Пиер Певел
Остриетата на Кардинала (13)

11.

Играейки си дискретно със стоманения пръстен с печат, който носеше на безименния пръст на лявата си ръка, Сен Люк наблюдаваше обичайната комедия, която се разиграваше в препълнената кръчма.

Разположена сред бедняшки двор в квартал Маре, далеч от красивите частни имения, които продължаваха да строят наоколо, и от елегантните фасади на Кралския площад, „Червеното екю“ беше дупка, където калпави свещници разпръскваха повече сажди, отколкото светлина в миризливия въздух, отровен от мръсни тела, винени изпарения, цигарен дим и гнусотии, които нозете на посетителите домъкваха от улиците на Париж. Тук всеки говореше високо и принуждаваше събеседника си също да вика, така че всички почти крещяха. Виното също имаше принос за тази атмосфера. Избухваха буйни смехове, както и бързо потушавани сблъсъци. Един старец изпълняваше песни по поръчка. Понякога възклицания и аплодисменти съпровождаха щастливо хвърляне на заровете или шутовщините на някой пияница.

Сен Люк, без да дава вид, следеше всичко зорко.

Той отбелязваше кой влиза и кой излиза през малката врата в горната част на стълбата, кой преминава през запазената порта за собственика и за кръчмарките, кой сяда при някого и кой остава сам. Не се втренчваше в никого и отбягваше насочените към него погледи. Другите не се интересуваха особено от личността му. И точно на това разчиташе от сумрачното място, което беше заел. Той дебнеше всички възможни знаци, които предвещаваха някаква заплаха. Можеше да бъде какво ли не: разменени погледи между индивиди, които си дават вид, че не се познават, стара дреха, под която се крият нови оръжия, измамна разправия, чиято цел е да отвлече вниманието. Сен Люк беше предпазлив и решителен. Той знаеше, че светът е фалшив театър, в който смъртта, натруфена в одеждите на всекидневието, може да нанесе своя удар всеки момент. И също така отлично съзнаваше, че понякога той е този, който я води със себе си.

След като пристигна, си поръча каничка вино, но не се беше докоснал до нея. Младата жена, която му сервираше, предложи да му прави компания, но той отклони предложението й със спокойно, студено и безапелационно „не“. Тогава тя се присъедини към две други момичета, които го наблюдаваха и с които като че ли споделяше нещо. Очевидно Сен Люк им беше интересен, защото го харесваха. Беше още млад, добре облечен, красив, мистериозен мъж, който криеше ужасните си и възбуждащи тайни. Беше ли благородник? Може би. Във всеки случай, носеше с достойнство рапирата си, дублетът му беше елегантен, а шапката му придаваше спокоен и дързък вид. Ръцете му бяха фини, а страните — гладко избръснати. Естествено, ботушите му бяха изкаляни. Но кожата, от която бяха измайсторени, изглеждаше великолепна, а кой можеше да предпочете да гази из парижката кал, вместо да се вози в каляска? Не, очевидно този кавалер, облечен целият в черно, притежаваше много козове, за да се харесва. А освен това носеше странни кръгли очила с червени стъкла, които висяха на носа му и прикривайки очите му, го правеха да изглежда още по-тайнствен.

След като Сен Люк отпрати една брюнетка, късмета си опита пищна блондинка. Със същия успех. Кръчмарката си тръгна разочарована и обидена. Тя присви рамене, присъедини се към дружките си и им рече:

— Този тип сигурно излиза от публичен дом. Или обича само любовницата си.

— Аз бих казала, че предпочита мъже — подметна брюнетката, без да прикрива уязвената си гордост.

— Може би… — допълни трета. — Но след като не се докосва до чашата си и не търси женска компания, какво го е довело тук?

Другите две се убедиха, че е безсмислено да се натрапват, и Сен Люк — който с крайчеца на очите си следеше действията им — се успокои, че най-после ще го оставят на мира.

След това продължи наблюдението си.

* * *

Малко по-късно този, когото Сен Люк чакаше, влезе в кръчмата.

