Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (14)

13.

Елиас Литълфийлд стоеше на края на дълга маса и даваше последователно думата на своите сътрудници. Изслуша ги внимателно. Досиетата бяха много и заседанието продължаваше вече два часа. Телефонът му започна да вибрира, той го погледна, извини се и излезе.

Отиде в кабинета си, разположен до заседателната зала, и седна на бюрото си. Завъртя фотьойла, за да се наслаждава на гледката, преди да започне разговор със събеседничката си.

— Кнопф току-що си отиде — каза тя.

— Какво искаше?

— Да разбере дали двете му протежета са идвали при мен. Последвах съветите ви и му казах истината.

— Показахте ли им снимката?

— Копието с адреса, който ми наредихте да напиша на гърба.

— Никой ли не се усъмни?

— След като си тръгнаха, сложих на мястото фотографията, която Кнопф ми беше дал, ако евентуално си я поиска, но засега не го е направил. Когато дойде вчера, не можех да предположа, че ще действа сам, без да ви предупреди.

— Донякъде и ние сме виновни. Кнопф е от старата школа. Никога не прие да стои настрана, когато го прехвърлиха при нас.

— И какво ще стане с него?

— Не се тревожете, ще продължи да пенсионерства, отсега нататък е безобиден. Благодаря за тази вечер.

Лорейн Гордън затвори и се зае с клиентите си. Елиас се върна в заседателната зала.

— Кнопф ще дойде след малко: искам всеки да е на поста си, когато пристигне. Какво става с устройствата за видеонаблюдение и подслушване?

— Невъзможно е да ги поставим на входа на дома му, твърде е опитен и веднага ще разбере. Няма как да влезем в апартамента му, неговият приятел работи вкъщи и когато отсъства, техният хазяин изпълнява ролята на охранител.

— Постарайте се да ги измъкнете и двамата, ако трябва, подпалете къщата. Искам да записвате всички негови разговори, дори и когато пее под душа. Къде са Бейкър и журналистът?

— Проследихме ги след излизането им от клуба. Скриха се в помещенията на „Ню Йорк Таймс“, завардили сме всички изходи.

— Вие четиримата — обърна се Елиас към двете жени и двамата мъже, седнали отляво — още утре заминавате за Норвегия. Ще се разделите на два екипа. Когато вашите хора се появят в музея, ще се намесите. Кнопф ще отиде на мястото, където се надява да ги открие, ще го задържите също, но кротко. Ако имаме късмет, ще го заловим с досието.

— Мислите ли, че той наистина знае къде се намира това досие? — попита мъжът отдясно на Елиас. — Защо не е отишъл да го вземе и да им го предаде?

— Защото никога не е имал подобно намерение. Кнопф не е предател. Никога нямаше да ни обърне гръб, ако Сюзи Бейкър не се беше намесила. Всеки от нас има слабо място, неговото беше сенаторът Уокър. Обичаше го и винаги се е държал с него като куче пазач. Дори мисля, че все още го обича. Бих желал друг изход, но нещата са такива, каквито са, и имаме само един избор: да накараме тази групичка да замлъкне завинаги. Когато го заловим на място, Кнопф ще ни послуша, той е разумен човек.

— А приятелят му? — попита мъжът отдясно на Литълфийлд.

— Когато най-сетне поставите „бръмбарите“, ще разберем какво знае и какво не знае и тогава ще решим.

— Не мислите ли, че трябва да им отпуснем малко юздите? — намеси се друг сътрудник. — Ако не успеят да напуснат страната, как ще стигнат до Осло?

— Повярвайте ми, Кнопф ще им помогне. Ако улесним заминаването им, той ще се усъмни.

* * *

Сюзи беше свикнала да спи на пода, но Андрю доста се измъчи. Заболя го кръстът. Докато разтриваше гърба си, лицето му се изкриви от болка.

— Може да опитаме през Канада — каза той и се надвеси над екрана на компютъра на Долорес.

— Какво да опитаме?

— Мексико е най-сигурно. Оттам можем да отидем с кола до Гватемала и от летището в Гватемала Сити да вземем самолет за Европа. В Централна Америка не обичат АНС.

— Цяла седмица, за да стигнем до Осло? Това е лудост!

— Нямам нищо против летище „Кенеди“, утре ще сме или в Осло, или мъртви, което е по-вероятно.

— Опасно ли е да използвам телефона?

— След „Уотъргейт“ журналистическите линии са сигурни, не мисля, че правителството ще посмее да подслушва „Ню Йорк Таймс“. На кого искате да се обадите?

— На туристическата ми агенция — отговори предизвикателно Сюзи.

— Която е отворена в 5 часа сутринта?

* * *

Стенли погледна будилника на нощното шкафче и вдигна очи към небето. Изръмжа и преди да стане от леглото, изрита чаршафите. Наметна халата си, изкрещя: „Идвам“, а телефонът продължаваше да звъни.

— Да не си забравил нещо? — попита той.

— Стенли, аз съм, Сюзи, искам да говоря с Арнолд.

— Имате ли представа колко е часът?

— Спешно е.

— С вас винаги е спешно.

