Джой Филдинг
Натюрморт (28)

28.

— „Доротея рядко напускаше дома си без своя съпруг, но от време на време отиваше в Мидълмарч сама, само за малко пазаруване или милосърдие, както става с всяка заможна дама, която живее на пет километра от града“ — четеше Жанин.

Къде съм? Какво става?

— „Два дни след онази сцена в «Ютри уок», тя реши да използва подобна възможност, за да може евентуално да види Лидгейт и да научи от него дали съпругът й наистина бе претърпял някакъв злощастен срив на симптомите, скришом от нея, и дали е настоял да разбере какъв ще бъде краят му.“

Дали не беше пак в болницата? Дали последната седмица не е била само един сън?

— „Чувстваше се едва ли не гузна да пита друг човек за него, но смъртният ужас да не знае — ужасът от незнанието, което би я направило несправедлива или неотзивчива — преодоляваше всички скрупули.“

Смъртен ужас, повтори си Кейси. Добър термин за описване на собствените й чувства.

— „Че имаше определена криза в душата на мъжа й, тя бе сигурна: още на следващия ден той бе възприел нов метод на подреждане на бележките си и твърде набързо я бе посветил в плана си. Горката Доротея имаше нужда от огромни запаси от търпение.“ Горката Доротея има нужда да си живее живота — заключи Жанин.

Какво става? Моля ви, ще ми каже ли някой какво става?

— Не я ли свършвате вече тази книга? — попита Патси някъде над главата на Кейси.

— Страница триста и петнайсета.

— Значи остава още много.

— Предполагам, че същото може да се каже и за Кейси — констатира Жанин.

— Да, така е.

— Гейл ми каза, че имала напредък.

— Според мен, по-скоро така й се е искало.

— Не си ли е отваряла очите, откакто бях тук?

— Това нищо не означава — възрази Патси. — Но поне вече нищо не я боли.

Кога ме е боляло?

— Предполагам, че трябва да сме благодарни за това.

Кейси се бореше с мъглата в мозъка си, за да подреди пъзела на случващото се. То й се явяваше на пресекулки, серия от образи, избухващи пред очите й, като от онези искрящи диско топки. В един такъв проблясък съзря Патси, застанала над леглото й, гласът й пронизваше тъмнината, коментираше повишеното й кръвно налягане и я уверяваше, че ще я нагласи по-удобно. После някаква игла в ръката й и последвалото потъване и изплуване на съзнанието й.

Колко ли време бе витала така? Кой ден беше?

— Кейси — чу сестра си да шепне. — Кейси, чуваш ли ме? Ако ме чуваш, стисни ми ръката.

Преди колко време беше това? Имаше ли все още сили да успее да каже на сестра си, че е в съзнание?

— Кейси, чуй ме — бе казала при друг случай Дру.

Или беше при същия случай?

— Потупай веднъж за да и два пъти за не.

Кой ден е? Колко време ми остава?

— В неделя Уорън ще ни води двете с Лола в Гетисбърг. Най-неочаквано стана ужасно мил с мен. Не мога да кажа дали се опитва да се извини за това, че напоследък се държа като идиот, или замисля нещо.

Той ще ме убие.

— Влизаш, натискаш лицето й с възглавница и си тръгваш — бе казал Уорън.

Кога го беше казал?

— Много ми харесва тениската ти — говореше сега Патси. — Кой е Ед Харди, все пак?

Ед Харди? Кой, по дяволите, беше Ед Харди?

— Дизайнерът — каза Жанин.

— Дизайнерски тениски. Уау. Предполагам, че е била скъпа, а?

— В разумни граници.

— Какви са разумните граници?

— Двеста долара.

— Двеста долара за една тениска? На мен не ми звучи много разумно.

Чу се бръмчене.

— Бръмченето означава, че всички сте наддали още повече.

Какво?

— Какво беше това? — попита Патси.

— Моят „Блекбъри“. О, боже. Ново съобщение от Ричард Муни.

