Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (3)

2.

Нечия длан почистваше снега от лицето му. Далечен глас го умоляваше да отвори очи. Видя над себе си мъртвешки бледото лице на Сюзи, оградено с ореол. Тя трепереше от студ, но свали ръкавиците си и махна снега от устата и ноздрите му.

— Можеш ли да помръднеш?

Шамир кимна утвърдително с глава. Беше дошъл на себе си и опита да се изправи.

— Болят ме ребрата и рамото — простена той. — А ти как си?

— Все едно валяк е минал върху ми, но нямам нищо счупено. Загубих съзнание, когато паднах на дъното на цепнатината, и нямам представа колко време е минало оттогава.

— А часовникът ти?

— Счупен е.

— А моят?

— Няма го на китката ти.

— Ако не направим нещо, ще замръзнем. Помогни ми да стана.

Сюзи изрови снега, в който беше затънал до кръста.

— Аз съм виновна за всичко — изкрещя, докато с всички сили се опитваше да го освободи от снежната покривка.

— Успя ли да видиш небето? — попита Шамир, докато се мъчеше да стане.

— Видях късче небе, но не съм сигурна колко е часът, трябва да изчакаме да съмне.

— Отвори комбинезона ми и ме разтрий. Побързай, защото умирам от студ. И веднага си сложи ръкавиците. Ако пръстите ти замръзнат, свършено е с нас.

Сюзи взе раницата, която я беше спасила при падането. Извади тениска и дръпна ципа на комбинезона на Шамир и започна неуморно да го разтрива. Шамир едва устояваше на непоносимата болка. Когато го изсуши, Сюзи превърза гърдите му, затвори комбинезона и разгъна спалния си чувал.

— Трябва да влезем в него заедно и да се топлим. Това е единственият ни шанс.

Като никога Сюзи се подчини. Тя отново бръкна в раницата си и за всеки случай провери екрана на мобилния си телефон, преди да го изключи. После помогна на Шамир да се вмъкне в спалния чувал и се сгуши до него.

— Изтощена съм.

— Трябва да се борим, ако заспим, няма да се събудим.

— Мислиш ли, че ще ни открият?

— Никой няма да забележи отсъствието ни, преди да съмне. А и се съмнявам, че спасителите ще ни търсят тук. Трябва да се изкачим горе.

— Как можем да се изкачим?

— Ще възстановим силите си и ако утре е по-светло, ще потърсим пикелите. Ако имаме късмет…

 

 

Сюзи и Шамир прекараха часове наред в мрака. Когато очите им свикнаха с него, забелязаха, че дъното на цепнатината продължава към подземна пещера.

Най-сетне светлинен лъч проби тъмнината на трийсетина метра над мястото, където се намираха. Шамир разтърси Сюзи.

— Да станем — нареди той.

Сюзи погледна пред себе си. Гледката беше прекрасна и ужасяваща. Леден свод се издигаше над бездна с искрящи стени.

— Това е понор^[1] — прошепна Шамир, показвайки горната част на отвора. — Естествен карстов кладенец, който свързва въртоп с подземна пропаст. Обиколката му не е голяма, може би ще успеем да се изкатерим.

И той и посочи възможния маршрут. Кладенецът беше стръмен, но след един-два часа слънцето щеше да размекне леда и котките им може би щяха да се забият. Петдесет, може би шейсет метра, трудно беше да се определи разстоянието до повърхността, но ако успееха да достигнат корниза, продължението му беше достатъчно тясно, за да се изкачат с гръб към стената и изтласквайки се с крака.

— Как е рамото ти?

— Боли, но се търпи. Все едно, това е единственият ни шанс, невъзможно е да се изкачим по цепнатината. Дотогава трябва да намерим пикелите.

— Ако тръгнем през пещерата, може би има друг изход…

— Не и през януари. Дори ако има подземна река, тя е замръзнала. Единственият изход е през този понор. Днес няма да можем да тръгнем, ще ни трябват поне пет часа, а докато слънцето премине от другата страна на склона, остават два часа. Невъзможно е да се изкатерим в тъмното. Да си починем и да потърсим екипировката. Температурата в тази пещера не е толкова ниска, дори може да поспим малко в спалния чувал.

