Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (6)

5.

Мъжът дебнеше търпеливо, облегнат на една кола, и разглеждаше туристически справочник. Когато наемателят на третия етаж излезе да разходи кучето си, той хвърли справочника и се вмъкна в сградата, преди вратата да се затвори.

Когато стигна на третия етаж, изчака да затихне шумът от стъпките му и погледна в асансьорната шахта дали някой не идва. Намери врата 6В, извади от джоба си връзка шперцове и отвори ключалката.

Ъгловият апартамент имаше шест прозореца. Щорите бяха спуснати, нямаше начин някой съсед да го забележи от отсрещната страна на улицата. Мъжът погледна часовника си и започна. Сряза седалката и облегалката на канапето, вдигна килима, обърна снимките, окачени по стените, отвори всички чекмеджета и след като обиколи апартамента, продължи да тършува в спалнята. Съдбата на канапето сполетя и леглото, както и фотьойла пред вратата на банята, а съдържанието на скрина се разпиля по изтърбушения матрак.

Когато чу шум от стъпки на площадката, мъжът бързо отиде в хола, стисна дръжката на ножа, който се намираше в джоба му, и се долепи до стената, сдържайки дишането си… Зад вратата се чу глас.

Мъжът бавно извади ножа и се постара да запази спокойствие. Гласът замлъкна, но зад преградата се чуваше дишане. Най-после и то изчезна и стъпките се отдалечиха.

Отново настъпи тишина, но мъжът прецени, че е твърде опасно да слезе по вътрешната стълба. Ако посетителят беше заподозрял присъствието му, можеше да извика полиция. Участъкът беше съвсем близо и полицаите постоянно обикаляха наоколо.

Той изчака още малко, преди да се реши да излезе от апартамента. Мъжът видя прозореца в дъното на коридора и пое по аварийната стълба, която продължаваше по фасадата. През декември, макар че зимата още не беше дошла, листата на дърветата вече бяха далечен спомен: ако слезеше на улицата, щяха да го забележат, а за поръчителя му беше важно никой да не го види. На по-долния етаж той прекрачи парапета и се настани на съседната стълба. Погледна през прозореца на петия етаж, и с лакът счупи стъклото. Дръжката се отвори лесно и той сръчно бутна рамката на прозореца. Мъжът се сви, за да влезе в съседния блок, от който излезе, без да срещне жива душа. После зави на кръстовището и изчезна.

* * *

Андрю се постара да не каже нито дума на съседката си, откакто тя беше седнала срещу него.

Телефонът на Сюзи Бейкър започна да вибрира под масата. Тя прочете съобщението и изруга.

— Проблем ли има? — най-сетне се реши да попита Андрю.

— Да, така е — отговори Сюзи Бейкър, вперила поглед в него.

— Мога ли да ви помогна?

— Съмнявам се, освен ако не сте ме излъгали и сте полицай — отговори тя и стана.

— Не умея да лъжа. Какво се е случило?

— Вратата на апартамента ми била отворена. Портиерът мисли, че има някой вътре, но той не посмял да влезе и ме пита дали не съм там.

— Но вие не сте — каза Андрю и веднага се ядоса на себе си, задето е задал толкова тъп въпрос.

Сюзи кимна с глава и се отдалечи към изхода, като забрави книгата си.

Андрю я взе и последва младата жена. Малка тетрадка се изплъзна измежду страниците и падна на пода. Андрю я прибра и постави книгата на гишето пред Ясин. Ускори хода си и се озова на площадката точно в момента, когато Сюзи се качи в едно такси.

— И сега какво ще правиш, глупако! — изруга се той.

Пето Авеню беше задръстено от коли и Андрю беше уверен, че на Седмо и Девето Авеню положението е същото. Ако вземеше метрото, щеше да стигне по-бързо от нея.

— Поредната глупост — заключи той, преди да влезе в метрото.

 

 

Когато излезе на Четвърта улица, той продължаваше да се пита как ще обясни на съседката си по маса, че знае адреса й. Нищо не можа да измисли.

Наближил блока й, той я видя да слиза от таксито. Извика: „Госпожице“, без да мисли, и тя се обърна.

— Какво правите тук?

— Забравихте книгата си, върнах я вместо вас и на излизане видях, че се качихте в такси. Тревожеше ме мисълта, че ще се окажете сама с крадеца, който е влязъл у вас. Сигурно сте извикали полиция. Но след като няма никаква полицейска кола пред вратата, значи, не е имало грабеж, колата си е заминала и аз ще сторя същото. Довиждане, госпожице — каза Андрю и си тръгна.

— Как разбрахте адреса ми? — извика тя зад гърба му.

Андрю се обърна.

— Скочих в едно такси, дадох бакшиш на шофьора и го помолих да кара след вас. Пристигнах едновременно с вас.

— При скоростта, с която карахме, можело е да слезете и да се качите при мен.

— Мислех да го направя — каза Андрю, — но не посмях.

Сюзи Бейкър се загледа в събеседника си.

— Не съм извикала полиция — каза тя сухо.

— А вашият портиер?

— Изпратих му съобщение, че съм в банята и вероятно не съм затворила добре вратата.

