Димитър Талев
Щитове каменни (4)

IV

Тримата мъже пренощуваха в едно малко село зад нисък хълм близу до брега. Рано на другата сутрин Самуил Мокри и слугата му продължиха пътя си за Охрид с коне. Преди да се качат на конете, Самуил повика рибаря Радой и му даде една медна пара. Рибарят погледна парата в широката си длан, погледна Самуила и не можеше да се начуди: той рядко бе виждал пари, но защо му даваше господарят сега тая пара! За превозването ли с чуна — ами нели това беше господарят и слугата му! Самуил виждаше нямото му учудване, робската му плахост и каза сърдито:

— Тая пара е твоя. Ти я заслужи вчера.

На две стъпки там слугата държеше поводите на конете и пак не се сдържа:

— Заслужил… Чунът нели е господарски? Ние и тримата за-заслужихме.

Рибарят стоеше притиснал на гърдите си юмрук, в който държеше скъпоценната паричка; той все още не можеше да разбере постъпката на младия господар, челото му беше цяло набръчкано от напрежение. Самуил попита:

— Искаш ли да станеш войник, Радое Гавра?

Лицето на рибаря просия:

— Искам…

И той пристъпи, сякаш трябваше тозчас да тръгне войник. Самуил сложи нога на широкото стреме, неколцина от застаналите там селяни се притекоха да му помогнат, но той скочи бързо на коня. И каза от седлото:

— Като стане време, ще ти се съобщи. Сега обръщай чуна си назад. Времето днес е по-друго.

Той подкара коня, подкара след него и слугата, а селяните се събраха около рибаря да гледат парата в шепата му.

Утрото беше студено, ала ведро и тихо. Небето светлееше бледосиньо, цяло озарено от слънцето, което наближаваше да изгрее иззад ярко очертания планински хребет на изток. Синееше се и цялото езеро, отразило ведрото небе, по гладката му повърхност се мяркаха сивкавите сенки на ята птици, които размахваха крила безшумно и налитаха за ранен лов по водата.

Двамата конници наближиха Охрид далеч преди пладне. Зад високата крепостна стена, която слизаше от стръмнините вдясно право към езерото и нагазваше надълбоко във водата, се виждаха огрени от слънцето високите части на града, стълпените една до друга къщи и над тях — високите куполи на църквите, искрящите позлатени кръстове под тях. Насреща по скалистата стръмнина над Канео, се издигаха над целия град назъбените стени и кули на вътрешната или царската твърдина, както я наричаха охридчани.

Влизайки в града през южната крепостна порта, Самуил Мокри се огледа. Край портата нямаше никаква стража, но той забеляза малко по-нагоре един войник, който бе подпрял копието на гърдите си и бъркаше с две ръце в кошницата на една селянка. Самуил неусетно се приближи с коня и се спря зад войника. Селянката притискаше към себе си кошницата, но нямаше де да я скрие и проплака:

— Пет са… само пет! Първите яйца тая година. Две кокошчици имам… А ти…

Войникът извади яйцата, две в едната и три в другата си ръка:

— Хайде, тръгвай. Ще ти снесат и други. Тия за мене. Гладен ли ще стоя тука!

— Вземаш ми ги за нищо — подсмръкна селянката. — Отрова да ти станат…

Войникът понечи да я ритне с калния си цървул и тя се отдръпна уплашена.

— Върни яйцата — чу се гласът на Самуила.

Войникът се извърна изненадан. Като видя Самуила, зяпна срещу него и се дръпна назад с яйцата в ръцете си, краят на копието му се повлече по калната земя. Войводата повтори:

— Върни яйцата! Ти затова ли стоиш тук? Ще кажа да те нашибат с камшик. Къде е началникът ти?

— Те всички, всички тая сутрин… — забърза да се оправдава войникът — отидоха в града… Оставиха ме сам. Отколе още трябваше да ме сменят и съм гладен… гладен.

Но той бързо върна яйцата на селянката, едва ли не ги хвърли в кошницата й. Тя побърза да се отдалечи.

Следван от слугата си, Самуил навлезе в тесните улици на града. Той караше бавно и стягаше юздата на коня — улиците бяха тесни, а много люде ходеха нагоре-надолу. В уплахата си от коня на болярина някои се провираха досам стените, а едно дете с писък се хвърли към майка си, тя го сграбчи и като нямаше къде да избяга, прилепи се с пребледняло лице към една кирпичена ограда. Самуил спря коня пред нея и тя още повече се уплаши, притискаше оградата с гръб, сякаш да мине през нея с детето.

— Защо се плашиш толкова, майко? — попита я Самуил.

Тя го гледаше с широко отворени очи, после гласът й като че ли отеднаж се отпуши, ту рязък, ту плачлив:

— Ами прегазиха ми едно детенце… момиче! Стои вкъщи, хромо е и с двете нозе. Такива… на коне. Препускат като бесни…

Самуил мълчаливо отмина.

Двамата конници излязоха на голямата стъгда долу, в по-ниската част на града. Тук беше най-оживеното средище на охридските купци и художници^[1]; наоколо се виждаха продавачници и всякакви работилници, но те сега не бяха така шумни, не се чуваше врява и тропот, като друг път, само оттук-оттам долиташе звън на наковалня, а някъде стържеше струг. Самуил мина през цялата стъгда и спря на горния й край, обърна коня, заоглежда се ту на една, ту на друга страна, загледа се право насреща, сякаш очакваше някого. Отдавна не беше идвал в града, но сега като че ли и с други очи гледаше всяко нещо, други мисли минаваха през ума му. Забеляза, че людете се бояха и се разбягваха от коня му, но когато беше по-далеко от тях, макар и само на два-три растега, те го поглеждаха изкосо с мрачни очи. Това беше от страх и омраза. Не само към него, а и към всички като него. Самуил знаеше това, а сега го виждаше по-ясно. Колко пъти бе му говорил за тая омраза и дедъц Дамян, колко пъти бе я виждал в очите на людете, които се събираха около стария богомил, та дори и в очите на собствените си люде — слугите, париците^[2] рибарите от селището на брега. Като се оглеждаше Самуил Мокри по градската стъгда с тия мисли в ума си, отеднаж му се стори, че всичко това наоколо, та и целият живот беше обърнат някак с гръб към него. И някак бе стихнал тоя живот, людете бяха залисани със себе си, в свои някакви мисли. В кривите им бързи погледи, в затворените им лица младият човек виждаше и безразличие, отчужденост, които го смутиха повече от омразата им към такива като него. Ами царят бе умрял, чужд господар бе влизал в страната, ами най-сетне умрял бе преди три дни комитът на тоя град, на тая област! Не, тия люде не мислеха ни за цар, ни за царство, ни… Те всички го познаваха, но не се приближи нито един да каже бог да прости за баща му или… Дали не бе станал прекалено подозрителен? Той въздъхна нечуто и обърна коня нагоре по стръмната улица накъм вътрешната крепост. Радой се клатушкаше отпуснат на коня си след него, но беше озадачен от държането му и не смееше да повиши глас, а шепотеше сам на себе:

