Марк Леви
Чувство, по-силно от страха (11)

10.

Сюзи спеше свита на килима.

Андрю отиде в кухнята, като взе със себе си книжата, които му беше дал Бен Мортън. Направи си кафе и седна на масата. Ръцете му трепереха още повече и трябваше да направи два опита, за да успее да вдигне чашата до устните си. Докато бършеше изпръсканото с кафе досие, корицата му се стори странно дебела. Внимателно я отлепи и откри два листа, написани на пишеща машина.

Мортън беше свършил повече работа, отколкото беше споделил с Андрю по време на посещението му. Репортерът беше събрал показанията на близките на Лилиан Уокър. Малцина бяха приели да говорят с него.

Учителят по пиано на Лилиан беше съобщил по телефона, че знае някои неща, които Лилиан споделила. Но предвидената среща между Бен Мортън и професор Джейкъбсън така и не се беше състояла, защото той беше починал от сърдечна криза предишната вечер.

Джеремая Фишбърн, шефът на благотворителната организация, основана от семейство Уокър, се учудваше от едно противоречие, което нито един журналист не беше забелязал. Защо Лилиан е посветила толкова време и средства на ветераните, а същевременно е излагала на риск живота на младите войници?

Една жена от обкръжението й, пожелала анонимност, беше казала на репортера, че животът на Лилиан съвсем не е бил толкова спокоен и безметежен, колкото тя искала да внуши. Въпросната дама дочула, че госпожа Уокър се договорила със своя приятелка да казва, че са били заедно, докато всъщност ходела на остров Кларкс.

Андрю записа името на острова в бележника си и продължи да чете.

Чу шума от душа, изчака малко и щом водата спря да тече, напълни чаша кафе и отиде при Сюзи в спалнята. Тя беше облякла неговата хавлия.

— Знаехте ли, че баба ви свири на пиано?

— И аз се учех на нейния роял. Казваха, че била истински виртуоз. Когато дядо ми организирал приеми, тя забавлявала гостите с изпълнения на джаз.

— Остров Кларкс говори ли ви нещо?

— А трябва ли?

Андрю отвори шкафа, взе два панталона, два топли пуловера и малък куфар.

— Ще минем у вас след малко, за да си вземете някои неща. Обличайте се.

* * *

Самолетът „Пилатус“ на компанията „Американ Ийгъл“ кацна на пистата на летище „Тикондерога“ рано следобед. В Адирондак зимата бушуваше и горите бяха отрупани с прясно навалял сняг.

— Границата с Канада не е далече — каза Андрю, когато се качиха в колата, взета под наем.

— Колко? — попита Сюзи и включи отоплението.

— Половин час — може и малко повече при това време. Струва ми се, че се задава буря.

Замислена, Сюзи се загледа в пейзажа. Задуха силен вятър, който разнасяше облаци сняг из мрачното поле, а пронизителният му вой се чуваше дори в колата. Сюзи смъкна стъклото и подаде глава навън, но после потупа Андрю по коляното, за да го накара да спре.

Колата спря встрани и Сюзи се втурна да повърне сандвича, който беше изяла на летището.

Андрю я настигна и я хвана за раменете. Когато спазмите престанаха, той й помогна да се настани и седна зад волана.

— Съжалявам, извинете — каза тя.

— Няма защо, никога не можеш да знаеш какво има в тези целофанови закуски.

— В началото — много тихо промълви Сюзи — се събуждах с мисълта, че съм сънувала кошмар, че той е станал преди мен и ще го видя в кухнята. Винаги отварях очи преди него, но се правех, че спя, очаквайки той да приготви закуската. Когато чайникът започваше да свири, знаех, че всичко е готово и само трябва да седна на масата. Мързелива съм. През първите месеци след смъртта му се обличах и вървях, без изобщо да знам къде отивам. Понякога влизах в супермаркета и бутах количката, без да купя каквото и да е. Гледах хората и им завиждах. Когато онзи, когото обичате, ви липсва, дните нямат край…

Андрю отвори прозореца и нагласи огледалото, докато търсеше думите си.

— Когато излязох от болницата — промълви той най-сетне, — всеки следобед стоях под прозореца на Валери. С часове седях на една пейка и гледах вратата на блока й.

— А тя никога ли не ви видя?

— Не, вече се беше изнесла. Страшен отбор сме ние двамата, нали!

Сюзи мълчеше, загледана в наближаващата буря. На един завой колата подскочи. Андрю вдигна крак от педала, но фордът продължи да се плъзга и в крайна сметка се блъсна в една преспа и спря.

— Каква готина пързалка! — разсмя се той.

— Да не сте пили?

— Съвсем мъничко в самолета, ама наистина съвсем малко.

— Веднага спрете мотора.

И тъй като Андрю не се подчиняваше, тя започна да го удря с юмруци по ръцете и гърдите. Андрю хвана дланите й и я застави да прекрати.

— Шамир е мъртъв, Валери ме изостави, и двамата сме сами и нищо не можем да направим, успокойте се! Ако искате, ще ви отстъпя кормилото, но дори и да не бях пил, нямаше начин да се справя с тази поледица.

Сюзи се освободи от ръцете му и се обърна към стъклото.

