Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (4)

3.

Когато Шамир изчезна на дъното на цепнатината, Сюзи крещя до прегракване. Не беше чула тъпия шум от разбиващото се на леда тяло. Беше останала увиснала, неподвижна в тъмнината и тишината, очаквайки студът да я погуби.

После помисли, че след като той беше дал живота си, за да спаси нейния, щеше да й се сърди завинаги, че жертвата му е била напразна.

Реши да запали челника, погледна нагоре към кратера, закрепи краката си и потегли.

Всеки път, когато котките се забиваха в леда, тя чуваше скриптенето на снега, който падаше към дъното, и мислеше, че този сняг затрупва тялото на Шамир.

Да се катери в полумрака с очи, замъглени от сълзи; да се катери без почивка и да стиска зъби. Да слуша неговите съвети, да чува все още гласа му, да чува туптенето на сърцето му, да чувства кожата му, когато той се притискаше до нея във влажното от пот легло. Да чувства езика му в устата си, по гърдите и корема си и в изгарящата топлина между краката си. Да чувства как ръцете му я отблъскват напред и я притискат към тялото му, да чувства дланите му и да се катери към небето.

Да се катери часове наред, без да се отказва, за да излезе от този бял ад.

 

 

Към 3 часа сутринта пръстите на Сюзи се вкопчиха в устните на пропастта, която ги беше погълнала. Тя се издигна, докато цялото й тяло излезе навън. И когато, легнала по гръб, най-сетне видя звездното небе, тя разпери ръце и крака и нададе нечовешки вик, който отекна по посребрените стени на ледниковия циркус, където лежеше.

Върховете около нея имаха метален отблясък. Успя да различи възвишенията, заснежените проходи. Вятърът свистеше, издигайки се от пропастите, преди да се вмъкне в ледените тръби, които украсяваха склоновете. В далечината се чу шум от свлачище. Камъните се търкаляха по гранитната скала, следвани от сноп искри. За Сюзи това беше друг свят. Беше излязла от небитието, за да се роди наново на една неопетнена земя. Но на тази земя Шамир вече не съществуваше.

* * *

Беше я предупредил: „Когато стигнем горе, ще сме извършили първия етап от приключението. После ще трябва да слезем“.

Нямаше много време. Комбинезонът й беше разкъсан и Сюзи усети острите зъби на студа по кръста и прасците си. Още по-лошо бе, че вече не чувстваше пръстите си. Тя стана, взе раницата си и внимателно изучи маршрута си. Но преди да потегли, коленичи на ръба на цепнатината. Погледна към Монблан, прокълна планината и обеща един ден да дойде и да си върне Шамир.

* * *

Докато слизаше, тялото й престана да й принадлежи. Вървеше като сомнамбул. Но планината не престана да я наказва заради дързостта й.

Вятърът се усили. Сюзи крачеше в пълната белота, без нищо да вижда. При всяка крачка чуваше зловещото скърцане на ледника.

Когато падна нощта, тя се сгуши в една скална вдлъбнатина. Беше напълно изтощена. Дясната ръка страшно я болеше, макар че през целия път я беше държала в джоба на якето си. Свали шала и си направи нещо като ръкавица, като се проклинаше, че не го е сторила по-рано: пръстите й бяха почернели от студ. Отново отвори раницата, взе малкия газов котлон и реши да използва последните остатъци от газ, за да стопи малко лед и да утоли жаждата си. На почти умиращата светлина тя отвори кожената папка, която беше коствала живота на Шамир, и реши да я разгледа.

В нея имаше запечатано писмо в найлонов плик, който тя реши да не отваря, за да не го повреди, избледняла снимка на жена и червен ключ. Внимателно затвори папката и я пъхна под комбинезона си.

На разсъмване Сюзи отново потегли. Небето беше ясно. Тя се спъваше, постоянно падаше, но веднага ставаше.

Спасителите я намериха легнала в една вдлъбнатина, почти в безсъзнание. Ледът беше изгорил бузите й, ръката й беше почерняла от кръв. Но планинският водач, който я бе открил, бе изумен най-вече от погледа й. Очите й отразяваха драмата, която наскоро се беше разиграла.