Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (12)

11.

Андрю събуди Сюзи рано сутринта. Тя спеше на пода до канапето, на което той беше успял да дремне няколко часа.

Угасиха всичко и Сюзи заключи вратата на бабината си къща.

Потеглиха по пътя за пристана. Отново валеше сняг. Снежинките, умиращи на повърхността на езерото, придаваха на пейзажа някаква успокояваща прелест.

Андрю помогна на Сюзи да се качи на лодката.

— Благодаря, че ме придружихте дотук — каза тя и седна на пейката.

Прекосиха езерото мълчаливо, чуваше се само бръмченето на мотора и плисъка на водата. Сюзи не откъсваше поглед от отдалечаващия се остров. Андрю пое в посока, обратна на Шрун Лейк. Спря в подножието на черен път и измъкна лодката на брега.

Преминаха през някаква гора. Сюзи крачеше в снега, без да чувства студ, сякаш част от нея беше останала на острова.

След един час стигнаха до шосето. Андрю вдигна ръка и първият преминаващ камион спря и ги качи.

Шофьорът не им зададе никакъв въпрос, в този край дискретността беше задължителна и никой не би изоставил двама заблудени пътници, особено сред зима.

Камионът отиваше на север, а Сюзи и Андрю — на юг. Шофьорът попита по радиото дали някой не пътува към Ню Йорк.

Прехвърлиха се на една бензиностанция на петнайсет километра от границата с Канада. Андрю си помисли дали не е по-разумно да я преминат.

Новият им шофьор също мълчеше. Сюзи и Андрю спаха през осемте часа, докато траеше пътуването. Слязоха пред някакъв склад в Джърси Сити. От другата страна на Хъдсън светлините на Ню Йорк блестяха в спускащата се нощ.

— Хубаво е да се върнеш у дома, нали? — каза Андрю.

Качиха се на ферибота и решиха да постоят на въздух на палубата. Поради студа бяха единствените двама пътници, осмелили се да останат навън.

— Има нещо странно — каза Андрю. — Мортън живее на шейсетина километра от този остров, не ми се вярва да не е отишъл там.

— А кой ви каза, че не е ходил?

— В бележките му няма нищо за това. Ще му се обадя, за да го попитам.

— И какво ще ни помогне, ако го разберем?

— Ами нали именно бележките му ни насочиха към къщата на баба ви. Той сигурно знае повече, отколкото ми каза.

— Ще се обадя на Кнопф.

— Спомнете си препоръките на баба ви в писмото й: не се доверявай на никого. Послушайте съвета й. Тази нощ ще спим на хотел, имам пари в себе си. Не включвайте мобилния си.

— Не сте ли прекалено предпазлив?

— Вчера следобед на пристана не бях предпазлив и сгреших.

— А утре какво ще правим?

— През нощта много мислих. Връзката на баба ви може би е ускорила съдбата й, но не ми се вярва да е причина за гибелта й. Ако ни преследват толкова решителни хора, то е по други причини и смятам, че открих една от тях.

Фериботът спря на Южното пристанище. Сюзи и Андрю се качиха в такси, което ги закара в хотел „Мариот“, чийто бар Андрю обичаше да посещава.

Малко след като влязоха в стаята, той каза, че трябва да слезе да се обади по телефона.

— Толкова ли ви се пие? — попита Сюзи.

— Просто съм жаден.

— Матилда казваше същото, преди да отиде да се накърка — продължи Сюзи, отваряйки минибара. — Била жадна! Бях малка и тичах в кухнята да й донеса нещо за пиене.

Сюзи взе кутия със сода и я подхвърли на Андрю, който я хвана във въздуха.

— Мама взимаше от ръката ми чашата кола, която й бях донесла, оставяше я, където свареше. Погалваше ме по бузата със снизходителна усмивка и излизаше. Казахте, че сте жаден, нали?

Андрю повъртя кутийката в ръката си и с рязко движение я постави на масичката. Излезе от стаята, като тръшна вратата.

* * *

Андрю се настани на бара. Барманът го поздрави и му сервира фернеткола, който той изпи на един дъх. Мъжът понечи да му налее още, но Андрю го спря.