— И защо сте го излъгали?

— Живея тук отскоро и положението ми не е съвсем законно. Истинската наемателка е моя приятелка, която замина за известно време в Европа. При най-малкия инцидент банкнотата, която давам на портиера всяка седмица, за да си мълчи, няма да е достатъчна, за да купя мълчанието му. Не мога да си позволя да ме изхвърлят на улицата, знаете колко е трудно да си намериш квартира в Ню Йорк.

— Знам, разбира се.

Сюзи Бейкър се поколеба за миг.

— Искате ли да дойдете с мен? Ще ви излъжа, ако ви кажа, че съм спокойна. Но не се чувствайте длъжен да го направите, не желая да ви излагам на опасност.

— Не вярвам да има риск. Ако вратата ви е била разбита, вероятно крадецът отдавна си е обрал крушите. След като съм вече тук, поне да послужа за нещо. Да вървим — каза той и взе Сюзи под ръка. — Аз първи ще вляза.

Като видя състоянието на хола, Андрю нареди на Сюзи да го изчака на площадката. Огледа се и извади малкия „Валтер ТРН“, който беше купил след излизането си от болницата.

Само преди пет месеца щеше да нарече глупак всеки, който носи оръжие. Но след като беше нападнат с нож, беше загубил много кръв в линейката и беше прекарал два месеца на болничното легло, смяташе, че има пълно основание да бъде въоръжен. Убиецът му все още беше на свобода.

Влезе в апартамента, бутна с крак вратата на спалнята и я огледа.

Помисли си, че Сюзи ще изпадне в шок, като види дома си преобърнат с главата надолу, и прецени, че ще е добре да бъде до нея, когато влезе. Обърна се и трепна, като я видя зад себе си.

— Казах ви да ме изчакате навън!

— Не съм особено послушна. Може ли да приберете това нещо — каза тя, гледайки пистолета.

— Да, разбира се — каза Андрю, смутен, че държи оръжие в ръка.

— Доста са се постарали — въздъхна Сюзи. — Каква бъркотия!

Наведе се и започна да събира разпръснатите по пода предмети. Беше обърнала гръб на Андрю, който се стесняваше, че я наблюдава.

— Мога ли да ви помогна? — наведе се и той и взе един пуловер.

— Да, сложете го на леглото. После всичко ще прегледам.

— Няма ли да проверите какво са откраднали?

— Няма нищо за крадене. Нямам пари, нито бижута — не обичам да нося. Ще донесете ли нещо за пиене от кухнята? През това време ще подредя някои по-лични вещи — каза тя и посочи сутиена, който Андрю беше настъпил.

— Разбира се — отговори той.

Върна се след няколко минути с чаша вода, която Сюзи изпи на един дъх.

— Онзи или онези, които са влезли в апартамента ви, не са търсели нито пари, нито бижута.

— Защо мислите така?

— Крадецът дори не е отишъл в кухнята. Повечето хора крият ценните предмети в празна кутия от швепс, на дъното на буркан с ориз или в найлоново пакетче при формите за лед.

— Може би портиерът му е попречил.

— Щял е да започне оттам, пък и защо е разрязал канапето и матрака ви? Отдавна е минало времето, когато са зашивали жълтици в дюшека, нито една жена днес не крие там пръстените и обеците си. Малко трудно ще си ги вземе, преди да излезе вечер.

— Да не сте любител крадец?

— Журналист съм и в моя занаят човек е любопитен. Но съм уверен в предположенията си. Това, което виждам пред себе си, не прилича на обикновен обир. Човекът, който е сътворил този хаос, е търсел нещо конкретно.

— Значи, е сбъркал вратата или блока. Всички блокове по тази улица си приличат.

— Трябва да купите на приятелката си канапе и легло.

— Добре, че не си идва скоро. Като имам предвид състоянието на финансите ми, покупката ще трябва да почака.

— Познавам едно място в Чайнатаун, където може да намерите мебели втора употреба почти без пари, мога да ви заведа, ако желаете.

— Много мило от ваша страна — отговори Сюзи и продължи да подрежда. — Може вече да ме оставите сама, сигурно си имате работа.

— Нищо спешно.

Сюзи продължаваше да стои с гръб към него. Спокойствието и примирението й интригуваха Андрю, но може би тя не искаше да показва чувствата си. Гордостта е нещо непредвидимо. Андрю би се държал по същия начин.

Той отиде в хола, събра снимките, пръснати по пода, и започна да ги окачва по местата им, като се мъчеше да отгатне къде са били поставени.

— Тези снимки ваши ли са, или на приятелката ви?

— Мои са — провикна се Сюзи от спалнята.

— Алпинистка ли сте? — попита той, разглеждайки една черно-бяла фотография. — Вие ли висите на въже в планината?

— Аз — отговори Сюзи.

— Браво, смела сте, на мен ми се завива свят, като се кача на табуретка.

— Свиква се с височината, въпрос на тренировка.

Андрю взе друга снимка и я разгледа: Сюзи и Шамир в подножието на скала.

— А кой е мъжът до вас?

— Водачът ми.