— … Спусна се презглава по езерото, едва-що не се удавихме, а се-сега се мае по тържището. Яде го отвътре, със себе си се бори, кога ли не е било тъй с него… — Тъкмо минаваха пред една кръчма, скрита на няколко стъпала в земята. — Ех, да имам аз силата му… с коня заедно ще вляза тука и няма да изляза до утре по това време. Толкова пара даде на рибарина за нищо…

Те се изкачиха нагоре по тясната и крива камениста улица и излязоха на широката неравна поляна, където се издигаха назъбените стени и високите кръгли кули на вътрешната крепост. Оттук се виждаше целият град и по-голямата част от Бялото езеро. Войводата спря коня си, пое въздух с пълни гърди, да свали от сърцето си тежкия товар. И въздухът тук беше по-друг — лек, сладък за дишане. Очите не се насищаха на светлините, които се струеха от всички страни. Слънцето се бе издигнало високо и огънят му беше чист, ярък, а още по-високо и далече на юг, на запад и на север, чак до тънко изразената черта на хоризонта, небето беше синьо — гъсто, наситено до самите небесни дълбини и тая плътна, но бистра синева светеше цяла над водата, над планините наоколо. Ведрото небе се отразяваше в езерото, между странно начупения хоризонт, който се разгъваше надалеко зад ниската долина на Дрим, по хребета на отвъдните планини, по върховете на Галичица, на Петрино по-наблизу. Но езерото изглеждаше по-синьо от небето между извитите гърбици и сводове на планините, които се издигаха като чудновати гигантски мостове, прехвърлени над водата и още по-модри от нея, дори виолетови и синкавочерни. Ето и града!

Стотици и хиляди къщи се бяха струпали по хълма насреща, започваха и тук наблизу една зад друга, спущаха се нагъсто чак до брега на езерото, като голямо ято птици, затирили се надолу една до друга да се гмурнат в синята вода. Само куполите на черквите се издигаха неподвижни и златните им кръстове блестяха на слънцето. Широки златисти петна блестяха и по водата, блестяха и далечните снежни върхове на Галичица.

— Какво, господарю — не изтрая Радой. — Ти като да си за-забравил нещо… Да се връщаме ли?

Самуил смушка коня. Те минаха край оградата на голямото училище, дето преди години владиката Климент събираше ученици от цяла България, и се отправиха към източната врата на вътрешната твърдина; там, близу до вратата, беше комитският дом и главното управление на Охридската област. Двамата конници вече наближаваха крепостната врата, когато пред очите им се разкри отвъдната, още по-стръмна страна на височината, и тук Самуил трябваше пак да позатегне юздата на коня. Оттатък, откъм другата страна, се чуваха прегракнали човешки гласове ту един през друг, ту задружно и миг по-късно младият войвода видя как тичаха насам по стръмнината около петдесетина войници, размахваха мечове и копия, притиснали щитове към гърдите си, надавайки с последни сили войнствени викове. Водеше ги Мойсей Мокри, яхнал висок, дългокрак кон. Мойсей учеше войниците си да превземат крепости с пристъп.

— Ду-душата им ще извади — чу се гласът на Радоя.

Самуил се извърна към него:

— Ще те пратя и ти да потичаш там.

— Спаси, господи, помилуй… — дигна очи към небето и от сърце се помоли Радой.

 

 

Двата коня изтропотиха по широкия двор, постлан с едри, заоблени камъни, и се спряха пред вратата на областното управление. Част от двора, откъм североизточния, по-стръмния край на височината, беше оградена с по-ниска стена и отвъд нея бяха войнишките помещения — ниски каменни постройки с малки прозорчета; нататък се отиваше през две врати, а имаше и друга една порта на голямата крепостна стена. Там, в преградената част от двора, бяха и конюшните. Самуил скочи от коня; преметна крак през седлото и Радой, друсна се тромаво на каменната настилка.

Управлението беше на долния кат на голямата двукатна сграда. Прихванал с една ръка пращилата на торбата с парите, Самуил взе на един път двете стъпала пред входната врата на управлението и влезе в широко, почти тъмно преддверие. В мрака наоколо се виждаха пет сводести врати, вградени в стените, но тук беше много тихо и като че ли вратите бяха затворени завинаги. Самуил Мокри отвори широко едната; откри се голяма, но празна стая, виждаха се само две тесни, високи маси за писане пред прозорците край отсрещната стена и няколко дървени стола без облегала. Младият човек се отдръпна и пристъпи към следващата врата; същото беше и тук. Едва в третата стая откри Самуил шестима от людете на управлението — главния писар и петимата му помощници. Те и шестимата бяха насядали на дървени столове около огнището и се грееха на буйно пламтящ огън. Увлекли се бяха, изглежда, в сладки разговори, та като влезе младият войвода, те се заозъртаха изненадани, сетне наскачаха един през друг. Пристъпи главният писар, поклони се някак разкривено — искаше да закрие една ниска масичка там, с пръстени чаши по нея и широка пръстена паница с туршия. Остра, сладникава миризма пълнеше стаята, а Самуил улови и блуждаещите погледи на писарите, размътени колкото от изненада и страх, толкова и от изпитата ракия.

— Кръчма ли е тук!

Главният писар пак се поклони и още по-ниско, дългата му нечиста коса едва ли не стигна каменния под:

— От студа, господарю. Само по една чаша. От студа…

Притворената врата скръцна, влезе млад прислужник с шарена стомничка в ръце, със светнали, засмени очи, плувнали във влага. Главният писар, а и други двама от писарите искаха да го върнат със закъснели движения и знаци, но Самуил бе видял всичко. Той посочи стомничката в ръцете на прислужника:

— Втора стомна с ракия, нели?