Андрю подкара колата. Поривите на вятъра се бяха усилили и люлееха форда. С идването на нощта видимостта намаляваше. Преминаха през някакво мижаво градче и Андрю се запита що за нещастници живеят в него. Внезапно забеляза ярката табела на заведение от веригата „Дикси Ли“ и веднага спря на паркинга.

— Стига за днес — каза той и изключи мотора.

В ресторанта, чиято мебелировка напомняше картините на Хопър^[1], имаше само двама клиенти. Сюзи и Андрю седнаха в едно сепаре. Той поръча палачинки, а тя бутна менюто, без нищо да избере.

— Трябва да хапнете нещо.

— Не съм гладна.

— Мислили ли сте някога, че баба ви може и да е била виновна?

— Никога.

— Не казвам, че е, но да разследваш нещо с предварително съставено мнение, обикновено води до самозаблуждение.

Някакъв шофьор на камион, седнал на бара, оглеждаше Сюзи доста нахално. Андрю го погледна ядосано.

— Не се правете на каубой — каза Сюзи.

— Дразни ме.

Сюзи стана и отиде при шофьора.

— Искате ли да дойдете при нас? Сам сте в кабината по цял ден, сам вечеряте, имате нужда от компания — каза тя без никаква ирония в гласа си.

Мъжът бе слисан.

— Ще ви помоля само да престанете да зяпате циците ми, защото приятелят ми се нервира, пък и на жена ви няма да хареса — добави тя и докосна халката на шофьора.

Мъжът бързо плати сметката и излезе.

Сюзи се върна и седна срещу Андрю.

— Мъжете просто нямат подходящ речник.

— Отсреща има мотел, по-добре да пренощуваме там — предложи Андрю.

— Има и бар, нали? — Сюзи погледна през прозореца. — Смятате да се настаните там, щом заспя.

— Възможно е, какво ви засяга?

— Не ме засяга. Но като видя как треперят ръцете ви, се отвращавам, това е.

Сервитьорката донесе чинията на Андрю. Той я постави в средата на масата.

— Ако хапнете нещо, няма да пия тази вечер.

Сюзи погледна Андрю, взе вилицата, сряза купчината палачинки на две равни части и поля порцията си с кленов сироп.

— Шрун Лейк е на трийсет мили оттук — каза тя. — Какво ще правим, като стигнем там?

— Нямам представа, утре ще видим.

 

 

Към края на вечерята Андрю се измъкна под предлог, че отива в тоалетната. Щом се отдалечи, Сюзи взе телефона си.

— Къде изчезнахте, от два дни ви търся?

— Разхождам се — отговори Сюзи.

— Има ли някакъв проблем?

— Чували ли сте за някакъв остров, който баба ми посещавала от време на време?

Кнопф не отговори.

— Това означава да, така ли?

— В никакъв случай не ходете там.

— Има ли и други неща, които сте скрили от мен?

— Само онова, което може да ви навреди.

— И какво може да ми навреди, Кнопф?

— Може да загубите илюзиите си. Живели сте с тях през цялото си детство, но не мога да ви укоря, защото бяхте толкова самотна…

— Май се опитвате да ми кажете нещо.

— Лилиан беше вашата героиня, пренаписвахте живота й според бълнуванията на майка ви, но съжалявам, Сюзи, тя не беше жената, която си представяте.

— След като вече съм пораснала, можете да ми кажете истината, Кнопф.

— Лилиан изневеряваше на дядо ви.

— Той знаеше ли го?

— Разбира се, че го знаеше, но затваряше очи. Обичаше я твърде много и не искаше да я загуби.

— Не ви вярвам.

— Не е нужно. Все едно, скоро сама ще откриете истината, защото предполагам, че вече сте на път за езерото.

Сюзи на свой ред замълча.

— Когато пристигнете в Шрун, идете при собственика на селската бакалия. Тя е само една. Какво ще последва, е ваша работа, но още веднъж от цялото си сърце ви моля да се върнете обратно.

— И защо?

— Защото сте по крехка, отколкото си мислите, и сте се вкопчили в някакви илюзии.

— Кой е бил любовникът й? — попита Сюзи, стискайки зъби.

Кнопф затвори, без да отговори.

Облегнат на апарата за цигари, Андрю изчака Сюзи да прибере телефона в джоба си и се върна на масата.

* * *

Кнопф сложи слушалката на мястото й и кръстоса ръце зад тила си.

— Кога ще можем да спим спокойно цяла нощ, без някой да ни безпокои? — попита приятелят му.

— Спи, Стен, късно е.

— И да те оставя сам с безсънието ти? Ако можеше да се видиш на какво приличаш! Какво толкова те тревожи?

— Нищо, уморен съм.

— Тя ли беше?

— Да.

— Яд ли те е?

— Вече не знам, понякога да, понякога не.

— Какво не знаеш? — попита Стен и улови Кнопф за ръката.

— Къде е истината.

— Това семейство ти пречи да живееш, откакто те познавам, а скоро ще отпразнуваме четирийсет години съвместен живот. Каквато и да е развръзката, ако всичко това свърши, ще бъда безкрайно щастлив.

— Обещах да я пазя и това отрови живота ни.