— Може ли да ми заемеш телефона си? Батерията ми падна. Няма да говоря с чужбина, не се бой.

Барманът му даде телефона си. Андрю три пъти набра номера на Мортън. Безуспешно. Но Мортън му беше казал, че вечер винаги си е вкъщи. Андрю не можеше да си представи, че възрастният репортер е хукнал някъде да се забавлява, и се разтревожи. На човек, който живее изолиран от всички, можеше да му се случи нещо лошо.

Обади се в „Справки“, за да поиска номера на бензиностанцията в Търнбридж, щата Върмонт. Свързаха го.

Собственикът на бензиностанцията си спомни кой беше и го попита как е минала срещата с Мортън. Андрю му обясни, че точно него търси и че е разтревожен.

Беше толкова настойчив, че човекът се съгласи да отиде на другия ден да види дали заклетият му враг е жив и здрав, но не се сдържа да добави, че ако го завари повален от сърдечен удар, няма да отиде на погребението му.

Андрю се поколеба за секунда дали да издаде тайната, но в крайна сметка сподели със събеседника си признанието на Мортън, че никога не е спал със сестра му. Човекът от бензиностанцията отговори, че обратното би го учудило, след като е единствено дете и няма никаква сестра.

* * *

Телефонът не преставаше да звъни. Сюзи не можа да издържи, изскочи от банята и вдигна слушалката.

— Какво правите, по дяволите, вече десет пъти ви звъня!

— Обличам се.

— Чакам ви долу, умирам от глад — възкликна Андрю и затвори телефона.

Сюзи го откри седнал на маса до прозореца. Още не се беше настанила, и сервитьорът постави пред нея чиния със спагети и друга с телешки стек пред Андрю.

— Причината за нашите проблеми не е животът на баба ви, а документите — каза Андрю, докато режеше месото.

— Какви документи?

— Онези, които баба ви уж е щяла да предаде на Изток.

— Радвам се, че не сте я осъдили окончателно.

— Вече ви казах, че предварително не обвинявам и не оправдавам. Не са ги намерили у нея и затова нито Мортън, нито журналистите от онова време са ги виждали. Съучастниците и още ги търсят или по-скоро умират от страх, че някой ще ги открие преди тях. Помислете, каква ценност могат да представляват в наши дни стратегическите позиции на американската армия във война, която е завършила преди четирийсет години? Не мисля, че Пентагонът се кани отново да избие жителите на Ми Лай^[1]. Вероятно баба ви е искала да предаде отвъд „желязната завеса“ нещо съвсем различно от онова, което са опитвали да внушат. Остава да разберем на каква информация е попаднала и какво е възнамерявала да прави с нея.

— Това съответства на думите, които е казала на любовника си по време на кавгата им: ще отида до края, каквото и да ми струва.

— До края на какво? — попита Андрю.

Внезапно, воден от необяснима сила, Андрю обърна глава към витрината на бара и зърна на улицата Валери. Тя държеше в ръката си чадър и го гледаше как се храни в компанията на Сюзи. Усмихна му се стеснително и продължи пътя си.

— Чакате ли някого? — поинтересува се Сюзи.

Андрю скочи и се втурна навън. Валери вече завиваше в края на улицата. Той се затича след нея и когато я настигна, тя тъкмо отваряше вратата на едно такси. Обърна се и му се усмихна.

— Не е онова, което мислиш — каза той и се приближи.

— Барът или приятелката ти?

— Нито едното, нито другото, вече не пия и съм сам.

— Животът си е твой, Андрю — няма защо да се оправдаваш.

Андрю не успя да отговори. Беше мечтал за този миг през безсънните си нощи, а не можеше да каже нищо смислено.

— Ослепителна си — смотолеви най-сетне той.

— И ти изглеждаш добре — отговори тя.

Шофьорът на таксито нетърпеливо се обърна.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Имам спешен случай.

— Разбирам.

— Добре ли си?

— Май да.

— Ами, радвам се.

— Странно е, че отново те срещнах тук.

— Така е.

Валери седна и затвори вратата.

Андрю впери поглед в отдалечаващото се такси и когато се обърна, за да се върне обратно, не успя да види, че и Валери го гледа през задното стъкло.