Но на друга снимка Андрю забеляза, че водачът е прегърнал Сюзи.

Докато тя подреждаше спалнята си, Андрю се постара да сложи ред в хола. Отиде отново в кухнята, отвори чекмеджетата и намери лента скоч от онзи, с който подлепят кашони. Залепи го върху нарезите на канапето и се загледа в резултата.

Сюзи се появи зад гърба му.

— Не е идеално, но ще можете да сядате, без да пропаднете.

— Може ли да ви поканя на обяд, за да ви се отблагодаря?

— А финансите ви?

— Е, мога да си позволя да ви почерпя една салата.

— Ненавиждам всичко зелено, хайде, ще ви заведа да изядете един стек. Трябва да възстановите силите си.

— Вегетарианка съм.

— Никой не е съвършен — заяви Андрю. — Знам един италиански ресторант съвсем наблизо. Спагетите са вегетарианска храна, нали така?

Сервитьорката във „Франки“ поздрави Андрю и го изчака да избере маса.

— Постоянен клиент ли сте тук?

— Какво правите в живота, госпожице Бейкър?

— Изследвания.

— Какъв вид изследвания?

— Безкрайно ще се отегчите, ако ви разкажа. А вие какъв вид журналист сте?

— Репортер, който обича да си пъха носа в работите на другите.

— Наскоро написали ли сте нещо, което бих могла да прочета?

— От три месеца нищо не съм написал.

— Защо?

— Дълга история, която безкрайно ще ви отегчи, ако ви я разкажа. Онзи мъж на снимката не ви е бил водач, нали?

Сюзи разгледа Андрю, мъчейки се да отгатне чертите на лицето му под гъстата брада.

— Как изглеждахте, преди да я пуснете?

— Различно. Не ви ли харесва?

— Не знам. Не съм си задавала въпроса.

— Малко сърби, но пък спестява сума ти време всяка сутрин — каза Андрю и погали брадата си.

— Шамир ми беше мъж.

— И вие ли сте разведена?

— Вдовица съм.

— Съжалявам, често се занимавам с неща, които не ме засягат.

— Въпросът ви не беше недискретен.

— Не е вярно, беше. Как се случи? Искам да кажа, как умря?

Андрю беше учуден, че Сюзи се разсмя.

— В смъртта на Шамир няма нищо смешно и аз продължавам да скърбя за него, но за човек, който се бои да бъде недискретен, въпросът ви е странен. Малко сте недодялан. Мисля, че това ми харесва. А какво не потръгна във вашия брак?

— Аз! Моят брак вероятно е най-краткият. Оженихме се на обед и се разделихме в осем часа вечерта.

— Аз печеля. Моят продължи няколко минути.

В очите на Андрю се четеше недоумение.

— Шамир умря минута след като си дадохме дума.

— Тежко болен ли беше?

— Висяхме в пропастта. Той преряза въжето, което го свързваше с мен, за да ми спаси живота. Но ако нямате нищо против, бих предпочела да сменим темата.

Андрю впери поглед в чинията си. Помълча и вдигна глава.

— Ще ви предложа нещо, но не мислете, че имам някакви задни мисли. Не можете да спите в апартамента си тази вечер. Не и преди да сложите нова ключалка. Крадецът може да се върне. Имам малко жилище, в което не живея, съвсем наблизо е. Мога да ви дам ключовете. От три месеца спя при приятеля си. Няколко нощи в повече нищо няма да променят.

— А защо не живеете в дома си?

— Страхувам се от призраци.

— Предлагате ми да живея в дом с привидения.

— Призракът на бившата ми жена броди единствено в главата ми. Вие няма от какво да се боите.

— И защо правите това за мен?

— Правя го за себе си, ще ми направите услуга, ако приемете. Освен това става дума за няколко дни, докато…

— Докато сменя ключалката и купя нов матрак. Съгласна съм. Не бях се сетила, но сега, като заговорихте за това, мисълта да спя у дома малко ме плаши. Приемам гостоприемството ви. Две нощи, не повече. И обедът е от мен, това е най-малкото, с което мога да ви се отблагодаря.

— Щом така искате — отговори Андрю.

След като свършиха, той придружи Сюзи до входа на блока си и й даде ключовете.

— Жилището е на третия етаж. Вероятно е чисто, чистачката идва редовно и тъй като не съм стъпвал от много време, няма много работа. Топлата вода се изкачва бавно, но когато дойде, внимавайте, много е гореща. Ще намерите кърпи в шкафа в антрето. Чувствайте се като у дома си.

— Няма ли да ми го покажете?

— Не, не държа.

Андрю се сбогува със Сюзи.

— Може ли да ми кажете телефонния си номер? За да върна ключовете.

— Ще ми ги върнете в библиотеката. Там съм всеки ден.

* * *

Сюзи огледа старателно апартамента на Андрю и реши, че има някакъв чар. Видя снимката на Валери на камината.

— Значи, ти си му разбила сърцето? Колко си глупава, бих искала да разменим местата си. Може би ще ти го върна, но по-късно, засега имам нужда от него.

И Сюзи обърна снимката с лице към стената и отиде да разглежда спалнята.