— Обещал си го, защото си бил млад и влюбен в сенатора. А също така и защото нямаме деца и реши да играеш роля, която не ти подхожда. Колко пъти те предупредих? Не можеш да продължаваш с тази двойна игра. В крайна сметка ще ти видят сметката.

— На моите години това едва ли има значение. И не говори глупости. Възхищавах се от Уокър, защото беше за мен нещо като учител.

— Беше много повече. Да загася ли лампата? — попита Стенли.

* * *

— Надявам се, че не се забавих много? — попита Андрю и седна на масата.

— Не, гледах как пада снегът. Той е като огъня, никога не ме отегчава.

Сервитьорката дойде да напълни чашите им. Андрю погледна баджа на престилката, на който беше написано името й.

— Кажете, Анита, добър ли е мотелът отсреща?

Анита беше на шейсетина години, имаше изкуствени мигли като на кукла, устата й беше очертана с дебел пласт ярко червило, а ружът на скулите й само подчертаваше бръчките, оставени от скуката на един живот, прекаран в сервиране на безвкусна храна в крайпътен ресторант в най-северната част на щата.

— От Ню Йорк ли идвате? — попита тя, дъвчейки дъвката си. — Ходила съм веднъж. Таймс Скуеър и Бродуей са голяма работа, още ги помня. Вървяхме, вървяхме, заболя ме вратът да зяпам небостъргачите. Колко жалко за кулите, добре, че ги посетих, направо сърцето ми се къса, като се сетя за тях. Трябва да си голяма гадина, за да направиш такова нещо.

— Да, така е — отговори Андрю.

— Когато пречукаха онзи мръсник, плакахме от радост. Представям си какъв купон е било на Бродуей…

— Сигурно… — въздъхна Андрю. — Не бях в града по това време.

— Жалко, че сте го пропуснали. С мъжа ми се зарекохме пак да отидем за седемдесетгодишнината ми. Е, няма да е утре, има още доста време.

— А как е мотелът, Анита?

— Чисто е и това вече е нещо. За сватбено пътешествие с такова хубаво момиче не е като Копакабана — добави сервитьорката с писклив глас. — Има един „Холидей Ин“, малко по-шик, на двайсет мили оттук, но не бих тръгнала по това време. Все едно, когато хората се обичат, нужна им е само една свястна възглавница. Да ви сервирам ли още нещо, кухнята скоро ще затвори?

Андрю й протегна банкнота от двайсет долара, като благодари за деликатността й — тя прие комплимента съвсем сериозно — и й каза да не му връща рестото.

— Кажете на съдържателя, че аз ви пращам, ще ви направи намаление. И поискайте стая отзад, защото иначе ще ви събудят камионите, които паркират тук рано сутринта. Много са и шумът е ужасен.

 

 

Андрю и Сюзи пресякоха улицата. Андрю поиска две стаи, но Сюзи го прекъсна: една била достатъчна.

Широко легло, изтъркан мокет, вехт фотьойл, масичка от 70-те години и телевизор от същата епоха — такава беше мебелировката на стаята, разположена на първия етаж на безличния мотел.

Банята също не впечатляваше, но поне имаше топла вода.

Андрю взе завивка от шкафа и една възглавница от леглото и приготви място за спане под прозореца. После се настани на леглото и остави нощната лампа запалена, докато Сюзи се къпеше. Тя излезе с пешкир на кръста и голи гърди и се сгуши до него.

— Не правете това — каза Андрю.

— Още нищо не съм направила.

— От много отдавна не съм виждал гола жена.

— Е, как е, има ли ефект?

Ръката й бавно се движеше, стискайки члена му, но неговото гърло беше така свито, че не можеше да каже нито дума. Тя продължи, докато той свърши. Андрю пожела на свой ред да й достави удоволствие и се обърна, за да целуне гърдите и, но тя нежно го отблъсна и угаси лампата.

— Не мога — прошепна тя. — Още не.

После се притисна до него и затвори очи.

Андрю лежеше по гръб, вперил поглед в тавана, и не смееше да диша. Влагата между краката му беше неприятна. Чувстваше се виновен, беше извършил нещо грешно, не бе успял да устои, и сега, когато възбудата беше отминала, той се усещаше омърсен.

Дишането на Сюзи стана по-равномерно. Андрю се доближи до барчето в шкафа под телевизора. Отвори го, огледа с неудържимо желание бутилките с алкохол, но бързо го затвори.

Отиде в банята и застана до прозореца. Снежната буря бушуваше над равнината, която се простираше отвъд невидимата линия на хоризонта. Ръждясал ветрогенератор се въртеше, стенейки, покривът на гаража скърцаше под напора на вятъра, а сред полето едно тъжно плашило, напомнящо мършав танцьор, сякаш искаше да направи невероятен арабеск.

Ню Йорк беше далеч — помисли Андрю, — но тук, в това забутано място, Америка от неговото детство продължаваше съществуването си и той пожела да види дори само за миг лицето на баща си, което винаги му вдъхваше увереност.

Когато се върна в стаята, Сюзи беше изоставила леглото и продължаваше нощта си на пода.

* * *

В „Дикси Ли“ всичко беше по-различно от предишната вечер. Невероятна глъчка изпълваше залата, всички места бяха заети. Анита тичаше от маса на маса с ръце, натоварени с чинии, които раздаваше със сръчността на циркова артистка.