— Не затваряйте, Стенли, този път наистина е важно и засяга и Арнолд. Събудете го и ми го дайте, моля ви.

— Не се е прибрал и ще се върне след няколко дни. Оставил е съобщение на телефонния секретар. Сигурно разбирате, че не знам къде е. Какво искате от него?

— Да ми помогне да стигна до Осло възможно най-бързо, и като казвам бързо, имам предвид светкавично.

— Ами вземете самолета.

— Невъзможно е с редовен полет.

Стенли нави шнура на пръста си и погледна снимката на Арнолд и себе си, поставена на масичката. Беше направена в Белиз по време на редките почивки, които прекарваха заедно. Впрочем Стенли беше почти сигурен, че Кнопф не беше избрал това място случайно.

— Ако ви помогна да отидете в Норвегия, съществува ли и най-малкият шанс да се установите там окончателно? Прекрасна страна, ще бъдете щастлива, нали много обичате студа.

— Стенли, ако ми помогнете, заклевам се, че повече никога нито вие, нито Арнолд ще имате работа с мен.

— Амин! Дайте ми време да проуча въпроса и да се срещнем пред пързалката в Сентрал Парк след един час.

След като затвори, Стенли взе снимката и прошепна на приятеля си:

— Надявам се, че ще удържиш на думата си, приятелю, защото в противен случай няма да ме намериш, когато се върнеш.

* * *

Разсъмваше се, паркът все още тънеше в сумрак, но по алеите вече тичаха любители на джогинга и парата от дъха им сякаш ги предшестваше. Стенли крачеше напред-назад пред входа на пързалката, борейки се със студа. Подскочи, когато Сюзи сложи ръка на рамото му.

— По дяволите, изплашихте ме, имам слабо сърце.

— Съжалявам, не можех да ви извикам, опасно е.

— Какво пак сте направили? Не, по-добре нищо не ми казвайте, не искам да знам.

— Можехте…

— Нали много бързате? Оставете ме аз да говоря.

Стенли погледна над рамото на Сюзи.

— Кой е онзи тип, дето ни дебне зад дървото?

— Мой приятел.

— Шегаджия! Представете се на гишето в „Атлантик Авиейшън“ на летището в Тетерборо в 11 часа под името госпожа Кларкс. Ако пътувате с този тарикат, който се мисли за маймуна, можете да обясните, че е ваш бодигард. Един мъж ще дойде да ви вземе и ще ви отведе в самолета без никакъв контрол.

— А после?

— После ми се доверявате и утре сте в Осло.

— Благодаря, Стенли.

— Не ми благодарете, предполагам, че Арнолд би пожелал да постъпя по този начин. Правя го заради него, а не заради вас, макар че, за съжаление, това е почти едно и също.

Стенли пъхна ръце в джобовете си и тръгна. Мина край дървото, зад което стоеше Андрю, и му прошепна.

— Нямаш представа колко си смешен, човече!

След тези думи Стенли изчезна във все още тъмния парк.

— Всичко е наред — каза Сюзи, — имаме билети за Норвегия.

— В колко часа заминаваме?

— Единайсет часа на летището в Тетерборо, ще ви обясня по пътя.

Андрю извади от джоба си плика на Саймън и подаде на Сюзи десет банкноти по сто долара.

— Вземете такси, магазините в Нолита^[1] отварят в 8 часа, купете ни топли дрехи. Дотогава се отбийте в някоя дрогерия и купете тоалетни принадлежности, два фенера, може да ни потрябват, и всичко, което смятате за полезно.

— Удвоете сумата — каза Сюзи, след като преброи банкнотите.

— Искам да купите пуловери и четки за зъби, а не смокинг и вечерна рокля.

— А вие къде ще отидете, докато пазарувам?

— Не е ваша работа. Ще ме намерите в 8:45 на този адрес — каза той и надраска нещо в бележника й. — Ще ви чакам на тротоара.

* * *

Кафето беше пълно с униформени полицаи — нищо чудно, защото заведението се намираше срещу конюшните на Конната полиция.

Валери бутна вратата и лицето й замръзна, когато зърна Андрю, седнал на бара.

Поздрави няколко души, докато си проправяше път, и се приближи до Андрю. Полицаят, който пиеше кафе до него, й отстъпи мястото си и отиде да седне при други колеги, настанени в едно сепаре.

— Какво правиш тук? — прошепна тя.

— Дойдох да те видя.

— Не си избрал най-подходящото място. Издирват те, снимката ти е на входа на всеки участък в компанията на други бандити.

— Приятелите ти са свикнали да гледат хората от седлата си. Никой не ми обърна внимание. Кой би предположил, че един преследван човек доброволно ще се навре в устата на вълка?

— Какво си направил, Андрю?

— Проявих интерес към едно досие, което смущава някои високопоставени хора.

— Аржентина не ти ли беше достатъчна?

— Имам нужда от тебе, Валери.

— Искаш от мен услуга, така ли? Затова ли си дошъл?

— Не, имам нужда от теб, за да живея. Липсваш ми, исках да ти го кажа, преди да замина.

— Къде отиваш?

— Далеч.

