Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (8)

7.

Вашингтон Скуеър, 20 часа

Арнолд Кнопф вървеше по главната алея, наблюдавайки с крайчеца на окото всеки, когото срещаше. Някакъв клошар спеше в края на моравата, завит с вехто одеяло; жена свиреше на тромпет под голямо дърво, хора, разхождащи кучетата си, се разминаваха със самотни пушачи; двама влюбени се целуваха, седнали на бордюра на фонтана, художник, изправен пред статива си, създаваше пъстроцветен свят на светлината на уличен фенер, а друг мъж, вдигнал ръце към небето, се молеше на Бог.

Сюзи го чакаше на пейката, загледана в празното пространство.

— Останах с впечатление, че искате да ви оставя на мира — каза Арнолд Кнопф и седна до нея.

— Вярвате ли в проклятията, Арнолд?

— След всичко, което съм видял през живота си, трудно ми е да вярвам дори в Бог.

— Аз пък вярвам в боговете, всичко около мен ми се струва прокълнато. Семейството ми и всички, които са имали работа с него.

— Поехте неразумни рискове и платихте скъпо за последиците. Но ме смайва вашият инат. Защо гледате така? Само не ми казвайте, че се тревожите за вашия журналист?

— Имам нужда от него, от неговата решителност, от неговите умения, но не искам да го излагам на опасност.

— Разбирам. Надявате се да ловувате сама, но да си послужите с него, за да изкара дивеча от леговището. Преди трийсет години щях да ви взема в моя екип, но уви, минали са трийсет години — засмя се Кнопф.

— Цинизмът ви състарява, Арнолд.

— На седемдесет и седем години съм, но съм сигурен, че ако се надбягваме до оградата, ще стигна преди вас.

— Преди това ще успея да ви спъна.

Кнопф и Сюзи замълчаха. Кнопф вдъхна дълбоко въздух и се загледа във входа на градината.

— Как да ви разубедя? Толкова сте наивна, Сюзи!

— Престанах да бъда наивна на единайсет години. В деня, когато продавачът в магазинчето, където си купувахме сладкиши, извика полицията заради два шоколада. Отведоха ме в участъка.

— Много добре си спомням, нали аз дойдох да ви прибера.

— Пристигнахте твърде късно, Арнолд. Разказах на полицая, който ме разпитваше, какво точно се беше случило. Продавачът зяпаше момичетата от колежа и ме беше принудил да го опипам на едно място. Когато го заплаших, че ще го издам, той измисли тази история с кражбата. Полицаят ме зашлеви и ме нарече малко курве и мръсна лъжкиня. Като се прибрах, дядо ми залепи още един шамар. Бакалинът Фигъртън бил безупречен и никога не пропускал неделната литургия. Аз съм била нахална хлапачка и съм се държала отвратително. Дядо ме отведе на местопрестъплението и ме накара да се извиня и да си призная, че всичко е било лъжа. Плати на Фигъртън и си отидохме. Никога не забравих как се усмихваше, когато се качих в колата с пламнали бузи.

— Защо не ми казахте нищо?

— Щяхте ли да ми повярвате?

Кнопф не отговори.

— Вечерта се затворих в стаята си и не исках да говоря с никого, не исках да живея. Матилда се върна след два дни. Чух как тя и дядо ми крещяха. Случваше се да се карат, но никога по този начин. По-късно през нощта тя дойде и седна до мен на леглото ми. За да ме успокои, ми разказа за други несправедливости и за първи път ми разкри какво се е случило на майка й и какво е трябвало да понесе семейството ни. Онази нощ се заклех, че ще отмъстя за баба си. Ще изпълня обещанието си.

— Баба ви почина през 1966-а. Дори не сте я виждали.

— Баба ми е била убита през 1966-а.

— Беше предала родината си, времената бяха други. Студената война беше друг вид война, но си беше война.

— Тя е била невинна.

— Нищо не знаете.

— Матилда никога не се е съмнявала.

