Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (13)

12.

Андрю попита пазача на студентския кампус къде се намира блокът на Колман.

Сюзи първа влезе в блок С на студентското градче.

Андрю почука на вратата. Колман вероятно работеше със слушалки на ушите. Сюзи също почака и тъй като младежът не отговаряше, влезе в стаята.

Джек спеше с глава на клавиатурата. Заинтригувана, Сюзи погледна Андрю и се доближи до бюрото. Постави длан на рамото на Колман, но ръката му се отпусна до тялото, лицето му беше мъртвешки бледо.

Сюзи изкрещя. Андрю се опита да заглуши вика й, като запуши устата й с ръка. Тя отново извика и разтърси Колман за раменете. Главата на Джек се клатушкаше върху клавиатурата, но очите му бяха все така полузатворени, без никакъв признак на живот.

— Извикайте линейка! — плачеше Сюзи.

Андрю допря показалеца си до сънната артерия на Колман.

— Съжалявам, наистина съжалявам — каза той със свито гърло.

Сюзи коленичи до Джек Колман и сграбчи безжизнената му ръка. Докато тя умоляваше младежа да се събуди, Андрю се стараеше да я отстрани.

— Оставяте отпечатъци навсякъде — прошепна той. — Хайде, да се махаме оттук!

— Не ми пука за отпечатъците!

— Наистина е трагично, но повече нищо не можем да направим.

Андрю забеляза парче картон под бузата на Колман. Издърпа го и разпозна визитната си картичка. Нещо просветна в главата му и за миг го откъсна от ужасната ситуация, в която се намираше.

— О, по дяволите отпечатъците… — прошепна той.

Премести главата на Колман и се зае с клавиатурата под погледа на Сюзи, която не разбираше защо е тази припряност.

Андрю се свърза с пощенската кутия на „Ню Йорк Таймс“, написа името и паролата си и влезе в своята поща.

Откри писма, които не беше отварял от няколко дни. Последното беше от Джек Колман.

Младежът вероятно го беше написал след телефонния им разговор. Когато беше паднал на клавиатурата, беше задействал съответния клавиш и неволно го беше изпратил.

Но докато Андрю се опитваше да прочете съдържанието му, забеляза, че останалите писма започнаха да изчезват едно след друго.

— Някой е разбил пощата ми — извика той.

Списъкът с писмата намаляваше все повече и повече. Андрю бързо натисна два клавиша. Принтерът на Колман започна да писука и се показа напечатан лист.

Андрю го сложи в джоба си, включи мобилния и се обади на 911.

* * *

Стаята на студента гъмжеше от полицаи. Екипът на „Бърза помощ“ си отиде, след като установи смъртта. Нямаше никакви външни рани, никакви следи от борба, никаква спринцовка, нищо, което да свидетелства за нападение или свръхдоза.

Един младеж беше умрял пред екрана на компютъра си и инспекторът, който взе показанията на Андрю, му каза, че причината за смъртта по всяка вероятност е естествена. Не бил първият, който си е отишъл поради сърдечен порок, аневризъм, злоупотреба с амфетамини или просто от нездравословен живот. „Студентите вече правят всичко, за да си вземат изпитите“ — въздъхна той. Какво ли не бил виждал през кариерата си. Аутопсията щяла да определи точно от какво е починал студентът. Междувременно Андрю и Сюзи не трябвало да напускат щата Ню Йорк и в срок от двайсет и четири часа били длъжни да се явят в участъка, за да дадат показания.

Преди да им разреши да си тръгнат, инспекторът се обади в „Ню Йорк Таймс“ и пожела да говори с главната редакторка на Андрю, за да се убеди, че Стилман наистина работи над статия за „Джулиард“ и този следобед е трябвало да се срещне със студента Джек Колман. Оливия Стърн го потвърди без никакво колебание. Попита инспектора дали може да каже две думи на своя журналист. Инспекторът му подаде телефона.

— Ясно ви е, че ви очаквам в офиса си след един час, нали? — каза Оливия.

— Повече от ясно.

Андрю върна мобилния на инспектора.

— Извинявайте, но бях длъжен да проверя, такава е процедурата. Но не казах, че сте с гаджето си.

— Благодаря ви, но това не е забранено от нашия правилник.

Инспекторът ги пусна да си вървят.

 

 

— Защо не казахте истината? — възкликна Сюзи, когато се озоваха на тротоара.