Младият момък цял се ухили от пиянска радост:

— Третата, господарю.

— Пияници — рече Самуил. — Скоро всички по стаите си!

Те изчезнаха за няколко мига, отнесоха и масата с чашите, с туршията. В стаята остана само главният писар. От пиянска дързост или в някакво отчаяние, сега той пръв заговори и в гърлото му клокочеха сълзи:

— От безделие, млади господарю, и от голяма наша немотия и бедност. Откакто заболя старият господар комит Никола Мокри, царство му небесно, а и много време преди това, тук рядко да влезе човек. — Самуил слушаше внимателно и писарят продължи със закрепнал глас: — От по-долните тук никой не идва по своя воля, силом трябва да го докараш, като стане нужда, а от болярите също никой не е стъпил, откакто комит Никола… нели той ги събира на съвет и за управата, но като го няма вече… Ние тук сами, аз държа людете си, но от есента още никаква плата не сме получавали.

— Как живеете без плата толкова време?

— Един господ знае.

— А ракия откъде вземате?

— Ракията… — поколеба се главният писар и продължи: — Той… прислужникът я донася отнякъде.

— Да… Където и да влезе той, прислужникът от управлението, никой няма да го върне, никой няма да посмее да го върне, в която и да е кръчма, в който и да е дом.

— Тъй е, господарю — приподигна рамена писарят. — Защо да крия. Ние как иначе ще поминуваме, щом…

— Да — прекъсна го Самуил и пак продължи вместо него: — Как иначе ще живеете без плата. Нели? Трябва ли ви ракия, ще пратите прислужника в някоя кръчма или в някой дом. Трябва ли ви туршия или каквато и да е друга храна, за вас и за домочадията ви, трябва ли ви облекло или обувки, или дърва за огрев, ще пратите прислужника или някого от стражите или сами ще отидете, където е нужно, и никой няма да откаже, кой ще посмее да откаже за людете от управлението. Ако някой откаже, ще му изпратите два-трима стражи да го довлекат тук…

— Те и стражите вече не се свъртат тук — побърза главният писар и се опита да отклони разговора: — Само негова милост твоят брат комитопул и войвода Мойсей Мокри нощува горе…

Самуил гледаше мрачно писаря, но не го виждаше, после излезе от стаята. В преддверието и сега нямаше никого — всички се спотайваха по стаите, скрил се бе някъде и прислужникът. Самуил излезе в двора; някъде отвъд стените на твърдината глухо се дочуваха виковете на упражняващите се войници. Той мина край дългата стена на управлението — на другия край беше вратата за горния кат. Бутна тежката дъбова врата и се изкачи по тясна каменна стълба. Тук беше градският дом на охридския комит.

Към вътрешността на жилището се влизаше също през едно преддверие; от него се отиваше и към готварницата, дето имаше и помещение за прислугата. Тук, на втория кат, разпределението беше по-друго: имаше три по-малки стаи и една приемна зала с преголямо огнище; не много високият таван на залата беше подпрян с шест каменни, грубо издялани колони. Щом влезе Самуил Мокри в преддверието, откъм готварницата се показа дребна и вече зряла жена, но пъргава, бодра, с мургаво лице и хубави, живи очи. Войводата се посепна от тая неизбежна среща, за която бе забравил: това беше Калипсо, която Мойсей Мокри бе прибрал преди три-четири години като прислужница, но тя бе успяла да влезе под кожата му. Самуил не я обичаше и не одобряваше тая нередна връзка на по-стария си брат. Калипсо стоеше пред него и любезно му се усмихваше, черните й очи искряха:

— Поклон и привет, светли господарю! Радвам се, че те виждам. — Тясното й лице отеднаж се забули в лека сянка, черните вежди скръбно се пречупиха, тя продължи с отмалял глас: — Много скърбя за стария господар, твоя баща… Бог да го прости.

Гъркинята може би наистина се радваше, че го вижда, но навярно никак не скърбеше за стария комит. Тя беше винаги усмихната и блясъкът на белите й здрави зъби озаряваше сякаш цялото й лице, умееше и да говори хубави думи с приятния си глас.

— Ще остана тук за някое време — рече сдържано Самуил Мокри.

— Ще ти приготвя най-хубавата стая, млади господарю — продължаваше да любезничи Калипсо. — Щом се наобядвате, ще можеш да си починеш. Сготвила съм вече обеда.

Самуил си спомни, че Калипсо се славеше като добра готвачка; бяха я довели еднаж в бащиния му дом оттатък езерото да приготви някои ястия за един голям пир, който устройваше баща му. Тогава старият комит се опита да я отмъкне в стаята си, та Мойсей я наби безмилостно и веднага я върна в Охрид. Погнусен от тоя спомен, Самуил се повърна и се спусна по стълбата надолу.

— Той ей сега ще си дойде, негова милост — сподири го примамващият глас на гъркинята.

В двора го пресрещна Радой:

— Ами време е за обед, го-господарю. Я къде е слънцето… — Самуил му подаде кожената торба с парите и мина край него. Радой го последва и като видя накъде се насочва, продължи умолително: — Те още воюват и кой знае докога. Превземат стената, но аз умирам за един залък…

Оттатък все още се чуваха прегракнали гласове. Когато Самуил и Радой излязоха от крепостта през другата врата, войниците на Мойсея вече нападаха самата крепостна стена. Водеше ги пак Мойсей Мокри с изтеглен меч. Самуил се спря да погледа, зад него — и Радой. Слугата пак не изтрая:

— Ду-душица не е останала в тях. Претрепали са се да тичат чак отдолу…

Всичко това се виждаше отдалеко, долавяше се и в задавените викове на войниците. Самуил следеше навъсен безполезните им усилия. Мойсей не ги жалеше, но не жалеше и себе си. Малко по-късно той се приближи към брата си. В едната ръка държеше тежкия си шлем, а в другата — дълга тясна кърпа, с която бършеше потното си чело; дългият му меч, отпуснат от сребърната закопчалка, се влачеше по земята. Спря се срещу Самуила разкрачен, по лицето му не се виждаше нито изненада, нито любопитство, той чакаше да заговори пръв по-малкият брат. Самуил каза:

— Не виждам тук целия ти полк…

— Разбягаха се — отвърна троснато Мойсей. — Останаха само тия. Петдесет и двама. Има още двадесет и двама на стража из града. И началници още девет души. Това остана от целия полк. Осемдесет и трима.