Дребният мръсник?

— Кой?

— Един клиент. Всъщност успях да му намеря друга работа, но той продължава да е недоволен. Виж, трябва да му се обадя и веднъж завинаги да се отърва от него. Има ли някоя стая, която мога да ползвам за няколко минути?

— Само около осемдесет.

— Просто ще изляза в коридора.

— Колкото време ти е нужно?

Кое ли време беше?

Колко ли време съм загубила, питаше се Кейси. Колко дни бяха изминали, откакто за последен път бе в пълно съзнание? Колко време оставаше, преди отново да я упоят?

— Приятелката ти определено има скъп вкус. Представяш ли си, да похарчи двеста долара за една тениска.

Кейси се опита да си размърда пръстите под завивката, но не почувства нищо. Пробва да раздвижи пръстите на краката си, но и те отказаха да се подчинят.

— Стисни ми ръката — чу сестра си да казва. — Кейси, стисни ми ръката.

Кога бе казала това? Днес? Вчера? Онзи ден? Кога за последен път Дру бе тук?

— Хубаво е, че Жанин продължава да идва така често — говореше Патси. — И в обедната си почивка също.

Обедната й почивка? Следователно е делничен ден.

— Макар че, кой знае колко често ще идва, щом веднъж свърши тази проклета книга.

Входната врата се отвори и затвори. Дали беше Дру? Кейси отново се помъчи да свие пръсти. Ако беше Дру, трябваше да е в пълно съзнание и подготвена.

— Върнах се — обяви отдолу Уорън.

Не беше Дру. Уорън беше. Къде ли е бил?

— Здрасти — поздрави от прага той след миг. — Как е Кейси?

— Изглежда, че спи спокойно — каза Патси. — Как мина тренировката ти?

— Не кой знае как. Струва ми се, че съм си разтеглил нещо в рамото.

— О, не. Дай да погледна.

— Не, няма нищо.

— Хайде — настоя Патси. — Аз съм тази с вълшебните ръце, забрави ли? Сега сложи си задника тук и дай да видя. Извинявай — тутакси добави тя. — Не исках да прекалявам…

— И не си — ухили се Уорън. Той се пльосна на най-близкия стол.

— Къде те боли? — попита тя.

— Тук. И малко тук.

— Добре. Поеми си дълбоко дъх и го издишай в дланите ми. Точно така.

— Боже, колко е приятно. Ти наистина имаш вълшебни ръце.

— Изглежда, че това са ти проблемните точки.

— В повече от един смисъл — с безизразен глас произнесе Жанин, завърнала се в стаята.

— Жанин — каза Уорън.

— Предполагам, че на това място се появявам на сцената.

— Не знаех, че си тук.

— Очевидно. Това трябва да е предостатъчно, Патси.

— Благодаря, Патси — каза Уорън.

— Трябва да поговорим — започна Жанин.

— Разбира се. За нещо специално ли?

— Лично.

— Аз ще съм в стаята си — каза Патси.

След няколко секунди Кейси чу вратата на стаята на Патси да се затваря.

— Някакъв проблем ли има? — попита Уорън.

— Ти ми кажи.

— Искаш да кажеш, освен този, че жена ми е в кома?

— Какво има между теб и Флорънс Найтингейл?

— Ако намекваш, че…

— Нищо не намеквам. Питам направо. Спиш ли с нея?

— Не ставай смешна.

— Не ми отговори на въпроса.

— Разбира се, че не спя с нея. Изкълчих си рамото във фитнеса. Патси просто беше…

— Каква? На разположение?

— Наистина, Жанин, чуваш ли се понякога?

— Наистина, Уорън, виждаш ли се понякога? — върна му въпроса Жанин.

— И какво точно видя, което да е толкова ужасно?

— Каквото и да е, виждам го за втори път. И никак не ми харесва. Но което е по-важно, и на Кейси никак не би й харесало.