— Какво да кажа? Че като поискахме от това момче да съпостави липсващите парчета от някаква опера, ние го осъдихме на смърт? Че вероятно е бил екзекутиран от професионален убиец и че имаме основателни причини за тази хипотеза, след като онзи ден вие лично застреляхте един от колегите на същия този килър? Нима забравихте какво се случи на острова? Кой от двама ни не искаше да се обади на ченгетата от страх, че разследването ни щяло да приключи?

— Трябва да говоря с Кнопф, независимо дали одобрявате, или не.

— Правете каквото искате, аз пък трябва да говоря с главната редакторка и нямам представа как да я преметна, за да ме остави на мира. Взимам текста, ще го проуча в офиса си, ще се срещнем привечер в хотела. Не ми се иска да ви оставям сама, внимавайте и не включвайте мобилния си.

— А вие защо го включихте?

— Нямах избор и съжалявам.

* * *

Андрю искаше да подреди мислите в главата си. Няколко квартала го разделяха от редакцията и той реши да отиде пеша. Влезе в първия срещнат бар, поръча фернеткола, но нямаше и той излезе ядосан.

По пътя влезе в телефонна кабина и набра един номер в Сан Франциско.

— Андрю Стилман е на телефона. Удобно ли е да говорим?

— Зависи какво пак ще поискате.

— Случайно бях на мястото на убийство. Оставих много отпечатъци, нужна ми е препоръка пред колегите ви.

— Тоест?

— Някой като вас да ги увери, че не съм човек, който може да убие дете. Жертвата беше само на двайсет години. Трябва да ме оставят на мира, докато довърша едно разследване.

Пилгез не отговори. Андрю чуваше дишането му.

— И, естествено, се оказахте на местопрестъплението съвсем случайно? — най-сетне отговори той много бавно.

— Донякъде.

— Къде стана това?

— В студентското общежитие на академията „Джулиард“ на Шейсет и пета улица.

— Имате ли представа кой го е извършил?

— Не, но е работа на професионалист.

— Добре, ще се обадя. В каква история отново сте се забъркали, Стилман?

— Ако ви кажа, че не знам, ще ми повярвате ли?

— Няма. Имате ли нужда от помощ?

— Не, все още не.

— Ако се наложи, не се колебайте, в момента умирам от скука.

Пилгез затвори.

Когато пристигна пред зданието на редакцията, Андрю вдигна глава, за да погледне буквите на „Ню Йорк Таймс“ на фасадата. Пъхна ръце в джоба на палтото си и продължи пътя си.

* * *

Кнопф четеше вестник и чакаше Сюзи на една пейка в парка на Вашингтон Скуеър. Тя седна до него.

— Не изглеждате добре — каза той и сгъна вестника.

— Съсипана съм, Арнолд.

— Щом ме наричате по име, значи, е сериозно.

— Трябваше да ви послушам и да не ходя на онзи остров. Застрелях човек и няма да забравя това, докато съм жива.

— Да не сте убили журналиста?

— Не, мъжа, който се опитваше да го удави.

— Значи, е било законна самоотбрана.

— Когато видите окървавения череп на човека, когото сте убили, самоотбраната нищо не променя.

— Грешите. Ако той се беше навел над окървавения ви череп, много неща щяха да се променят за вас и за мен. Какво направихте с тялото?

— Хвърлихме го в езерото.

— Правилно.

— Не знам, може би трябваше да послушам Андрю и да се обадим в полицията. Но нали не слушам никого…

— Вече не пресмятам часовете, които съм посветил, за да ви пазя. От другите и от вас самата. Няма да говоря за подвизите ви на разбунтувана тийнейджърка, но фактът, че сте оставили отпечатъци върху труп, дори и при законна самоотбрана, щеше силно да ме притесни.

— Боя се, че точно това се случи.

— Нали ми казахте, че убитият е на дъното на езерото.

— Онзи — да. Но не е само той: имахме среща с един студент в академията „Джулиард“ и го намерихме мъртъв, когато отидохме в стаята му.

— И оставихте отпечатъци?

— По перилата на стълбището, по дръжката на вратата, по тялото му, по стола и бюрото му… Но този път предупредихме ченгетата. Утре трябва да отида в участъка да дам показания.

— Как се казва инспекторът?

Сюзи му даде картичката, която й беше връчил полицаят.

— Ще видя какво мога да направя — каза Кнопф — и ще ви държа в течение. При условие че успея да се свържа с вас! Да не сте си загубили телефона?

