Димитър Талев
Щитове каменни (1)

I

Двамата конници яздеха мълчаливо през старата гора, на няколко разтега един след друг, по тясна дърварска пътека. Денят вече гаснеше под ниско надвесено облачно небе. Беше през първите дни на месец сечен^[1]. Всичко наоколо беше пропито със студена влага, която лепнеше и се стичаше по дебелите възлести дънери. По падините и долищата тонеха и се изцеждаха размекнати, посивели преспи. Копитата на конете затъваха в рядката кал по пътеката, чукаха и стържеха по камънаците, шляпаха из локвите и пръскаха наоколо кална вода. Гъстата гора чезнеше в здрача, само неокапалата дъбова шума все още се червенееше като напластена ръжда по разкривените, почернели от влагата клони. Студено беше, влажно и мрачно, ала се усещаше, макар и едвам доловимо, дъх на близка пролет. Минал бе денят на свети Атанасий, а с него бяха отминали и лютите зимни студове.

Тихо беше навред. Чуваше се само влажният, неравен шум на конските копита по пътеката, която кривуличеше сякаш безкрайна през камънаци и разголени коренища. Някак неочаквано и странно прозвуча гласът на втория конник:

— Знаех си аз… Още като тръгнахме. — Той говореше с тежък език, запъваше се, но дълго бе мълчал и сега бързаше да навакса загубеното време. — Ти пак на-натам… ще свърнеш… при оня вещер^[2]. Сетих се аз, господарче. Нощ иде, а до бащиния ти град има още път… Пак при оня вввампир…

Първият конник бързо се извърна към него, но нищо не продума. Той беше млад човек, във военно облекло, с кожен шлем, но без ризница и без наметка; препасан беше с къс меч, а отзад на седлото висеше лък и колчан със стрели. Яздеше изправен и седеше бодро на коня си като човек, който прекарва голяма част от времето си на седло. Тоя зад него беше на същата възраст, не яздеше отпуснат, полюшваше се, а по възкьосавото му лице се четеше отегчение; само очите му, малки, черни, непрестанно шареха на всички страни. Той беше слуга на първия ездач и млъкна за малко, сякаш изплашен от строгия му поглед, но когато господарят сви по една още по-тясна пътека, слугата започна отново:

— Ето, ето… Ззз-знаех си аз. Там ти е хвърлен тебе пъпът, господарю. Няма да отминеш ти воденичаря и тоя път. — Той също свърна по страничната пътека и продължи с позатихнал глас: — Ка-какво те тегли при него, какво ще научиш ти от воденичаря… мълчи като пън, с кука да измъкнеш дума от устата му. Дърт магесник… нощем се събира с вампирите… боже, помилуй… Ето, ето! — повиши той глас. — Ето и друг там при него… Събират се те, безбожници и врагове на царя…

Между дървесата встрани от пътеката се бе показал за миг един мъж, облечен в дрипи, обрасъл с дълги косми, с тояга в ръка, с ниско провиснала торба през рамо. Той проследи с недружелюбен поглед двамата конници и бързо се шмугна между дървесата. Слугата се заозърта с несвойствена за него пъргавина и се извърна назад. На седлото му отзад беше окачен едър, наскоро убит заяк, той бързо го скри в една кожена торба на другата страна на седлото.

— … Нека си стои зайчето в торбата… Тия просяци все в ръцете ти гледат, все чакат да им да-дадеш нещо…

След няколко завоя по-нататък пътеката отеднаж хлътваше в дълбок дол. Откъм дъното на дола се чуваше шум на вода. Двамата конници слизаха надолу, подръпвайки юздите на конете си. Скоро се дочу и глух тропот на воденично колело, някъде там се биеше и водата. Конниците излязоха на една поляна, където се виждаше малка, ниска воденица, приклекнала върху самия поток. Вратата на воденицата беше отворена и вътре светлееше огън; през разкривения покрив от зеленясали плочи се процеждаше пушек, който чезнеше в сгъстяващия се здрач. Първият конник скочи от коня току пред самата воденица, търпеливо почака да слезе слугата и му подаде повода. Слугата едва ли не се скара на господаря си:

— Ти сега, го-господарче, кой знае докога тука… а конете ще изстинат на влагата…

— Прибери ги оттатък, в обора.

В същото време откъм вътрешността на воденицата, през шума на водата и воденичното колело, се надигнаха няколко груби, нестройни гласове, а между тях се открояваше слабичък, но ясен и чист детски глас:

— Оооотче наш, който си на небето… да се свети името тииии, да бъде волята ти, както на небето, така и на земятаааа…

— Ха… все се молят… — изръмжа слугата. — Молят се, а сам са-сатаната е в сърцето им, негови са те всички. Оня ден…

— Води конете.

Слугата поведе двата коня, гласовете откъм воденицата се надигнаха още по-силни:

— … не ни въвеждай в изкушение… избави нас от лукавия…

Младият воин стоеше пред отворената врата на воденицата и чакаше търпеливо. Най-сетне гласовете там вътре заглъхнаха в тих стон:

— Аамииннн…

На вратата се показа стар човек, леко приведен, лицето му беше в сянка, но бялата му коса, огряна от огъня зад него, сияеше като широк ореол около едрата му глава. Младият воин пристъпи към него. Старецът го гледаше мълчаливо, после каза с плътен глас:

— Влез, Самуиле.