 

 

Към пет часа следобед се отби в апартамента си да вземе някои неща. Влезе, свали палтото си и подскочи, като видя мъжа, седнал на бюрото й.

— Казах ви да разхвърлите, а не да опустошите всичко! — ядосано извика тя, затваряйки вратата.

— Нали ви даде ключовете си. Успяхте да привлечете вниманието му. Би трябвало да ми благодарите.

— Вече следите ли ме?

— Обикновено любопитство. Рядко някой се обръща към мен, за да организирам кражба в собствения му дом. Естествено е да си задавам въпроси.

Сюзи отиде в кухнята, взе буркана с ориз от етажерката, извади пачка банкноти, скрита в опаковката, и се върна в хола.

— Шест хиляди, сумата, която ми бяхте заели, може да ги преброите — каза тя и му подаде парите.

— Какво искате от този тип?

— Това не е част от уговорката ни.

— Нашата уговорка е към края си. Направих онова, което поискахте. И тази седмица прекарах в библиотеката повече часове, отколкото през целия си живот, макар че обичам да чета хубави книги. Ако не беше почитта към дядо ви, никога нямаше да наруша пенсионерското си спокойствие.

— Не става дума за почит, а за дългове, колко пъти дядо ми ви е измъквал!

— Госпожице Бейкър, има толкова неща, които не знаете.

— Когато бях малка, ме наричахте Сюзи.

— Но вие пораснахте.

— Моля ви, Арнолд, откога хората във вашия занаят се пенсионират? Само не ми казвайте, че поддържате такава форма на вашата възраст само като се занимавате с градината си.

Арнолд Кнопф вдигна очи към небето.

— Защо избрахте него, а не някого другиго?

— Снимката му във вестника ми хареса, винаги вярвам на инстинкта си.

— Не е само това, сигурен съм. Мислите си, че след като е докоснал смъртта, той се е превърнал в смелчага, когото можете да манипулирате както си искате.

— Не, не е точно така, а защото е докоснал смъртта, за да завърши разследването си, и нищо не го е накарало да се откаже. Той пак ще започне, въпрос на време. Търсенето на истината е неговата дрога, приличаме си.

— За него нищо не мога да кажа, може и да сте права, но вие се надценявате, Сюзи. И маниакалното ви търсене вече ви коства много. Можеше и вие да загинете. Нали не сте забравили какво се случи с онзи, когото увлякохте в плана си?

— Оставете ме на мира, Арнолд. Получихте си парите, сега сме квит.

— Обещах на дядо ви да бдя над вас. Ще бъдем квит в деня, когато вече няма да ме има. Довиждане, Сюзи.

И Арнолд Кнопф си отиде.

* * *

На следващата сутрин Андрю пристигна точно навреме на заседанието на редакцията. Дори си водеше бележки, което не убягна от вниманието на главната редакторка.

След края на заседанието тя се постара да се окаже до него в асансьора.

— Разследвате ли нещо, Андрю?

— Моля?

— На заседанието тази сутрин забелязах човек, когото не бях виждала от дълго време.

— Радвам се за вас. И кой беше той?

— Върху какво работите сега? Само не ми говорете пак за Южна Африка, няма да ви повярвам.

— Ще ви го кажа, когато му дойде времето — отговори Андрю.

Вратата на асансьора се отвори и Андрю се отправи към офиса си, изчака Оливия Стърн да се отдалечи и по стълбата слезе в приземния етаж.

Прекара цялата сутрин в залата с архивите. Откри някаква Сюзи Бейкър, нотариус в Декстер, друга Сюзи Бейкър, професор по психология в университета „Медисън“ във Вирджиния, трета Сюзи Бейкър, преподавател по йога, четвърта Сюзи Бейкър, служителка в университета в Уоруик, и още двайсет Сюзи Бейкър. Но след като използва всички възможни търсачки, той не беше намерил никаква информация за срещнатата в библиотеката Сюзи Бейкър. И това го заинтригува много повече, отколкото ако беше открил каквото и да е за нея. В епохата на социалните мрежи беше невъзможно дадено лице да не е оставило в интернет някаква следа от живота си.

Андрю реши да се обади на един от познатите си в полицията, но си спомни, че съседката му от библиотеката пренаемаше апартамента си. Нямаше начин електричеството или водата да се водят на нейно име. Без личните й данни беше невъзможно да научи нещо повече. Сюзи Бейкър, на която беше дал ключовете от апартамента си, беше напълно анонимна личност. Нещо не беше наред, а Андрю знаеше, че когато нещо го смущава, рядко бърка.

Един от неговите съученици от колежа работеше в градската данъчна служба. Обади му се и разбра, че апартамент 6В на Мортън Стрийт е собственост на норвежка компания. Нещо не съответстваше на приятелка, заминала за няколко месеца в Европа. Андрю стана да се разтъпче и се замисли:

— Коя сте вие, Сюзи Бейкър? — промърмори той и отново седна пред екрана на компютъра.

Написа на клавиатурата „Злополука Монблан“ и пред очите му премина списък с трагични случки в планината.