Тя намигна на Андрю и му посочи малка масичка, която двама шофьори се канеха да освободят.

Сюзи и Андрю седнаха.

— Е, как е, добре ли спаха гълъбчетата? Страшен вятър имаше тази нощ, сутринта шосето беше съвсем бяло, ама снегът се разтопи. Но беше натрупал около един фут. Да ви сервирам ли хамбургери? Шегувам се. Снощи поръчахте палачинка, така че…

— Две кафета и два омлета, за мен без шунка — отговори Сюзи.

— О, принцесата можела да говори. Вчера си помислих, че сте няма. Два омлета, единият без шунка — извика Анита, насочвайки се към тезгяха.

— Господи, нима има мъж, който спи с нея в едно легло! — въздъхна Сюзи.

— Намирам, че е симпатична, навремето сигурно е била хубавичка.

— Бродуей е голяма работа! — изписка Сюзи, като се преструваше, че дъвче дъвка.

— Израснах в подобно градче — рече Андрю. — Тукашните хора са по-великодушни от съседите ми в Ню Йорк.

— Сменете си квартала.

— Мога ли да знам на какво се дължи прекрасното ви настроение?

— Лошо спах, пък и не обичам шума, когато стомахът ми е празен.

— Снощи…

— Снощи си беше за снощи и не желая да говорим за това.

Анита им донесе закуската.

— Какво ви води тук? — попита тя, докато сервираше.

— Заслужена почивка — отговори Андрю. — Решихме да посетим Адирондак.

— Идете в резервата Тъпър Лейк. Сезонът не е подходящ, но дори и през зимата гледката е прекрасна.

— Да, ще отидем непременно в Тъпър Лейк — каза Андрю.

— Разгледайте и Музея по естествена история, струва си отклонението.

Сюзи не издържаше. Поиска сметката от Анита, която разбра, че присъствието й е нежелано. Тя надраска нещо на бележника си, откъсна листчето и го подаде на Сюзи.

— Обслужването е включено — каза тя и високомерно се отдалечи.

* * *

След половин часа двамата стигнаха в селото.

Андрю спря колата на главната улица.

— Паркирайте пред бакалията — каза Сюзи.

— А после?

— В тези градчета бакалите са важни хора, знам за какво говоря.

Бакалията приличаше на покрит пазар. От двете страни на входа имаше каси със зеленчуци и бурета с туршии, в средата бяха подредени домакински уреди, а в дъното се продаваше железария. При „Бруди и синове“ можеше да се намери всичко, освен някакъв белег на съвременност. Сюзи попита мъжа на касата дали може да говори със собственика.

— Пред вас е — отговори Дилън Бруди, който беше около трийсетгодишен.

— Човекът, когото търся, е по-възрастен от вас.

— Джак е в Афганистан, Джейсън — в Ирак, надявам се, че не носите лоши вести.

— Не, той е от поколението преди вас. Не нося лоши новини.

— Баща ми се занимава със сметките в задното помещение, сега не е удобно да го разсейвате.

Сюзи премина през магазина и почука на вратата, Андрю я последва.

— Остави ме на мира, Дилън, още не съм свършил.

Сюзи влезе първа. Елиът Бруди беше дребен човек с лице с изсечени черти. Той вдигна глава от дебелата счетоводна книга и погледна неочакваната посетителка, като смръщи вежди. Намести очилата на носа си и отново заби нос в сметките.

— Ако сте дошли да ми продавате нещо, губите си времето. Правя инвентаризация, защото моят глупав син още не се е научил да контролира доставките.

Сюзи извади от джоба си фотография и я постави пред него.

— Познавате ли тази жена?

Бакалинът се взря в избелялата снимка. Изучи я внимателно и впери поглед в Сюзи. После стана и доближи черно-бялото лице на Лилиан Уокър до бледото лице на внучката й.

— По дяволите, страшно приличате на нея! — каза старият бакалин. — Толкова време мина! Обаче нещо не ми е ясно… Много сте млада да й бъдете дъщеря.

— Лилиан е баба ми, познавали сте я, нали?

— Затворете вратата и седнете. Всъщност не, по-добре да отидем някъде другаде.

Взе палтото си от закачалката и отвори вратичка, която водеше към запустялото място зад бакалницата.

— Тук идвам да пуша тайно — призна Елиът и повдигна капака на едно ведро. Извади пакет цигари и предложи на двамата си посетители, после пъхна една в устата и драсна клечка кибрит. — След това ще отидем да пием кафе.

Сюзи видимо беше напрегната. Андрю сложи ръка на рамото й и с поглед й внуши да не издава вълнението си.

— В селото наричаха баба ви Мата Хари.

— Защо?

— Всички се сещаха за какво идва тука. Отначало хората мърмореха, но баба ви умееше да общува с всички. Беше любезна и щедра. В крайна сметка нашенци си затвориха очите и започнаха да я ценят заради онова, което е.

— Затвориха си очите за какво? — попита Сюзи с треперещ глас.

— Няма голямо значение, минали работи. Важно е това, което ви остави. Подозирах, че един ден някой ще дойде, толкова пари беше похарчила, но очаквах дъщеря й.

— Баба ми е оставила нещо за мен във вашия магазин?