— Майка ви пиеше.

— Пропи се заради тях.

— Майка ви беше млада по онова време. Целият живот беше пред нея.

— И какъв живот? Матилда загубила всичко, дори и името си, правото да учи, да гради кариера. Била е на деветнайсет години, когато са убили майка й.

— Никога не разбрахме при какви обстоятелства…

— Е била убита? Това е точната дума, нали, Арнолд?

Кнопф извади кутийка с ментови бонбони и подаде един на Сюзи.

— Дори и ако успеете като по чудо да я оневините днес, какво ще спечелите? — каза той, дъвчейки бонбона.

— Ще я реабилитирам, ще си получа обратно фамилното име и ще принудя държавата да ни върне онова, което ни е конфискувала.

— Бейкър не ви ли харесва вече?

— Дали са ми чуждо име, за да не изтърпя униженията, на които е била подложена Матилда. За да не се затварят вратите пред мен така, както са ги тръшкали под носа й, когато е казвала коя е. Не се опитвайте да ме убедите, че честта нищо не значи за вас.

— Защо ме повикахте тук?

— За да ви помоля да ми станете съучастник.

— Отговорът е „не“, няма да участвам в плановете ви. Обещах на дядо ви…

— Да бдите над моята сигурност, казвали сте ми го сто пъти.

— И ще продължавам. Да ви помагам, би означавало да правя точно обратното.

— След като няма да променя намеренията си, ако не ми помагате, ще ме изложите на още по-големи рискове.

— Не се опитвайте да манипулирате и мен. Нямате никакъв шанс.

— Какво беше направила, за да я екзекутират?

— Интересно! Обичате да ви повтарят едни неща и не искате да чуете за други. Тя се канеше да продаде държавни тайни. Заловиха я, преди да извърши непоправимото. Опита се да избяга, но не успя. Това, което вършеше, беше тежко престъпление. Хората, които я спряха, нямаха никакво друго средство да защитят интересите на нашата страна и лицата, които тя щеше да издаде.

— Чувате ли се какво говорите, Арнолд! Истински шпионски роман.

— Още по-лошо.

— Глупости! Лили е била блестяща, много културна и напредничава жена, истинска хуманистка и никога не би причинила зло на никого и още по-малко на своите.

— Вие откъде знаете?

— Матилда споделяше с мен не само когато беше пияна. Щом бяхме сами, тя ми разказваше за майка си. Не съм имала възможност да седя в скута на баба си, но знам всичко за нея. Какъв е бил парфюмът й, как се е обличала, какви книги е четяла.

— Да, тя беше изпреварила времето си и имаше твърд характер.

— Знам, че ви е ценила.

— Силно казано. Баба ви не обичаше да общува с хората, които се въртяха около дядо ви заради поста му, мразеше угодничеството и ласкателството им. Ценеше дискретността ми. Всъщност моята резервираност се дължеше на възхищението ми от нея.

— Била е красива, нали?

— Приличате на нея, и то не само физически. Точно това ме тревожи.

— Матилда ми каза, че вие сте били един от малцината, на които е имала доверие.

— Тя не се доверяваше на никого. Езикът ви ли ще се изприщи, ако наричате майка си „мама“, както правят всички?

— Матилда никога не е била майка „като всички“ и обичаше да я наричам по име. Кой издаде Лили?

— Издаде се сама и дядо ви не направи нищо, за да я спаси.

— За дядо ми най-важното нещо беше властта. Но той е трябвало да я защити. Била е негова жена, майка на дъщеря му. Имал е възможност да го направи.

— Забранявам ви да го обвинявате, Сюзи! — ядоса се Кнопф. — Лили отиде твърде далеч, там, където никой не можеше да й помогне. Ако я бяха арестували, предателството й щеше да я изпрати на електрическия стол. Впрочем дядо ви бе първата жертва в тази афера. Той провали кариерата си, загуби богатството и честта си. Партията му го готвеше за вицепрезидент на Джонсън.