— На Кейси не би й харесало и това, че съм спал с теб, но навремето това ни най-малко не те притесни.

Какво?

Мълчание. После:

— Сега не е нито времето, нито мястото да говорим за това.

— Може би е.

Жанин затвори вратата на стаята и шумно си пое дъх.

— Онова, което се случи между нас, стана преди много време.

— По-малко от година — поправи я Уорън.

Какво? Не, не може да бъде. Сънувам кошмар. От лекарствата, които ми е изписал докторът. Отново халюцинирам. Нищо от това не се случва.

— Не биваше никога да се случва — заяви Жанин.

— Може би, но се случи.

Не вярвам. Няма да повярвам.

И кое е толкова трудно да се повярва, запита се внезапно Кейси. Ако вярваше, че съпругът й е способен на убийство, със сигурност той бе способен и да й изневери с една от най-близките й приятелки.

Но не предателството на Уорън бе трудно за възприемане, осъзна тя. А това на Жанин.

— Виж. Не се гордея с онова, което съм направила — каза Жанин. — За мен беше тежък период, особено, когато Кейси развали партньорството ни. Бях ядосана. Бях отмъстителна и се оставих да бъда съблазнена…

— Доколкото си спомням, ти извърши прелъстяването — отново я поправи Уорън.

— Флиртувах. Не мислех, че ще се хванеш.

— Самозалъгваш се, Жанин.

— Може би. Но ти излъга Кейси, това е сигурно.

— Аз обичам Кейси.

— Избрал си интересен начин да й го покажеш.

— Показвам й го сега.

— Малко късничко, не е ли така?

— Предполагам, че и двамата имаме вина, с която ще трябва да живеем.

— Изглежда, че ти живееш доста добре с нея.

— Не мога да променя миналото — каза Уорън. — Случилото се — случило. Вече е свършило. Време е да се придвижим напред.

— Напред, към следващата на опашката ли?

— По-добре е от твоето мъчение с „Мидълмарч“.

— Толкова ли е просто?

— Не е чак толкова сложно.

— Ти си невероятен.

— А ти си ревнива.

— Уверявам те, че ревността е последното нещо, което изпитвам.

— Тогава защо водим този разговор?

Жанин си пое дълбоко дъх.

— Водим този разговор, защото ме боли сърцето. Боли ме от факта, че предадох най-добрата си приятелка на света с този боклук, мъжа й. Боли ме, защото съпругът й не е онова, за което тя го мисли. Боли ме, защото тя е в кома, когато аз съм онази, която би трябвало да е.

— О, моля те, Жанин. Остави. Благородството не ти отива.

— Но най-много — продължи Жанин, без да му обръща внимание, — ме боли от това, че ти си толкова непочтен, че можеш да се сваляш с друга жена, докато твоята лежи точно тук, пред теб.

— Глупости — студено заяви Уорън. — Единственото нещо, което те дразни, е, че тази жена вече не си ти.

— Искам тя да се махне оттук, Уорън. Искам да се махне още днес следобед.

— Какво?

— Чу ме. Искам сестра Патси да се махне.

— Извинявай, обаче смятам, че не ти вземаш тези решения.

— Или тя ще се махне, или, кълна се, ще разкажа на всички за нас. В това число и на детектив Спинети.

— И защо, за бога, мислиш да направиш такова тъпо нещо?

— Защото то е всичко, което мога да направя за Кейси сега.

— И мислиш, че тя ще ти е благодарна за това? Ако допуснем, естествено, че ще се събуди.

— Не зная. Навярно не. Но със сигурност зная, че ако изобщо има някакъв шанс да се събуди, ще се нуждае от най-добрата грижа, а честно казано, не смятам, че Патси може да й я даде.

За няколко дълги секунди настана тишина.

— Може и да си права за това — каза Уорън накрая.

— Права съм.

— А аз не съм глупав. Нито безчувствен. Може и да не съм бил винаги най-добрият съпруг за Кейси, но колкото и да не ти се вярва, обичам жена си и искам най-доброто за нея.