Той се върна във воденицата, след него влезе и младият воин; това беше войводата Самуил Мокри — най-малкият син на охридския комит^[3] Никола Мокри. Около едно ниско огнище в ъгъла на воденицата бяха насядали други четирима мъже. Когато влезе войводата, единият от тях — дрипав и мръсен млад селянин, бързо се изправи с притиснати отпред ръце, като да искаше да ги скрие някъде, а очите му проблясваха на огъня уплашени и покорни. Опита се да се приповдигне и друг един от седналите там, но се чу сърдито, заплашително ръмжене и той бързо се отпусна пак на мястото си. Малко встрани стоеше едно около петнайсетгодишно момиче, мършаво и дребно на ръст, но възрастта му личеше по неговото бледо тясно лице. Самуил Мокри спря поглед най-напред върху него. То го гледаше с жадно любопитство и с нескрито възхищение, големите му очи сияеха. Седналите около огъня се пораздвижиха мълчаливо, направиха място, а момичето изеднаж се сепна от захласа си, притича и донесе ниско триного столче. Младият воин седна и с привично движение попридръпна късия меч, който висеше на лявата му страна. Той огледа с бърз, разсеян поглед околните. Това бяха обикновени посетители на воденицата, каквито виждаше тук често: двама мливари селяни от близките села и двама от многобройните скитници, които все по-често срещаше по горите, по пътищата по селищата и навред.

Тия четирима мъже бяха облечени в груби конопени ризи, разгърдени дълбоко и сиви, дори черни от мръсотия, в овчи кожи, но така дрипаво и разръфано беше облеклото им, че изглеждаше чудно как се държеше по тях. Обути бяха с космати опинци, с изпокъсани навуща и пак кожи, навити, навързани, сякаш налепени по нозете им, които изглеждаха като изкоренени стебла. А единият от селяните беше бос, та едрите му стъпала, с разперени пръсти и с черни нокти, бяха посинели от студената влага вън. Той цял се бе присвил до самото огнище, гледаше тъпо в огъня и все току се чешеше и ръфаше с нокти по разголените, космати гърди, под мишниците с някакво сладостно настървение; на топло край огъня бяха се разшавали, види се, всичките му въшки. Самуил Мокри едва го докосна с поглед и усети как се надигна в гърлото му погнуса, но усети той и жал към тоя човек, горчива обида за това поругано божие подобие и гняв към някакъв виновник. Смути се младият воин от това свое чувство и неволно се огледа наоколо. Той пак срещна очите на девойчето, пълни и сега с детска почуда и възхищение. Чу се гласът на воденичаря — тих в шума на воденицата, но строг:

— Прибери се оттатък, Биляно.

Момичето изчезна в една вратичка зад воденичния камък, който не преставаше да се върти с глух шум, едва-едва потрепервайки на дървената си ос. Чу се пак гласът на стария воденичар, сега спокоен и равен:

— Янкул, донеси дърва.

Самуил изви очи към воденичаря — доловил бе промяната в гласа му. Какво си мислеше старият — та девойката беше още дете! Или може би тя носеше вече греха в себе си, макар да беше такава малка още женичка… Едвам доловима усмивка мина по тясното, възбледо лице на Самуила.

Младият селянин, който стоеше там, излезе от воденицата с бавната си, тромава походка и скоро се върна с наръч дърва, хвърли ги край огнището. Воденичарят се позабави край камъка, после се приближи, отпусна се тежко до огнището, постъкна огъня, сложи там още няколко цепеници. Рояк искри се пръснаха наоколо, облак синкав, лютив дим се дигна към ниския покрив, където зееше малък отвор, и като не можеше да мине през него, зави се на широки валма, изпълни цялата воденица. На вратата се показа слугата на Самуила, изпръхтя сърдито и блъсна вратата до самия й край:

— Язовци ли ще ло-ловите тук! Тпрр… Очите ви ще изтекат!

— Затвори — рече късо воденичарят, както се бе изправил на колена до огнището, и гледаше слугата недружелюбно.

Слугата остави вратата отворена зад себе си, пристъпи към огнището и сърдито замахна с юмрук:

— Ха вън бре! Махайте се оттук! Седнали редом с господаря…

— Радое… — продума строго Самуил Мокри. — Остави людете на мира.

Радой изви към него бърз поглед, колкото да го зачете само, и току изблещи страшни очи към селяните и двамата скитници, разтърси глава заканително, ала не се реши да издаде глас. Людете се поуплашиха: застаналият там селянин бързо се отдръпна към вратата, другият изпълзя встрани, дори и единият от скитниците стана прав, готов да си отиде. Старият воденичар се извърна към слугата с гневно лице:

— Тука не е господарският ти дом, слуго! Това са мои люде и ти няма да ги пъдиш в тъмнината вън, на студа.

— Да се махнат хе там! Седнали с господаря коляно до ко-коляно. А и той, като е толкова добър… Ще те напълнят сссс гад, господарю!

— Жалък слуга и угодник… — изръмжа другият скитник и продължи с изяснен глас: — Защо ненавиждаш братята си…

— Те не ми са братя. Майка ми е родила се-седем моми и само мене от мъжки пол. Нямам аз братя. И ти не си ми никакъв…

Самуил махна с ръка и слугата му млъкна. После Радой се отпусна на колена до огнището и взе да разпалва огъня с голямо усърдие. Самуил попита:

— С какво ще ни нагостиш, дедъц^[4] Дамяне…

Слугата го погледна бързо: „Ей сега ще каже да донеса заяка…“

— Имам само брашно — отговори воденичарят.

— Имаш ти… чуждо брашно — светна към него очи Радой и пак се наведе да раздухва огъня.

Обади се пак скитникът:

— Чуждо… Бог го дава за всички. За тия най-напред, които орат и сеят. И земята е тяхна, а не царска и болярска.

— Ти ли за бога говориш! — изкриви се към него сега слугата. — Са-сатаната е в тебе, а не господ-бог.

