровиха в гърдите му през отвора на ризата.
— Е, господин Никола, какво ще ни разкажете, след като мина толкова време?
— О, нищо особено, освен…
Младите жени го погледнаха много разочаровано.
— … че всъщност днес се бих на дуел!
Тази новина предизвика всеобща възхита.
— Дуел ли? Разказвайте! Разказвайте! — насърчи го рижата.
— Преди всичко трябва да ви представя моя противник, тъй като той беше доста необикновен…
— За кого говорите? Убихте ли го?
— Спокойно, спокойно… Ако добре си спомням, струва ми се, че беше висок най-малко четири тоаза.
Един тоаз беше равен на два метра. Момичетата прихнаха да се смеят.
— Вие ни се подигравате!
— Съвсем не — запротестира Марсиак, на седмото небе от удоволствие. — Също така беше с шест ръце.
Смехът избухна отново.
— И трябва да добавя, за да завърша портрета му, че този демон, излязъл направо от ада, имаше рога и бълваше огън през устата и през ду…
— Какво става тук? — прекъсна ги изведнъж авторитетен глас.
Настана мълчание и всички се смръзнаха, а температурата в помещението сякаш се повиши с няколко градуса. Марсиак се беше проснал като паша на дивана, с жабче отляво, друго отдясно, третото легнало в нозете му, а четвъртото — седнало на неговите колене. Той се опита да се усмихне, за да се измъкне от деликатното положение, в което бе изненадан.
Красивата Габриел бе влязла.
Косите й радваха окото с преливащ рус венециански цвят[1]. Беше от жените, които смайваха не толкова с хубостта си — наистина голяма, — колкото с осанката си. Тъмна рокля от коприна и атлаз подчертаваше съвършенството на тена й и блясъка на светлосините й очи. С течение на годините мънички бръчици бяха започнали да се появяват в ъгълчетата на клепачите й — тези бръчици издаваха нейната опитност и наподобяваха весела гримаса.
Но Габриел не се смееше.
С леден поглед тя измери гасконеца от нозете до главата, сякаш той беше изкаляно куче, което застрашава чистотата на килимите.
— Какво правиш тук?
— Дойдох да поздравя жабчетата ти.
— Стори ли го?
— Ами… Да.
— Тогава може да си вървиш. Сбогом.
Тя му обърна гръб.
Не без известно съжаление Марсиак стана от дивана и се раздели с жабчетата. Настигна Габриел в коридора, хвана я за лакътя, но убийственият й поглед го смрази.
— Габриел, красавице моя, моля те… Една думичка…
— Въобще не ми говори. След гадния номер, който ми извъртя, трябва да наредя да ти хвърлят бой с тояги!… Я виж, идеята е добра!
Тя повика някого:
— Тибо!
Отвори се една врата — тази на вестибюла, през който обикновено се влизаше в къщата. Появи се колос, облечен като лакей, който се учуди, а след това се зарадва, че вижда Марсиак.
— Добър ден, господине.
— Добър ден, Тибо. Как е синът ти, този, който падна и си счупи ръката?
— Оправя се, господине. Благодаря, че попитахте.
— А най-малката? Все така игрива ли е?
— Много плаче. Растат й зъбки.
— Колко деца имаш всъщност?
— Осем, господине.
— Охо, разбираш си от занаята, приятелю!
Тибо порозовя и сведе поглед.
— Свършихте ли? — попита Габриел с леден глас. — Тибо, заслужаваш мъмрене.
Тъй като той я погледна неразбиращо, красавицата обясни:
— Тук всеки си влиза като в хан!
Тибо се обърна към вестибюла и към входната врата.
— Не е така. Бравата е заключена и се кълна, че не съм мърдал от поста си на столчето. Макар че не би било зле да си сложа възглавничка, тъй като много ме болят…
Марсиак едва се сдържа да не прихне.
— Достатъчно, Тибо — нареди Габриел. — Върни се при столчето си и при заключената врата.
Погледна към жабчетата, които бяха накачулили вратата на салона и им се скара:
— Махайте се! Марш! Измитайте се! И затворете вратата.
Те се подчиниха, но лошото й настроение продължи да се проявява:
— Човек няма спокойствие в тази къща! Ела.
Марсиак я последва в едно преддверие, това към спалнята й, мястото на отминали наслади. Входът към алкова остана плътно затворен и Габриел, рязка и с кръстосани пред гърдите ръце, отсече:
— Искаше да ми кажеш една думичка? Съгласна съм. Говори.
— Габриел — започна гасконецът с помирителен тон…
— Така. Една дума. Изрече я. А сега сбогом. Знаеш пътя… Не ме принуждавай да нареждам на Тибо да те изпроводи.
— При тези обстоятелства — опита се да разведри атмосферата Марсиак — ми се струва, че дори да пожелая непорочна целувка, ще е много нахално…
— Целувка от Тибо ли? Мога да си представя.
Присвил рамене, Марсиак се престори, че си тръгва. Но се обърна и в знак, че моли за мир, й подаде пръстена, спечелен на дуел от маркиз Дьо Брево.
— Това подарък ли е?
Габриел се опита да остане невъзмутима. Но в погледа й просветна блясък, подобен на този, който се излъчваше от рубина.
— Да не е краден?
— Обиждаш ме. Даден ми е доброволно от предишния му собственик.
— Пред свидетели ли?
— Да. Пред Д’Орван. Може да го попиташ.
— Той вече не идва тук.
— Ще го доведа.
— Но това е мъжки пръстен.
— Виж колко е хубав камъкът.
Тя малко поомекна.
— Вярно е.
— Може да се носи и от мъж, и от жена.
Габриел присви рамене, взе пръстена и като насочи заканително пръста си към Марсиак, рече:
— Не смятай, че съм ти простила!
Доволен и изпълнен със съблазън, гасконецът я погледна съучастнически и предложи:
— Да речем, че това е само началото, нали?