— Не, изключен е.

— Ами включете го, по дяволите! Как искате да ви закрилям, след като не знам къде сте? Предупредих ви, Сюзи, това разследване е много опасно.

— Спестете си нравоученията. Може да бъдете спокоен, реших да го прекратя, достатъчно кръв се проля. Нямам повече сили.

Кнопф взе ръката й и леко я потупа.

— Ако преди няколко дни ми бяхте казали това, скъпа, щях да се зарадвам.

— А сега не се ли радвате?

— Боя се, че вече е много късно. Ще ви кажа нещо, Сюзи, и вие ще се закълнете, че няма да го споделите с никого, поне не засега. Надявах се, че никога няма да ми се наложи да ви го разкрия, но положението ме задължава да го направя. Документите, които баба ви беше откраднала, бяха много по-важни от обикновени сведения за военните позиции във Виетнам. Този слух беше пуснат само за да успокои общественото мнение. Лилиан се бореше активно против ядреното оръжие. И епизодът в Залива на прасетата^[1] само беше затвърдил убежденията й. Тя беше откраднала от кабинета на мъжа си документи за позициите на нашата ядрена отбрана. И нещо още по-сериозно — сведения за позициите на нашите далекобойни ядрени ракети, които тайно бяхме разположили по границите на Източния блок. Винаги сме отричали съществуването им. Те все още са там: десетки силози, разположени в горите. В наши дни Русия вече не е враг, но някои от нашите висши военни вероятно смятат, че разкриването на присъствието им ще има катастрофални дипломатически последици. У нас не можеш да си играеш с националната сигурност.

— Тогава им кажете, че спираме всичко, повече няма да се занимавам с това.

— Не е толкова просто! Дори не зная коя агенция иска да ви премахне: ЦРУ, АНС, армията. А моите връзки, уви, са на моята възраст: все пенсионирани старчоци.

Сюзи рисуваше кръг с върха на обувката си по изсъхналата пръст на алеята.

— Какво бихте направили на мое място? — попита тя, без да гледа Кнопф.

— Когато не можеш да спреш кола, летяща към стена, единственото решение е да дадеш пълен напред. Да строшиш препятствието, вместо да се разбиеш в него. Колкото и да са разумни за в бъдеще вашите намерения, онези хора няма да ви повярват. Единственото нещо, което може да ги спре, е да намерите документите и да ми ги предадете. Бих могъл да ги използвам и да откупя вашата сигурност. При това положение трябва да не споделяте нищо с вашия приятел, репортера, защото интересите ви са противоположни.

— Ами ако това не е достатъчно? — замислено попита Сюзи.

— Ако те се заинатят, ще сменим стратегията. Ще използваме журналиста, той ще публикува статията си и когато тя стане факт, вече няма от какво да се боите, ще бъдете недосегаема.

— А защо не го направим още сега?

— Защото това ще потвърди предателството на баба ви. Бих предпочел да не стигаме дотам. Но ако трябва да избирам между невъобразимия дипломатически скандал и вашия живот, няма да се поколебая.

Сюзи се обърна към Кнопф и за първи път от началото на разговора им го погледна право в очите.

— Значи, тя наистина е била виновна?

— Въпрос на гледна точка. Била е за нашите управляващи от онова време, но впоследствие нещата се промениха и ние подписахме договора за разоръжаване. От 1993 година нашите славни В-52 ръждясват под слънцето в пустинята на Аризона, макар че тяхното ликвидиране беше само огромен маскарад, след като нашите ракети ги заместиха.

— Защо не ми разказахте всичко това по-рано, Кнопф?

— Нима щяхте да ме изслушате? Опитах, но баба ви беше толкова важна за вас! Матилда беше само бледо подобие на майка и вие бяхте превърнали Лилиан в свой идеал. Как можех да забия нож в кървищата рана, нанесена в детството ви?

Сюзи огледа парка. Зимата го беше обезцветила. По алеите тук-там вървяха хора с ръце в джобовете и наведени глави.

— Изкачих Монблан, причиних смъртта на трима души, единият беше едва на двайсет години, само и само да докажа невинността й, а сега трябва да продължа това безумие, както казвахте вие, за да открия доказателства за вината й. Каква ирония!

— Боя се, че семейната ви сага е още по-сложна. Къде е журналистът?

— Има среща с главната си редакторка.

— Знам, че това не ме засяга, но има ли нещо между вас?

