Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (14)

12.

Благородникът скочи на земята в двора на красив частен дворец, построен скоро в квартал Маре, на две крачки от елегантния и много аристократичен Кралски площад, след което повери коня си на един веднага притичал слуга.

— Няма да се бавя — рече той. — Чакайте тук.

Прислужникът се подчини и държейки юздите в ръце, наблюдаваше с крайчеца на окото си маркиз Дьо Ганиер, който гъвкаво и бързо се изкачваше по външното каменно стълбище.

С широка шапка с пера на главата, той беше облечен по последна мода. Толкова бе загрижен за външния си вид, че изглеждаше съвършен: плащ, преметнат през лявото рамо и вързан под дясната мишница с копринен шнур, ленен сив дублет с висока талия и сребърни закопчалки, панталони, подхождащи на жакета и украсени с копчета, бяла яка и бели маншети, ръкавици от белгийски велур и ботуши с обърнат край от ярешка кожа. Безупречното му облекло хармонираше със също тъй безупречната му фигура — стройна и гъвкава. Не беше навършил двайсет години и изглеждаше още по-млад, лицето му излъчваше юношеско очарование, трудно бе да си го представи човек остаряло, а русите му мустачки и фино оформената рехава брада му придаваха прелестта на пухкав красавец.

Побелял майордом го посрещна в горния край на стълбището и със сведени надолу очи го придружи до красив вестибюл, където го помоли да почака, докато бъде известена „госпожа виконтесата“. След малко мъжът се върна и покланяйки се, го покани да влезе през вратата, която държеше отворена. Все така избягваше да срещне погледа на младежа, тъй като нещо горделиво и обезпокоително се излъчваше от него, сякаш елегантността и ангелската красота бяха фалшива премяна на злокобна душа. Той като че ли приличаше на рапирата, окачена на портупея му — дръжката и топката на върха бяха направени от най-фина материя, но острието беше от опасно заострена стомана.

Ганиер влезе и се оказа сам, когато майордомът затвори вратата след него.

Луксозно мебелирана, стаята тънеше в полумрак. Завесите спираха притока на утринната светлина, а няколко парфюмирани свещи създаваха сумрачна атмосфера. Това беше библиотека. Цяла стена беше запълнена с рафтове с книги. Удобен фотьойл се намираше до прозореца, пред кръгла масичка, върху която имаше свещник, кана за вино и малка кристална чаша. Голямо огледало в позлатена рамка висеше над издадената част на камината, а наблизо имаше маса и стар стол, чиято кожена облегалка беше протрита от употреба.

Върху масата беше разположено странно кълбо, закрепено на фина арматура от злато и сребро.

Благородникът се приближи.

Черно, блестящо, омайващо, кълбото сякаш беше пълно с движещо се мастило. То по-скоро поглъщаше светлината, отколкото да я отразява. Погледът се губеше в дълбоките му извивки.

Тревожеше и душата.

— Не го докосвайте.

Ганиер присви клепачи и осъзна, че се е навел над масата, а дясната му ръка е протегната към сферата. Той се изправи, обърна се, но все още беше смутен.

Много млада жена, облечена в черно и пурпур, се появи през тайна врата. Елегантна и строга, с рокля с колосан корсаж, тя беше украсила дантеленото си деколте с еднорог от сив седеф. Беше красива и руса, нежна, с миловидно личице, което сякаш беше създадено, за да му се възхищават. Сините и искрящи очи обаче не гледаха приветливо, а устата й изглеждаше безчувствена.

Виконтеса Дьо Маликорн тръгна бавно, но решително към благородника.

— Аз… съжалявам — рече той. — Не исках…

— Не се укорявайте, господин Дьо Ганиер. Никой не може да устои. Дори аз.

— Дали… Дали това е наистина…?

— Да, Сфера на душата.

Тя покри с извезана със злато кърпа магическото кълбо и сякаш някакво злокобно присъствие незабавно се изпари от стаята.

— Ето. Нали така е по-добре?

Изправи се и се готвеше да продължи, но изплашеното изражение на маркиза я спря.

Смутен, Ганиер обърна показалеца си към нея, след това посочи собствения си нос:

— Имате… Там…

Младата жена разбра, докосна горната си устна с безименния си пръст и видя, че той е изцапан с черна течност, която се стичаше от ноздрата й. Без да се вълнува особено, тя измъкна кърпичка от маншета си и се обърна, за да се избърше.