— Наистина ли мислиш, че можем да се измъкнем?

— Ти можеш да изкатериш този комин, ще застанеш отпред.

— Не, по-добре ти — помоли Сюзи.

— Много ме болят ребрата и няма да мога да те издърпам, а ако се откача, ще те повлека със себе си.

Шамир се върна на мястото, където бяха паднали. Едва дишаше от болка, но се стараеше да не го показва на Сюзи. Докато дълбаеха снега, надявайки се да открият пикелите, тя се отдалечи към дъното на пещерата.

По едно време Шамир чу, че го вика, обърна се и се запъти към нея.

— Ела да ми помогнеш, Сюзи!

— Остави пикелите и ела да видиш!

 

 

В дъното на пещерата леден килим, толкова гладък, сякаш бе обработен с машина, се простираше пред тях и се губеше в тъмнината.

— Ще потърся фенера.

— Ела с мен. Ще разгледаме това място по-късно.

Сюзи се подчини с нежелание и се върна там, откъдето Шамир беше започнал търсенето.

Цял час копаха в снега. Шамир забеляза ремъка на раницата, която беше загубил при падането, и облекчено въздъхна. Находката го обнадежди. Но нямаше и помен от пикели.

— Имаме два фенера, два газови котлона, двойна дажба храна и две въжета от по четирийсет и пет метра. Виж стената, огряна от светлината: ледът е почнал да се топи, трябва да се запасим с вода, защото много бързо ще се обезводним.

Сюзи усети, че умира от жажда. Взе манерката си и се опита да я задържи там, където ледът капеше.

Шамир се оказа прав, светлината избледня и скоро изчезна, сякаш някакво злотворно присъствие беше затворило небесния отвор над главите им.

Сюзи запали фенера. Подреди нещата си, отвори спалния чувал и се пъхна вътре.

Шамир беше загубил своя. Взе фенера и продължи да копае снега, но безуспешно. Изтощен, задъхан и с пламнали от болка дробове, той реши да отдъхне. Когато отиде при Сюзи, тя разчупи сухара и му подаде половината.

Шамир не можеше нищо да преглътне, повдигаше му се при мисълта да сложи нещо в устата си.

— Колко? — попита Сюзи.

— Ако се храним и пием достатъчно вода, ако лавина не затрупа кладенеца, може би шест дни.

— Питах те след колко дни ще умрем, но предполагам, че си ми отговорил.

— Спасителите няма да чакат дълго, за да тръгнат да ни търсят.

— Няма да ни намерят, ти самият го каза. Не и на дъното на тази дупка. Никога няма да стигна до онази площадка, която ми показа преди малко, и дори да успея, не е по силите ми да се изкатеря по шейсетметров комин.

Шамир въздъхна.

— Баща ми казваше: ако не можеш да си представиш дадено положение като цяло, пристъпи към него поетапно. Всеки отделен етап ще ти се стори осъществим и сборът от малките сполуки ще те отведе до целта, която си набелязал. Утре сутринта, когато светлината огрее достатъчно цепнатината, ще измислим по какъв начин да достигнем корниза. Колкото до кладенеца, ако трябва да изчакаме следващия ден, ще чакаме. А засега пести батериите и угаси тази лампа.

В мрака, който ги обгръщаше, Шамир и Сюзи усещаха как над тях вятърът бушува в планината. Тя постави глава на рамото на Шамир и му поиска прошка. Но измъчен от болката, Шамир вече беше заспал.

* * *

Сюзи се събуди среднощ от гръмотевично бучене и за първи път помисли, че ще умре ей тук, на дъното на цепнатината. Повече от смъртта я плашеше продължителността на умирането. Цепнатината не е предназначена за живите, беше прочела веднъж в някакъв разказ за алпинисти.

— Не е буря, а лавина — прошепна Шамир. — Заспивай и престани да мислиш за смъртта, никога не трябва да се мисли за нея.

— Не мислех.

— Толкова силно се притисна към мен, че ме събуди. Имаме още време пред нас.