— Джонсън не се кандидатира. Кариера, богатство, чест: в какъв жалък ред изброявате вашите ценности. Всички вие, които сте служили в тези ужасни правителствени служби, сте с промити мозъци. Мислели сте само как да спечелите надмощие и да получите нова звезда на пагоните си.

— Слушай, глупаво дете, тези, които загинаха, за да живеете в свободен свят, до един останаха анонимни. Тези бойци в сянка служеха на родината си.

— И колко от тези сенки бяха във взвода, който стреля по баба ми? Колко храбри служители на отечеството бяха нужни, за да убият една беззащитна жена, която се е опитвала да избяга?

— Достатъчно — каза Кнопф и стана. — Ако дядо ви чуе какво говорите, ще се обърне в гроба.

— Ако дядо ми е чул, че защитавате убийците на жена, аз лично ще го върна в първоначалното му положение!

Арнолд Кнопф тръгна по алеята, но Сюзи го догони тичешком.

— Помогнете ми да изчистя името й, само за това ви моля.

Кнопф се обърна към Сюзи и дълго я гледа.

— Един добър урок по смирение ще ви бъде от полза. И затова е най-добре да се сблъскате с реалността — прошепна той.

— Какво си мърморите?

— Нищо — каза той и се отправи към „Ла Гуардия“.

Светнаха фаровете на кола, той се настани на задната седалка и изчезна.

* * *

В 22 часа Андрю се готвеше да напусне апартамента на Саймън.

— Наистина ли искаш да се пренесеш тази вечер?

— За пети път ме питаш, Саймън.

— Исках само да бъда сигурен.

— Мислех, че ще се зарадваш, че ще опразня терена — каза Андрю и затвори куфара си. — Утре ще дойда за останалите неща.

— Ако размислиш, може веднага да се върнеш.

— Няма да размисля.

— Искаш ли да те придружа?

— Не. Ще ти се обадя, като пристигна, обещавам ти.

— Ако до половин час нямам вест от теб, идвам.

— Всичко ще е наред, вярвай ми.

— Знам, че всичко ще е наред, пък и ще спиш в нови чаршафи.

— Точно така.

— Обеща ми да поканиш на вечеря онази, която ти ги е подарила.

— Точно така. Я ми кажи, не си ли мислил да позвъниш на онази Кети Стайнбек?

— Що за тъпотия, защо ми говориш за нея?

— Просто така, но все пак помисли.

Саймън учудено погледна приятеля си.

Андрю взе куфара и напусна апартамента.

Когато стигна пред дома си, вдигна глава и погледна към прозорците. Завесите бяха дръпнати. Дълбоко вдъхна въздух, преди да влезе.

Стълбището беше тъмно до третия етаж. Андрю стигна на площадката, остави куфара, за да извади ключовете си.

Вратата на апартамента му внезапно се отвори от мъж, който го отблъсна със силен удар в гърдите. Андрю полетя назад и се блъсна в перилата. Времето спря, а тялото му се наклони назад. Нападателят го сграбчи за яката и го хвърли на пода, след което се спусна по стълбите. Андрю се втурна след него и успя да го сграбчи за рамото, но мъжът се обърна и го удари в лицето. Андрю имаше чувството, че окото му хлътва в черепа, но успя да се съвземе. Опита се да задържи противника, но един юмрук в ребрата и друг в черния дроб го принудиха да се откаже. Превит на две, той прие изхода от двубоя.

Мъжът се спусна надолу по стълбите, а входната врата изскърца и се затвори.

Андрю изчака да дойде на себе си, стана, взе куфара си и влезе в апартамента си.

— Добре дошъл у дома — смотолеви той през зъби.

 

 

Всичко бе преобърнато наопаки, чекмеджетата на бюрото му бяха извадени, по пода се въргаляха папки.

Андрю отиде в кухнята, отвори хладилника, взе парчета лед, зави ги в кърпа и постави компреса на окото си. После изучи насиненото си лице в огледалото в банята.