— Магията е изкуство, което Прастарите дракони са създали за собствена употреба — рече тя, сякаш думите й обясняваха всичко.

Приближи се до голямото огледало над камината и като продължи да чисти устната си, отново подхвана разговора:

— Натоварих ви да осъществите тайна мисия между Брюксел и Париж. Сторихте ли необходимото?

— Разбира се. Маланконтър и хората му се заеха със задачата.

— А какъв е резултатът?

— Все още не зная.

С вече съвсем чисто лице, виконтеса Дьо Маликорн се отдалечи от огледалото и с полуусмивка рече:

— Позволете ми да ви обясня положението, господине. Въпреки всичките му опити да устрои засада, Маланконтър вече на два пъти се провали. Първо на границата, а след това близо до Амиен. Ако кавалерът, когото преследва, продължи със същото темпо, Маланконтър може да се надява да го настигне едва край Клермон. А след Клермон е Париж. Трябва ли да ви припомням, че това писмо в никакъв случай не бива да попада в Лувъра?

Благородникът не си зададе въпроса откъде тя знае толкова много неща: сферата разкриваше тайни пред онези, които умееха да си служат с нея. Затова направо отвърна:

— Имам му доверие, госпожо. Маланконтър и хората му умеят да се справят с подобни мисии. Каквото и да им струва, те ще успеят.

— Да се надяваме, господин маркиз. Да се надяваме…

С грациозен и приветлив жест виконтесата покани Ганиер да седне и се настани срещу него.

— Сега искам да ви занимая със съвсем друга тема.

— Каква, госпожо?

— Кардиналът се готви да изиграе важна карта и се боя, че заплахата е насочена срещу нас. Тази карта е един мъж: Ла Фарг.

— Ла Фарг ли?

— Стар капитан и една от най-верните рапири на краля. Повярвайте ми, завръщането му не вещае нищо добро. Този Ла Фарг е опасен противник. При това той командва Остриетата на Кардинала, таен отряд от сигурни и верни мъже, способни да осъществят и невъзможното. Ако успее отново да ги събере…

Младата жена замълча, но остана замислена и тревожна.

— Известни ли са ви намеренията на Кардинала? — попита предпазливо Ганиер.

— Не. Само се опитвам да ги отгатна… Ето затова искам да разузнаете всичко, свързано с този проблем. Свържете се с нашия агент в Кардиналския дворец и разберете какво знае. Можете ли да се срещнете скоро?

— Да.

— Чудесно.

След като получи заповеди, благородникът реши, че срещата е приключила, и се изправи.

Но виконтесата, без да гледа към него, продължи:

— Всичко се случва в лош момент. Бяхме на прага да постигнем това, което Черният нокът почти не смята за възможно: да стъпим здраво във Франция. Нашите братя и сестри в Испания вече решиха, че победата ни е нереална, и макар да сме на косъм от възможността да им докажем, че грешат, мнозина от тях продължават да се съмняват в нас. А що се отнася до тези, които не се съмняват, те ревнуват от близкия ни успех. Това означава, че тайно се надяват да се провалим.

— Мислите ли, че…

— Не, не… — рече виконтесата и с решителен жест отхвърли хипотезата, която маркизът се готвеше да изложи. — Завистниците няма да се опитат да ни унищожат… Но те не ще простят и най-малкото ни прегрешение, ще намерят поводи да говорят лоши неща за нас, за плановете ни, за компетентността ни. Ще бъдат щастливи, ако успеят там, където ние претърпим крах… Впрочем тези завистници вече задвижиха пионките си. Съобщиха ми, че скоро ще дойде мъж, когото ни изпраща ложата в Испания.

— Кой е той?

— Савелда.

С крайчеца на окото си виконтеса Дьо Маликорн забеляза смутената физиономия на Ганиер.

— Да, маркизе, споделям вашите чувства. Казаха ми, че Савелда идва да ни помогне, за да довършим проекта си, но аз зная, че истинската му мисия е да ни наблюдава и да следи за нашите грешки, в случай че решат да ни укоряват…

— Дръжте го настрана.

— В никакъв случай. Но да се опитаме да бъдем безупречни… Нали сега разбирате колко е необходимо да предвиждаме и да предотвратяваме всички удари, които Кардиналът може да ни нанесе?

— Така е.

— Тогава като начало спрете куриера от Брюксел. След това ще се занимаем и с Остриетата на Кардинала.