— Сатаната е направил и мене, и тебе.

— Направил те е по свое подобие, нели виждам колко си хубав: да не те среща човек нощно време…

— Млъкни, Радое — рече Самуил и добави: — Донеси заяка.

Слугата приподигна рамена, притисна устни: знаех си аз… Ала воденичарят каза:

— Ние не ядем месо и кръв. Ти знаеш.

Самуил Мокри нищо не отвърна.

Не след дълго около огнището останаха само воденичарят и Самуил. Слугата бе седнал встрани, види се, от почит към господаря си, и час по час се прозяваше, сънлив и гладен, или пък попоглеждаше с натъжени очи към воденичаря, който въртеше каша с дървена лъжица в широко, почерняло пръстено гърне върху два камъка на огъня. Край стената отсреща бяха се сгушили в дрипите си двамината скитници, а селяните бяха изчезнали някъде, вероятно бяха отишли да спят в обора зад воденицата.

Дедъц Дамян придръпна гърнето, гребна от гъстата каша, сетне почука лъжицата по ръба на съда. Кашата беше готова. Воденичарят се изправи със зачервено лице и като че ли бе чакал тъкмо да се свари кашата, каза със спокойния си плътен глас:

— Царят е умрял.

Самуил Мокри нито се помръдна, само лицето му изведнаж побледня още повече и се опъна. После попита спокойно, като да искаше да подражава на стария воденичар:

— Ти откъде знаеш? Кога си научил…

— Днес научих. Мина човек оттука.

Слугата Радой ги гледаше с изблещени очи — чудеше се на спокойния им разговор. Но това продължи само няколко мига. Самуил скочи:

— Конете, Радое!

Радой погледна господаря си, погледна гърнето с кашата и също скочи, като да го бодна игла. Той излезе и пак остави вратата отворена. Самуил притисна кожения шлем над присвитите си тъмни вежди:

— Защо не ми каза по-рано, дядо Дамяне…

— Ето, казах ти. Седни. Кашата е готова. Вън е като в рог.

— Не, не.

— Не знаех, че ще се разтъжиш толкова за цар Петра.

— Аз не тъжа за него. Ти знаеш.

— Почакай да изгрее месечината. Ще се пребиете в тъмното през гората.

— Не, не.

Вън се чу тропот на конски копита. Самуил закопча под рядката си черна брада последното копче на връхната кожена дреха и бързо излезе. Вратичката зад воденичния камък едва-едва се открехна и оттам предпазливо надзърна Биляна. После тя пак се скри, притвори вратичката. Единият от скитниците припълзя към воденичаря, провесил дългата си сплъстена брада:

— Дедъц Дамяне… какво ще стане сега? Царят…

Брадата на скитника трепереше, очите му горяха от любопитство и нетърпение. Старият воденичар махна с лъжицата:

— Ще видим. Приближете се да похапнем. Биляно!

 

 

Вън беше тъмна нощ. Радой държеше поводите на двата коня при бледата светлина откъм отворената врата на воденицата и каза с разтреперан глас:

— Да бяхме почакали ме-месечината…

— Скоро ще светне през облаците. Конете ще ни водят.

Самуил се метна на коня си и подкара към гората. Слугата го последва умълчан не по нрава си. Той се боеше от тъмнината, беше гладен, а ето и царят бе умрял. Какво ли не можеше да се случи сега! Ненапразно бързаше младият му господар в нощта. Радой се прекръсти, да предотврати всяка лоша среща — какви ли не пъклени сили и бесове ходеха из мрака:

— Помилуй ме, боже, запази…

Двамата конници яздеха бавно по невидимата пътека. Конят на слугата бе прилепил глава до самата задница на господарския кон. Някъде в тъмното Самуил рече:

— Пази се от някой клон.

Мисълта на младия воин летеше напред, връщаше се назад, мяташе се ту в една, ту в друга посока или пък засядаше под челото му и гореше там с остра болка. Дошъл бе съдбоносен час…

Комит Никола Мокри, остарелият вече Самуилов баща, през лето 963-то бе казал: „Няма да дигна аз ръка срещу Петра, сина Симеонов, няма да дигна ръка срещу законния цар.“ Тогава бе умряла царица Мария-Ирина, омразната византийка, внучка на император Роман Лакапин. Мнозина от болярите, комитите, войводите и всякакви господари и управители по цялото царство се дигнаха с оръжие, готови да тръгнат на поход към Великия Преслав, за да спасяват България. А всеки посвоему разбираше това спасяване и влагаше в него свои лични сметки. България беше за окайване; България беше покорна пред Византия, макар да вземаше данък от императора; България беше в безредие, в нищета, без сила и закон, маджарите препускаха по всички посоки през нея, палеха и грабеха и нямаше кой да ги спре, да ги прогони. Царят никога не беше препасвал меч, а ходеше по манастирите и прекарваше по цели нощи на колена пред разни чудотворни мощи и икони; вместо него управляваше по своя воля боляринът Георги Сурсубул, а после византийката, внучката на Лакапина. Но как мислеше да спасява България всеки, който по онова време беше готов да тръгне на поход срещу престолния град? Да свали царя, да прогони ромеите, които бе довела проклетата Лакапинова внучка. И после — после всеки мислеше, макар и скрито може би и от себе си, да седне той в Преслав, на царския престол; или поне да си присвои в бъркотията съседното селище, съседното землище, съседната гора. Имаше тогава и люде, които посегнаха към меча си не от лична корист, но те бяха малцина. Комит Никола Мокри виждаше, че от една беда можеше да се влезе в още по-голяма беда, от едно безредие — в друго. Той не отиде в Преслав и попречи на мнозина от болярите и войводите да отидат в престолния град. Той не знаеше как да се спаси държавата, но успя да я спре пред самата пропаст и пак с името на законния цар, в името и на Симеона, когото всички помнеха и от когото още се бояха, макар тъкмо той, Симеон Велики, да бе хвърлил пръв семето на разтлението. А като се възпротиви на похода към Преслав комит Никола Мокри, не се реши вече никой да тръгне към престолния град. Комит Никола управляваше цялата Охридска област и беше един от най-мощните велможи и князе, та никой не посмя да излезе срещу него или да тръгне без него към Великия Преслав. С него тогава беше и средецкият комит Всеслав.