Едно съобщение в сайта на френски вестник разказваше как спасителен екип бе открил миналия януари алпинистка, попаднала в буря и прекарала две нощи на 4600 метра височина. Потърпевшата, която имала измръзвания и хипотермия, била отведена в болницата в Шамони. Андрю погледна стенния часовник. В Ню Йорк беше 11 часа, във Франция — 17. Изчака доста време на телефона, преди да се свърже с редакцията на вестник „Дофине“, но не разбра нито дума от онова, което събеседникът му казваше, макар че се стараеше да говори на английски. След това се обади в болницата в Шамони и поиска да говори с директора, като се представи за този, който наистина беше, тоест журналист от „Ню Йорк Таймс“. Казаха му да почака, служителката записа номера, на който можеха да му се обадят, и затвори. Андрю беше убеден, че молбата му ще остане неизпълнена и че ще трябва да звъни упорито, докато получи сведения. Но след половин час телефонът му иззвъня и Едгар Ардуен, директорът на болницата, попита с какво може да му бъде полезен.

Андрю му заговори за Сюзи Бейкър под предлог, че пише статия за медицинското обслужване на американските туристи, пътуващи из Европа. Директорът не си спомняше случая, но обясни, че неговата болница приемала голям брой хора, пострадали в планината. Обеща да прегледа картоните и да му се обади на другия ден.

Андрю затвори телефона и се отправи към библиотеката.

* * *

Когато пристигна в читалнята, Сюзи видя, че мястото на съседа й е празно. Остави книгата си и отиде в бюфета. На маса до прозореца Андрю пиеше кафе, четейки вестник.

— В читалнята не е разрешено да се пие, а тази сутрин имам нужда от кафе.

— Лошо сте спали?

— Спах на легло… Отвикнал съм. А вие?

— Вашето е много удобно.

— Какво ви има на дясната ръка, че постоянно я криете в джоба си?

— Левачка съм. Не си служа с нея. — Сюзи се поколеба за минута. — По-скоро нещо й липсва — каза тя и показа дланта си.

Показалецът и средният пръст бяха отрязани до втората фаланга.

— Дълг на хазарт? — попита Андрю.

— Не — засмя се Сюзи, — измръзване. Странно е, че продължаваш да ги усещаш, сякаш никога не са били ампутирани. Понякога ме болят. Казват, че след няколко години престават.

— Кога се случи?

— Миналата зима, изкачвахме Монблан и паднахме в цепнатина.

— Тогава ли се самоуби приятелят ви?

— Той не се самоуби, аз го убих.

Андрю не очакваше подобно признание.

— Моето безразсъдство и инат го погубиха — добави Сюзи.

— Той е бил ваш водач, трябвало е да прецени опасността.

— Предупреди ме, но не исках да го слушам, продължих да се катеря и той ме последва.

— Мога да разбера какво чувствате. Аз също съм виновен за смъртта на един човек.

— Кой?

— Телохранителят на човека, когото преследвах. Бяха разпръснали железа по пътя, за да спукат гумите на колата им и да ги принудят да спрат. Но нещата се объркаха, колата се преобърна и пътникът на предната седалка беше убит.

— Не подбирате средства в разследванията си, а! — подсвирна Сюзи.

— Странно, не съм говорил за това с никого, дори с най-добрия ми приятел.

— И защо го казахте на мен?

— За да ви уверя, че нещата невинаги се случват както сме ги предвидили, че стават инциденти. И какво правехте на Монблан посред зима? Нищо не разбирам от алпинизъм, но предполагам, че зимата не е най-подходящият сезон за катерене в планината.

— Беше годишнина.

— И какво празнувахте?

— Катастрофата на самолет, който се е разбил в скалите на Ла Турнет.

— Много е мило да се празнуват такива неща.

— И аз току-що ви се доверих. Дори мисля, че ви казах повече, отколкото исках.

— Ако е било провокация, успели сте.

— Не беше, останете си джентълменът, който повери ключовете си на непозната, и да сменим темата.

— Права сте, в крайна сметка това не ме засяга.

— Извинявайте, не исках да бъда груба.

— Защо сте отишли да празнувате годишнината от самолетна катастрофа на 4600 метра височина? Някой от близките ви е бил на борда? Искали сте да му отдадете последна почит?

— Нещо такова — отговори Сюзи.

— И това мога да разбера. Трудно е да свикнеш със смъртта на някого, без да можеш да се поклониш на гроба му. Но да предприемеш такова пътешествие и да пожертваш живота на приятеля си, е неописуема жестокост.

— Планината е жестока, както и животът, нали?

— Какво точно знаете за мен, госпожице Бейкър?

— Че сте репортер в „Ню Йорк Таймс“. Вчера ми го казахте.

— И само толкова?

— Знам, че сте разведен, зависим от алкохола, но не ми казахте дали двете неща са свързани.

— Не, не ви го казах.

— Майка ми пиеше, умея да разпознавам пияниците от пръв поглед.

— Толкова бързо!

— О, като всички деца на алкохолици, и имам много лоши спомени.

— Спрях задълго, после пак започнах и…

— Пак ще спрете и ще започвате при всеки по-тежък проблем.