— Защо тъй? — попита Самуил и като почака един миг, сам си отговори: — Ти ги държиш прекалено строго.

Мойсей захапа алената си долна устна — не идваха бързо думите му, после отеднаж избухна, по лицето на Самуила пръснаха капчици слюнка:

— Войникът е войник! Той трябва всичко да издържи. И насън да държи меча в ръката си. Бягат. Храната не им стигала. По-голяма плата искат. Ще ги избеся! При богомилите бягат. По горите.

Двамата братя се качиха в комитското жилище на втория кат и влязоха в готварницата. Посрещна ги Калипсо. Тя се боеше от близките на Мойсей и най-вече от най-младия му брат. Разтича се да им сложи обеда, виждаше се, че се бе поприбрала, намазала се бе с белило и червило, въртеше очи и глезено кривеше устни.

Щом се нахраниха, Самуил пожела да влязат в някоя от стаите. Калипсо побърза да им запали огън.

 

 

Огънят се разгаряше бавно, а в тази стая отдавна не беше палено. Самуил притегли едно столче до самото огнище, седна и протегна ръце към белия чад, към съскащите синкави пламъци. Мойсей все току назърташе ту през едно, ту през друго от прозорчетата на стаята — следеше какво правят войниците му оттатък и кога ще излязат пак на учение.

Самуил като че ли едва сега виждаше отблизу живота на Мойсея и него самия. По-старият брат беше храбър войник, предаден на военното си поприще, беше едър, силен, красив мъж. В него се таеше и буен гняв, а разумът му беше по-слаб от едрото тяло, от гневливото му сърце и не можеше да обуздава, да спира ни опасния му гняв, ни ръката му. По-старият брат бе забъркал някак целия си живот. Изпуснал бе и полка си. Живееше бедно — баща му, старият комит, беше голям скъперник спрямо него. Дребно беше и бедно всяко нещо в живота му. Ето и тая жена… Самуил го обичаше и го жалеше, но сега реши, че Мойсей нямаше други предимства пред него, освен старшинството по рождение, което бе дошло само по себе, по божия воля. Самуил никога и с нищо няма да обиди по-стария си брат, но той, по-старият, трябва да върви след него.

Мойсей пристъпи към огнището и взе да побутва главните с дългия ръжен. Няколко прегорели главни рухнаха, рухнаха след тях и други, дигна се цял облак от пушък и искри, та широкото огнище не можеше да го поеме. Мойсей ядно захвърли ръжена.

— Ти бързаш — каза по-младият брат и се настани по-удобно на столчето, сложи ръце на колената си. Той продължи: — Кажи да разпуснат за днес войниците или остави ги там сами да се занимават. Искам да останеш с мене. Имаме ние с тебе много важен разговор.

Мойсей се загледа в него, сви вежди, лицето му придоби съсредоточен израз — бавно, постепенно, както бяха бавни и мислите му.

— Ще ида да ги разпусна до утре — каза сговорчиво той и излезе.

Когато не след дълго Мойсей се върна и седна срещу брата си край огнището, Самуил продължи:

— Войникът, брате Мойсее, е също като нас. Човек. Ти го караш цял ден да се блъска, а той и не знае защо се блъска. Той трябва да знае защо се труди и мъчи. Така е с всеки човек. Ти държиш войниците си и гладни, лошо облечени. Затова бягат. И всички ще се разбягат.

Мойсей следеше напрегнато всяка негова дума. Самуил млъкна, за да чуе отговора му, и чакаше търпеливо. Най-сетне Мойсей каза:

— Те много да не знаят. Те са повечето селски люде. Какво има да знаят. Войници. Да не седят без работа. Да не преяждат, да не препиват. Зли бесове влизат в тях. И царството не дава много нещо за тях.

— Да не седят в безделие и да не забравят, което е нужно да знаят като войници, но не ги карай да се питат защо трябва да се блъскат по цял ден. Войникът трябва да бъде и сит, и добре облечен, и стоплен, а когато трябва да понася глад и студ, да знае, че иначе не може.

Мойсей наведе очи, възелът от бръчки между веждите му бавно се отпусна, лицето му се разведри. Самуил продължи:

— Тъкмо сега ни трябва войска, брате Мойсее. Ти трябва да събереш целия си полк и аз ще събера моя. Ще съберем после и други полкове. Ще поведем с нас също болярите и войводите. Ще тръгнем към Великия Преслав с голяма сила, за да наложим там своята воля. И това ще бъде за общо добро.

Мойсей слушаше. Възелът между веждите му отново се показа. По-младият брат говори още дълго за Преслав, за войската, за това, което бе обладало сега неговия ум. Той не каза всичко, а и сам не знаеше как да изкаже всичко. Млъкна и пак зачака отговора на по-стария брат. Мойсей въздъхна:

— Да бъде, както ти казваш…

Не, това не беше пълен отговор, не беше неговият пълен отговор. Самуил чакаше. Бавната мисъл на по-стария брат работеше усилено, той помръдваше алените си устни и току прокара широката си ръка по цялото лице, по гъстата си къдрава брада.

— Аз не разбирам много от тия работи… — започна той с глух глас, после се извърна към брата си, подпря ръце на колената с извити навън лакти, дигна глава и като че ли цял се разтвори: — Като те слушам, и мене ми става всичко ясно. Ти умееш да говориш. Добре. Ще те слушам, ако си по-малък. То моята работа е мечът. Другото — ти.

Самуил се приведе към него:

— Сега тъкмо мечът е най-нужен. Но човек винаги трябва да знае накъде да го насочи.

— За това… ти, ти ще мислиш за това. — Той дръпна грамадния си меч, тупна с него по каменния под: — А меча — ето го! Ти само кажи.

Самуил сложи ръка на коляното му:

— Брате, аз ти вярвам.

— Ти само кажи.

Самуил притисна едрото му, кокалесто коляно:

— И никога няма да забравя, че си мой по-стар брат.

Сетне Самуил притегли към себе си кожената торба, която бе взел преди това от слугата и бе оставил на пода. Подигна я и леко я удари о каменния под — чу се къс, глух металически звук.

— Това са парите на комит Никола Мокри, баща ни. Премислих и ги донесох. Нужни са за работата ни, но не са премного. Нужни са ни още пари.

