Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (17)

15.

Както беше поискал Марсиак, каретата на виконт Д’Орван го остави на улица „Жабешка“ в Париж, и по-точно пред кокетна къщичка, която по нищо не се различаваше от останалите, но редовните посетители я наричаха „Малките жабчета“. Като човек, който често идва тук, гасконецът знаеше, че по това време, рано следобед, ще намери вратата затворена. Така че заобиколи и прескочи оградата, за да премине през красива градина и да отвори ниска порта.

Влезе безшумно в кухнята, където доста закръглена жена с бяла престилка и бяло боне стоеше с гръб към него. Той се приближи до нея, стъпвайки на пръсти, и я изненада със звучна целувка по бузата.

— Господин Никола! Откъде идвате? Щях да умра от страх!

— Да те целуна ли още веднъж, за да ми простиш?

— Стига толкова, господине. Знаете добре, че съм минала възрастта на флиртовете…

— Така ли? Ами този хубав и галантен дърводелец, който си засуква мустаците пред портата всеки път, когато излизаш на пазар?

— Не зная за кого говорите — отвърна изчервената готвачка.

— Както желаеш. Къде са госпожиците?

— Тук са.

След миг Марсиак влезе тържествено в светла и приятно мебелирана стая, където четири млади жени с леки домашни роби убиваха времето си. Първата беше руса и закръглена; втората — кестенява и стройна; третата — червенокоса и дяволита; последната имаше еврейска хубост — със зелени очи и матов тен. Блондинката четеше, а брюнетката бродираше и бъбреше с другите две.

Марсиак лъсна с най-циничната си усмивка, поклони се театрално, размаха шапката си и възкликна:

— Добър вечер, госпожици. Как са прелестните ми малки жабчета?

Посрещнаха го радостни възгласи:

— Господин Никола!… Как сте?… Толкова отдавна не сте идвали!… Известно ли ви е, че ни липсвахте?… Тревожехме се за вас!

Девойките се разбързаха, отнесоха шапката и рапирата на Марсиак и го настаниха на дивана.

— Жаден ли сте? — попита едната от тях.

— Гладен? — осведоми се другата.

— Имате ли някакви специални желания? — рече най-отраканата.

Доволен, Марсиак с удоволствие прие чаша вино и проявеното към него благоразположение. Закачливи пръсти се заровиха в гърдите му през отвора на ризата.

— Е, господин Никола, какво ще ни разкажете, след като мина толкова време?

— О, нищо особено, освен…

Младите жени го погледнаха много разочаровано.

— … че всъщност днес се бих на дуел!

Тази новина предизвика всеобща възхита.

— Дуел ли? Разказвайте! Разказвайте! — насърчи го рижата.

— Преди всичко трябва да ви представя моя противник, тъй като той беше доста необикновен…

— За кого говорите? Убихте ли го?

— Спокойно, спокойно… Ако добре си спомням, струва ми се, че беше висок най-малко четири тоаза.

Един тоаз беше равен на два метра. Момичетата прихнаха да се смеят.

— Вие ни се подигравате!

— Съвсем не — запротестира Марсиак, на седмото небе от удоволствие. — Също така беше с шест ръце.

Смехът избухна отново.

— И трябва да добавя, за да завърша портрета му, че този демон, излязъл направо от ада, имаше рога и бълваше огън през устата и през ду…

— Какво става тук? — прекъсна ги изведнъж авторитетен глас.

Настана мълчание и всички се смръзнаха, а температурата в помещението сякаш се повиши с няколко градуса. Марсиак се беше проснал като паша на дивана, с жабче отляво, друго отдясно, третото легнало в нозете му, а четвъртото — седнало на неговите колене. Той се опита да се усмихне, за да се измъкне от деликатното положение, в което бе изненадан.

Красивата Габриел бе влязла.

Косите й радваха окото с преливащ рус венециански цвят^[1]. Беше от жените, които смайваха не толкова с хубостта си — наистина голяма, — колкото с осанката си. Тъмна рокля от коприна и атлаз подчертаваше съвършенството на тена й и блясъка на светлосините й очи. С течение на годините мънички бръчици бяха започнали да се появяват в ъгълчетата на клепачите й — тези бръчици издаваха нейната опитност и наподобяваха весела гримаса.