— Умеете да подбирате думите си.

— Често са ме упреквали за това.

— И не са били прави. Харесвам хората, които не се боят да бъдат прями.

— И вие ли сте такъв?

— Да, такъв съм. Но имам работа, вие също. Може би ще се видим утре.

— Естествено, ще ви върна ключовете. Послушах съвета ви и счупих касичката си. Поръчах си нов матрак.

— А ключалка?

— За какво ми е? Ако някой иска да я разбие, няма значение дали е нова, или стара. До утре, господин Стилман, връщам се в читалнята.

Сюзи стана и отнесе подноса. Андрю я проследи с поглед, твърдо решен да научи повече за тази жена, чието поведение го объркваше. Излезе от бюфета, качи се в такси и слезе пред дома на Мортън Стрийт №65.

 

 

Натисна няколко копчета на домофона и изчака някой да му отвори. На площадката на втория етаж срещна жена и й каза съвсем непринудено, че носи пратка за госпожица Сюзи Бейкър. Когато стигна пред вратата на апартамент 6В, успя да я отвори с едно побутване с рамо. Озовал се вътре в апартамента, той се огледа, приближи се до бюрото и започна да рови из чекмеджетата, в които имаше няколко химикалки и бележник.

На първата страница видя серия неразбираеми цифри. На втората забеляза отпечатък от съобщение, написано на лист, който е бил откъснат. Следите от думите бяха доста добре очертани и можеше да се прочетат.

„Не се шегувах, когато ви казах да се пазите, Сюзи. Внимавайте! Знаете как да ме намерите, не се колебайте, ако имате нужда от мен.“

Останалата част от бележника беше празна. Андрю фотографира първите листа с мобилния си телефон. Огледа спалнята и банята. Върна се в хола и докато се взираше внимателно в снимките на стената и ги повдигаше, чу гласа на съвестта си, който го питаше на какво си играе, какво извинение би измислил, ако някой случайно влезе. И същият глас му нареди моментално да си върви.

* * *

Саймън се прибра вкъщи и видя Андрю — седнал пред малкото бюро в стаята му, забил нос в лаптопа и с чаша фернеткола в ръка.

— Може ли да знам какво правиш?

— Бачкам.

— Колко изпи?

— Две, може и три.

— Три или четири? — попита Саймън и му отне чашата.

— Досаждаш ми, Саймън.

— Докато спиш под моя покрив, приеми единственото нещо, за което те моля в замяна. Кола без фернет толкова ли е трудно?

— Повече, отколкото си мислиш. Помага ми да мисля.

— Разкажи ми какво те мъчи, понякога старият приятел може да е по-полезен от тъпия ти алкохол.

— Нещо в това момиче не е наред.

— Онова от библиотеката ли?

Саймън се излетна на леглото с ръце под тила.

— Слушам те.

— Тя ме излъга.

— За какво?

— Твърди, че неотдавна се е нанесла в апартамента на Мортън Стрийт, но това не е вярно.

— Сигурен ли си?

— Въздухът в Ню Йорк е замърсен, но не дотолкова, че снимките да оставят следи на стената за няколко седмици. Въпросът е защо ме е преметнала?

— Ами за да не се ровиш в живота й. Вечерял ли си? — попита Саймън.

— Да — отговори Андрю и посочи чашата, която Андрю му беше отнел.

— Слагай си якето.

 

 

Свечеряваше се, улиците на Уест Вилидж отново бяха пълни с хора. Андрю спря на тротоара срещу своя блок и вдигна очи към прозорците на третия етаж, които току-що бяха угаснали.

— Рано си ляга наемателката ти — каза Саймън.

Андрю погледна часовника си. Входната врата на блока се отвори. Сюзи Бейкър се запъти нагоре по улицата, без да ги забележи.

— Ако имаш желание да я следиш, аз не участвам — прошепна Саймън.

— Ела! — отговори Андрю и го хвана за ръката.

Тръгнаха след Сюзи по Четвърта източна улица. Младата жена влезе при Али, бакалина, когото познаваха всички в квартала. Излезе веднага и се насочи право към Андрю.

— Какви батерии са нужни за дистанционното? Обожавам да заспивам пред телевизора — каза тя на Андрю, не обръщайки внимание на Саймън.

— АА — смотолеви Андрю.

— АА, значи — повтори тя и се върна в бакалницата.

Андрю погледна Саймън и му направи знак да го последва. Сюзи стоеше пред касата. Андрю подаде на Али две банкноти по десет долара за батериите.

— Предпочитам да ме следите по-отблизо, по-спокойна съм.

— Не ви следях. Отивахме да вечеряме в кафе „Клюни“, ей тук през две улици, и ако искате, можете да дойдете с нас.

— Отивах на изложба на фотографии в квартал Мийтпакинг, придружете ме и после ще вечеряме заедно.

Двамата приятели се спогледаха и се съгласиха.

— Уверявам ви, че не ви следяхме — настоя Саймън.

— Убедена съм!

* * *

Галерията беше огромна и шеметно висока. Сюзи разгледа изпъкналостите на бетонните стени.