— Писна ми да чакам — каза Сюзи. — Ще се поразходя малко, краката ми се схванаха. Ти остани и почивай, няма да се отдалечавам.

Шамир не беше в състояние да я последва. При всяко вдишване поемаше все по-малко въздух и се боеше от момента, когато вече нямаше да може да диша, ако състоянието му продължеше да се влошава. Помоли Сюзи да внимава и отново заспа.

 

 

Сюзи вървеше навътре в галерията, като внимаваше къде стъпва. Никога не се знае колко сигурно е дъното на цепнатината, във всеки момент може да се пропука. Тя мина под свода и навлезе в просторната галерия, която беше забелязала, когато Шамир й беше наредил да се върне обратно. Лицето й промени изражението си и тя потегли решително напред.

— Знам, че си някъде тук, съвсем наблизо. От години те търся — прошепна тя.

Продължи пътя си, като внимателно оглеждаше всеки ъгъл, всяка неравност по стените. Изведнъж лампата на челото й освети сребрист предмет. Сюзи запали и фенера. Не беше разумно да изразходва толкова енергия за няколко минути, но беше твърде възбудена, за да мисли за икономии. Стисна дръжката на фенера и протегна ръка.

— Покажи се, искам само да взема това, което ми принадлежи, а ти никога не трябваше да ни го отнемаш.

Сюзи се приближи до отражението. На това място ледът имаше странна форма. Тя изчисти тънкия пласт скреж, който я покриваше, и беше сигурна, че под почти прозрачната ледена обвивка видя парче метал.

От години Сюзи беше убедена, че тази пещера съществува. Едва ли можеше да изчисли количеството часове, прекарани в четене на разкази на алпинисти, опитали се да изкачат скалите на Ла Турнет, в изучаване на съобщенията за злополуки, в анализ на най-малките снимки, в изследване на докладите за движението на ледниците от половин век насам. И всичко това, за да бъде сигурна, че нищо не й е убягнало. А колко страдания беше премълчала през всички онези дни, докато беше тренирала катерене, мислейки за целта си.

Погледна към мястото, където спеше Шамир, беше твърде далеч, за да го види. Пристъпи, като не смееше да диша.

Галерията се разширяваше. Стените, изваяни от природата в утробата на планината, напомняха стените на троглодитско селище.

Изведнъж сърцето на Сюзи заби по-бързо.

Пилотската кабина на един „Боинг-707“, затрупан с железни отломки, лежеше на една страна и сякаш гледаше странната посетителка с отчаяние, което времето не беше успяло да заличи.

На десетина крачки лежеше част от тялото на самолета сред кабели и останки от седалки, замръзнали в снега.

По земята се въргаляха отломки, най-вече метални части, изтръгнати и изкривени от силния удар. Предният колесник стърчеше сред купчината. Част от врата, на която все още се виждаха надписи, беше забита в ледения свод на няколко метра от пода.

Това беше предната част на „Канченджунга“, замръзнала в гробницата, която планината й беше отредила.

Сюзи се приближи настръхнала и ужасена от откритието си.

— Ето те най-сетне — промърмори тя. — Толкова чаках този миг…

Тя коленичи мълчаливо пред падналия самолет.

* * *

Чу стъпки, обърна се и видя светлината от фенерчето на Шамир на входа на пещерата. Замисли се за миг, изпълнена с колебание.

— Тук съм — каза тя и стана.

Втурна се към него. Шамир изглеждаше сърдит.

— Не трябваше да ставаш.

— Знам, но ми се стори, че се вкочанявам, и се тревожех за теб: намери ли някакъв изход?

— Още не.

— А нещо друго, заради което си струва да хабиш батериите си?

Сюзи нищо не каза и погледна Шамир. Беше сърдит не от болка, а защото осъзнаваше опасността. И това й напомни колко тежко беше положението им, което почти беше забравила за няколко минути.

— Иди да спиш, аз ще поогледам още малко и ще дойда при теб.

Шамир я отблъсна и влезе в пещерата. Като видя останките от самолета, облещи очи.

— Впечатляващо е, нали! — каза Сюзи.