Елиът Бруди прихна.

— Не, нямаше да мога да го побера.

— Да поберете какво?

— Хайде, елате с мен — рече Елиът и извади връзка ключове от джоба си.

Тръгна към един пикап, паркиран наблизо.

— Ще се сместим и тримата отпред — каза той и отвори вратата. — Качвайте се.

Кожата на седалките беше набръчкана като лицето на Елиът. Вътре миришеше на бензин. Моторът се закашля и започна да мърка. Елиът запали, пикапът подскочи и потегли.

Пред витрината на магазина бакалинът натисна клаксона и направи знак на сина си, който го изгледа учудено. Като изминаха три километра, пикапът зави по черен път и спря до малък пристан…

— Почти пристигнахме — каза бакалинът и слезе.

Отиде до края на пристана и покани Сюзи и Андрю да се качат в лодката, която беше привързана с въже. Плю на ръцете си, преди да завърти манивелата на стар двутактов мотор, прикрепен отзад на лодката. Не успя и опита още два пъти. Андрю пожела да му помогне, но Елиът го изгледа възмутено.

 

 

Лодката очертаваше по езерото бързо чезнеща следа и се носеше към малък горист остров, който напомняше шлеп, заседнал в пясъчен насип.

— Къде отиваме? — попита Сюзи.

Елиът Бруди се усмихна:

— В миналото, на среща с баба ви.

Лодката обиколи острова и спря на малък кей. Елиът изключи мотора, скочи на земята. В ръката си държеше въже, с което привърза лодката. Личеше си, че тази работа му е привична. Сюзи и Андрю го последваха.

Поеха по пътека, която криволичеше из гората. Внезапно на сивото, предвещаващо буря небе се появи сив каменен комин, сив като изсъхнала пръст.

— Оттук! — извика Елиът, когато стигна до кръстовището, пред което се издигаше градинска барака. — Право напред има хубав малък плаж. Баба ви много обичаше да се разхожда там на залез-слънце, но сега сезонът не е подходящ. Още няколко крачки и пристигаме — добави бакалинът.

Зад една ограда от сребърни борове Андрю и Сюзи откриха заспала къща.

— Това е хижата на баба ви — заяви Елиът Бруди. — Целият остров беше неин, а сега, предполагам, принадлежи на вас.

— Нищо не разбирам — каза Сюзи.

— Навремето северно от селото имаше малко летище. Два пъти месечно в петък на него кацаше малък самолет „Пайпър-Чероки“: Баба ви пътуваше с него, прекарваше уикенда тук и си тръгваше в понеделник. Баща ми поддържаше къщата, аз бях шестнайсетгодишен и му помагах. Хижата не е обитавана от края на лятото на 1966-а година. Една година след изчезването на баба ви мъжът й дойде при нас. Никога не го бяхме виждали, ясно защо. Та той каза, че искал къщата да остане в семейството. Тя била единственото имущество на жена му, което държавата не конфискувала. Обясни, че нотариалният акт бил на името на някаква компания и не могли да я отнемат. Накратко, това не ни засягаше, нещата и без това бяха доста тъжни и съмнителни, затова не зададохме никакви въпроси. Всеки месец получавахме определена сума, за да поддържаме хижата и да почистваме гората. Когато баща ми почина, аз продължих.

— Без заплащане ли? — попита Андрю.

— Не, вноските продължиха и дори се увеличаваха с течение на времето. Къщата се поддържа безупречно. Не казвам, че няма да намерите никакъв прах, но аз и синовете ми се стараем, макар че сега, когато двамата са войници, да е малко по-трудно. Всичко работи, бойлерът беше сменен миналата година, покривът е ремонтиран, комините теглят, газовата цистерна е пълна. Едно почистване и къщата ще бъде като нова. Вие сте у дома си, госпожице, след като такава е била волята на дядо ви — завърши Елиът и подаде ключа на Сюзи.

Тя дълго оглежда постройката. Изкачи стълбите и пъхна ключа в ключалката.

— Ще ви помогна — приближи се Елиът, — тази врата е капризна. Трябва да си й свикнал.

Вратата се разтвори и те влязоха в обширен салон: мебелите бяха покрити с бели калъфи.

Елиът бутна капаците и в помещението нахлу светлина. Над голямата камина Сюзи видя портрет на баба си, която сякаш й се усмихваше.

— Колко много приличате на нея! Очите, погледът, усмивката са съвсем същите.

Сюзи се приближи до картината, видимо развълнувана. Издигна се на пръсти и погали долната част на платното с нежност и тъга. Обърна се и огледа салона.

— Искате ли да махна калъфите от мебелите?

— Не, искам да видя и горния етаж.

— Почакайте малко — каза бакалинът и отново излезе от къщата.

Чу се шум от мотор и крушките на полилея първо започнаха да мигат, а после светнаха.

Елиът се върна при тях.

— Има дизелов генератор за тока. Малко е шумно, но се свиква. Намира се в колибата на градинаря. Пускам го всеки месец, резервоарът е пълен. Напрежението е нормално, но не използвайте всички електроуреди едновременно. Включих и бойлера, ще имате топла вода след час. Банята и спалнята са на горния етаж, елате с мен.