— Сигурно е много забавно да се катериш по тях — каза Андрю на Саймън, който се учуди.

Сюзи се доближи до една фотография с размери четири на три метра. Двама алпинисти, брулени от вятър, чиято сила личеше от снежните спирали около тях, забиваха знаме на върха на Хималаите.

— Покривът на света — каза замечтано Сюзи. — Върховната цел на всеки катерач. Уви, тази велика планина е замърсена от твърде много туристи.

— Покоряването й влиза ли във вашите планове? — попита Андрю.

— Един ден може би, кой знае?

После Сюзи се насочи към друга снимка, направена от морените на ледник. Страховити върхове се открояваха на фона на тъмносиньо небе.

— Това е връх Сиула Гранде в Перу — каза Сюзи. — Височина 6344 метра. Само двама алпинисти са успели да го покорят. Двама англичани — Джо Симпсън и Саймън Йейтс, през 1985-а. Единият от тях, спускайки се обратно, паднал и си счупил крака. В продължение на два дни партньорът му, вързан с него за въже, му помагал при слизането. Но преминавайки край една скала, Джо докоснал стената. Саймън не можел да го види. Усещал само тежестта му в края на въжето. Останал цяла нощ в студа с крака в снега, за да държи приятеля си, който сантиметър по сантиметър го увличал към бездната. На сутринта въжето било неподвижно, защото Джо, жестикулирайки, го бил заклещил в една вдлъбнатина. Убеден, че партньорът му е мъртъв, Саймън се решил да направи единственото нещо, което можело да спаси живота му — прерязал въжето. Джо паднал от височина десет метра, снежната покривка се пропукала под тялото му и пропаднал в цепнатина.

Но останал жив. Неспособен да се изкачи, той взел безумно смелото решение да слезе на дъното на цепнатината. Вероятно върхът Сиула Гранде не го е искал, защото той открил проход и въпреки счупения си крак успял да излезе. Онова, което извършил после, за да се довлече до морената, надхвърля разума, защото усилието било нечовешко. Подвигът на Джо и Саймън е легенда в историята на алпинизма. Никой не е успял да го повтори. Сиула Гранде си останал девствен.

— Впечатляващо! — каза Андрю. — Но се питам дали е нужна смелост, или безразсъдство, за да покоряваш подобни върхове.

— Смелостта е само чувство, по-силно от страха — каза Сюзън. — Ще вечеряме ли?

* * *

Саймън не беше устоял на чара на Сюзи. Тя беше разбрала, че му харесва, но не се издаваше и играта й силно впечатли Андрю. Забавно му беше как го кара да пие и се преструва, че се интересува от неговата колекция от стари коли. Възползва се от този момент, за да я наблюдава, говореше малко, докато тя не попита Саймън какъв репортер е Андрю.

— Най-големият инат, когото познавам — отговори Саймън, — но и един от най-добрите.

— Но ти познаваш само един — намеси се Андрю.

— Чета вестници.

— Не го слушайте, той е пиян.

— На каква тема беше последното ви разследване? — попита го Сюзи.

— В Ню Йорк ли сте родена? — прекъсна я Саймън.

— В Бостън, тук съм отскоро.

— И защо избрахте Манхатън?

— Избягах от миналото си, а и от Бостън.

— Нещастна любов?

— Стига, Саймън!

— Да, може и така да се каже — безстрастно отвърна Сюзи. — А вие, Саймън, ерген ли сте?

— Не — отговори Саймън, вперил поглед в Андрю.

* * *

След вечерята Андрю и Саймън придружиха Сюзи.

След като затвори вратата на блока, тя извади мобилния си телефон, който не беше преставал да вибрира в джоба й през цялото време.

Прочете съобщението и вдигна очи към небето, защото мобилният пак се обади.

— Какво още има, Кнопф?

— При Али съм — отговори той и веднага затвори.

Сюзи прехапа устни, сложи телефона в чантата си и излезе от блока. Премина няколкото метра до бакалията, влезе вътре и се отправи към дъното на магазинчето. Али дремеше на стола, заслушан в малкото радио, поставено на тезгяха.

С очила на носа, Арнолд Кнопф изучаваше съдържанието на една кутия котешка храна, която постави на етажерката и след това взе друга.

— Днес следобед той отиде в апартамента ви — прошепна той.

— Сигурен ли сте? Да, сигурен сте — продължи Сюзи.

— Надявам се, че не сте оставили там бележката ми.

— Не, разбира се. Наистина ли влезе вкъщи?

— При това по-лесно от мен, скъпа, дори ми стана обидно.

— Е, това доказва, че съм била права.

— Сюзи, изслушайте ме. Досега планът ви беше конфиденциален, защото го изпълнявахте сама, а вашият любителски подход донякъде ви пазеше от най-лошото. Ако допуснете човек като Стилман в този случай, той ще преобърне земята и небето. И се съмнявам, че дълго време ще останете в сянката на своята марионетка.

— Има риск, но моля ви, Арнолд, спрете да се измъчвате заради мен. Вие самият казахте, че вече съм голяма и знам какво правя.

— Но не знаете какво търсите, нито къде да го търсите.