— И мене ми са нужни пари — рече Мойсей. — И пари, и всичко.

— Знам. Виждам.

— За полка ми дават малко от управлението. Храна, облекло и… Така се бе разпоредил старият. Той самият ми даваше още по-малко. И царската ми плата не е голяма.

Самуил повтори:

— Знам. Но за тия пари тук ще поговорим и с Арона, и с Давида. Да знаят и те. Общи са тия пари. Оставил е баща ни и други вещи, негови и на майка ни. Остави ни и голям имот. Аз ще кажа: всичко да бъде най-напред за общата ни работа.

Мойсей отвърна небрежно:

— Нека бъде.

* * *

Самуил остана да живее в комитския градски дом.

Калипсо още в първия час се разтича да му подреди стаята, но той я спря:

— Радой ще се погрижи за това.

— Но, господарю… нареждането на стая за живеене е женска работа.

— Не. Мене Радой добре ми служи. Той и няма какво друго да върши. Не му се бъркай.

Самуил би желал да освободи и брата си от тая жена.

Рано на другия ден двамата братя поведоха намалелия Мойсеев полк към града. Те яздеха на едри, добре стъкмени коне начело на полка, след тях пристъпваха войниците, наредени в две редици и в пълно въоръжение, а отстрани вървяха, прихванали мечовете си, другите началници. Войниците бяха се постегнали — излъскали бяха копията, щитовете, ризниците и мечовете си, но бяха зле облечени и обути. До късно предната нощ бе стоял Самуил във войнишките помещения, а с него и Мойсей, докато войниците туриха в ред облеклото и оръжието си, доколкото беше възможно. Макар началник на полка да беше по-старият брат, той остави да се разпорежда и младият, радваше се и се чудеше на всяко негово начинание. Но когато тая сутрин яхнаха конете си, Самуил мина на лявата страна, за да личи, че пръв от двамата е по-старият брат.

Полкът се спусна долу и мина бавно през по-оживените градски улици и стъгди. Това необичайно раздвижеше на полка съживи и смути целия град. Охридчани отдавна не бяха виждали толкова войска и в такъв ред. Преди близу година в България бе навлязъл с голяма войска Светослав Киевски. Дочуваше се тук за голямата сила на русите, за война оттатък Маторие гори^[3], надойдоха оттам и бежанци. Уплашиха се людете за живота и имота си, за близките си, които бяха изпратили с войската, но това не продължи много. Руски войски не дойдоха по тия места; върнаха се и тукашните полкове и плакаха само тия, чиито близки бяха оставили кости по далечните бойни полета, а те тоя път не бяха мнозина. Бежанците от изток се размесиха и се загубиха между тукашните люде; бежанци от изток идваха по тия места и преди и повечето бяха от по-горните, които бягаха насам, подгонени от приближените на царя и, още повече, на царския вуйчо и опекун Сурсубул. Тия дни се разчу и вестта за смъртта на цар Петра; биха камбаните на всички църкви, служиха се панихиди и заупокойни молитви, в „Света София“ служи на два пъти сам митрополитът. Дойде и смъртта на комит Никола Мокри. Пак биха камбаните по всички църкви. Ала народът не се разтъжи ни за царя, ни за комита. Минало бе това време, когато царските празници и тържества, раждания и умирания, победи и поражения дигаха на крак целия народ. Това бе през времето на първия български цар Симеона Велики, както го наричаха, и най-много през по-късните години на царуването му, когато ходи и би ромеите пред самите врати на Цариград. Наситил се бе и преситил народът български на царски тържества и празници. Не познаваше вече радост и гордост от цар и царство още от дните, когато по тия краища ходеше светият учител Климент, който учеше людете на добро и на всякакви знания, защитяваше простия народ от злодеи, от недостойни големци и управници. Чуваше се, че цар Петър, синът Симеонов, бил добър и благочестив цар, но неговите големци и управници ограбваха и мъчеха бедния народ от негово име.

Изстинали бяха сърцата на людете за цар и царство. Нямаше на какво да се радват и с какво да се гордеят. Страх и омраза изпълваше сърцата на бедните люде, омраза или погнуса, или пък безразличие и към царство, и към царски люде, към всякакви царски повели и знаци. Между бедните и най-бедните живееха малко по-добре само ония, които намираха начин да угаждат на силните, но те бяха малцина — с какво може да се хареса толкова бедният човек? Тук, по Охридската област, людете на това бяха доволни, че комит Никола, макар да не беше най-добър царски заместник, не беше поне и най-лошият от царските велможи. Вземаше и той за царя и за себе си, но правеше и добрини; ще накаже, но понякога и ще прости. Не се нажали много бедният народ, като чу за смъртта му, а повече се уплаши — кой ли ще дойде на негово място и дали няма да бъде по-алчен и по-зъл от него. Народът познаваше и четиримата му синове, но дали царят няма да издигне друг някой на негово място? А сега нямаше и цар…

С такива мисли следяха охридчани движенията на Мойсеевия полк из града и повече със страх, отколкото с любопитство. Излизаха по вратите на къщите си, на работилниците и продавачниците, излизаха и по улици и гледаха смутени. Само децата, които, според природата си, търсят игра и забава във всяко нещо, се събираха около войниците, ходеха на големи ята подир тях, а някои и бяха надигали пръчки и тояги, както те своите копия.

Веднага след като мина обедният час, Мойсей и Самуил, яхнали отново конете си, следвани от един десетник и шестима войници, се отправиха към ниската каменна сграда на данъчното управление, където беше и областната съкровищница. Двамата братя слязоха от конете си в двора на управлението и влязоха в сградата, а пред тясната желязна врата застанаха двама стражи с дългите си копия.

Главният побирчия бе отишъл да обядва у дома си и още не беше се върнал, но братята завариха помощниците му. Самуил не ги остави да се съвземат от голямото смущение, което обхвана царските служители при внезапното посещение на комитопулите, и направо попита:

— Какви пари има в ковчезите на съкровищницата? А хранилищата пазите ли добре?

Помощниците на главния побирчия бяха видели стражата пред входа на управлението и бяха уплашени, но единият можеше да надвива страха си, а другият не можеше.

— Това знае само главният побирчия. И за парите, и за хранилищата — отговори първият помощник. — Ние…

— Не лъжи — прекъсна го Самуил Мокри, пронизвайки го с очи.