* * *

Когато се позвъни, той вече цял час подреждаше нещата си. Андрю грабна сакото си и извади револвера от джоба си. Пъхна го отзад в колана на панталона и открехна вратата.

— Какво правиш бе, човек, обаждах ти се поне десет пъти — попита Саймън.

После погледна Андрю.

— Да не си се бил с някого?

— По-скоро ме набиха.

Саймън влезе.

— Видя ли кой те напердаши?

— Беше висок колкото мене, май беше брюнет. Всичко стана много бързо, стълбището беше тъмно.

— Какво са откраднали?

— Че какво могат да откраднат?

— Провери ли дали и други апартаменти в блока са били ограбени?

— Не се сетих.

— Обади ли се в полицията?

— Не още.

— Ще погледна дали и други врати не са били разбити — каза Саймън. — Връщам се веднага.

Докато Саймън оглеждаше вратите на другите апартаменти, Андрю прибра револвера на мястото му и вдигна снимката, паднала до камината.

— Видя ли какво е станало? Какво ли е търсил онзи тип? — прошепна, загледан в усмихнатото лице на бившата си жена.

Саймън изскочи зад гърба му.

— Хайде, идвай, отиваме вкъщи — каза той и взе снимката от ръката му.

— Не, ще подредя и ще си легна.

— Искаш ли да остана?

— Няма нужда — отговори Андрю, взе обратно снимката, постави я на мястото й и изпрати Саймън до вратата.

— Утре ще ти се обадя, обещавам ти.

— Намерих това на стъпалата — каза Саймън и подаде на Андрю смачкан плик, — може да е паднало от джоба на крадеца. Държах го с края на пръстите заради отпечатъците.

Андрю вдигна очи към небето с отчаян вид. Взе плика и извади снимка, на която той и Сюзи стояха пред дома му и той й връчваше ключовете си. Снимката беше тъмна, явно беше направена без светкавица.

— Какво има в плика? — попита Саймън.

— Нищо, рекламна листовка — отговори Андрю и пъхна плика в джоба си.

 

 

След като Саймън си тръгна, той седна пред бюрото си, за да изучи подробно фотографията. Онзи, който я беше направил, ги беше следил от ъгъла на Пери Стрийт и Четвърта източна улица. Обърна снимката и видя на гърба й три черти, надраскани с черен маркер. Приближи я до лампата, за да установи какво бяха задраскали, но напразно.

Желанието му за алкохол бе по-силно от всякога. Отвори всички шкафове. Чистачката добре си беше свършила работата и в тях имаше само съдове. Най-близкият магазин за спиртни напитки се намираше на ъгъла на Кристофър Стрийт, но след полунощ беше затворен.

Чувстваше, че няма да заспи, без да пийне нещо. Отвори машинално хладилника и намери бутилка водка. На гърлото и беше окачена бележка:

„Дано първата ви нощ бъде хубава. Благодаря за всичко.

Сюзи“

Андрю не си падаше много по водката, но беше по-добре от нищо. Напълни една голяма чаша и се настани на канапето в хола.

* * *

На другия ден, седнал в подножието на една колона на горната площадка на стълбището на библиотеката с чаша кафе в ръка и вестник на коленете, Андрю вдигаше глава от време на време, за да се огледа.

Когато зърна Сюзи Бейкър, той тръгна към нея. Тя трепна от изненада, когато я хвана за ръка.

— Извинявайте, не исках да ви уплаша.

— Какво се е случило? — попита тя, като видя синините по лицето му.

— Тъкмо щях да ви задам същия въпрос.

Сюзи смръщи вежди, а Андрю я поведе към улицата.

— Забранено е да се говори в читалнята, а ние трябва да си кажем много неща. Искам да хапна нещо, ето там продават хотдог.

— По това време?

— Защо? Да не би в 9 часа сутринта да не са толкова вкусни, колкото на обед?

— Въпрос на вкус.