* * *

Влезе и седна на масата. Сюзи довършваше спагетите си.

— Много по-красива е, отколкото на снимката — промълви тя, като наруши мълчанието.

Андрю не отговори.

— Често ли идвахте тук?

— Да, точно на този тротоар се срещнахме отново.

— Често ли идвахте тук след раздялата?

— Само веднъж, когато излязох от болницата.

— Кабинетът на бившата ви жена наблизо ли е?

— Не, той е на другия край на града.

— И мислите, че е минала оттук случайно?

— О, случаят…

— Може би не само вие търсите спомени, вглеждайки се в прозорците. Вярвате ли в съдбата?

— Когато ми изнася, да.

— Ами тогава доверете й се — каза Сюзи и стана от масата.

— Мислите, че…

— Че тя ревнуваше, като ме видя?

— Нямах намерение да ви задам точно този въпрос.

— В такъв случай не ми задавайте друг и хайде да си лягаме, защото умирам за сън.

В асансьора, който ги изкачваше до двайсетия етаж, Сюзи сложи ръка на тила на Андрю.

— Бих искала някой ден да срещна мъж като вас, Стилман.

— Мисля, че вече сте го срещнали.

— Имам предвид да го срещна в подходящия момент — добави тя, докато вратата на асансьора се отваряше.

Сюзи влезе в стаята, взе възглавница и завивка и отиде да си легне под прозореца.

* * *

Уличният шум я разбуди. Отвори очи и видя, че Андрю го няма. Облече се и слезе във фоайето. Барът на хотела беше затворен. Андрю не беше и в залата, където сервираха закуската.

Тя се обади в „Ню Йорк Таймс“. Телефонистката й каза, че не е виждала Стилман от няколко дни. Беше твърде рано да отиде в библиотеката и Сюзи се ядоса на себе си, че не знае какво да прави, когато той отсъства. Качи се отново в стаята, отвори пътната си чанта, препрочете писмото на Лилиан и след като прегледа музикалната партитура, най-сетне реши как да прекара сутринта.

* * *

Саймън се разхождаше от вратата до прозореца на офиса си, като хвърляше изпепеляващи погледи на Андрю.

— Ще хвана морска болест, ако продължаваш да сновеш насам-натам — каза Андрю.

— Оставих те сам за три дни и ти успя да се насадиш на пачи яйца.

— Няма съмнение, че майка ми се е въплътила в теб. Не съм дошъл да ми четеш конско, а да ми дадеш пари назаем.

— Толкова ли е сериозно, че не можеш да използваш кредитната си карта?

— След като не знам с кого си имам работа, предпочитам да съм предпазлив. Пък и ми трябват повече, отколкото имам в сметката.

Саймън седна пред бюрото, но веднага стана и отиде до прозореца.

— Моля те, стой на едно място! Слушай, Саймън, не съм нито първият, нито последният репортер, когото властта преследва заради разследването му. Ти обичаш колите, възприеми го като състезание. Целта е да пристигнеш първи. Противниковият отбор е готов на всичко, но моето оръжие е вестникът. Ти се оплакваше, че давя мъката си във фернеткола, е, добре, от една седмица не съм близнал капка алкохол и никога не съм бил по-зает след раняването ми.

— Не мога да разбера дали си циничен, защото ти доставя удоволствие, или защото си напълно безотговорен.

— Наистина мислех да напиша подробен репортаж за твоя гараж, но познавам главната си редакторка и тя предпочита политически репортажи и скандали. Не знае какво пропуска.

— Колко ти трябват?

— Пет хиляди, ще ти ги върна, когато репортажът излезе.

— Дори не знаеш какво ще публикуваш.

— Още не, но вече достатъчно мирише на мърша, за да отгатна, че зад тази история се крие голям дивеч.

— И ги искаш в брой…

— Предпочитам да не ходя в банката, пък и не желая да стигнат до теб.

— Имам чувството, че вече са стигнали — отговори Саймън, като гледаше през прозореца.

— Какви ги приказваш?

— Не мърдай. Една черна кола е паркирана на отсрещния тротоар и вътре се мъдри подозрителен тип.