Неочаквано Мойсей излезе пред брата си и удари първия помощник през лицето:

— Куче!

Самуил не показа недоволството си от постъпката на своя брат, а премести поглед върху втория помощник и попита:

— От нас ли ще криете?

— Няма да крием — отговори бързо, с разтреперани устни вторият помощник и продължи: — То е царска тайна, господарю, но от вас ли ще я пазим… В ковчезите имаме четиридесет и две либри злато и сребро. Така е записано по книгите. А хранилищата… и за тях всичко е записано по книгите.

— В ковчезите ли е цялата тая сума?

— Това не знам, господарю.

— Кога сте пращали за последен път пари или стоки в Преслав?

— Отдавна не сме пращали в Преслав ни пари, ни… Тия пари отдавна се пазят тук. То пише по книгите — побърза да добави вторият помощник. — Старият господар, баща ти, царство му небесно, не даваше да се праща в Преслав, а те оттам все искат. Старият господар…

Самуил го прекъсна:

— Дай тук всички книги. Покажи.

Вторият помощник се разбърза, извади от разни дупки и ниши в дебелите стени цял куп свитъци от пергамент. Тъкмо слагаше той последните няколко свитъка върху ниската масичка, и откъм вратата се чу дрезгав глас:

— Какво става тук?

Беше главният побирчия. Самуил Мокри се извърна към него и мълчаливо посочи с ръка постоянното му място в горния ъгъл на стаята. Побирчията мина с бавни, несигурни стъпки през цялата стая и застана в ъгъла си. Той беше нисък, около петдесетгодишен мъж, с голяма кръгла глава, та калпакът му от вече проскубана лисича кожа стоеше несигурно и смешно на самия й връх; беше шишкав, закръглен, с къси ръце, с мургаво, широко лице, с големи, кръгли очи, които просветваха в сянка под дебелите му черни вежди. Той бе побледнял и мургавината не можеше да скрие промяната по лицето му, а повече я издаваше, но иначе побирчията се държеше спокойно. Той чакаше и Самуил каза:

— Нужно ни е да знаем какви суми има в ковчезите на съкровищницата и какви стоки се пазят по хранилищата от царските данъци.

— Това… — започна главният побирчия и тихо се изкашля, за да оправи прегракналия си глас. — Това е царска тайна. Аз мога да я открия само на тоя, който стои по-горе от мене.

Самуил рече:

— Царят умря, умря и комит Никола. Сега тук, в Охрид, над всички стоим ние, синовете на комит Никола Мокри.

— Когато един цар умре, на негово място идва друг, господарю. Когато един комит умре, на негово място друг комит ще дойде.

Самуил го погледа един миг, смръщи вежди:

— Избери: ще бъдеш ли и занапред главен побирчия или да кажа да те пуснат в езерото с камък на шията.

Лицето на побирчията побледня още повече, но той не се колеба дълго:

— На твоя отговорност, господарю. Аз не мога да се боря против твоята сила. В ковчезите на съкровищницата има тридесет и две либри златни и сребърни пари. За хранилищата всичко е записано по книгите.

— Имаш грешка, главни побирчио. Според книгите в ковчезите има повече пари.

Главният побирчия погледна с големите си очи единия, после другия си помощник и пак се обърна към Самуила:

— Аз знам по-добре от книгите какво има в ковчезите и по хранилищата, господарю. Нели се дава за войската, нели се дават и плати. Последните пари, които изпратихме по повеля на комит Никола Мокри, царство му небесно, в Преслав, не са записани в книгите на управлението.

— Кога беше то? — попита тихо Самуил.

— Преди пет месеца.

— А защо не са записани тия пари в книгите?

— Така нареди комит Никола Мокри, царство му небесно.

— Ти лъжеш, главен побирчио. Искаш да се скриеш зад мълчанието на мъртвия. Но ние не сме дошли сега, за да те съдим. Сега искаме от тебе да ни предадеш каквото има в ковчезите до последната парица. Да кажеш какво има и по царските хранилища. Сега над твоята глава няма по-големи заповедници от нас и ти сам премисли какво трябва да сториш. Но ние нямаме много време да те чакаме.

Не се колеба много и сега главният побирчия, поклони се и рече с примирителен, покорен глас:

— Нека бъде твоята воля, войводо. И бог вижда, и людете тук виждат, аз не мога да ти се противя. Ще ти предам всичко, до последната парица. До последната капка, до последното зърно и влакно.

 

 

Докато се стъмни тоя ден, Самуил Мокри взе целия град и цялата охридска крепост в ръцете си. Това не беше трудно, щом като Самуил заедно с брата си държеше войската, колкото и малка да беше тя. Той избягваше да заплашва и да предизвиква, но всеки трябваше да види и да признае, че сега, когато старият комит бе умрял, той и братята му излизаха пред всички. Митрополит Висарион, който се бе върнал от манастира на приснопаметния отец Наум, където се бе отбил на връщане след погребението на комит Никола, изказа желание да отслужи на другия ден, неделя, панихида за починалия комит и молебен за достойните му синове. Самуил схвана угодническата мисъл на митрополита, но и сам помисли, че така ще се обяви пред всички в охридската съборна църква първенството на четиримата братя, та даде съгласието си и помоли панихидата и молебенът да бъдат най-тържествени.

Същия ден, малко преди стъмване, в града се върна и Арон Мокри заедно с управителя на охридската крепост Петър Чурило, войводата Крагуй и тисящника^[4] Удина; те също се бяха отбили в манастира и пиянствували там до днес, пили и по пътя, та бяха още пияни, като затропотиха с конете си по градските улици. Самуил и Мойсей ги срещнаха на стъгдата, дето беше разположен полкът. Колкото и да беше пиян, Арон долови, че присъствието на войската тук не беше случайно, а бидейки и невъздържан, още повече сега, в пиянството си, развика се с гръмлив глас:

— Ха… Какво сте дигнали тая войска! Ромеите ли ще биете, или в Преслав ще въздигате нов цар! Ами ето мене въздигнете, къде по-достоен…

Самуил улови коня му за юздата и го издърпа встрани. Притиснал с коляно коляното на пияния си брат, той изсъска в ухото му:

— Ако не можеш да се сдържаш, ще те затворя!

— Я гледай… — дръпна се Арон.

— Ще те затворя! — повтори близу до лицето му Самуил.