Беше достатъчно едър, небръснат, имаше дълги и мръсни коси, рапирата висеше на кръста му, а погледът му издаваше лукавство. Прякорът му беше Касапина и както обикновено, го придружаваха двама мръсници, които не му отстъпваха по злонравие, но несъмнено не можеха да се мерят с него по жестокост. Те седнаха на маса, която беше освободена веднага щом се приближиха към нея, и дори не се наложи да поръчват шишетата с вино, които собственикът им донесе, гледайки ги страхливо.

Третата кръчмарка, която не изпускаше от поглед Сен Люк, избра точно този момент, за да действа.

Тя беше рижава и бледа, много красива, нямаше дори седемнайсет години и знаеше — от опит — какво въздействие оказват върху мъжете зелените й очи, розовите й устни и младежките й прелести. Носеше платнена пола, а корсажът под бюстието й беше с широко деколте и откриваше голите й рамене.

— Въобще не пиете — рече тя, след като внезапно се изпречи пред Сен Люк.

Той не отговори веднага, но все пак промърмори:

— Не.

— Вероятно поднесеното вино не ви харесва?

Този път мъжът въобще не си отвори устата.

— Ще ви донеса от по-хубавото.

Ново мълчание.

— И на същата цена.

— Не, благодаря.

Но девойката не го послуша. Младежката гордост не й позволяваше да се провали след напразните опити на нейните приятелки.

— Като се върна, ви моля да ми кажете името си — настоя тя с усмивка, изпълнена с обещания. — И аз ще ви прошепна моето.

Сен Люк въздъхна.

След това невъзмутимо свали надолу очилата си и погледна девойката…

… която се вцепени, когато срещна студените очи на влечуго. Всички знаеха, че драконите съществуват, че винаги е било така, че човешката форма е станала нещо естествено за тях и те живеят сред хората от векове. За нещастие на Европа, отдавна се бяха настанили в испанския двор. Далечните братовчеди от тяхната раса, виверните^[1], бяха използвани като летящи животни, а дракончетата бяха предпочитани домашни любимци. Всеки мелез обаче винаги правеше силно впечатление. Родени от рядко срещаната любов между дракон и жена, те предизвикваха безпокойство, което се изразяваше в омраза при едни, в ужас при други, в еротично омайване при трети. Намираха ги за студени, жестоки, безразлични и презиращи обществото на смъртните.

— Аз… Аз съжалявам, господине… — заекна кръчмарката. — Простете ми…

И тръгна в обратна посока, а устните й трепереха.

Сен Люк нагласи отново очилата си и продължи да наблюдава с интерес Касапина и неговите телохранители. Тъй като бяха дошли само да изпият чаша вино и да изтъргуват цената на своята защита, те скоро си тръгнаха. На свой ред мелезът пресуши чашата си, стана, остави монета на масата и пое след тях.

* * *

Касапина и хората му се движеха спокойно по оживените улици, където техният заплашителен вид беше достатъчен, за да им отваря пътя. Те разговаряха безгрижно и се смееха, без да подозират, че ги дебне опасност. Тълпата до такава степен ги обграждаше, че даваше възможност на Сен Люк да ги следи незабелязано. За късмет, скоро завиха по една криволичеща и миришеща на мръсни канали уличка, която беше най-краткият път към старата улица „Паве“.

Откри се златна възможност.

Сен Люк се забърза, изведнъж изскочи пред тях и ги завари напълно неподготвени. Нямаха време дори да чуят свистенето на стоманеното острие, което излетя от ножницата. Първият падна от удар с лакът, който му счупи носа, Касапина се оказа прикован от остър нож, опрян до адамовата му ябълка, а третият, едва докоснал оръжието си, беше спрян от връх на рапира, насочен към дясното му око.

— Помисли си — нареди му мелезът със спокоен глас.

Мъжът незабавно си плю на петите и Сен Люк остана насаме с Касапина. Без да престава да го заплашва с ножа, той се прилепи към него и го принуди да опре гръб до мръсната стена. Дъхът им се смеси, а разбойникът трепереше от страх.

— Погледни ме добре, приятелю. Позна ли ме?

Касапина се опита да преглътне и леко кимна утвърдително пред червените очила, докато потта се стичаше по слепоочията му.

— Чудесно — продължи Сен Люк. — А сега си отвори ушите…