Самуил знаеше, че и баща му се блазнеше в сърцето си от царския престол; той беше едва ли не по-могъщ и от царя и защо да не го замести? Греховен човек беше и комит Никола Мокри. Ала негов мъдър съветник беше най-старият му син Давид. Спомняше си Самуил — тогава Давид, познавайки помислите на баща си, бе му казал: „Сега не всички ще се дигнат срещу царя. Но който сложи на главата си царския венец, ще притегли върху себе си общата омраза. Кой от българските боляри не се мисли за по-достоен от другите?“ А скоро след това, когато малодушният Петър изпрати двамата си сина Борис и Роман като заложници в Цариград, Давид каза на баща си: „Ако сега бог повика при себе си благочестивия цар Петър, България ще остане без цар. И който успее да седне на опразнения престол, може и да се наложи като законен цар; никой няма да си спомни за двамата заложници.“

Обширната българска държава губеше все повече сили, притисната между Византия и маджарите, та дори и сърбите се бяха дигнали срещу нея. През лятото на току-що изминалата 968 година в България влезе с шестдесетхилядна войска и руският княз Светослав Киевски и завзе голяма част от Източна Мизия. Цар Петър се опита да го спре, но не можа да събере повече от тридесет хиляди войска, която бе разбита от русите. Пак по съвета на Давида комит Никола изпрати и четиримата си синове с някои от тукашните боляри в помощ на царя с четири полка войска, за да бранят царството, но това беше също и за да печелят синовете му име и власт. Не всички български велможи и войводи последваха примера им — по-малобройната българска войска бе разбита, слабодушният цар легна болен и пак протегна ръка за милост към Византия. Остана само унижението — скоро след това Светослав Киевски сам се изтегли от България със своите шестдесет хиляди таври, както още наричаха людете му. Четиримата комитопули1 — Давид, Мойсей, Арон и Самуил, поведоха полковете си на запад и като се върнаха при баща си, пак Давид, най-старият, му каза: „Царят мисли да става монах — благочестив човек е той, а защо ли е станал цар? Безпомощният привлича алчността на околните, немощна България ще привлече ромеите и техния сегашен василевс Никифор Фока, който през 966-а би българските царски пратеници с плесници и нарече българския цар кожогризец. Ще се върне в България и Светослав Киевски, още много негови войници останаха по Дунава и с мъка я напуснал той само поради своите грижи с печенегите. Ще се върне той, ще се дигнат срещу България и ромеите.“ Самуил помнеше думите на най-стария си брат.

Комит Никола Мокри мислеше да събере голяма войска, да се готви за война, ала настъпилата зима спря всичко. Сетне заболя и старият комит. Наскоро се чу, че царят приел монашество, а ето сега бе долетяла и вест за неговата смърт.

Наближаваше и краят на зимата.

Младото сърце на Самуил Мокри се блъскаше в гърдите му нетърпеливо и тревожно. Сега вече нямаше време за губене, нямаше какво да се чака. Струваше му се, че и мъдрият Давид не можеше да види така ясно нещата в бъдещите дни, както ги виждаше той. Може би защото Давид Мокри неохотно нарушаваше своя молитвен покой, своята склонност към усамотение — през тия няколко зимни месеца той прекара в кулата си край Костур и само два или три пъти дойде да навести болния си баща. Давид обичаше прекалено много книгите, прекалено много за времена като днешните, когато мечът беше най-устойчива опора. Не бяха на мястото си в това тревожно време и другите двама братя — Мойсей и най-вече Арон. Мойсей бе затворил полка си в охридската крепост и съсипваше войниците с всекидневни военни учения. Другият, Арон, шареше непрестанно между Охрид, Обидел, Воден, Прилеп, Скопие, та чак до Средец и още по-нататък, гонеше хубави жени, устройваше шумни пирове, а обичаше много и големството, и златото, и всички земни съблазни.

Самуил беше обладан от сложно, смесено чувство, което и сам не можеше да назове с едно име. Това беше мъка поради безредието, нищетата, безправието и общата разруха в България; беше чувство за правда и справедливост, дълбоко и незадоволено; беше болезнено наранена гордост, също и войнско честолюбие. Недостоен цар, слабодушен и жалък; чужди пълчища дръзко прегазваха българската земя; недостойни велможи и духовници, порочни и алчни; поробен народ, който живееше в безутешна душевна и телесна нищета; силни врагове, които принуждаваха България да стои на колена и да проси милост, и всякакви други врагове, външни и вътрешни, които ръфаха живи късове от нейната жива плът… земята й, народа й, името й, нейната чест. Всичко това беше отворена рана в сърцето му. Трябваше да се сложи край на общата беда, на унижението, на тая обща слабост. И час по-скоро. Можеше да се започне от Преслав, можеше да се започне и от запад към изток, както би желал комит Никола Мокри, но да се започне, да се започне най-сетне!