Той погледна надписите на хинди, които тя освети с фенера, и се поколеба да се приближи.

— Вероятно това е „Малабар Принцес“ — предположи Шамир.

— Не, „Малабар“ е бил четиримоторен витлов самолет, а това е „Канченджунга“.

— И откъде знаеш всичко това?

— Дълга история — отговори Сюзи.

— Знаела си, че е тук, нали?

— Надявах се.

— Затова ли толкова упорито настояваше да се изкачим на Монблан? За да открием тези останки?

— Да, но не по този начин. Исках да се спуснем с въже.

— Значи, си знаела за тази пещера.

— Един алпинист открил входа на твоя карстов кладенец сред скалите на Ла Турнет преди три години. Било през лятото, той чул шума от водите на подземна река през ледена стена. Успял да стигне до върха на кладенеца, но не се осмелил да слезе.

— И през цялото време си ме лъгала? Когато дойде вкъщи, вече си имала това на ум.

— Ще ти разкажа всичко, Шамир, когато узнаеш, ще ме разбереш — каза Сюзи и се запъти към самолета.

Шамир я задържа с ръка.

— Това място е гробница, свято е, не трябва да смущаваме покоя на мъртвите. Хайде, да си вървим — нареди той.

— Моля те, дай ми само един час да разгледам пилотската кабина. Освен това възможно е тази галерия да води към друг изход, по-удобен от твоя кладенец.

Сюзи се запъти към разбития самолет, а Шамир — към вътрешността на пещерата. Гледката я омайваше. Овъгленото бордно табло вътре в кабината беше покрито с нещо като леден език, който сякаш беше налапал ламарината. Видя тъмна фигура на пилотската седалка, но веднага прогони образа, обръщайки гръб на смразяващото кръвта видение. Завъртя се и се приближи до парчето корпус, килнато настрани, в което седалките бяха повдигнати от ударната вълна.

Спасителите, дошли на другия ден на мястото на катастрофата, бяха идентифицирали останките от крилата, опашката, както и хиляди други парчета от разбития самолет. В продължение на десетилетия ледникът Босон беше изхвърлил навън моторите на „Канченджунга“, задните колесници и личните вещи на пасажерите. Според доклада на спасителния отряд, който Сюзи знаеше наизуст, пилотската кабина, както и отделението на първа класа не бяха намерени. Някои специалисти смятаха, че те са били разрушени напълно още в първите минути на удара, а други, че може би са потънали в някоя цепнатина като изчезнал в морската бездна кораб. Откритието на Сюзи потвърди мнението им.

Тя видя пет вледенени скелета, които приличаха на мумии в разкъсаните си дрехи. Коленичи пред зловещата гледка, съзерцавайки тези някога живи същества, загинали заради няколко секунди и няколко метра в повече. Според доклада на експертите, ако една минута преди сблъсъка пилотът беше разбрал, че позицията му е погрешна, той е щял да успее да изкачи самолета и да премине над върха. Но в онази сутрин на 24 януари 1966-а сто и единайсет души бяха загинали и тленните останки на шестима от тях се намираха в този момент пред очите на Сюзи.

Тя влизаше в пилотската кабина, когато Шамир се появи зад гърба й.

— Не трябва да правиш това — каза той сериозно. — Какво търсиш тук?

— Нещо, което ми принадлежи. Ако някой от твоите близки се намираше тук, нямаше ли да се зарадваш, че можеш да вземеш нещо, което е било негово?

— Нима някой от твоето семейство е бил сред пътниците?

— Дълга история. Обещавам да ти разкажа всичко, когато се измъкнем от това място.

— А защо не го направи преди?

— Защото щеше да откажеш да ме придружиш — каза Сюзи и се приближи до един скелет.

Вероятно беше скелет на жена. Ръцете й бяха протегнати напред, сякаш с последни усилия се съпротивляваше на смъртта, преди да посрещне окончателния удар право в лицето. На безименния пръст на дясната си ръка носеше овъглена халка, а в краката й, заклещена между два железни пръта, имаше стопена пътна чанта.