— Не, това не ви засяга. След като толкова добре сте познавали Лилиан, сещате ли се за някакво място, където понякога е водела Матилда тайно от мъжа си?

Кнопф потри брадичката си.

— Баба ви имаше толкова тайни… Посещението на острова ви е убедило, нали?

— С кого й изневеряваше дядо ми?

— Виждате ли, винаги я защитавате! Но ако се върнем към предишния ви въпрос, спомням си едно място. Лилиан обожаваше джаза, мъжът й обичаше операта и някои класически произведения. За него джазът беше варварска музика. Когато баба ви свиреше на пианото, той й нареждаше да затваря вратите и да намали звука. Всеки месец Едуард ходеше във Вашингтон по работа и тогава Лилиан се възползваше, за да посещава прочут джаз клуб в Манхатън. Мисля, че се наричаше „Авангард“, но не си спомням да е водила майка ви. Защо ме питате?

— На острова намерих писмо на Лилиан до Матилда. Говори за място, което двете са посещавали.

— И какво друго има в писмото?

— Нищо, освен нежни думи на майка към дъщеря й. Знаела е, че е в опасност. Стори ми се като завещание.

— Бих искал и аз да го прочета, ако нямате нищо против.

— Ще ви го донеса следващия път — обеща Сюзи. — Благодаря ви, Арнолд.

— За какво? Нищо не съм направил.

— За това, че сте били винаги до мен и че винаги мога да разчитам на вас.

Тя стана и целуна Кнопф по бузата. Този жест на нежност го накара да се изчерви.

— Всъщност — каза той, докато ставаше от пейката — Колман нищо ли не ви каза?

Сюзи погледна замислено Кнопф и се поколеба, преди да отговори.

— Не, пристигнахме твърде късно. Тръгна по алеята и се обърна, за да поздрави още веднъж кръстника си.

* * *

Андрю я чакаше в бара на хотела. Пред него стоеше чаша, изпита до половината.

— Първата е и още не съм свършил.

— Нищо не съм ви питала — каза Сюзи и седна на табуретката.

Взе чашата му и потопи устните си.

— Как можете да пиете такова горчиво нещо?

— Въпрос на вкус. Как премина срещата ви?

— Въпрос на гледна точка. Баба ми е била виновна — каза Сюзи. — Не в онова, за което са я обвинили, но все пак е изменила на родината си.

— Как е вашият ангел пазител?

— Добре е, но мисля, че ме лъже.

— Жал ми е за вас, губите илюзия след илюзия.

Сюзи се обърна и го зашлеви. Взе чашата му, изпи я на един дъх и я постави на плота.

— Вие също сте лъжец, очите ви са замъглени и смърдите на алкохол. Колко чаши изпихте?

— Три — намеси се барманът и изтри плота. — Желаете ли нещо, госпожице? Подарък от заведението.

— Едно блъди мери.

Андрю триеше бузата си с израз на недоумение.

— Кнопф ме попита дали Колман ни е казал нещо — продължи Сюзи. — Не бях му казала името му.

Барманът постави питието пред нея под ледения поглед на Андрю.

— Нищо ли няма да кажете? — прошепна Сюзи.

— Бих ви казал, че ви предупредих и за Кнопф, и за баба ви, но се боя, че ще получа още един шамар.

— Кнопф не ни е враг, няма да промените мнението ми. Не ми казва всичко, но в неговия занаят тайните са изкуство.

— Какво друго разбрахте?

— Истинската същност на документите, до които се е добрала баба ми. Не го е направила за пари, а от идеализъм. Надявала се е да принуди военните да престанат да крият ядрени ракети в горите на Източна Европа. Това е голямата тайна, която се крие зад операция „Снегурочка“.

Андрю направи знак на бармана да му налее още.

— Всеки ден ме изненадвате все повече и повече — продължи Сюзи. — Мислех си, че ви съобщавам супер сензация, а вие имате вид, че пет пари не давате за нея.

— Има неща, за които давам не пет пари, а много повече, но за американските ракети, разположени в Европа през 60-те години, изобщо не ми пука. Носеха се много слухове, но какво значение може да има това днес?

— Огромен дипломатически скандал.

— Как не! Когато залавят руските атомни подводници край Аляска или в норвежките териториални води, инцидентът е отразен с три реда в някой жълт вестник. И ако това е сензацията, която обещах на главната редакторка, следващия път ще ме изпрати да броя патиците в Сентрал Парк. Хайде, стига. Трябва да ви кажа нещо, но не тук.