Ала нищо не се започваше. В бащината му твърдина прекарваха зимата; баща му при това повече лежеше болен. Всички прекарваха зимата, цялата страна, целият народ в своите дупки и хижи, в своите дрипи, в глада, в тъмнината си. Самуил се зае с бащините си оръжейни работилници и складове, но какво ли бяха те срещу Византия, срещу киевския княз? Едва когато Арон му се присмя, Самуил и сам видя колко слаб и самотен беше в своите грижи и тревоги срещу общата беда. Тогава тръгна по околните господарски кули и крепости, по манастирите и още по-дълбока се разтвори раната в сърцето му. Тръгна и сред народа както през тая тъмна гора. И няма да спре, още повече сега, когато е отстранена и последната преграда, ако царят наистина е умрял. Дедъц Дамян никога не лъже и никога не се лъже. Богомилите всичко узнават, веднага узнават какво става и по най-отдалечените краища на страната. От човек на човек си предават, а те са много, те са навсякъде…

Луната бе изгряла и бе се дигнала над невидимия хоризонт през ниските зимни облаци. Просия едва-едва цялото небе над тъмната смълчана гора, изгря едвам доловим зрак, в който дървесата се провиждаха едно до друго доста надалеч. Младият воин смушкваше коня си по-често и по-често. Поотпусна се сърцето и на слугата му. Даде Радой пак воля на езика си, да подплаши на свой ред горските бесове и сенища^[5]:

— Като сме се затичали… Нощта е дълга, ще стигнем. Всички спят сега там… Старият го-господар може да е буден с кашлицата си, но и той не е седнал да ни чака. Ча-чака си той архангела…

* * *

Самуил не го чуваше.

Самуил преспа няколко часа. Скочи изеднаж в тясното си твърдо легло, като да го шибна някой с камшик. В малката студена стая беше още тъмно, ала двете прозорчета в дебелата каменна стена светлееха. Вече се съмваше. Той се спусна нататък по каменния под бос и по риза, спря се до прозорчето, бутна вратицата му от малки цветни стъкла. Нахлу светлина и остър влажен хлад. Вън грееше здрачно утро под все тъй облачно небе. Ниско надолу се виждаше селището към твърдината, забулено в призрачна мъгла, а по-нататък се тъмнееше езерото. Самуил потръпна от влажния студ, дръпна пъстрата вратичка на прозореца, закачи куката й. Малко по-късно той влезе при баща си.

Стрият комит лежеше буден в леглото си. Самуил се сепна за миг, като го видя — болният бе се променил много през последните няколко дни. По мъртвешки бледото му лице бяха се очертали рязко широките скули, пречупената гърбица на едрия нос, хлътнали бяха и слепоочията. Дишането му се чуваше отдалеко — тежко, хрипливо. Самуил пристъпи с бързата си походка към леглото му, седна на едно ниско столче, улови студената старческа ръка:

— Как си, татко…

Старият човек не отговори. Той гледаше сина си с напрегнат поглед, очите му горяха откроени и потънали дълбоко в широките си дупки. Дългата му бяла коса лежеше разпиляна по пъстрата възглавница. Самуил се уплаши от това тъй познато, бащино лице, така променено от бледата сянка на смъртта. После се озърна, разтревожен от неясна грижа за болния, който лежеше самичък тук, огнището беше угаснало, студ лъхаше от дебелите каменни стени. Но друга мисъл бе го довела тук в тоя ранен час. Той пристисна ръката на баща си и рече бързо:

— Царят умрял, татко. Да изпратим някого в Охрид. Те трябва да знаят там.

— А ти… — промълви старецът — ти откъде знаеш?

— Богомилите… От богомилите научих.

Старият комит продължаваше да го гледа и като че ли не дочу важната вест, която му донесе той. Старецът мислеше за него — най-малкия, най-любимия син, мислеше за себе си, за своята смърт и още повече сега, когато цар Петър беше може би мъртъв… Дошло бе време, ала ето и той самият лежеше на смъртен одър. Сега нямаше накъде да върви, нямаше и да стане вече от това легло. От всички смели, дръзки кроежи, от всички притезания и ламтежи за власт, за могъщество и слава оставаше само скръб, мъчително чувство за безсилие и страх пред смъртта. Комит Никола мислеше за Самуила, мислеше за синовете си — нека те продължат, нека постигнат това, което не ще може той да постигне. Те стояха и четиримата пред погледа му сега. Давид — очите му са обърнати към небето; Мойсей — храбър воин, но плиткоум; Арон — склонен към зло, безсрамен и лукав… Оставаше най-малкият, любимият.

Лицето на болния помръкна още повече. Самуил подръпна ръката му:

— Татко…

Старецът изеднаж се раздвижи, опита се да се изправи и рече забързано:

— Подигни ме… Подигни ме да седна. Нямам много време аз. Братята ти… къде са те…

— Ще пратя да ги повикат.

— Прати… но дали ще ги дочакам? Прати и в Охрид… да питат за царя. Сега… На тебе, на тебе се надявам. Това искам да кажа на братята ти. Прати да дойдат по-скоро. На тебе се надявам. Това ще им кажа. Върви да ги доведеш.

Самуил стана колебливо, загледан в лицето му. После грижливо пооправи възглавето, придръпна покривката и бързо излезе от стаята. Слезе на долния кат и блъсна вратата на готварницата, дето се бяха събрали всички слуги — той чу отдалеч глъчката им. Насядали на дълга ниска маса, те вкусно закусваха и си бъбреха весело. Младият войвода рече:

— Горе господарят ви умира.