Андрю си купи един хотдог с много подправки и предложи и на Сюзи, но тя си поръча само едно кафе.

— Какво ще кажете за малка разходка в Сентрал Парк? — попита Андрю.

— Имам работа, но предполагам, че може малко да почака.

Андрю и Сюзи тръгнаха по Пето Авеню. Заваля ситен зимен дъжд. Сюзи вдигна яката на палтото си.

— Времето май никак не е за разходка — каза тя, когато стигнаха до парка.

— Бих ви предложил закуска в „Плаза“, но вече не съм гладен. Странно, от години живея в Ню Йорк и никога не съм се качвал на тези файтони — каза Андрю и посочи кочияшите, които се суетяха край конете си. — Елате, така ще се скрием.

— От дъжда? Съмнявам се.

— От любопитните уши — отговори Андрю.

Кочияшът помогна на Сюзи да седне и когато и Андрю се настани до нея, разгъна голяма завивка върху коленете им, преди да се качи на капрата.

Камшикът изплющя и файтонът потегли.

— Хотдог за закуска и разходка с файтон за добро храносмилане, всъщност защо не? — каза Сюзи.

— Вярвате ли в съвпаденията, госпожице Бейкър?

— Не.

— Аз също. Дори и ако броят на крадците в Манхатън предоставя възможност и двамата да бъдем жертви на обир в рамките на една седмица.

— Обрали ли са ви?

— Да не мислите, че съм се ударил в нощното шкафче?

— Помислих, че сте се били с някого.

— Случва ми се някоя вечер да пийна малко повече, но никога не съм бил пияница.

— Не това имах предвид.

— Оставям ви да коментирате тези съвпадения — каза Андрю и й подаде плика.

Сюзи погледна снимката.

— Кой ви изпрати това?

— Онзи, който ме преби, го изпусна случайно.

— Не знам какво да кажа — промълви тя.

— Постарайте се.

Сюзи мълчеше.

— Добре тогава, ще ви помогна. Двама се справят по-добре от един. Случайно вие се оказвате седнала срещу мен в библиотеката, където има четиристотин маси, но точно аз изтеглям голямата печалба. Предупреждават ви, че са ви обрали, и пак случайно това става в мое присъствие. Прибирате се вкъщи, не се обаждате в полицията заради домоуправителя и незаконното си пребиваване. В момента, когато си тръгвате от апартамента ми, влизат с взлом в дома ми. Методите са еднакви и апартаментите ни са претършувани, без нищо да е откраднато. Случаят май си играе с нас, а? Да продължа ли?

— Нима случаят ви накара да ме заговорите в библиотеката? Нима той ви принуди да ме проследите до дома ми? Той ли ви задължи да се ровите в миналото ми, да ме каните на обед и да ми дадете ключовете от апартамента си?

— Не, аз лично нося отговорността за всичко това — смути се Андрю.

— В такъв случай за какво намеквате?

— Честно казано, и аз не знам.

— За нищо не съм ви молила и спрете този файтон, който смърди на мокър кон. Искам да си отида и да ме оставите на мира.

— Обичам мириса на конете, преди се страхувах от тях, но сега вече не. Платих за пълна обиколка и ако не отговорите на въпросите ми, ще платя за още една, имам много време.

— При тази скорост мога сама да сляза.

— Наистина имате ужасен характер.

— Семейна черта.

— Добре. Да започнем отначало този разговор, който тръгна зле.

— И кой е виновен?

— Окото ми е подуто, да не искате да ви се извиня?

— Аз ли съм ви ударила?

— Не, но не можете да отречете, че тази снимка има връзка с вас.

Сюзи Бейкър върна снимката на Андрю и се усмихна.

— На нея изглеждате по-хубав.

— Бях се наспал и нямах компрес на окото.

— Боли ли ви? — попита Сюзи и постави леко длан на веждата на Андрю.

— Когато натискате, да.

Андрю отстрани ръката й.

— В каква история сте се забъркали, госпожице Бейкър? Кой ни следи и претърсва домовете ни?