— Уловил си ти здраво мечката за ушите — рече Арон с омекнал глас и се усмихна накриво. — Е, ще видим.

Те обърнаха конете си към другите конници. Самуил каза:

— Да вървим горе на вечеря.

— Къде горе — дръпна се пак Арон. — Аз си имам тук свой дом!

— Добре — отвърна по-младият брат. — Тогава заведи ни в твоя дом и ни дай да вечеряме.

Арон обърна коня към своето жилище. Подкараха и другите след него. Самуил поизостана и пошушна нещо на един от стотниците, който стоеше там и чакаше заповеди.

Жилището на Арона Мокри беше хубава сграда на високи основи. Входната врата беше в широка ниша, подпряна с две мраморни колони, и се влизаше в дома по няколко също мраморни стъпала. Къщата изглеждаше някак чуждинска; истинският й стопанин ходил по франкските страни отвъд морето и я направил, като се върнал от там, но сега живееше другаде. Когато конниците спряха тук, дотичаха слуги и отведоха конете. Арон Мокри въведе гостите в жилището си. Малко след това пред къщата спряха десетмина войници и мълчаливо насядаха край стените й. Вече се смрачаваше.

Арон настани гостите си в една широка стая с розово боядисани стени и висок бял таван, насечен на малки ромбове; две врати свързваха стаята с вътрешността на къщата, а трите й тесни, високи прозорци с многобройни разноцветни, също тъй ромбовидни стъкла гледаха към неголяма градина. На средата на стаята беше сложена дълга, ниска маса, а около нея бяха наредени меки столове с широки облегала. От тавана се спущаше над масата на дебела верига кован железен полилей. В единия отсрещен ъгъл беше сложена грубо издялана от бял мрамор статуя на гола нимфа с уродливо едри гърди, кокетливо извърната назад, а в другия ъгъл се виждаше също тъй издялан от мрамор сатир, втурнал се да гони нимфата с протегнати ръце и чудовищно дебели, разкривени устни. Между двете статуи зееше широко огнище. Когато влязоха шестимата мъже, в стаята беше здрачно; белееха се само двете статуи в ъглите и таванът отгоре, в разноцветните стъкла на прозорците тлееха размесени, неясни светлини. Арон Мокри изпляска с ръце, нададе дрезгав вик:

— Светлина!

Ала и без това двама чевръсти слуги вече влизаха с пламтящи запалки и сръчно запалиха едно след друго кандилата на провесения над масата полилей. В стаята светна, шарените стъкла по прозорците потъмняха, ясно се откроиха в ъглите двете бели статуи. Друг слуга хвърли в огнището цял наръч сухи дърва и бързо пламна там буен огън. Влязоха и други двама слуги, още юноши, и взеха връхните дрехи на гостите, шлемовете им. Арон посочи масата с широко движение:

— Разположете се. Аз скоро ще се върна.

Излизайки, той махна с ръка на Самуила:

— Ела за малко.

Те минаха през неголямото преддверие и се спряха пред все още светлеещите прозорци, които гледаха към улицата. Арон попита с несдържано възмущение:

— Какви са тия войници пред къщата ми?

Самуил погледна през прозореца и рече:

— Прати им нещо да хапнат, да сръбнат. Да се постоплят.

— Но защо си ги довел! Да те пазят ли?

— Не. Не мене, а тебе да пазят.

— От кого да ме пазят?

— От тебе самия. Като ги знаеш, че стоят пред вратата ти, ще бъдеш по-благоразумен.

Арон се вгледа в него с изяснени, вече изтрезнели очи, после току махна с ръка и бързо се отдалечи към вътрешността на къщата. Самуил се върна в розовата стая.

Мойсей седеше на един от столовете край масата и мрачно гледаше пред себе си, подпрял ръце върху ръчката на меча. Войводата Крагуй и хилядникът Удина стояха край огнището и мълчаливо се грееха на пламтящия огън; там наблизу стоеше и Петър Чурило. Самуил тръгна да се разхожда с тихи, бавни стъпки из стаята, мечът му едва потракваше в ножницата при всяка стъпка. Влязоха пак един след друг двамата млади слуги с широки подноси и започнаха да нареждат трапезата. В стаята се разнесе приятен, апетитен мирис, откъм огнището полъхваше все по-силна топлина. Чу се силният глас на Крагуй:

— Ами да бяхме седнали. Домакинът няма да дойде скоро; той сега е в банята си, знам аз.

Крагуй, след него и хилядникът седнаха на трапезата и започнаха да ядат; войводата Крагуй дъвчеше на двете си страни и току обърса устата си с опакото на ръката. Срещу тях се настани и Чурило, мълчалив и мрачен; за града той никога не беше се грижил, но ядеше и пиеше добре. Седна на трапезата и Самуил, посегна към хляба, отчупи залък. Посегна да се храни и Мойсей. Влезе и друг слуга, дигнал в двете си ръце остродънна стомна с вино, чу се шуртенето на виното в големите сребърни чаши. Крагуй едвам дочака да напълнят чашата му и я дигна към устата си. Самуил дъвчеше бавно, сякаш не можеше да глътне залъка си. Когато Крагуй посегна към втора чаша, Самуил каза:

— Войводо… Остави за малко чашата.

Крагуй дигна към него учудени очи. Самуил продължи:

— Искам да ме чуеш, Крагуй. Ние мислим само за ядене и за пиене. Царят умря и никой не иска да знае какво става там горе. Ние тук само за ядене и пиене мислим, ако ще потоп да ни удави. Ти си войвода, Крагуй, и бъди войвода. Бъди войвода, а не пияница и чревоугодник.

— Не съм аз пияница! — викна Крагуй и току перна с опакото на ръката чашата си, която се търкулна по трапезата, иззвънтя на пода.

В същия миг в стаята влезе Арон. Той се престори, че нищо не забеляза, и рече:

— Ето ме и мене. Бъдете като у дома си.

Той бе изтрезнял съвсем и, види се, бе решил нещо — беше необикновено любезен и приветлив. Облечен беше в бяла ромейска тога с широка червена ивица по краищата, гологлав, с още влажна коса от благоуханните масла, с които бяха го измазали слугите му след току-що взетата баня; обут беше в топли плъстени сандали от избелена вълна с широки сребърни връзки. Самуил присви още повече тъмните си вежди, а Мойсей гледаше Арона с едвам сдържано гневно презрение. Арон не промени приветливия израз на лицето си и седна на трапезата. Слугите застанаха от двете му страни, той махна с ръка:

— Донесете още ядене и вино от най-хубавото. Бързо!

