Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (18)

17.

Самолетът кацна в Ню Йорк рано сутринта. Сюзи се прибра вкъщи, Андрю също. Срещнаха се на обед във „Франки“. Сюзи чакаше Андрю на неговата маса. До краката й имаше пътна чанта.

— Връщам се в Бостън — каза тя.

— Вече?

— Така е по-добре.

— Може би — отговори Андрю.

— Исках да ви благодаря за прекрасното пътуване.

— Аз трябва да ви благодаря.

— За какво?

— Взех решение да не близвам нито капка алкохол.

— Не ви вярвам.

— Права сте. Ще се чукнем ли? Дължите ми го.

— Съгласна съм, не знам какъв е поводът, но да се чукнем, Стилман.

Андрю помоли сервитьорката да им донесе бутилка от най-хубавото вино.

Малко думи, но много погледи бяха разменени по време на този обяд. После Сюзи стана, взе чантата си и помоли Андрю да остане на стола.

— Не ме бива в сбогуванията.

— Ами просто ми кажете довиждане.

— Довиждане, Андрю.

Сюзи го целуна по устата и си тръгна.

Андрю я проследи с поглед. Когато вратата се затвори, той разгърна „Ню Йорк Таймс“ и се опита да се върне към новините от деня.

* * *

Следобед Андрю се запъти към редакцията, решен да говори с главната редакторка и да приеме каквото и да му възложи. Но подготвяйки се за най-лошото, той се отби в кафенето.

Някой грубо го потупа по рамото и той разля кафето си.

— Я ми кажете, Стилман, дали цяла седмица работих като ненормална за едното нищо, или онова, което открих, ви интересува?

— И какво открихте, Долорес?

— Доста неща. Гордея се със себе си. Обърнете се и елате с мен.

Долорес Салазар отведе Андрю в офиса си. Нареди му да седне на нейния стол и през рамото му написа паролата на компютъра. Принтира резултата от разследванията си и започна да му чете на глас.

— През 1945 година Съединените щати провеждат на Северния полюс мащабни военни учения. При операция с кодовото име „Мускусен бик“ с помощта на няколко ледоразбивача се проправя път, дълъг пет хиляди километра. Целта е да се прецени рискът от съветско нахлуване от север. През 1950-а съвместните американо-канадски сили прелетяват около един милион квадратни километра над полюса. През 1954 година американската подводница „Наутилус“ достига полюса, минавайки под полярния лед. Тази експедиция доказва способността на американските ядрени сили да нанесат удар от Арктика. След двайсет години Съветският съюз прави ядрени опити в полярния кръг, в резултат на което в района на Нова земя изчезват осемдесет милиона кубически метра лед. САЩ, както и руснаците, проучват възможността да се използват ядрени заряди с ниска мощност за търговски и стопански цели. Руснаците осъществяват няколко взрива, включително един под предлог, че има значително изтичане на газ в района на Печора. Опасността от радиоактивно замърсяване не им пречи да продължат изучаването на възможностите на ядреното оръжие да улесни достъпа до геоложките ресурси на Арктика. На конференцията в Анкоридж шефът на институт „Курчатов“^[1] обяснява на присъстващите как атомните подводници могат да пренасят втечнен газ. През 1969 година американският танкер „Манхатън“ плава по Северния път от Прудо Бей в Аляска до източното крайбрежие на САЩ, а когато канадското правителство разширява морските си териториални права с дванайсет мили, поставяйки САЩ пред свършен факт, отговорът е светкавичен. Американското правителство се противопоставя с аргумента, че става дума за националната сигурност. Правителството в Отава отпуска сто милиона долара, за да се изготви карта на подземните богатства. Кремъл от своя страна наскоро обяви, че извличането на петрол и газ от Арктика е ключов фактор за превръщането на Русия в енергийна супердържава. Дори властите в Гренландия изтъкват добива на минерални ресурси като условие за независимостта си от Дания. Петрол, газ, никел и цинк, всички богати държави искат да сложат ръка на находищата в този край на света, включително и тези от тях, които не могат да предявят териториални права и твърдят, че Арктика е собственост на всички народи. Откакто отварянето на Северния път се счита за неизбежно поради топенето на ледовете, много страни, сред които Франция, Индия и Китай, се интересуват от полярната шапка, както някога от Панамския канал. През 2008 година канадците обявиха, че са започнали строежа на подводна база в Нанисивик, която ще заработи през 2015 година, както и на шест нефтодобивни платформи на стойност три милиарда долара. През 2001 година, когато правителството на Буш отхвърля тезата за глобалното затопляне, Военноморските сили на САЩ организират първия симпозиум за военните последици от целогодишната навигация в Северния ледовит океан. Министърът на отбраната на Норвегия представя свой сценарий, според който през следващото десетилетие руските нефтодобивни предприятия ще започнат да извличат петрол извън собствените си териториални води и без игра на думи подялбата на „студения“ Север ще доведе до нова „студена“ война между Изтока и Запада.

Андрю се приближи до картата на света, закачена над бюрото.

— Нищо ли няма да кажете?

— Ако ви кажа, че това безумие е било замислено преди петдесет години, ще ми повярвате ли?

— Щом казвате… Ще го публикувате ли?

— Уви, нямам доказателства, за да напиша статия за една от най-големите мръсотии, измислена от хората, с която щях да спечеля „Пулицър“.

— Къде са доказателствата?

— Там — посочи с пръст Андрю най-северната точка на картата. — Някъде в джобовете на красивата й бяла мантия.

— За кого говорите?

— За Снегурочка, Снежното момиче.

— И тези доказателства окончателно ли са загубени?

— Кой знае? В края на краищата „Пулицър“ може да почака няколко години — добави той и тръгна към офиса си.

Останал сам в асансьора, Андрю включи мобилния си, погледна снимките и се усмихна. Може би на мисълта да пийне малко по-късно един фернеткола в бара на „Мариот“, а може би не.

* * *

Както всяка вечер, Валери излезе от кабинета си към 6 часа следобед. Тръгна към метростанцията. Една жена стоеше облегната на уличен фенер с пътна чанта в краката. Валери веднага я позна.

— Чака ви в бара на „Мариот“ — каза Сюзи. — Ако ви предложи да му дадете втори шанс, помислете. Андрю е мъж с безброй недостатъци, но е страхотен. Влезли сте под кожата му. Изразът „твърде късно“ не съществува, когато имате шанса онзи, който ви обича, да е още жив, за да ви го докаже.

— Той ли ви каза това? — попита Валери.

— В известен смисъл — да.

— Спахте ли с него?

— Бих го направила на драго сърце, ако той го беше поискал. Беше му нужна голяма смелост, за да измине пътя до вас.

— И на мен ми беше нужна смелост, за да се съвзема, след като ме напусна.

Сюзи погледна втренчено Валери и се усмихна.

— Пожелавам ви да бъдете щастливи.

— Много смело от ваша страна да дойдете при мен тази вечер.

— Смелостта е само едно чувство, по-силно от страха — отговори Сюзи и преметна сака на рамото си.

Поздрави Валери и се отдалечи.

* * *

След половин час едно такси спря на ъгъла на Бродуей и Четирийсет и осма улица. Валери плати и влезе в бара на „Мариот“.