Андрю плати сметката, като напомни на бармана, че блъди мерито е за сметка на заведението. Улови Сюзи за ръката и я поведе навън. Вървяха известно време мълчаливо и после влязоха в метрото на Четирийсет и девета улица.

— Ще ми кажете ли къде отиваме?

— Кой перон предпочитате — левия или десния?

— Все едно ми е.

— Добре, тогава избираме десния — отговори Андрю и изтласка Сюзи към стълбите.

Видя една пейка в края на перона и седна на нея. Мина един влак с оглушителен шум.

— Бележките на Колман не разказват историята, която ви е пробутал вашият скъп приятел Кнопф.

— Прочетохте ли ги?

— Колман не е успял да довърши работата си. Трудно е да се направят окончателни заключения — изкрещя Андрю, за да заглуши шума на влака, който влизаше в тунела, — но разбрах защо искаше по-голяма сума. От този текст те побиват тръпки.

Андрю подаде на Сюзи листа, който бяха отпечатали на принтера в стаята на Джек Колман.

Искат да убият „Снегурочка“

Ако не направим нищо, за да я защитим, тя ще изчезне завинаги.

Под ледената й мантия тече злато, а нашите властници искат да го похитят.

Единственият начин да отнемат богатствата на „Снегурочка“ е да ускорят края й.

Но гробът на „Снегурочка“ ще стане гроб на зимата, а това ще разруши всичко.

Те знаят за последиците, но ги пренебрегват, имам доказателства.

Освободеният северен път ще им осигури господство и благоденствие.

Изток или Запад, съюзници или врагове — това вече не е важно. Да ги спрем, е единственият начин да се сложи край на започналото от тях настъпление.

Нашите властници прибягват до най-позорни средства, за да постигнат целите си.

Пукнатините са дело на хората, останалото ще извърши природата.

Да спасим „Снегурочка“ е дълг, който стои по-горе от подчинението, по-горе от Отечеството и ще осигури оцеляването на милиони човешки същества.

— Разбирате ли нещо? — попита Сюзи.

— Стилът е доста лиричен, но баба ви е съставила текста, използвайки оперно либрето. Когато го прочетох за първи път, и аз се учудих. После си спомних възбудата на Колман по телефона и се запитах какво е видял той и какво ми е убягнало. Не бях прегледал телефона си, когато го включих, за да се обадя в полицията. Но преди малко, докато ви чаках, видях, че Колман ми е изпратил есемес. Може би като е разбрал, че не ние тропаме на вратата. Точно това последно съобщение ми помогна да разбера смисъла.

Андрю извади телефона от джоба си и го подаде на Сюзи.

„Снегурочка“ е полярната шапка.

— Сега препрочетете текста и ще разберете всичко, освен безумната идея на хората, пожелали стопяването й.

— Искали са да разрушат полярните ледове?

— И да отворят най-после Северния морски път. Какъв шанс за нашите управници, които постоянно се боят от затварянето на Панамския канал, единствения морски път между Атлантическия и Тихия океан, позволяващ да се избегнат силните ветрове по 40-ия южен паралел! През него всяка година преминават 100 милиона тона товари. И този канал е собственост на съвсем малка централноамериканска република. Откриването на нов северен път има огромно стратегическо значение. Но този път е неизползваем заради вечните ледове. Истинско златно находище за нашите петролни компании! Спомнете си биографията на любовника на баба ви. Политици, финансисти, магнати, лобисти и собственици на мултинационални компании: всички тези хубавци се срещат, общуват и имат едни и същи интереси. Четирийсет на сто от световните запаси на черно злато се намират под леда и също са недостъпни, докато полярната шапка не се стопи. Спомням си, някъде прочетох, че тази манна небесна възлиза на седем трилиона долара. Мотивът си струва, нали? Ето защо всички наши правителства се противопоставят на всяка мярка за ограничаване на климатичното затопляне. Урагани, цунами, суша, масов глад, повишаване на равнището на моретата, изселване на населението по крайбрежието: всичко това не струва нищо пред седем трилиона долара и два века сигурно енергийно господство. От четирийсет години САЩ, Канада и Русия си оспорват териториалните права върху Арктика. Руснаците дори изпратиха атомна подводница, за да забият знамето си на дъното на океана.

— Ами нали и ние забихме нашето на Луната, без да станем нейни собственици? — възрази Сюзи.