Стълбата миришеше на кленова смола, а перилата леко се клатеха при допир. Когато стигна на последното стъпало, Сюзи се поколеба да отвори вратата пред себе си.

Андрю се обърна и направи знак на Елиът да слезе с него долу.

Сюзи не забеляза отсъствието им, завъртя топката на вратата и влезе в спалнята на Лилиан.

 

 

Тук нямаше калъфи върху мебелите. Стаята изглеждаше така, сякаш обитателите щяха да се върнат още същата вечер. Плетена индианска покривка на червени и зелени шарки беше метната върху широкото легло, две големи възглавници чакаха някой да положи глава на тях. Между два квадратни прозореца, зад които се виеха клоните на асма, имаше бюро и стол от брезово дърво. Подът от чамови дъски беше покрит с дебел апалачки^[2] килим, а вдясно се издигаше камина от камък с огнище, почерняло от дългите зимни вечери.

Сюзи отвори чекмеджето на скрина. Дрехите на Лилиан бяха старателно подредени и покрити с копринена хартия. Тя я повдигна, разгъна един шал, метна го на раменете си и отиде в банята да се огледа. Приближи се до емайлирания умивалник. На етажерката над него видя чаша с две четки за зъби и две шишенца, допрени едно до друго. Едното беше с женски парфюм, другото с мъжки. Тя ги помириса, затвори ги и излезе от банята.

Когато отново се озова в салона, Андрю сваляше калъфите от мебелите.

— Къде е Бруди?

— Отиде си. Предположи, че ще прекараме тук нощта. Синът му ще остави каса с провизии на пристана следобед. Сайвантът е пълен с дърва, каза ми той, ще отида след малко да донеса. После, ако желаете, ще разгледаме къщата.

— Не мога да свикна с тази мисъл.

— Че сте наследница на толкова хубав имот?

— Че баба ми е имала любовник.

— Може би това са само селски клюки.

— Намерих горе шишенце с парфюм, който не беше парфюмът на дядо ми.

 

 

Вратата се отвори и Елиът Бруди се появи отново.

— Забравих да ви оставя телефонния си номер. Ако имате нужда, от каквото и да е, обадете се.

— Господин Бруди кой беше любовникът на баба ми? — попита Сюзи.

— Никой не го виждаше, идваше в петък вечер след баба ви, когато всичко вече беше затворено, и си тръгваше в неделя. Носехме провизиите, преди да дойде, а през уикенда ни беше забранено да се приближаваме до острова. Баща ми не би си позволил да наруши тази заповед, баба ви беше непреклонна в това отношение.

Андрю пристъпи към Бруди.

— Не се съмнявам, че баща ви е спазвал нареждането, но едно шестнайсетгодишно момче не може да устои на изкушението да пренебрегне забраната.

Бруди сведе очи и се закашля.

— Трябва да знам — продължи Сюзи, — вие сам казахте, че това са минали работи. Какво значение могат да имат сега?

— Поддържам тази къща от четирийсет години, плащат ми редовно всеки месец, за разлика от много други клиенти. Не искам да имам неприятности.

— Какъв вид неприятности?

— Дядо ви беше поискал от баща ми да се закълне, че никога няма да каже нищо за личния живот на госпожа Уокър. Ако някой случайно научел нещо, островът щял да бъде продаден, а плащанията — преустановени.

Андрю бръкна в джоба на панталона си и извади пет банкноти по двайсет долара.

— Имам два въпроса, господин Бруди. Първият е: кой внася парите всеки месец?

— Нищо не ме задължава да ви отговоря, но ще го направя, защото съм почтен човек — каза Бруди и взе банкнотите от ръката на Андрю. — Плащат ми четири хиляди долара, разумно възнаграждение за работата, която върша. Вноските се правят от някаква компания, не знам нищо, освен името й, което фигурира на банковите извлечения.

— Как се казва?

— „Брюсуотър Норвиджън Инкорпорейтид“.

— А ето и втория въпрос: кой беше мъжът, с когото Лилиан Уокър прекарваше почивните дни?

— Бяхме юноши. През лятото баба ви обичаше да се къпе с него. Беше истинска красавица. От време на време плувахме до острова и се криехме в гората над заливчето. По онова време още не беше известен. Виждал съм го само два пъти, кълна се. Много по-късно разбрах кой е.

— Дрън-дрън… — въздъхна Сюзи. — И кой беше той?

— Странно, и баба ви говореше така, когато беше нетърпелива. Беше много богат и много влиятелен мъж — продължи Елиът, — когото не бихте желали да превърнете в свой враг. Но дядо ви и той не бяха съперници само заради баба ви. По ирония на съдбата съпругата на сенатора демократ имаше връзка с виден републиканец. Обаче това е минало и нека си остане там. Защо ли ви разказвам тези неща?

Сюзи се приближи до бакалина и го хвана за ръката.

— Тези семейни тайни ми принадлежат. Освен това отсега нататък аз ще ви плащам за поддръжката на имота. Ето защо, господин Бруди, приемете молбата ми като първо нареждане на работодателка, която е толкова взискателна и упорита, колкото баба ми. Кажете ми какво точно знаете.

Бруди се поколеба за миг.

— Придружете ме до лодката, трябва да си вървя.

И докато се спускаха по пътя за пристана, Елиът Бруди отново заприказва.