— Това не ви засяга, съжалявам за случилото се. Утре ще помоля да ми сменят мястото в библиотеката. Стойте настрани и ще бъдете спокоен. А сега кажете на кочияша да спре, за да сляза.

— Кой е мъжът, който излезе веднага след вас от бакалията онази вечер, когато се срещнахме?

— Не зная за кого говорите.

— За него — отвърна Андрю и извади от джоба си снимките, които беше получил от Франция.

Сюзи ги разгледа внимателно и се намръщи.

— За кого работите, господин Стилман? — попита тя.

— За „Ню Йорк Таймс“, госпожице Бейкър, макар че в момента съм в продължителен отпуск по болест.

— В такъв случай занимавайте се със статиите си — каза тя и помоли кочияша да спре.

Сюзи скочи и тръгна пеша по централната алея. Кочияшът се обърна към клиента си, очаквайки нареждания.

— Ако обичате — каза му Андрю, — попитайте ме в каква каша ще се забъркам. Имам нужда го чуя.

— За какво става дума, господине? — попита кочияшът, който не разбираше за какво говори клиентът му.

— Ако ви дам още двайсет долара, можете ли да накарате коня си да завие в тази посока?

— За трийсет мога дори да догоня вашата дама.

— Двайсет и пет!

— Готово.

Кочияшът зави, конят продължи в тръс и намали скоростта, когато настигна Сюзи.

— Качете се! — настоя Андрю.

— Оставете ме, Стилман, нося нещастие.

— За мен няма опасност, аз съм роден с него. Качете се, ще се намокрите.

— Вече съм мокра.

— Още една причина да се качите и да се скриете под одеялото, ще изстинете.

Сюзи зъзнеше. Качи се на стъпалото, настани се и се сгуши под завивката.

— След злополуката в планината сте били транспортирана в Щатите със самолет на много специална компания. Подобен билет не се купува от гишето на летището, нали?

— Щом казвате.

— Кой е Арнолд Кнопф?

— Доверен човек на семейството ми; не познавам баща си, Кнопф беше нещо като мой кръстник.

— Коя сте вие, госпожице Бейкър?

— Внучката на покойния сенатор Уокър.

— Това име трябва ли да ми говори нещо?

— Той беше един от най-близките съветници на президента Джонсън.

— Линдън Бейнс Джонсън, приемника на Кенеди?

— Точно той.

— Каква е връзката между вашите премеждия и покойния сенатор?

— Уж сте репортер, не четете ли пресата?

— Джонсън е избран през 1964-а. Тогава баща ми дори не е имал намерение да ме прави. Не съм имал възможност да чета вестници.

— Семейството ми е било замесено в държавен скандал. Дядо ми е бил принуден да се откаже от кариерата си.

— Любовница, корупция или и двете?

— Съпругата му била обвинена в държавна измяна. Убили я, докато опитвала да избяга.

— Е, признавам, историята ви не е банална. Но какво общо имате вие с всичко това? Дори не сте били родена.

— Баба е била невинна и аз се заклех да го докажа.

— Защо не? И след четирийсет и шест години това очевидно пречи на някого.

— Да, както изглежда.

— Какъв вид измяна?

— Твърдят, че тя се канела да продаде военни тайни на руснаците и китайците. Било е в разгара на войната във Виетнам, била е съпруга на висш държавен служител, в дома й са говорели за много неща.

— Баба ви била ли е комунистка?

— Не вярвам. Била е против войната и се е борила против социалното неравенство. Имала е известна власт над мъжа си, но това не е престъпление.

— Зависи за кого — отговори Андрю. — Предполагате, че са скалъпили тази афера заради влиянието й върху дядо ви?

— Матилда беше убедена, че е така.

— А коя е Матилда?

— Тяхната дъщеря, майка ми.

— Оставете предположенията на майка ви. Имате ли конкретни доказателства?