Наскачаха всички. Отдалечавайки се по дългия и тесен ходник, той чу зад себе си бързи стъпки: някои от слугите бързаха към болния господар. Самуил си мислеше: „И в бащиния ми дом същата бъркотия. Старият умира горе сам, а слугите му… Не е вече страшен за тях.“

Той мина през вътрешния двор, после през външния и се отправи към крепостната порта, където беше и помещението на стражата. Бяха го видели отвътре и преди да се приближи, пред вратата на помещението излезе Радой, а веднага след него и десетникът на стражата, който застана там, пристягайки колана на меча си. Радой погледна угрижен младия си господар, но каза:

— Не ни оставяш да си поседим с моите приятели тука на сладки ра-разговори…

Самуил дигна ръка да го прекъсне:

— Веднага двама за Костур и двама за Охрид! Ще потърсят братята ми. Веднага да дойдат и тримата ми братя! И да попитат за царя. Що се чува, що се знае за царя.

Малко по-късно четирима войници от крепостната стража слизаха по тесния кривуличещ път към господарското селище на брега на езерото.

 

 

Самуил Мокри влезе в покоите на жена си, където беше и общата им спалня, на горния кат на господарското жилище. Докато бе жива Самуиловата майка Рипсимия, в тия три най-хубави стаи в жилището бе живял комит Никола с жена си. После, подир нейната смърт, комитът се прибра в една по-отдалечена стая — тъжно му беше да живее в същите стаи, дето всичко му напомняше за покойната, която бе измъчвал с грубия си нрав, но и бе обичал посвоему.

Самуил се ожени две години след смъртта на майка си. Ожени се още на двадесет години по желание на баща си — да не стои голямото господарско жилище без стопанка. Братята му бяха излетели от бащиното гнездо. При едно свое пътуване до Драч той бе видял там Агата, дъщерята на драчкия протевон^[6] Иван Хрисилий, и когато старият комит започна да го убеждава да се ожени, Самуил спомена като на шега за щерката на Хрисилий. Комит Никола се улови за думата му и взе работата в ръцете си. Самуил гледаше шеговито на тия грижи на баща си, но и не му се противеше: Агата беше хубава девойка и младият човек бе я харесал. Той се увлече в ромейката едва по-късно, когато тя стана негова годеница. Иван Хрисилий използува посвоему нарасналото увлечение на младия българин, а също и преголямото желание на мощния комит да доведе снаха в осиротелия си дом: протевонът намаляваше ден след ден зестрата, която бе обещал да даде на щерка си в пари, облекло и украси, като я изпрати най-сетне на жениха с любимата й арфа и само с най-необходимите вещи, които се събраха в няколко ковчега и кожени врещи^[7]. Лукавството и користолюбието на драчкия протевон се виждаше, но Самуил и старият му баща посрещнаха с радост хубавата невеста.

Посрещнаха я в Охрид и там стана сватбеното тържество. Тогава още видя Самуил Мокри, че младата невеста не бе дошла с радост в тоя чужд за нея край. Тя оглеждаше с широко отворени очи, като да търсеше нещо, и хубавото й лице все повече се забулваше в скръбна сянка. После той едва ли не насила я пренесе на отвъдния бряг на езерото, където беше родовата крепост на Мокрите. Не беше щастлива щерката на драчкия протевон през тия първи дни на своя нов живот и не скриваше своето недоволство. Двамата самотни мъже не можеха да й се нарадват и си обясняваха нейната студена и скръбна сдържаност с рязката промяна в живота й. Самуил обичаше за пръв път жена като зрял вече мъж. Но бяха минали оттогава близу три години…

В предната стая в покоите на жена си Самуил завари и тая сутрин дойката, която очакваше да се събуди господарката. Той мина мълчаливо в спалнята.

Широкото съпружеско легло беше дигнато на две ниски стъпала край отсрещната стена, под балдахин от синя коприна. Агата чу в късния си сън стъпките на мъжа си и отвори сънени очи, но не се и помръдна. Сетне се приподигна и се облегна на купчината възглавници зад гърба й. Розовата сянка на продължителния сън изчезна от нежно закръгленото й лице, в тъмните й, влажни очи застина остър, недружелюбен блясък. Тя чакаше мълчаливо.

А Самуил и сега почувствува как се надигна топла вълна в гърдите му, както при всяка среща с жена си, още от деня, когато я видя за пръв път на крайбрежната улица в Драч. Техните взаимни чувства се бяха изяснили отдавна, той не беше вече влюбен в жена си както през първите им срещи, както през първите дни на тяхното съпружество, но и сега още тя го привличаше с голяма сила. Агата беше близу три години по-стара от него и тъкмо сега беше в разцвета на своята хубост. Средна или повече дребна на ръст, с меко закръглени форми и черти, тя предизвикваше живо, осезателно чувство за топлота и нежност. При всяка среща с нея, дори и при спомен за нея, когато не я виждаше, Самуил изпитваше непреодолимо желание, алчност някаква да я докосне с ръце, да я притисне към себе си, да усети някак с цялата си кожа сладостната топлина и милващата мекота на нейната плът. Той почувствува и сега трепета на това непреодолимо чувство като леки, сладки тръпки по младото си тяло. В стаята беше топло — прислужничките на Агата поддържаха непрекъснато огъня в широкото огнище, светлееше там и сега цял куп жар. Младата жена беше облечена в сребристорозова нощна дреха с широки ръкави и разтворена яка, та ръцете й лежаха разголени върху меката, пъстра вълнена покривка. Виждаше се цяла разголена и шията й, леко закръглената й гушка, меко, топло блестеше кожата й — бяла, едва възрозова. Косата й се чернееше гъста, на доста ситни къдрици, беше леко превързана над ниското гладко чело с тъмночервена лента и падаше по рамената й на тежки, лъскави кичури. Носът изглеждаше голям за лицето й, предизвикателно пламтяха едва нацупените й устни. Самуил пристъпи и се улови за една от дървените подпори на широкия балдахин:

— Татко е много болен. Не си ли го виждала тия дни?