— Тя е далеч и там още не са открили петрол. Колко войни сме водили, за да контролираме източниците на черно злато, колко хора са загинали… Но това, което ме ужасява най-много в посланието на баба ви, е намекът, че тези хора са пристъпили към изпълнението на проекта си.

— Какъв проект?

— „Пукнатините са дело на хората, останалото ще извърши природата.“ Да се удари ледената покривка в дълбочина, за да се ускори топенето й.

— Как?

— Не знам, но като виждаме с каква скорост намалява всяка година, се опасявам, че този сценарий не е фикция. Каквото и да са направили, имам тъжното предчувствие, че то функционира.

— Искате да кажете, че нашето правителство умишлено е предизвикало топенето на полярната шапка, за да добива нефт в Арктика?

— Нещо подобно, да. Разбирате какво ще стане, ако открием категорични доказателства за написаното на този лист хартия. Съмнявам се, че последиците ще се ограничат в рамките на обикновен дипломатически инцидент. САЩ ще загубят доверието на всички страни в света. Представете си реакцията на екологичните движения, на антиглобалистите, на страните, които страдат от климатичното затопляне! Да не говорим за европейските ни съюзници, които имат претенции върху запасите в Арктика. „Снегурочка“ е буре с барут и ние сме седнали отгоре.

— Но тя е и най-прекрасният сюжет в кариерата ви.

— Ако доживеем да го напиша.

И докато Андрю и Сюзи препрочитаха текста, който косвено им беше завещала Лилиан, камерите над перона изпращаха образа им на екраните на охраната. Софтуерът за разпознаване, използван след атентатите от 11 септември, вече предаваше данните им.

* * *

Мъжът в тъмен костюм стоеше облегнат на прозореца и гледаше града, простиращ се до края на острова, където започваше океанът. По река Хюстън плаваше огромен параход и Елиъс Литълфийлд си помисли, че ако имаше семейство, никога не би го завел да прекара почивката си на един от тези плаващи панелни блокове. Пътуването в стадо за него беше не само вулгарно, но и непоносимо.

Той прибра очилата си в горното джобче на сакото си и млясна с език. После се обърна и със строг и ядосан вид изгледа хората, насядали около заседателната маса.

— Предполагах, че вашата организация умее да предвижда събитията, а не да изчаква последиците. Нима никой от вас няма малко свободно време, за да ни достави още сега този документ?

— Ще сгрешите, ако ги задържите още сега — отговори Кнопф, като наблегна на последните две думи.

Литълфийлд се доближи до масата и си сипа голяма чаша вода. Пиеше шумно и този звук подразни Кнопф.

— Вашите гълъбчета са успели да изчезнат за четирийсет и осем часа — продължи той. — Няма да разреша това да се повтори.

— Вие ли поръчахте блестящата акция на остров Кларкс?

Литълфийлд погледна сътрудниците си добродушно и съучастнически. Нека всеки от тях знае, че е част от сплотен екип, чийто шеф е той.

— Не, не е наша работа.

Литълфийлд отново отиде до прозореца и се загледа.

Прожекторите оцветяваха в зелено и жълто колосалната конструкция на Емпайър Стейт Билдинг. Това означаваше, че коледните празници наближават. Елиас Литълфийлд помисли, че когато тази афера приключи под негово ръководство, непременно ще отиде да кара ски в Колорадо.

— Още ли сте принуден да се надпреварвате с други агенции? — попита Кнопф. — Интересно дали пазите родината, или кариерата си?

— А защо не приемете, че руснаците, канадците или може би норвежците искат да ни изпреварят?

— Защото те са интелигентни. Вероятно биха поискали да се доберат до доказателства, преди да действат.

— Оставете този снизходителен тон, Кнопф! Нали лично вие години наред ни уверявахте, че няма такива доказателства. Единствената причина да нарушим пенсионерското ви спокойствие е, че знаете много неща за тази афера. Но вече се съмнявам в ползата от вас. Напомням ви, че в този случай вашата роля е на наблюдател, така че запазете забележките си за себе си.

Кнопф стана от стола. Взе палтото си от закачалката и излезе.

* * *

Метрото спря, скърцайки, вратите на вагона се отвориха. Андрю и Сюзи се качиха в първия вагон и седнаха.

— Един час след заминаването ни полицаите, които са били у Колман, са получили заповед да напуснат.

— И кой е издал тази заповед?

— Агентите на АНС, които уж били дошли да ги заместят.