— Коя ли сте били? — прошепна Сюзи и коленичи. — Имали ли сте съпруг и деца, които са ви чакали?

Шамир се приближи с нежелание и също коленичи.

— Не пипай нищо — каза й, — тези предмети не ни принадлежат.

Сюзи се обърна към тялото на друг пътник. Метално куфарче беше прикрепено към китката му с верига и закопчалка. Насочи фенера и видя надпис на хинди на капака.

— Какво пише? — попита тя Шамир.

— Как да ти отговоря, почти всичко е изтрито.

— Нищо ли не можеш да разбереш?

— Собственикът се е казвал Адеш, не успявам да разчета фамилното му име. Мисля, че е бил дипломат. Така пише — „Дипломатическа служба. Да не се отваря“.

Безмълвно Сюзи внимателно повдигна китката и с рязко движение я отдели от скелета. После махна веригата и взе куфарчето.

— Ти си напълно луда! — възкликна втрещеният Шамир.

— Документите в него може би имат историческо значение — отговори безстрастно Сюзи.

— Не мога да те гледам как вършиш подобни неща и съм твърде уморен, за да се карам с теб, отивам да си легна. Все едно, губиш си времето. И без това ще бъде трудно да изкачиш кладенеца и не можеш да носиш и това куфарче.

Сюзи го погледна предизвикателно, извади един пикел от колана си и разби леда около куфарчето. Ключалките, ремъците и катарамите се разпръснаха на всички страни.

Съдържанието беше издържало на огъня, но не и на влагата. Сюзи извади почти изцяло разтопена перодръжка с писец, останки от пакет цигари „Уилс“, сребърна запалка и кожена папка, втвърдена от студа. Сюзи я взе и я пъхна под комбинезона си.

— Намери ли някакъв път? — попита тя, докато се изправяше.

— Ще ни донесеш нещастие.

— Ела — каза тя, — да пестим батериите и да си легнем. Щом стане светло, ще се опитаме да излезем.

Не изчака отговора на Шамир, излезе от галерията и се върна там, където беше спалният чувал.

* * *

Когато слънчевите лъчи нахлуха в пещерата, Сюзи видя колко зле изглежда Шамир. Състоянието му се беше влошило значително през последните часове и лицето му беше страшно бледо. Когато той не говореше и не се движеше, тя имаше чувството, че е до мъртвец. Затопли го много внимателно и го накара да пие и да изяде един сухар.

— Ще можеш ли да се изкачиш?

— Нямаме друг избор — въздъхна той. И дори тази въздишка усили болката, която го измъчваше.

Шамир направи знак на Сюзи да събере нещата си.

— Може би трябва да оставим тук спалните чували, за да сме по-леки — предложи тя.

— Когато стигнем горе — каза Шамир, поглеждайки гърлото на кладенеца, — ще сме преминали половината път. После ще трябва да слезем в долината. Не желая да пукна от студ, когато излезем от тази цепнатина. — Вземи — продължи той и й подаде два пикела, които беше скрил под спалния чувал.

— Намерил си ги! — възкликна тя.

— Чак сега ли се сети за тях? Не мога да те позная. Откакто попаднахме в тази цепнатина, загубих партньорката си, а не мога да изляза без нея.

След като се изправи, Шамир изглеждаше по-добре и дишането му се възстанови. Обясни на Сюзи как ще действат. Тя ще се изкачи първа, ще намери подходяща позиция и той ще я последва, вързан за въжето.

Ледената стена, издигаща се пред тях, приличаше на орган в катедрала. Завързала здраво раницата си, Сюзи вдъхна дълбоко и потегли. Шамир не я изпускаше от очи, като я съветваше къде да стъпи или да се залови с ръце, когато трябва да опъне или да отпусне въжето.

Сюзи изкатери първите петнайсет метра за около час. На двайсет метра височина откри вдлъбнатина и успя да седне. Като закрепи здраво крака си към стената, тя извади от колана си ледена цев и я завинти здраво в леда. Увери се, че се е закрепила здраво, постави карабинера и прекара въжето, както много пъти я беше учил Шамир.