— И кога ще се върнеш?

— Не знам. По-опасно е, отколкото Аржентина.

Валери остави чашата си и се загледа в парата, която се издигаше от нея.

— Андрю, не искам, разбираш ли, не искам повече да прекарвам нощите си във фотьойл в болничната стая и да се моля да се събудиш. Всички, които идваха да те видят, питаха дали те боли и никой не ме попита аз как се чувствам. Страдах мълчаливо, докато те гледах и си спомнях, че в деня на сватбата ни ти обичаше друга.

— Присъствието ти беше единствената причина да оцелея. Знаех, че си до мен, понякога чувах гласа ти. Напрегнах всичките си сили да дойда на себе си и да ти поискам прошка. Не можех нито да се движа, нито да говоря. А в деня, когато най-сетне отворих очи, ти не беше там. Знам как постъпих и съжалявам, но никога не съм ти изневерил. Ще направя всичко възможно, за да ми простиш някой ден. Мислиш ли, че не искам да съм по-добър, да съм мъжът, с когото би желала да прекараш живота си?

— Може би е твърде рано или твърде късно, не зная, Андрю — прошепна тя.

Андрю погледна часовника над бара.

— Трябва да вървя — въздъхна той. — Ти остани, исках само да ти кажа тези неща, преди да замина.

— Какво да ми кажеш, че съжаляваш?

— Че съм твой.

Андрю стана и тръгна към вратата. Бутна един полицай и се извини. Полицаят го изгледа със странен израз и Валери незабавно стана и се приближи до тях.

— Ела! — каза тя и хвана Андрю за ръката.

После потупа ченгето по рамото, попита го как е и изведе Андрю от кафето.

— Благодаря — промърмори Андрю, когато се озоваха на тротоара.

— За какво?

Пред тях спря такси. Сюзи се показа на задното стъкло. Валери я изгледа.

— С нея ли заминаваш?

Андрю само кимна с глава и отвори вратата.

— Искаше да знаеш какво да направиш, за да ти простя. Не заминавай.

— Днес не ти си жертвата, Валери, защото аз съм този, който те обича.

Андрю втренчи очи в нея, после наведе поглед и се качи в таксито.

Когато колата се отдалечи, той се обърна и я погледна през задното стъкло.

Валери стоеше сама до един уличен фенер и преди таксито да завие, той видя как тя се върна в кафенето.

* * *

Валери прекоси залата като автомат и седна пред чашата с кафе. Полицаят, когото Андрю беше блъснал, дойде при нея.

— Кой беше този тип? Лицето му май ми е познато.

— Приятел от детските години, но детството ми е толкова далеч.

— Мога ли да направя нещо за теб, Валери? Не изглеждаш добре.

— Ще ме заведеш ли днес на вечеря?

* * *

— Чантите са в багажника — каза Сюзи. — И откъде го измислихте това кафене? Да бяхте ми наредили да вляза вътре, щеше да е още по-дискретно.

— Можете ли да мълчите, докато стигнем до летището?

Сюзи не проговори през целия път. Прекосиха Вашингтон Бридж и Андрю се загледа в отдалечаващия се Манхатън.

 

 

Сюзи се представи на гишето на „Атлантик Авиейшън“ като госпожа Кларкс, както й беше заръчал Стенли. Жената на рецепцията ги помоли да изчакат в салона. След няколко минути при тях дойде мъж и им каза: „Последвайте ме“, и ги изведе от сградата.

Тръгнаха покрай решетката, която ограждаше летищните съоръжения. Наблизо беше спрял влекач. Мъжът махна покривалото на количката, закачена за него, хвърли двете чанти и им нареди да се качат, след което ги закри с покривалото.

Потеглиха. Седнали по турски с чанти на коленете, Андрю и Сюзи чуха скърцането на желязна врата, след което влекачът ускори движението си.

Премина по пистата и се спря пред един „Гълфстрийм“ с тексаска регистрация.

Слязоха и мъжът им показа багажното отделение на самолета. Той беше кацнал така, че не можеше да бъде забелязан от терминалите.

— Минете от тук и стойте в задната част на самолета, докато излети. Този полет е до Халифакс. По пътя пилотът ще поиска да кацне в Сен Пиер и Микелон. По време на престоя ще се върнете в багажното отделение и ще излетите към Осло. Малко преди кацането в Норвегия пилотът ще съобщи за някои технически проблеми и ще поиска разрешение да се приземи на летище, разположено на трийсетина километра от Осло. Ще напуснете самолета, ще ви чака кола, която ще ви закара, където пожелаете. После ще се оправяте сами. Някакви въпроси?

— Никакви — отговори Сюзи.

— И още нещо — продължи мъжът и подаде на Сюзи плик. — Помолиха ме да ви предам това. Като пристигнете в града, купете „Хералд Трибюн“ и прочетете съобщенията. Предполагам, че знаете какво означава това. Добър път и успешна мисия.

Андрю и Сюзи се качиха на транспортната лента, която водеше към багажното. Мъжът затвори вратата и даде знак на пилота. Реакторите заръмжаха и самолетът потегли към пистата за излитане.