— Няколко документа на Лили и последната й бележка, която е оставила, преди да избяга. Нещо написано на ръка, което не мога да разбера.

— Не бих казвал, че това са убедителни доказателства.

— Господин Стилман, трябва да ви призная нещо. Казах ви една лъжа.

— Само една ли?

— Изкачването на Монблан не беше свързано с никаква годишнина и нямаше нищо общо с Шамир. Казах ви, че Матилда пиеше много. Не мога да преброя колко пъти съм я взимала от разни барове, където заспиваше или на тезгяха, или в колата си на паркинга. Когато стигаше до дъното, винаги ме викаше на помощ. В тези моменти започваше да ми говори за баба. В повечето случаи думите й бяха неразбираеми, а изреченията несвързани. Една нощ, когато беше по-пияна от обикновено, поискала да се окъпе в пристанището на Бостън. В 3 часа през нощта, през януари, по-точно на 24 януари. Наблизо минал полицейски патрул и един полицай я спасил. Била полумъртва.

— Била е пияна или е искала да се самоубие?

— И двете.

— И защо точно на тази дата?

— Именно, защо точно на тази дата? Попитах я и тя ми отговори, че било четирийсетгодишнината на последната надежда.

— Което означава?

— Единственото доказателство, което можело да оневини баба ми, се намирало на борда на самолет, който се разбил край Монблан на 24 януари 1966-а. След опита на майка ми за самоубийство започнах да правя разследвания.

— Тръгнали сте да изкачвате Монблан, за да намерите четирийсет и шест години след самолетната катастрофа доказателство, което се намирало на борда му? Май не сте с всичкия си.

— Проучвах тази катастрофа години наред и събрах за нея повече информация от всеки друг. Проследих движенията на ледника месец по месец, направих опис на всеки предмет, който беше останал.

— Какво може да остане от самолет, който се е блъснал в планината?

— „Канченджунга“ е оставил следа, дълга осемстотин метра, по склона на планината. Не се е блъснал в нея изведнъж. Пилотът е забелязал върха и е издигнал самолета. Опашката първа се е разбила. Сред хилядите останки, намерени през тези години, няма нито една от пилотската кабина. Нито една. В момента на сблъсъка предната част се е откъснала от тялото и разбрах, че се е плъзнала и паднала на дъното на пещера под скалите на Ла Турнет. След години изучаване на доклади, свидетелства, анализи и снимки бях почти сигурна, че съм открила входа й. Обаче не бях предвидила, че и ние ще паднем в нея.

— Да допуснем — недоверчиво каза Андрю. — И намерихте ли пилотската кабина на „Канченджунга“?

— Да, намерихме я, както и отделението за бизнес класа. Бяха почти незасегнати. Уви, доказателството, което търсех, не се оказа толкова очевидно, колкото се надявах.

— Какво е то?

— Писмо, което се намираше в куфарчето на индийския дипломат, фигуриращ във вашия списък на пътниците.

— Четете ли хинди?

— То е написано на английски.

— И вие мислите, че нашият нахален посетител търси точно това писмо? Намерил ли го е?

— Скрих го в апартамента ви.

— Моля?

— Исках да го сложа на сигурно място. Поставих го зад хладилника ви, вие ми подсказахте тази идея. Не знаех, че ме следят, а още по-малко, че ще проследят и вас.

— Госпожице Бейкър, не съм частен детектив, а репортер и не съм в най-добрата си форма. Този път ще послушам вътрешния глас, който ми казва да се занимавам с моите неща и да оставя на вас семейните ви проблеми.

 

 

Файтонът излезе от Сентрал Парк и спря на Петдесет и девета улица. Андрю помогна на Сюзи да слезе и махна на едно такси.

— Трябва да си взема писмото — каза тя.

— Ще ви го донеса утре в библиотеката.

— Тогава до утре — каза Сюзи и затвори вратата на таксито.

Андрю остана на тротоара, потънал в мислите си, които не му даваха мира. Проследи с поглед таксито и се обади на Долорес Салазар.