— Готово. Можеш да започваш — извика тя, гледайки надолу. Но тъй като беше свита, виждаше само коленете си, обувките с котки.

Шамир изкатери първите няколко метра, като се опираше в следите, оставени от Сюзи. При всяко движение болката се засилваше и на няколко пъти той си помисли, че няма да успее.

— Етап след етап — подшушна му слаб глас.

Шамир забеляза вдлъбнатина на три метра над себе си. Даде си петнайсет минути да я достигне и си обеща, че когато се измъкне от този ад, ще иде да каже на баща си, че неговите съвети са спасили живота му.

Пренебрегвайки друг слаб глас — който му внушаваше, че усилията му са напразни и че ще бъде по-разумно да сложи край на страданията си, като заспи на дъното на цепнатината, той се издигаше сантиметър след сантиметър, секунда след секунда.

За три часа успяха да достигнат корниза. Когато положението й го позволяваше, Сюзи гледаше как Шамир се катери зад нея, възхищавайки се на пестеливостта на движенията му, която толкова я беше очаровала на връх Грейс.

Достигането на площадката бе първата победа, макар че и двамата знаеха, че най-опасната част от пътя им предстои. Седнали на един насип, те възстановяваха силите си. С ръкавицата си Шамир взе шепа сняг и я подаде на Сюзи.

— Пий!

Той също утоли жаждата си и Сюзи видя, че снегът в ъглите на устните му порозовя.

— Но ти кървиш… — прошепна тя.

— Знам, дишам все по-трудно. Но ни остава още много път.

— Светлината скоро ще изчезне.

— Точно затова те помолих да не хабиш батериите, за да оглеждаш онези останки. Няма да издържа цялата нощ тук, нямам сили — задъхано каза той. — Или преминаваме сега, или продължаваш без мен.

— Преминаваме сега — отговори Сюзи.

Шамир й предаде последен урок по алпинизъм и тя го изслуша много внимателно.

— Ще палиш челника от време на време, за да пестиш батерията. Когато си на тъмно, довери се на дланите си, те могат да напипат подходящото място толкова добре, колкото и очите ти. Ако се наложи да се изправиш, провери дали стъпалото ти е здраво закрепено, и само в този случай запали фенерчето.

Сюзи повтори указанията на Шамир и взе пикела.

— Стига сме се бавили, да се възползваме от малкото светлина, която ни остава — помоли Шамир.

Сюзи се изправи и полуклекнала застана на корниза. Бавно заби пикела в отвесната стена. При първото движение изкатери наведнъж пет метра, направи кратка почивка и продължи по същия начин.

Коминът беше все още доста широк, гърлото вече се виждаше, но все още беше далеч. Двайсет метра го разделяха от Шамир. Тя заби нов клин, повтори необходимите за закрепване на въжето движения и когато успя да застане стабилно, отблъсна тялото си назад, за да подаде ръка на партньора си.

Шамир веднага разбра намеренията на Сюзи. Изправи се на корниза, вмъкна котките на обувките си в нейните следи и на свой ред се изтласка напред.

Катереше се неуморно. Сюзи го насърчаваше. Когато се наложи той да спре, за да си поеме дъх, Сюзи изреди какво ще правят заедно, когато се върнат в Балтимор. Но той не я слушаше: изцяло се беше съсредоточил върху движенията, които му предстоеше да извърши. И усилията му дадоха резултат. Много скоро почувства как дланта на Сюзи го гали по темето. Вдигна очи и видя, че тя виси с главата надолу, вперила поглед в него.

— Трябва да се закрепиш по-здраво, а не да се занимаваш с глупости! — изруга той.

— Ще успеем. Изминали сме две трети от пътя, а още е светло.

— Вероятно отвън времето е хубаво — въздъхна Шамир.

— Утре ще си лежим на снега и ще гледаме слънцето, чуваш ли?

— Да, чувам те — въздъхна той. — Сега се изправи и ми освободи твоето място. Ще се наместя и ще си почина малко, докато ти продължаваш катеренето.

— Послушай ме — каза тя. — Този комин вероятно не е по висок от двайсет метра. Преди малко видях късче небе. Въжето ще ни стигне. Ще се изкача на един дъх и като изляза, ще те издърпам.