Под възмутения поглед на Саймън Андрю се втурна към прозореца да види дали го следят. От къщата срещу гаража излезе жена с миниатюрно кученце в ръце. Шофьорът й отвори вратата и потегли, щом като тя се настани в колата.

— Сигурно е ЦРУ — Андрю потупа приятеля си по рамото. — Те имат цяла бригада от лелки с чихуахуа, които работят под прикритие.

— Подигравай ми се колкото искаш, но колата беше съмнителна.

Саймън отвори касата и подаде на приятеля си плик.

— Вътре има десет хиляди, ще ми върнеш всичко, което не си похарчил.

— Искаш ли да ти дам и разписка?

— Върви си, преди да съм размислил, и ме дръж в течение. Сигурен ли си, че не мога да дойда с вас?

— Сигурен съм.

— Изглеждаш променен. Онова момиче ли те трансформира за три дни?

Застанал на прага, Андрю погледна Саймън.

— Вчера срещнах Валери.

— Знам, тя ми се обади, като се прибра.

— Обадила ти се е?

— Точно това ти казах.

— И какво искаше?

— Попита ме как си и дали се виждаш с някого.

— А ти какво й отговори?

— Че нищо не знам.

— И защо?

— Защото е истина и защото знаех, че ще започне да те ревнува.

— Умът ти е като на петгодишно дете, не можа ли да измислиш нещо друго, за да я прогониш?

— Знаеш ли какво, занимавай се със статиите си и остави на мен женската психология.

— Я ми припомни кога за последен път си имал връзка, по-дълга от две седмици?

— Хайде, върви, имаш си работа, аз също.

* * *

Андрю се върна в хотела, но стаята беше празна. Не се обади на Сюзи, защото реши, че е спазила указанията му и е изключила телефона си. Мисълта, че може би се е отбила вкъщи, го разтревожи. Желанието да пие не го беше напускало от вчера и споменът за последната чаша фернеткола удвои жаждата му. Отвори минибара и намери кратка бележка.

Аз съм в „Джулиард“^[2] в репетиционното студио, попитайте за професор Колсън.

До скоро. Сю.

Андрю скочи в едно такси и помоли да го откарат до Шейсет и пета улица.

Служителката на рецепцията му обясни къде се намира репетиционното студио, като добави, че професор Колсън в момента се занимава с ученичка и не трябва да бъде обезпокояван. Андрю тръгна по коридора, преди жената да успее да протестира.

Професор Колсън беше шейсетгодишен мъж, макар че изглеждаше по-възрастен с вехтия си редингот, с вързаната накриво папийонка, с потното си чело и бялата, щръкнала на тила му коса. Той стана от столчето, за да посрещне Андрю, и го помоли да седне до Сюзи.

— Виждам, че сте намерили бележката ми — прошепна тя.

— Много хитро от ваша страна да я поставите в минибарчето.

— Кой друг, освен вас би я намерил там? — продължи тя и доближи лицето си до него, сякаш искаше да го подуши.

— Може ли да продължа? — прокашля се професорът.

— Кой е той? — шепнешком попита Андрю.

— Господин Колсън беше моят учител по пиано, когато бях малка. А сега замълчете.

Професорът постави ръце на клавиатурата и започна да свири партитурата, поставена пред него.

— Разбирам защо не сте напреднали — промърмори Андрю на ухото на Сюзи.

— Това тук няма никакъв смисъл — възмути се професорът, — точно това обяснявах на Сюзи, преди да дойдете. Подобна какофония може да ви спука тъпанчетата.

— Това „Снежанка“ ли е?

— Да — възкликна професорът, — тя е, но лишена от цялата си прелест. Не мога повече да свиря това нещо, непоносимо е — добави той и подаде партитурата на Сюзи.

— Какво имахте предвид, когато казахте, че е „лишена от цялата си прелест“?

— Исках да кажа, че липсват половината тактове, сякаш някой е искал да препише този шедьовър, като го съкрати, и мога да ви уверя, че не е успял.

— Виждате ли, Андрю, не само вие имате интуиция — похвали се Сюзи, горда от себе си.

— Знаете ли къде можем да намерим пълната версия на тази опера?