— Яденето и виното стигат — рече Самуил.

— Не, не стигат — поклати живо глава Арон. — От кога не съм гощавал аз братчетата си в своя дом! Дайте ядене, напълнете чашите, хвърлете още дърва в огнището!

Откъм другия край на трапезата се чу изтънелият, задавен глас на Мойсея:

— Какво си се облякъл като ромеец… Не мога да те гледам!

— Ромеите знаят да живеят по-добре от нас, по-стари ми брате — кимна любезно Арон. — Ние сме си диви.

— Яденето и пиенето стигат — повтори Самуил, а и престана да яде, след като бе изял десетина залъка и няколко късчета печено месо. — Ние не сме се събрали да пируваме.

Някъде откъм вътрешността на къщата се чуха тихи звуци на няколко струнни свирала, понесоха се след тях преливащите се и повтарящи се сподавени извивки на две или три гусли, задумка меко, глухо малък глинен тъпан, който се бие с краищата на пръстите. Шестимата мъже на трапезата се умълчаха. Арон незабелязано направи знак на един от слугите, който изтича с бързи, тихи стъпки и отвори широко вратата към преддверието. Нахлуха оттам по-ясно звуците на свиралата, глухите въздишки на малкия тъпан и неочаквано навлязоха през широко разтворената врата четири танчарки с разплетени коси, голи, едва-едва позакрити с прозрачни розови и жълти була. Те се подредиха бързо в редица на празното място между трапезата и вратата и още докато се подреждаха, всяко тяхно движение влизаше в бавния ритъм на свирнята отвън, докато подкачиха и с нозе, и с ръце, и с цялото си тяло плавен танец — някаква широка плетеница от гъвкави, меки, повтарящи се движения. Час по час те заставаха на едно място, чупеха ритмично кръст, поклащаха бедра и сякаш галеха с длани гърдите и хълбоците си от горе на долу, без да ги докосват. Арон шареше с очи по лицата на гостите си, но по-често спираше тържествуващ поглед върху възбледото лице на най-младия си брат. Приведе се, побутна го с ръка:

— Погледни, погледни каква хубост! Не си калугер, но и калугерите не бягат от такива сладки неща.

Самуил гледа дълго танчарките, после рече тихо:

— Е стига. Кажи им да си вървят.

— Боиш се да не влезеш в грях… Виж каква хубост!

— Да. Но аз не съм дошъл тук да гледам танчарки. Кажи им да си вървят.

Танчарките започнаха със същите ритмични, плавни движения да свалят прозрачните си була и докато обиколиха еднаж и още еднаж трапезата, подредиха се една до друга съвсем голи. Самуил се приведе към войводата Крагуй, който гледаше голите жени с отпусната долна челюст, и каза близу до лицето му:

— Аз не съм ни монах, ни скопец, но за голи жени и за вино ние сме готови да забравим и небе, и земя.

Той се обърна и към Мойсея, който бе чул думите му и го погледна със сините си очи, които се къпеха във влага на разкаяние. По-младият брат му кимна:

— Ето и ти също…

По руменото лице на Мойсея се дигна още по-гъста червенина, той скочи, грамаден между насядалите тук мъже, и посягайки към меча си, извика на голите танчарки:

— Вън! Или ей сега ще ви насека!

Жените се втурнаха с писък към разтворената врата, по каменния под останаха само пъстрите им въздушни була.

— С меч ли ще плашиш жените! — рече надуто Арон Мокри.

Мойсей изпадна в ярост. Той блъсна трапезата с големия си крак и каквото имаше по нея, се пръсна надалеко по пода. Приближи се към Арона през разпилените паници и чаши, надвеси се застрашително над него:

— Ти… облякъл си се като ромейски лигльо! Само за голи жени ти!…

Самуил се изправи между двамата, тогава Мойсей се спусна към разтворената врата и викна на невидимите свирци:

— Спрете и вие там!

Утихна цялата къща. Никой от слугите вече не смееше да се мерне насам. Станаха всички прави, в настъпилата тишина се чуваше само бързото, хрипливо дишане на Мойсея. Като търсеше с поглед разигралите се неспокойни очи на Арона, Самуил рече:

— Така не може повече да се живее. Така всичко пропада и гине. И царство, и люде, и имот. Ние решихме да спрем тая гибел. Ето — посочи той с ръка Мойсея — нашият по-стар брат и аз, и всички, които милеят за добро и спасение. Който тръгне с нас, ще бъде с нас, а който е срещу нас, и ние ще бъдем срещу него.

Той побутна Мойсея с ръка:

— Да си вървим.

Арон мина след гостите си в преддверието. Тук Самуил се спря, почака другите да излязат и се обърна към Арона:

— Донесох парите. Бащините ни пари.

— Къде са? Колко са? Ти нели…

— Ела утре горе, в управлението. Ще ги броим заедно. Не знам колко са. Тия пари не са нито за мене, нито за тебе.

— Как… Всеки ще си вземе своето. Бащиния.

— Ще ги дадем за войската. Ще искаме от другите, ще дадем и ние. Всичко ще дадем, което е нужно, не само парите.

— Ти как решаваш за всички…

— Както за себе си решавам. А ти иначе ли ще решиш?

— Аз искам да знам кое е мое.

Самуил подигна рамена:

— За себе си аз не искам нищо повече. Нито пък те гоня от бащиния ти дом и имот. Но което ще взема от другите, ще взема и от тебе. Добра ти нощ.

Арон пристъпи до един от прозорците, които гледаха към улицата. Двама от слугите му разнасяха вън запалени факли, но и закъснялата месечина бе изгряла над градските стени и покриви. Той виждаше как проблясваха върховете на копията, излъсканите метални части по облеклото и оръжието на войниците. Други слуги доведоха конете на гостите му, които бързо изчезнаха в светлия здрач вън. Тръгна след тях и малката дружинка войници, изчезнаха някъде и слугите със запалените факли. Над опустялата улица остана да свети само месечината. Арон въздъхна издълбоко и потрепера от хлад в гънките на ромейската си тога. Към устата му внезапно се надигна широка прозявка.

На другия ден Арон Мокри замина за Средец, без да се обади на братята си.