— Как го научихте?

— Помолих един приятел да ми услужи. Обади ми се малко по-късно и ме осведоми.

— Нали не трябваше да включваме мобилните си телефони?

— Точно затова сме тук, за да изчезнем от екраните им. Ще слезем на крайната спирка в Бруклин.

— Не, ще слезем на Кристофър Стрийт, аз също имам новина.

* * *

В тъмната нощ светлината от прожекторите на строителната площадка на Фрийдъм Тауър^[2] приличаше на зарево от пожар. Мразовитият зимен дъждец проникваше до костите. Седмо Авеню ехтеше от шума на клаксоните и свистенето на гумите по мокрия асфалт.

Сюзи бутна вратата на номер 178 и слезе по стръмните стълби, водещи в приземието. Влязоха в залата на „Авангард Вилидж“. Още беше рано и триото на Стийв Уилсън свиреше само за двама клиенти на бара, един самотен мъж в сепаре и друг, който преглеждаше съобщенията в телефона си, като от време на време вдигаше глава. Лорейн Гордън, седнала на високо столче, наблюдаваше залата със самоуверения вид на главнокомандващ. От четирийсет и две години шест пъти седмично беше тук, вярна на поста си.

Беше посрещала в своя клуб Телониъс Монк^[3], Майлс Дейвис^[4], Ханк Мобли^[5], Бил Евънс^[6]. И за тях, и за всички музиканти, дошли от различните краища на Америка, тя беше просто Лорейн, музата в меката на джаза. Само Шърли Хорн^[7] я беше кръстила Фелдфебелката. Но малцина се осмеляваха да я наричат така.

Сюзи и Андрю седнаха възможно най-далеч от сцената. Лорейн Гордън се приближи и без дори да поиска разрешение, седна до тях.

— Призракът се завърна! Къде се загуби?

— И тук ли сте постоянен посетител? — попита Сюзи.

— Господинът има запазена бутилка при мен, девойко — отговори съдържателката, без дори да я погледне.

— Трябваше да изчезна за малко — каза Андрю.

— Изглеждал си и по-зле, макар че моето осветление винаги разхубавява. Какво направи с жена си?

И тъй като Андрю не отговори, тя го попита какво ще пие.

— Нищо — отвърна Сюзи вместо него. — Не е жаден.

Лорейн оцени дързостта й, но не й го каза. Не обичаше твърде красивите момичета, подозираше ги, че използват задника си, за да постигнат целите си. Всеки път, когато някой музикант я изоставяше или свиреше пиян като талпа, причината беше някакво хубаво момиче, което му беше разбило сърцето.

— Баба й е свирела в твоя клуб преди много години — каза Андрю и посочи Сюзи. — Името Лилиан Уокър говори ли ти нещо?

— Нищо — отговори Лорейн, като разглеждаше Сюзи. — Нямаш представа колко музиканти съм видяла, скъпа!

— А ако се е наричала Лилиан Маккарти? — попита Сюзи, сдържайки желанието си да постави Лорейн на мястото й.

— Коя година е идвала да свири при мен?

— Последния път вероятно през 1966-а.

— Ами това е преди двайсет и шест години, скъпа. Макс и аз още не сме били женени.

Лорейн Гордън огледа стената, отрупана с черно-бели фотографии на музиканти.

— Не, не си спомням.

Сюзи извади от джоба си снимката на Лилиан и я постави на масата. Лорейн я погледна и се насочи към стената. Откачи един портрет и се върна при тях.

— Ето я баба ти. Всички, които са свирили тук, имат снимки на стената. Обърни я, отзад има посвещение.

С треперещи ръце Сюзи дълго разглежда сияещото лице на Лилиан. Имаше вид на друга жена. На нито една от снимките, които Сюзи познаваше, не изглеждаше толкова щастлива. Обърна снимката и без да покаже учудването си, я бутна към Андрю.

Вместо посвещение беше написано: Осло, Културисторикс, Фредерикс Гейт 3.

Андрю се доближи до Лорейн и прошепна на ухото и.

— Ще ми направиш ли една услуга? Ако някой попита за нас тази вечер, не си ни виждала.

— Не съм от онези, които прикриват неверни съпрузи.

Андрю впери поглед в очите й и Лорейн разбра, че става дума за нещо друго.

— Да нямаш неприятности с ченгетата?

— По-сложно е, трябва да печеля време.