— Трябва да ви кажа нещо, което споделих с дядо ви, когато той дойде. Баба ви и любовникът й се разделиха на този остров. Бяхме тук, аз и приятелите ми, в деня, когато се скараха, бяхме се скрили ей зад онези дървета. Не знаехме каква беше причината за кавгата, не говореха достатъчно високо, та да ги чуем от нашето място. Но когато започнаха да крещят, все едно бяхме на първия ред в театъра. Никога не бях чувал толкова обидни думи… макар че вече знаех доста. Тя го нарече мръсник, мухльо… и още какво ли не, не смея да ги повторя пред вас. Каза му, че повече никога няма да го види, че ще стигне до края на всяка цена със или без него. Той се ядоса и я зашлеви няколко пъти. И само как я цапардоса! Дори с приятелите ми помислихме дали да не се намесим. Никой не трябва да бие жена. Но когато тя падна на пясъка, той се успокои. Прибра си нещата, качи се на лодката и я заряза.

— А тя, тя какво направи? — настоя Сюзи.

— Кълна се, госпожице, ако моят баща ми беше отлепил само един такъв шамар, щях да цивря цяла нощ. А баба ви — нищо, нито сълза! Умирахме от желание да й се притечем на помощ, но ни беше страх. Остана за момент на колене, после стана, пое по пътеката и влезе в къщата. На другия ден дойдох тайно да видя как е, но тя беше заминала. Повече не я видях.

— И кой беше този джентълмен? — попита Андрю.

— Ожени се по-късно и ставаше все по влиятелен, докато не стигна най-висшите сфери на властта, но чак след много години. Край, повече нищо няма да кажа. Оставям ви — каза Елиът Бруди и скочи в лодката. — Когато синът ми дойде да ви донесе провизии, не го разпитвайте, той нищо не знае за всичко това. Никога не съм го споделял с него, пък и с никого. Възползвайте се от престоя си тук, мястото е спокойно и прекрасно.

Скоро лодката на Бруди беше само точка на хоризонта. Сюзи и Андрю се спогледаха потресени.

— Толкова информация и толкова възможни писти! Няма да ни е лесно — каза Андрю.

— Защо дядо ми толкова е искал да запази това място? Би трябвало да го ненавижда!

— Не смятах да започнем оттук, но това е въпрос, който заслужава внимание. Оставам на вас да изясните тази семейна тайна. Интересува ме компанията, която плаща такова добро възнаграждение на някакъв бакалин, който не ни каза всичко. Също така бих искал да зная какво е имала предвид баба ви, когато е казала, че ще стигне до края със или без него.

— Какво ли означава „най-висшите сфери на властта“, за които говореше Бруди?

— Не знам — отговори Андрю.

 

 

Разделиха се на мястото, където пътят се раздвояваше. Андрю влезе в сайванта, а Сюзи премина през редицата борове, за да се прибере в къщата. В един ъгъл забеляза пиано, покрито с плат. Махна го, вдигна капака и постави ръце на клавиатурата.

Андрю се върна с наръч дърва в ръце.

— Ще изсвирите ли нещо? — попита той. — Тишината в това място е потискаща.

Сюзи вдигна ръце и се усмихна тъжно, посочвайки с поглед отрязаните си пръсти. Андрю сложи дървата до камината и седна до нея. Изсвири няколко ноти с дясната си ръка и я побутна приятелски с лакът. Тя се поколеба и подбра два-три акорда, акомпанирайки мелодията, избрана от Андрю.

— Виждате ли как се допълваме — каза той и ускори темпото.

После всеки се върна към своите занимания. Андрю донесе още дърва, защото чувстваше нужда да прави нещо. Като че ли тази работа му помагаше да опразни мозъка си. Сюзи преглеждаше чекмеджетата и шкафовете.

— Губите си времето. Нали знаете, че тази къща вероятно е претършувана от мазето до тавана — каза Андрю и се наведе под плочата на камината.

Дръпна веригата, която отваряше комина. Показа се къс сиво небе и се посипаха сажди.

— Да не си играете на Дядо Коледа? — попита го Сюзи, като видя, че пъха глава в отвора на комина.

— Ще ми донесете ли фенерчето, което е в чантата ми?

Сюзи го донесе.

— Има ли нещо?

— Нещо странно.

Камината беше доста голяма и Сюзи също се побра в нея.

— Погледнете! — каза Андрю и насочи светлинния лъч. — Коминът е покрит със сажди, хоросанът между тухлите е черен навсякъде, освен на това място над главата ми. Вероятно има инструменти в сайванта, елате с мен.

Сюзи потрепери от студ, когато излезе пред къщата. Андрю свали дрехата си и я наметна.

— Много студено стана — каза той.

И докато вървяха към бараката на градинаря, чуха в далечината шум от мотор.

— Вероятно е синът на Бруди. Носи ни нещо за вечеря. Тъкмо навреме, умирам от глад. Потърсете голяма отвертка и чук. Аз ще отида да взема храната и се връщам.

 

 

Сюзи видя как Андрю се отдалечава и след това влезе в бараката.