— В смисъл? — настоя Жанин.

— Ще кажа на Патси, че повече не се нуждаем от услугите й.

— Кога?

— Веднага, щом си тръгнеш — натърти той. — О, и Жанин — продължи, докато Кейси чуваше как Жанин си събира нещата и отива към вратата.

— Да?

— Струва ми се, че не е лошо малко да се дистанцираме. Обади се предварително следващия път, когато решиш да се отбиеш. Ще гледам да съм другаде.

Без да каже нищо, Жанин затвори вратата след себе си.

 

 

— Виж, съжалявам. — Кейси си представяше, че Уорън говори на Патси след известно време. — Просто не се получава.

— Какво искаш да кажеш? — е попитала Патси.

— Не че ти си направила нещо. Беше чудесна. Просто съм подценил размера на грижите, от които се нуждае Кейси.

— Можем да наемем някой да ми помага. Мога да се обадя на Дона…

— Кейси има нужда от медицинска сестра, някой с повече опит…

— При все това мога да продължа да помагам.

— Няма да се получи.

— Не разбирам. Мислех, че ние…

— Там е работата. — Кейси почти го чуваше как шепне. — Няма „ние“. Не може и да има никакво „ние“.

— Ако това е заради Жанин, заради онова, което си мисли, че е видяла…

— Жанин е много проницателна жена, Патси. Тя не вижда нещо, което го няма.

— Много съжалявам…

— Няма за какво да съжаляваш. Аз би трябвало да ти се извиня. Ти си чудесна. В това накратко е проблемът. Ти си красива, мила и любезна, и добра и аз установих, че съм привлечен от теб по начин, който не съм очаквал. А не мога да си позволя това да се случи. Не още — досещаше се за думите му Кейси, продължил е да й подава кокал, а може даже и да е навлажнил погледа. — Може би по-късно. Ако обстоятелствата се променят…

Или нещо подобно, мислеше си сега Кейси, дочула Патси да смърка, докато мъкне куфара си от стаята до стълбището. Така ще има за какво да се надява и да не е ядосана, че я уволняват без предупреждение и причина.

— Искам да вземеш това — каза Уорън някъде пред стаята на Кейси.

— Какво е то?

— Просто нещо малко, което да ти помогне, докато си намериш нова работа.

— Не, моля те. Не мога.

— Така е справедливо.

— Повече от справедливо е. Прекалено много пари са. Не мога.

— Можеш и ще ги вземеш. Моля те. Искам да ги вземеш.

О, взимай ги. Те и бездруго са мои пари. А след няколко дни аз ще съм мъртва.

— Може ли да си взема довиждане с Кейси?

— Разбира се. Колкото време ти е нужно.

Кейси си представи как Уорън взима куфара на Патси и го сваля по стълбите. В това време Патси влезе в стаята и застана до долния край на леглото. Почувства очите й да я пронизват до мозъка.

— Кучка — каза тя.

А после вече я нямаше.

— Е, това се нареди доста добре, като се имат предвид всички неща — говореше след няколко минути Уорън. Той издърпа един стол и се настани удобно. — Госпожа Сингър заминава за уикенда, Патси е вън от картинката, Гейл не е в града, а и не се налага да се притеснявам за Жанин поне още няколко дни. Изглежда сякаш всичко сочи към неделята. Това е вдругиден, в случай че броиш дните.

Вдругиден, повтори Кейси. Къде беше Дру? Оставаше й само един ден, за да я накара да разбере.

— Уредил съм утре да дойде една частна медицинска сестра, а докторът ще се отбие по-късно да ти бие инжекцията. Така няма да шаваш много, когато Дру дойде да те види — каза Уорън, сякаш мислите й бяха изписани на челото и той й отговаряше. — Затова, дай просто да се отпуснем, става ли? — Взе ръката й в своята и я вдигна до устните си. Целуна вътрешността на дланта й. — Всичко скоро ще свърши.