Лицето на младата жена не се промени. Тя гледаше мъжа си някак отдалеч, сетне попримига бързо-бързо и рече на гръцки:

— Аз нищо не знам.

— Нищо ли не знаеш… — повтори след нея Самуил навъсен.

Агата изви поглед, поприсви устни:

— Болен е, да… но сега все в стаята си седи… от няколко дни.

— Агата! Той ми е баща, той е господарят в тоя дом.

Самуил говореше на български, с твърд, дори рязък глас; от известно време те все така разговаряха — всеки на своя си език.

Жена му като че ли чакаше да свърши по-скоро и да си отиде. В широка дървена люлка близу до огнището проплака детето им, едва шестмесечно момиченце. — Анастасия… — провлече глас Агата.

Дойката влезе веднага. С бързо, рязко движение Самуил й направи знак отново да излезе. Тя го погледна уплашена, погледна и господарката си и се скри зад вратата. Чу се наново гласът на Агата, плачлив и пълен с укор:

— Но тя трябва да види детето!

— Нека почака малко.

Сега той гледаше жена си с мрачен поглед и за пръв път се надигна в сърцето му ясно до болка чувство на недоволство, на огорчение и гняв. Дойката беше също гъркиня; Агата бе я довела чак от Драч. Двамата съпрузи бяха спорили за нея още няколко месеца преди да се роди детето им. Самуил искаше дойката да бъде българка — някоя здрава, червенобуза невеста от близките села:

— Тя ще кърми детето ни със здраво мляко.

— Кърмачката не е само за мляко — възразяваше Агата. — Детето ще расте в ръцете й. Тя първа ще го учи на всичко, преди мене още.

Самуил бе решил да не отстъпва, щом дойде време. После те започнаха да спорят и за името на очакваното дете, особено ако бъде момиче. Самуил настояваше да го нарекат на името на покойната му майка — Рипсимия. За голяма негова изненада Агата скоро отстъпи, но не след дълго в комитската твърдина пристигна драчката дойка. Една неделя след това се роди и малката Рипсимия. Така те спореха и се препираха за много неща, по-важни и по-неважни, още от началото на своя задружен живот. Младият войвода се горещеше повече, а щерката на драчкия протевон му противопоставяше своята студена сдържаност, в която понякога проличаваше презрителна надменност и дори нескрита враждебност. Той не знаеше какви бяха нейните чувства към него. И в любовта си Агата беше сдържана, но никога не го отблъскваше. Самуил беше с привлекателна външност — среден на ръст, но личеше в него някаква трепетна сила, чертите на лицето му бяха изразителни, в пъстрите му, малко втренчени очи гореше жив блясък и тя, младата му жена, го желаеше…

Като гледаше сега жена си, Самуил почувствува как отеднаж изстина сърцето му и стори му се за миг, че за пръв път я виждаше ясно, излегнала се там, с такъв враждебен поглед, надменна и зла. Детето в люлката се задавяше с креслив плач. Самуил махна ядно с ръка и току се обърна, излезе от стаята с бързи стъпки. Жена му го проследи с уплашен поглед, дори се приподигна, негли да го извика, да го спре. Самуил не забеляза ни погледа й, ни опита й да го задържи.

 

 

Младият воин се отправи пак към стаята на баща си. Бързите му стъпки отекваха с ясен шум по тесните ходници между дебелите стени. Един от слугите прекоси пътя му и мигом се шмугна в близката врата; друг по-нататък прошумоля по каменния под с опинците си и също се скри от погледа му.

— Дяволи…

Слугите бяха се разтичали сега и без нужда, от угодничество и страх пред младия господар.

Самуил влезе при болния. Още от вратата го полъхна топлина — в огнището пламтеше силен огън. Поразтребено беше из цялата стая. Сложена беше до леглото ниска масичка и върху нея — шарени пръстени панички с мляко и мед, два доста дебели резена пшеничен хляб. Старият комит не беше се и докоснал до храната. Той лежеше възнак неподвижен. Самуил пристъпи на пръсти, надвеси се над него. Болният пак не се помръдна. Лицето му бе побледняло още повече, хлътнали бяха по-дълбоко и очите, а по бялата му брада бе полепнала ръждивокървава храчка. Дишаше трудно, пресекливо, с тих, влажен шум. Младият мъж приседна на столче до леглото.

Мислите му се люшваха и насочваха по разни посоки, като пламък, подухван от смесени ветрове. Мислеше за смъртта на царя, за баща си, за братята си, които очакваше, за жена си. Само тая мъчителна тежина в сърцето му оставаше постоянна и го изпълваше с тъмна тревога. Той седеше тук в бездействие и чакаше. А сега нямаше никаква преграда, никаква пречка за действие — царят беше мъртъв. Двамата царски синове бяха ромейски заложници. Сега ще поведе, който е най-достоен, ще започне, който умее и знае как да свърши. Нужна е голяма сила — люде, оръжие. Да се наложи ред и закон в цялата страна, да се срещнат враговете й, откъдето и да дойдат. Ето комит Никола, баща му, най-могъщият тук, на запад, и той лежи на смъртно легло. Оставаха те, синовете му, четиримата — Давид, Мойсей, Арон… Да дойдат по-скоро, да дойдат по-скоро… Умиращият каза: „На тебе се надявам.“ На него — най-младия. Той трябва да излезе пред всички. Не, те ще излязат и четиримата — синовете на комит Никола, управителя на цялата Охридска област, от Вардар и близу до Драч, дето стои само един протевон на императора. Ще тръгне ли срещу четиримата братя неговият тъст Иван Хрисилий, ще дигне ли ръка зад гърба им? Той би могъл да изпрати жена си при баща й, но можеше ли да се довери на своята жена? Ето какъв час дойде, а той не можеше да се довери на своята жена. Те бяха съпрузи, имаха дете, деляха легло от три години, но тя беше останала далеко от него. Чужди останаха за нея неговите мисли и желания за най-важното в живота му, чужда оставаше тя, далечна, неразбираща, а може би и негов враг, каквато беше по рождение. Свързваше ги само леглото. И детето им.