Но Габриел не се смееше.

С леден поглед тя измери гасконеца от нозете до главата, сякаш той беше изкаляно куче, което застрашава чистотата на килимите.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да поздравя жабчетата ти.

— Стори ли го?

— Ами… Да.

— Тогава може да си вървиш. Сбогом.

Тя му обърна гръб.

Не без известно съжаление Марсиак стана от дивана и се раздели с жабчетата. Настигна Габриел в коридора, хвана я за лакътя, но убийственият й поглед го смрази.

— Габриел, красавице моя, моля те… Една думичка…

— Въобще не ми говори. След гадния номер, който ми извъртя, трябва да наредя да ти хвърлят бой с тояги!… Я виж, идеята е добра!

Тя повика някого:

— Тибо!

Отвори се една врата — тази на вестибюла, през който обикновено се влизаше в къщата. Появи се колос, облечен като лакей, който се учуди, а след това се зарадва, че вижда Марсиак.

— Добър ден, господине.

— Добър ден, Тибо. Как е синът ти, този, който падна и си счупи ръката?

— Оправя се, господине. Благодаря, че попитахте.

— А най-малката? Все така игрива ли е?

— Много плаче. Растат й зъбки.

— Колко деца имаш всъщност?

— Осем, господине.

— Охо, разбираш си от занаята, приятелю!

Тибо порозовя и сведе поглед.

— Свършихте ли? — попита Габриел с леден глас. — Тибо, заслужаваш мъмрене.

Тъй като той я погледна неразбиращо, красавицата обясни:

— Тук всеки си влиза като в хан!

Тибо се обърна към вестибюла и към входната врата.

— Не е така. Бравата е заключена и се кълна, че не съм мърдал от поста си на столчето. Макар че не би било зле да си сложа възглавничка, тъй като много ме болят…

Марсиак едва се сдържа да не прихне.

— Достатъчно, Тибо — нареди Габриел. — Върни се при столчето си и при заключената врата.

Погледна към жабчетата, които бяха накачулили вратата на салона и им се скара:

— Махайте се! Марш! Измитайте се! И затворете вратата.

Те се подчиниха, но лошото й настроение продължи да се проявява:

— Човек няма спокойствие в тази къща! Ела.

Марсиак я последва в едно преддверие, това към спалнята й, мястото на отминали наслади. Входът към алкова остана плътно затворен и Габриел, рязка и с кръстосани пред гърдите ръце, отсече:

— Искаше да ми кажеш една думичка? Съгласна съм. Говори.

— Габриел — започна гасконецът с помирителен тон…

— Така. Една дума. Изрече я. А сега сбогом. Знаеш пътя… Не ме принуждавай да нареждам на Тибо да те изпроводи.

— При тези обстоятелства — опита се да разведри атмосферата Марсиак — ми се струва, че дори да пожелая непорочна целувка, ще е много нахално…

— Целувка от Тибо ли? Мога да си представя.

Присвил рамене, Марсиак се престори, че си тръгва. Но се обърна и в знак, че моли за мир, й подаде пръстена, спечелен на дуел от маркиз Дьо Брево.

— Това подарък ли е?

Габриел се опита да остане невъзмутима. Но в погледа й просветна блясък, подобен на този, който се излъчваше от рубина.

— Да не е краден?

— Обиждаш ме. Даден ми е доброволно от предишния му собственик.

— Пред свидетели ли?

— Да. Пред Д’Орван. Може да го попиташ.

— Той вече не идва тук.

— Ще го доведа.

— Но това е мъжки пръстен.

— Виж колко е хубав камъкът.

Тя малко поомекна.

— Вярно е.

— Може да се носи и от мъж, и от жена.

Габриел присви рамене, взе пръстена и като насочи заканително пръста си към Марсиак, рече:

— Не смятай, че съм ти простила!

Доволен и изпълнен със съблазън, гасконецът я погледна съучастнически и предложи:

— Да речем, че това е само началото, нали?