— Да, разбира се, в библиотеката. Мога да намеря едно копие.

Олсън заведе посетителите си и помоли библиотекарката да му даде един екземпляр от „Снежанка“ на Римски-Корсаков. След това попита Сюзи дали още има нужда от него.

Сюзи се колебаеше дали да иска още нещо от бившия си учител.

— Бих желала да ме представите на най-лошия си ученик.

— Що за странно желание? — попита Колсън. — Би било по-естествено да ви уредя среща с най-добрия.

— Винаги съм имала слабост към лентяите — отговори тя.

— В такъв случай препоръчвам ви Джек Колман. Не зная как този младеж е успял да влезе в академията, след като няма абсолютно никакъв талант. Вероятно ще го намерите в бюфета, където се тъпче с какво ли не — добави Колсън и погледна часовника си. — След половин час имам занятие с неговата група и той винаги идва с мазни ръце. А сега, извинете ме, ще ви оставя.

— Няма да ви издам — каза Сюзи и се сбогува с учителя си.

— О, направете го, нямам нищо против — въздъхна Колсън и си тръгна.

* * *

Джек Колман с пълна уста и с устни, покрити със захар, лакомо облизваше пръстите си.

— Обожавам лентяите! — възкликна Сюзи и се запъти към Колман.

Младежът с учудване изгледа жената, която решително крачеше към него, и дори се обърна да види щастливеца, който имаше късмет да общува с подобно прелестно създание. Сюзи седна срещу него, взе парче от кифлата му и веднага го лапна. Колман спря да дъвче.

— Джек?

Толкова се изненада, че тя знае името му, че глътна хапката си.

— Нещо лошо ли съм направил? — попита тревожно, като видя, че и Андрю сяда до него.

— Признат грях не е грях — нали знаеш поговорката.

— Ще върна парите в края на седмицата, кълна се — каза Колман.

— А ако ги върнеш още тази вечер? — продължи тя толкова самоуверено, че Андрю се стресна.

— Не мога, обещавам ви, че ако можех…

— Ами ако ти дадем тази възможност? Имаме работа за теб.

— Какво трябва да направя? — попита Колман с треперещ глас.

— Да ни помогнеш — намеси се Стилман. — Дояж си спокойно кифлата, не сме дошли да ти навлечем неприятности. Колсън те препоръча.

— Колсън е в течение?

— Слушай, моето момче, не знам за какво говориш и не ме засяга. Колко дължиш?

— Двеста долара.

— Ако искаш, можеш да ги върнеш още тази вечер. — Андрю извади плика на Саймън.

Взе банкнота от сто долара и я постави на масата пред Колман, който го погледна със същото лакомо изражение, с каквото преди малко си облизваше пръстите. Андрю кимна на Сюзи да му даде партитурата, намерена на острова, както и пълната версия, която им беше дал професорът.

— Познаваш ли играта „Открий седемте разлики“?

— Играех я като малък и бях доста добър.

— В това, което ти предлагам, има вероятно повече от седем разлики, но важното е да не пропуснеш нито една. Сравняваш тези две партитури и откриваш всички липсващи ноти в тази с пожълтелите страници. Мислиш и се стараеш да разбереш дали те образуват смислена последователност или поне нещо, което подсказва защо са ги махнали.

Колман разроши косата си.

— И ако успея?

— Ще получиш и другите сто долара.

— И за кога трябва да го направя?

— Сега — каза Сюзи и постави длан на ръката на Колман.

— След половин час имам занятие.

— Колсън ти разрешава да го пропуснеш.

— Наистина ли той ви изпрати при мен?

— Тормози те, нали?

Колман вдигна очи към небето.

— И на мен ми преподаваше някога — обясни Сюзи. — Щом е строг с тебе, значи ти вярва и ти възлага големи надежди.

— Сериозно ли говорите? — възкликна Колман.

— Съвсем сериозно.

Андрю кимна в знак на потвърждение.

— Добре тогава, веднага започвам — каза Колман и взе двете партитури. — Живея в студентското градче, блок С, стая 311 на втория етаж. Пет часа следобед устройва ли ви?