Мисълта му премина върху пламтящите дърва в огнището — баща му всяка есен тръгваше низ гората и сам подбираше кое дърво да бъде отсечено за зимата. Сега той не ще може да ходи низ гората. Смъртта ще надвие могъщия, гневлив и дързък комит… Но, сепна се отеднаж Самуил, старият може би няма да умре, защо той, помилуй, боже, предрича смъртта му… А може би и цар Петър не е умрял… Нещо сякаш го притегли, той се извърна отеднаж и срещна очите на баща си.

Старият човек като че ли се връщаше към живота — такъв ярък блясък гореше в погледа му. Самуил се приведе към него. Гласът на комит Никола прозвуча треперлив, но напрегнат:

— Не знам дали ще ги дочакам… братята ти. Исках и те да чуят: ти ще ги водиш от мое име. Идете в Преслав, ако… ако царят наистина е умрял. Синовете му може и да не се върнат. Иди, сине мой, в Преслав, седни там. Седни там, не ще има по-достоен от тебе.

— Татко, Давид е пръв между нас.

— Справедливо сърце имаш ти, но… бъди справедлив и към себе си. Давид ще бъде като цар Петра. Той може да ти даде добър съвет… и го дръж ти близу до себе си. Това искам да ти кажа аз… такава благословия ти давам. Тебе не ти е нужно повече…

Гласът му наново се пречупи, затихна. Болният старец се отпусна още по-тежко на одъра си.

Влезе Агата. Беше облечена в тъмночервена домашна дреха, гологлава, сресана грижливо. Кожата по лицето й, по шията изглеждаше твърде бяла, блестеше в лекия здрач, който изпълваше стаята, белееха се ярко и малките й ръце, едва-едва скрити в широките дипли на дрехата. Тя погледна болния, сетне бързо скри погледа си. Щом я видя, Самуил скочи и се отдръпна да й направи място до леглото. Агата едва сега пристъпи по-близу, тих беше шумът на стъпките й, още по-тихо прошумоля дрехата й. Тя продума като послушно дете, приучено да се държи прилично:

— Искаш ли нещо, татко?

Комит Никола въздъхна и едва след това отговори на български:

— Нищо не ми трябва.

Агата продължи с наведени очи и пак на своя език:

— Тук няма никакъв лечител…

Комит Никола спря върху нея остър, строг поглед:

— Ние тук и сами се лекуваме, когато трябва… Но ти, снахо, като говориш за моята болест, повече за своето недоволство мислиш.

— Аз и не знаех, че си толкова болен, татко. Нищо не мога да сторя аз.

— Тъй, тъй…

Агата мълчаливо се обърна и излезе, следвана от тихия шум на стъпките си по каменния под. Самуил стоеше с наведени очи. Старият комит го погледна, но и той нищо не рече. В стаята влезе слуга с наръч дърва, пристъпи към огнището.

 

 

Целия този ден и следващата нощ комит Никола Мокри прекара повече в унес и на няколко пъти съвсем се загуби. Само гърдите му вряха непрестанно, надуваше го час по час кашлица и току ще изплюе върху брадата си ръждива храчка. Самуил все пращаше люде да викат от околиите селища и манастири врачове и всякакви лечители, идваха те, въртяха се и се кривяха около болния, даваха му да пие някакви води, но всичко беше напразно.

На другата сутрин Самуил отново прекоси двата двора на крепостта с бързата си походка. Слугата му Радой и сега излезе от стражевата кула, дето се навърташе най-често за разговори с войниците.

— Какво… Ба-бащицата ни… — посрещна той младия си господар с пресилено съкрушен израз на лицето.

— Възседни бърз кон — прекъсна го Самуил. — Веднага да доведеш дедъц Дамян! Вземи и един кон за него.

Тая сутрин комит Никола съвсем бе отпаднал.

Самуил мина през отворената порта на крепостта по спуснатия мост над дълбокия ров и се покатери на една скала. Дали не идваше вече някой от братята му? Виждаше се оттук далеко наоколо. По извишилото се облачно небе прозираше сребристата сянка на изгрялото слънце, в мека сребриста светлина сияеше цялата околност. Планините се синееха надалеко вляво и вдясно, виждаше се ясно всяка скала, всяка долчинка и пътечка по голите стръмнини надолу към брега на езерото, криволичещият път чак до селището. Брегът на езерото беше обточен по цялата му дължина с ту по-тясна, ту по-широка пясъчна ивица, която се белееше ярко редом с тъмните, оловеносинкави води. Недалеч от брега се виждаха рибарски чунове, като черни, неподвижни петна; неподвижни, застинали изглеждаха в далечината и езерните води, които чезнеха в мъглата, легнала като бял облак над езерото. Нататък, в мъглата, беше Охрид, там бяха скрити и стръмнините на Галичица. Самуил проследи еднаж и два пъти всички кривулици и завои на пътя към селището. Пуст беше стръмният път чак до малкото селище, не се размахваха лопати и по неподвижната, тъмна водна повърхност, непроницаема беше гъстата, бяла мъгла над езерото. Младият човек леко потрепера от студената влага на безслънчевия зимен ден, но още повече от нетърпение.