— Много дълго вися с главата надолу и говориш врели-некипели. Прекалено тежък съм.

— Поне веднъж направи това, което ти казвам, Шамир, не можеш повече да се катериш, знаеш го. Ще се измъкнем от тази шибана дупка, кълна ти се!

Шамир знаеше, че Сюзи има право. При всяко вдишване дробовете му свиреха, а при издишване кръв нахлуваше в устата му.

— Добре. Изкачи се и после ще видим. Двамата ще успеем.

— Разбира се, че ще успеем — повтори Сюзи.

Тя понечи да се изправи и чу как Шамир изруга.

„Когато забиваш пикела, слушай какъв звук издава и го погледни“ — беше й казал той, докато изкачваха връх Грейс. Но тогава беше лято и не бяха в комин… Звукът от пикела на Шамир беше странен, Сюзи веднага го усети. Той опита да го извади, за да намери по-подходящо място, но ръцете му отказваха да се движат. Внезапно чу някакво изпукване. Тръбите на ледения орган, надупчени на много места от котките на Сюзи, се разпадаха.

 

 

Шамир знаеше, че има само няколко минути отсрочка.

— Дръж ме! — извика той, опитвайки се да се издигне.

Ледът се пропука изведнъж. Сюзи полетя напред, опитвайки се да хване с една ръка ръката на Шамир, а с другата да удържи въжето, което се развиваше около колана й. Усети, че кожената папка се плъзва под комбинезона й, за миг се разсея и изпусна ръката на Шамир, която допреди секунда държеше здраво.

Ударът беше силен, въжето я стисна и пресече дъха й, но тя удържа.

Шамир висеше на пет-шест метра под нея. При нормални условия той щеше да се завърти, за да намери опорна точка. Но нямаше сили.

— Обърни се! — изкрещя Сюзи. — Обърни се и се закачи!

Тялото му не намираше опора. Сюзи направи балансиращо движение, за да помогне на партньора си да се обърне.

Шамир реши, че единственият му шанс е да направи прусик, и Сюзи разбра какво възнамерява да прави: видя, че хваща едно от въжетата на колана си. Прусикът е самозатягащ се възел. Когато няма натоварване, той се плъзга. Прикрепяте го на карабинера, затягате го и се издигате нагоре.

Зрението на Шамир се замъгляваше, движенията му бяха несръчни. Докато завиваше въженцето около основното въже, то се изплъзна от ръцете му и полетя към дъното на пропастта.

Шамир вдигна глава, погледна Сюзи и сви рамена.

Като я видя увиснала в празното пространство над себе си, той започна да разхлабва един от ремъците на раницата си, която се плъзна по рамото му. С точен жест извади от нея ножчето, което държеше винаги в предния джоб.

— Не го прави, Шамир! — помоли се Сюзи.

Тя хълцаше и плачеше, докато той режеше и другия ремък на раницата си.

— Успокой се. Много сме тежки, за да се издигнем — прошепна той.

— Ще успеем, кълна ти се! Изчакай да намеря опора, ще те издърпам — умоляваше го тя.

Шамир отряза ремъка и двамата чуха ехото от падането на раницата. Настъпи тишина, прекъсвана само от учестеното им дишане.

— Наистина ли искаше да поискаш ръката ми, като стигнем на върха? — попита Шамир, като вдигна глава към нея.

— Мислех да те убедя да поискаш моята — отговори Сюзи. — И ще го направиш.

— Ще трябва да го направим сега — усмихна се тъжно той.

— На върха, когато стигнем, не и преди това.

— Сюзи, искаш ли да се омъжиш за мен?

— Замълчи, Шамир, моля те, замълчи!

Без да престане да я гледа, той добави:

— Обичам те. Влюбих се в теб в деня, когато почука на вратата ми, и любовта ми постоянно растеше. Бих желал да целуна булката, но ти си малко далече.

Шамир докосна с устни ръкавицата си и духна целувката в нейната посока. После с рязък и точен жест преряза въжето, което го прикрепяше към нея.