Андрю записа на визитната си картичка телефона в бар „Мариот“ и я подаде на Колман.

— Обади се на този номер към три часа, помоли да ме повикат и ми кажи докъде си стигнал — нареди Андрю и стисна ръката на младежа.

— Журналист ли сте? — попита той, като прочете визитката.

— Прави каквото ти казваме и ще завършиш успешно учебната година — каза Сюзи.

После стана, отправи му очарователна усмивка и отнесе кифлата.

* * *

— Отвратителен номер изиграхте на момчето — възмути се Андрю, когато пристигнаха на тротоара на Шейсет и пета улица.

— Защото му взех кифлата ли? Не съм закусвала и умирам от глад.

— Не се правете на малоумна, имах предвид онова, което му казахте за Колсън и следването му.

— Не познавате психологията на мързеливеца. Днес е най-хубавият ден в живота му. За първи път се чувства полезен, зает с мисия, за която са избрали точно него, а не някого другиго.

— Не познавам и женската психология, знам, вече са ми го казвали.

— Не и аз във всеки случай — отговори Сюзи.

* * *

Леден вятър бръснеше площада пред Рокфелер Център. Кнопф седеше на пейка срещу пързалката. За него беше загадка, че има хора, които с радост се пързалят в място, по-малко от цирков манеж.

Улфорд изникна зад гърба му и седна до него.

— Напуснах колибата на Мортън веднага след като позвънихте.

— Знаете ли къде е тя?

— Не, когато пристигнах на острова, вече бяха заминали.

— И двамата ли?

— Нямам представа.

— Как така нямате представа? По дяволите, Улфорд, вие трябваше да я доведете.

— На пристана имаше локва кръв, когато акостирах.

Кнопф стисна зъби.

— Сигурен ли сте, че тя вече не е на острова?

— Не е нито в къщата, нито другаде.

— Минахте ли през селото?

— След онова, което открих, нямах желание да се бавя.

— Почистихте ли?

— Валеше сняг, нямаше какво да чистя.

— Ходихте ли у тях?

— И двата апартамента са празни. Взех предпазни мерки, вашият журналист е по-як, отколкото го мислех, разбрах го, когато бях с него в кабината на асансьора.

— А мобилните им телефони?

— Изключени са, откакто стъпиха на острова.

— Това не ми харесва.

— Дали Елиът Бруди не ни е изпреварил?

— Той е продажен, но и много страхлив, за да действа без мое нареждане.

— Не се тревожете, те вероятно се пазят.

— И така трябва.

— Може би е време да поискаме помощ.

— В никакъв случай. Някой се опитва да ни изпревари и докато не разбера кой е той, по-добре е да бъдем незабележими. Върнете се в агенцията и следете и най-малкото им движение. Те ще имат нужда от пари или от телефон.

— Ще ви се обадя веднага щом узная нещо ново, господине — каза Улфорд и стана.

Кнопф го проследи с поглед и едва след като той се отдалечи, се обади по телефона.

— Има ли нещо?

— Той се върна в хотела — отговори жената от отсрещната страна.

— Какво е правил в академията „Джулиард“?

— Шофьорът на таксито ги проследи, но като се има предвид разположението на академията, не е успял да се приближи.

— Защо не отидохте лично?

— Стилман беше на прозореца на гаража тази сутрин, възможно е да ме е видял, не исках да рискувам.

— Казахте, че шофьорът ги е проследил.

— Стилман пристигна сам в „Джулиард“, но си тръгна със Сюзи Уокър, вероятно го е чакала там.

Кнопф погледна сивото небе и въздъхна.

— Елате в Рокфелер Център, искам да чуя доклада на шофьора от самия него.

* * *

Андрю лежеше на дивана с ръце на тила. Сюзи се приближи до нощното шкафче, отвори чекмеджето и погледна Библията, която се намираше в него.

— Вярвате ли в Бог?

— Родителите ми бяха много религиозни, всяка неделя ходехме на служба в църквата. Последната, на която присъствах, беше на опелото на баща ми. А вие?