— Тогава изчезвайте и двамата. Минете през кулисите. В края на коридора има врата, която отвежда към площад „Вийвърли“. Ако не са ви видели да влизате, няма да ви видят и да излизате.

 

 

Андрю заведе Сюзи в „Теим“, неугледно заведение, в което обаче сервираха най-хубавите фалафели в Манхатън. След това решиха да се поразтъпчат из Уест Вилидж.

— Няма да се връщаме в „Мариот“, адресът вече им е известен — каза Андрю.

— Има и други хотели в Ню Йорк, изберете, който искате, но по-бързо, защото замръзнах.

— Ако имаме работа с АНС, вече всички хотели в града са получили нашите отличителни черти, а дори и най-мизерните не се шегуват със сигурността.

— Няма цяла нощ да скитаме из улиците, я?

— Познавам няколко бара, където ще сме спокойни.

— Спи ми се.

Андрю влезе в една телефонна кабина на ъгъла на улиците „Пери“ и „Блийкър“.

— Да няма още едно убийство? — разтревожи се Пилгез.

— Още не, но имам нужда от сигурно място, за да прекарам нощта.

— Идете в Бронкс — нареди Пилгез, след като размисли известно време. — Намерете кафе „Колониал“ на Уайт Плейнс Роуд и попитайте за Оскар. Кажете, че аз ви пращам, ще ви подслони, без да задава въпроси. Кой ви преследва, Стилман? Инспектор Морели, когото бях помолил да не ви закача, ми се обади преди малко. Всички ченгета в града ви издирват.

— АНС — отговори Андрю.

— Тогава забравете адреса, който ви дадох. Затворете и изчезвайте от мястото, където се намирате.

Андрю хвана Сюзи за ръка и двамата се затичаха към река Хъдсън. На първото кръстовище той махна на едно такси и грубо я избута вътре.

— Зная къде никога няма да ни потърсят — измърмори Андрю.

* * *

Долорес беше изгасила компютъра си. Канеше се да напусне офиса, когато видя Андрю да влиза заедно с млада жена. Тя вдигна глава и изгледа двамата посетители.

— Вие сте Сюзи Бейкър, нали?

Сюзи протегна ръка, която Долорес стисна без особено въодушевление.

— Имам нужда от вас, Долорес — каза Андрю и свали палтото си.

— Мислех, че ще ме заведете на вечеря. Имате късмет. Оливия Стърн току-що излезе оттук. Не знам какво пак сте направили, но ви е сърдита и ви търси навсякъде. Искаше да знае дали съм ви виждала или чувала напоследък. Не беше нужно да я лъжа.

Долорес отново включи компютъра и постави пръсти на клавиатурата.

— Какво ще искате този път?

— Нищо, никаква информация, само ще преспим тук.

— В моя офис?

— Моят се намира в полезрението на Оливия и Олсън ми е съсед.

— Винаги намирате нужните аргументи, Стилман. По-добре ми кажете, че всички полицейски служби по света я издирват и че не искате да прекарате нощта с нея заради някакво непристойно желание.

— Изобщо не е моят тип! — възкликна Сюзи. — Отгатнахте, трябва да се скрия.

Долорес вдигна рамене и отмести стола.

— Ами тогава, чувствайте се като у дома си. Чистачите минават към 6 часа, искате ли да ви събудя по-рано? Някои хора са ме будили и в пет и половина — добави иронично Долорес и се отправи към вратата.

— Долорес? — извика Андрю.

— Какво още?

— Ще ви помоля да потърсите някои неща.

— А, все пак! Помислих, че ме смятате за собственичка на бардак. Слушам ви. За какво става дума?

— За официални документи, статии и всичко, засягащо петролните резерви в Арктика, докладите от геоложките и метеорологичните експедиции около полярния кръг и последните съобщения за топенето на ледовете, написани най-вече от чужди учени.

— И всичко това го искате за утре?

— Краят на седмицата ще бъде най-добре.

— Ще минете ли при мен?

— Не, ще отсъствам известно време.

— Тогава къде да ви изпратя информацията?

— Ще направите нов пощенски адрес на ваше име. Сложете за парола името на котката ви, аз ще се свържа.

— Май сте попаднали на едър дивеч, а, Стилман? — попита Долорес на прага на офиса.

— По-едър, отколкото можете да си представите.

— С вас нищо не си представям — така няма опасност да се разочаровам — каза тя, като хвърли последен поглед на Сюзи, излезе от стаята.