Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (17)

16.

Както беше уговорено, колата ги взе от хотела. Като излязоха от Осло, Аштън настоя да завържа! Очите си до края на пътуването.

Пътуваха два часа в пълна тъмнина. Когато най-сетне забавиха ход, Аштън им разреши да свалят шаловете от очите си. Андрю се огледа. Алея, покрита с чакъл, водеше към самотен манастир, разположен сред полето.

— Тук ли е прекарала живота си? — попита уплашено Сюзи.

— Да, и беше много щастлива. Ще видите, че мястото е прекрасно, а интериорът съвсем няма монашески вид.

— Никога ли не е излизала?

— Понякога, за да отиде до селото, но никога задълго. Знам, че ще се учудите, но щом се отдалечеше от това място, тя бързаше да се прибере. Има още нещо, което ще ви изненада и ще ви натъжи. Изчаках последния момент, за да ви го кажа. Баба ви не е съвсем с ума си. Не че е луда, но от две години не говори или казва само няколко думи, които нямат нищо общо с разговора. Страда от загуба на памет и това е нелечимо. Съжалявам, Сюзи, жената, която ще видите, не е същата като онази на снимките, които са подхранвали въображението ви. Поне сега вече не е тя.

— Жената, която ще видя, е моята баба — отговори Сюзи.

Колата паркира пред входа на манастира.

Две монахини ги посрещнаха и ги поведоха през галериите на една обител, долепена до манастира. Качиха се по стълба и после поеха по коридор с облицовани с дърво стени. Двете монахини вървяха отпред, а Аштън най-отзад. Спряха пред вратата на малък салон.

— Тя ви очаква — каза по-възрастната от двете монахини на английски с лек акцент. — Нея уморявайте. Посещенията продължават около час, не повече. Ще дойдем да ви вземем.

Сюзи бутна вратата и влезе сама.

Лилиан Уокър седеше във фотьойл, който беше толкова голям, че тя самата изглеждаше мъничка и крехка. Втренченият й поглед беше насочен към прозореца.

Сюзи бавно се приближи. Коленичи в краката на баба си и взе ръката й в своята.

Лилиан обърна глава и й се усмихна мълчаливо.

— Пътувах толкова дълго, за да стигна до вас — прошепна Сюзи.

Постави глава на коленете на Лилиан и вдъхна парфюма й. Беше приятният, сладък бабин парфюм, които лекува всички детски болки.

Слънчев лъч премина през прозореца и погали пода.

— Днес времето е хубаво, нали? — попита Лилиан с ясен глас.

— Да, хубаво е — отговори Сюзи през сълзи. — Казвам се Сюзи Уокър и съм ваша внучка. Не ви познавах, но вие бяхте с мен през цялото ми детство. Придружавахте ме по пътя за училище, пишех домашните си под строгия ви поглед. Доверявах ви всичките си тайни. Давахте ми невероятна сила. Успехите ми се дължаха на вас, а когато се провалях, пак вие бяхте виновна. Упреквах ви, че сте били разсеяна и сте забравили да бдите над мен. Вечер разговарях с вас в леглото си. Вместо молитва се обръщах към вас.

Треперещата ръка на Лилиан докосна косата на внучката й.

Последва дълго мълчание, нарушавано само от тиктакането на стенния часовник.

На вратата се почука. В отвора се показа лицето на Аштън. Беше настъпил моментът да тръгват.

Сюзи погали бузата на баба си, прегърна я, притисна я до себе си и я целуна.

— Знам всичко — пошепна тя на ухото й. — Прощавам ви болката, която причинихте на майка ми. Обичам ви.

Сюзи впери поглед в очите на баба си и се оттегли заднешком.

Обърна се, за да излезе от стаята, и не успя да види развълнуваното лице на Лилиан, която й се усмихваше.

* * *

Аштън ги придружи до колата.

— Шофьорът ми ще ви отведе до хотела да вземете багажа си. После ще ви закара на летището. Позволих си да ви купя два билета за Ню Йорк.

— Бих искала пак да дойда да я видя — каза Сюзи.

— Друг път, време е да се приберете. Може да ми се обаждате на този номер. — Той й подаде лист хартия. — Всеки път, когато пожелаете, ще ви осведомявам как се чувства.

— Толкова се надявам да ме е чула… — промълви Сюзи и седна в колата.

— Сигурен съм. Всеки ден я посещавам и говоря с нея. Понякога ми се усмихва и разбирам, че знае кой е при нея. Добър път!

Аштън изчака колата да завие и се върна.

Отиде в малкия салон, където Лилиан Уокър го чакаше, седнала във фотьойла.

— Не съжаляваш ли? — попита той, след като затвори вратата.

— Да, съжалявам, че никога не съм била в Индия. А можех…

— Говорех за…

— Знам за кого говориш, Джордж, но така е по-добре. Сега вече съм стара жена, нека тя ме помни такава, каквато ме е виждала в мечтите си. Пък и при нейния темперамент, ако бях издала чувствата си, тя нямаше да се откаже от желанието да узнае истината и да докаже, че съм невинна. Ще видиш, ако ме надживееш, сигурна съм, че ще го направи, щом умра. Инат е като мене.

— Когато влязох в онази база, сърцето ми щеше да спре, толкова много приличаше на теб!

— Сърцето ти е здраво, скъпи Джордж, след всичко, което те накарах да преживееш, откакто те познавам. Хайде, отведи ме у дома, денят беше прекрасен, но ме изтощи.

 

 

Джордж Аштън целуна Лилиан Уокър по челото и й помогна да стане.

Ръка за ръка те преминаха през дългия коридор на манастира.

— Трябва да благодарим на монахините за днешната им отзивчивост.

— Вече го направих — каза Аштън.

— Тогава да си вървим — въздъхна Лилиан и се облегна на бастуна си. — Когато умра, нали ще й дадеш ключа? Обещай!

— Ти ще й го дадеш, защото ти ще ме надживееш — обърна се към жена си Джордж Аштън.