— Един месец след като бях транспортирана в Щатите, се върнах в Балтимор. Когато влязох в апартамента на Шамир, родителите му бяха там. Баща му ме погледна, не каза нищо, но когато видя ръцете ми, веднага ме попита дали ме боли. Не мога да ви кажа защо, но в онази вечер като че ли възвърнах вярата си. Попитах майка му дали мога да взема някои негови вещи, работния му комбинезон, якето му и червения шал, който винаги носеше в планината. Той му беше талисман. Всеки път, когато стигаше на някой връх, го връзваше на пикела и го гледаше как се развява на вятъра. Така се наслаждаваше на победата и възвръщаше силите си. Не го беше взел на Монблан, забравихме го, докато приготвяхме багажа. Разказах на родителите му историята, чийто край те вече знаеха, но майка му искаше отново да чуе подробностите за изкачването. По погледа й разбирах, че докато й говоря за сина й, за нея той все още е жив. После замълчах, защото нямаше повече какво да казвам. Майка му стана и се върна с чанта, пълна с дрехи на Шамир. На прага ме погали по бузата и ми подари медальона, който носела винаги на врата си. Каза ми, че много би искала, ако някой ден се върна в онази планина, да го хвърля в цепнатината, където почива Шамир. После ме помоли животът ми да бъде достоен за саможертвата на сина й. Бих искала само едно: смъртта да е продължителен сън без сънища и душата на Шамир да броди някъде и да бъде щастлива.

Андрю стана, доближи се до прозореца и изчака няколко минути, преди да заговори на свой ред.

— Тичах покрай река Хъдсън и се оказах в линейката между живота и смъртта, по-близо до смъртта, отколкото до живота. Не видях никаква светлина, не чух ангелски глас да ме вика от небесата, нищо от онова, за което ни говореше кюрето. Но видях много други неща. Днес вече не знам в какво вярвам. Вероятно в живота, в страха да не го загубя. Колкото и да е странно, не ме е страх, че мога да го пропилея. Би трябвало да ме разберете, вие също сте оцелели и се мъчите да докажете невинността на жена, която дори не сте познавали.

— Не сравнявайте вашия и моя начин на живот. Вие с вашата бутилка и аз с моята обсесия. Бих искала да имам баба, на която да доверя онова, което не казваме на родителите си, баба, която съветва и не поучава. Имам нужда да докажа невинността й, за да осмисля живота си, а не за да го разруша. Родена съм с чуждо фамилно име. Когато му дойде времето, искам да ме погребат като Сюзи Уокър и да се гордея, че съм го носила.

— Това е името на мъжа й.

— Това е името, което е избрала, моминското й име е било Маккарти. Имам ирландска кръв във вените си.

— Време е. — Андрю погледна часовника си. — Колман скоро ще се обади, дотогава да идем да хапнем нещо.

* * *

Андрю поръча сандвич, Сюзи взе само една сода. Погледът й сновеше между стенния часовник и телефона на бара.

— Ще се обади — каза Андрю и си обърса устата. Най-сетне телефонът иззвъня. Барманът подаде на Андрю слушалката.

— Искам още хиляда долара — каза Колман и в гласа му звучеше невероятна възбуда.

— Уговорката ни не беше такава — възрази Андрю. — Това, което открих, струва много повече от двестате долара, които ми предложихте.

— Не е лошо да ми кажете за какво става дума. Така ще мога да преценя.

— Липсващите ноти не образуват никаква логична последователност, нямат никакво значение.

— И затова ли искате още пари?

— Оставете ме да довърша. Хрумна ми да ги сравня с либретото на операта. Сравних изчезналите тактове с придружаващия ги текст. И вашата игра със седемте разлики веднага доби смисъл. В момента свързвам думите, оформям всяка фраза, направо е главозамайващо. Сега разбирам защо искате да разчетете този ребус. Ако това, което виждам, е вярно, ще имате огромна сензация.

Андрю се постара да не издаде обзелото го нетърпение.

— Добре, ще получиш парите. Кога ще свършиш?

— С компютъра сравняването на тактовете и текста е фасулска работа, след час ще съм написал целия текст.

— Ще бъдем при теб след двайсет минути, изпрати ми по електронната поща това, което си разчел, за да го прегледам по пътя.

— Обещавате ли да ми платите?

— Обещавам.