— Точно затова имам нужда от него.

— Не мога да променя намеренията ви, нали така?

— Нищо не разбирам от храна за котки, но розовата кутия изглежда по-апетитно — каза тя, взе кутията и я подаде на Кнопф.

— В такъв случай поне се вслушайте в съвета ми. Тъй като говорим за котки, престанете да играете с него на котка и мишка, разкажете му малкото, което знаете.

— Твърде рано е, знам как функционират този вид хора, никой не може да му наложи дадена тема. Трябва той да реши, иначе нищо няма да стане.

— Крушата наистина не пада по-далеч от дървото — въздъхна Кнопф.

— Какво искате да кажете?

— Много добре ме разбрахте. Довиждане, Сюзи.

Кнопф занесе кутията с котешка храна на касата, сложи три банкноти пред Али и излезе от бакалията.

След пет минути Сюзи също излезе и в тъмнината отиде право в апартамента на Андрю.

* * *

— Ами ако ни е видяла — ядосано каза Саймън, — какво ще й кажеш? Че сме разхождали кучето?

— Наистина е странна.

— И какво й е странното? Обича да заспива пред телевизора, сбъркал си батериите и е излязла да ги смени.

— Може би.

— Ще си вървим ли вече?

Андрю погледна за последен път бакалията и тръгна.

— Добре, да приемем, че ни излъга за датата на пристигането си в Ню Йорк, не е толкова важно. Вероятно си има причини.

— Не само тя излъга тази вечер. Ти откога не си ерген?

— Излъгах я заради тебе. Видях, че си пада по мен, но тази жена е твой тип. Наблюдавах ви един до друг и ми стана ясно като бял ден. Искаш ли да ти кажа какво мисля?

— Май не искам.

— Параноята ти спрямо нея идва от това, че ти харесва и си търсиш хиляди причини да не си го признаеш.

— Знаех си, че предпочитам да не бях изслушал това.

— Кой от двама ви първи заговори другия, когато се срещнахте?

Андрю не отговори.

— Ясно! — възкликна Саймън и широко разтвори ръце.

Докато вървеше из улиците на Уест Вилидж, Андрю се питаше дали най-добрият му приятел не беше близо до истината. После отново помисли кой беше мъжът, излязъл от бакалията на Али малко преди Сюзи. Беше сигурен, че го е виждал в библиотеката.

* * *

На другия ден на път за библиотеката Андрю получи обаждане от професор Ардуен.

— Направих проверката, за която ме помолихте. Но не е много убедителна.

— Слушам ви.

— В началото на годината наистина сме приели млада жена с американско гражданство, жертва на инцидент в Монблан. Според една от медицинските ни сестри пациентката страдала от хипотермия и сериозни измръзвания. На следващия ден й била извършена ампутация.

— И какво са ампутирали?

— Пръсти на ръката, това е обичайно при тези случаи, но не знам на коя ръка.

— Медицинските ви картони не са много точни — въздъхна Андрю.

— Напротив, много са точни, но не успяваме да намерим картона точно на тази пациентка. Признавам, зимата беше тежка, бяхме претоварени с всички туристи, скиори и жертви на пътнотранспортни произшествия, пък и нямаме достатъчно персонал. Административното досие на вашата позната вероятно по погрешка е било отнесено с медицинския й картон при прехвърлянето.

— Какво прехвърляне?

— Същата медицинска сестра твърди, че някакъв близък на пациентката се представил няколко часа преди операцията и я отвел с линейка, взета под наем. Заминали за Женева, където я чакал самолет за Съединените щати. Мари-Жозе ми каза, че била против това заминаване, защото ампутацията трябвало да се извърши незабавно, имало сериозен риск от поява на гангрена. Но младата жена дошла в съзнание и настояла, че желае да я оперират в родината й. Не можело да се противопоставим на волята й.

— Значи, доколкото разбирам, нямате представа коя е тя.

— Уви, не.

— И това не ви изглежда странно?

— Да, всъщност, не, казах ви, че всичко стана много бързо…

— Добре, казахте ми, че досието на пациентката е отлетяло с нея. Но все някой е заплатил за медицинското обслужване, нали? Кой е той?

— Тази информация също е била в картона заедно с листа за изписване.

— Нямате ли камери на входа на болницата ви? Идиотски въпрос, за какво са камери на входа на болница…

— Моля?

— Нищо. А спасителният екип? Вероятно са намерили някакви документи в планината?

— Представете си, и аз стигнах до същото заключение. Дори се обадих в жандармерията, но тя е била намерена от планински водачи. Като се има предвид състоянието й, те са я препратили незабавно в болницата. Кажете, разследването ви за нашите медицински грижи ли е, или за съдбата на тази жена?

— Как мислите?

— В такъв случай ще ме извините, но аз ръководя болница.

— И очевидно имате много работа.

Андрю не успя да благодари на Едгар Ардуен, който ядосано затвори телефона.

Докато разговаряше, Андрю слезе обратно по стълбището на библиотеката. Сюзи, която го наблюдаваше от най-горното стъпало, видя как той се отдалечава по Четирийсет и втора улица.