Като отвори вратата, бутна лопатата, мотиката и вилата, които с грохот паднаха на пода. Наведе се да ги вдигне и много трудно ги опря до стената. Над една маса забеляза различни размери триони и много инструменти, окачени на стената. Колеба се дълго и взе едно длето, чукче и дълга желязна пила.

Излезе от сайванта. Вечерният вятър огъваше клоните на брезите. Сюзи погледна машинално часовника си и се разтревожи. Андрю вече трябваше да се е върнал. Помисли си, че не е устоял на изкушението да разпита сина на бакалина. Сюзи нямаше желание да ходи чак до пристана, но реши, че Андрю има може би нужда от помощ, за да пренесе провизиите. Отиде до къщата, остави инструментите пред вратата и пое по пътеката с ръце в джобовете.

Когато стигна до кея, чу плискане на вода, което ставаше все по-силно. Ускори крачка и рязко спря, тъй като долови приглушени викове. Едър мъж беше клекнал на края на пристана, а ръцете му бяха потопени във водата на езерото. Внезапно Сюзи видя посинялото лице на Андрю, което мъжът яростно потопи отново във водата.

Тя не се уплаши, само й се стори, че времето забавя хода си, поради което тя знае точно какво ще направи и как ще координира движенията си. Главата на Андрю се появи отново за кратко, Сюзи се затича. Преди мъжът да забележи присъствието й, тя грабна револвера от джоба на дрехата на Андрю, освободи предпазителя и стреля два пъти от упор.

Първият куршум уцели мъжа под плешката. Той нададе вик и се изправи, но вторият го улучи в тила, раздроби прешлен и разкъса артерията. Мъжът се строполи с лице към земята в локва кръв, която потече към езерото.

Сюзи изпусна револвера и се втурна към Андрю, който с мъка се опитваше да изплува. Легна, за да му помогне. Андрю успя да се залови за една халка и с последни сили изпълзя на брега.

— Тихо… — каза тя, като го разтриваше. — Вече всичко е наред, дишай, не мисли за нищо друго, само дишай — прошепна тя и го погали по бузата.

Андрю се обърна на една страна, закашля се и повърна погълнатата вода. Сюзи съблече палтото му и го наметна.

Андрю я отблъсна и клекна до трупа на нападателя си, като хвана главата си с ръце. Сюзи стоеше зад него и мълчеше.

— Помислих, че е синът на Бруди. Дори му помогнах да акостира. Когато видях, че не е той, не се разтревожих. Той скочи на пристана и преди да успея да кажа нещо, ме хвана за гърлото и се опита да ме удуши, а после ме бутна в езерото…

— И дойдох аз — каза Сюзи и погледна трупа.

— Ще вземем неговата моторница да извикаме ченгетата — предложи зъзнещият Андрю.

— Най-напред ще се преоблечете, защото иначе ще умрете от студ. После ще му мислим.

Тя помогна на Андрю да стане и да изкатери пътеката.

Щом влязоха в къщата, тя му нареди да се качи горе и го последва в спалнята.

— Съблечете се — каза тя и влезе в банята…

Андрю чу шум от вода. Сюзи се върна с голяма кърпа.

— Грапава е като дъска, но е по-добре от нищо. Идете веднага да вземете душ, иначе ще хванете пневмония.

Андрю взе кърпата и послушно влезе в банята.

Мина време, докато тялото му се стопли, но водата, която се стичаше по лицето му, не можеше да прогони образа на окървавения мъж, който лежеше на пристана.

Андрю затвори крана и уви кърпата около кръста си. Погледна се в огледалото над мивката и машинално отвори аптечката. Намери четка, бръснач и сапун в черна китайска кутийка. Намокри четката, сапуниса брадата си и за миг се поколеба, преди да започне да се бръсне.

Постепенно се появи предишното му лице.

Когато излезе от банята, намери на леглото си ленен панталон, риза и вълнена жилетка. Облече се и отиде при Сюзи в дневната.

— На кого са тези дрехи?

— Не и на баба ми. Поне сега знам, че любовникът й е имал същото телосложение.

Сюзи се приближи и докосна бузата на Андрю.

— Струва ми се, че съм с друг мъж.

— Предишният повече ли ви харесваше? — попита Андрю и отблъсна ръката й.

— И двамата си ги бива — отговори Сюзи.

— Трябва да тръгваме.

— Никъде няма да ходим.

— Наистина не сте наред.

— Това комплимент ли е?

— Току-що убихте човек и все едно нищо не се е случило.

— Загубих способността да се вълнувам в деня, когато Шамир се самоуби, за да ми спаси живота. Да, убих човек, ужасно е, но той щеше да ви удави, нали, да не би да искате да го оплаквам?

— Може би. Или поне да имате угризения, лично на мен ми се повдига.

— Добре де, откачена съм, напълно откачена и винаги съм била такава! Вас какво ви засяга? Искате да разкажете всичко на ченгетата, вървете, ето вратата! — изкрещя Сюзи.

— Късно е да прекосим езерото, тъмно е — отговори спокойно Андрю, гледайки през прозореца. — Мобилният е в джоба ми, ще им се обадя.

— Вече опитах, няма сигнал, а телефонът в антрето е изключен.

Андрю седна на стола, лицето му беше мъртвешки бледо. Щом затвореше очи, виждаше сцената на пристана.

Сюзи коленичи пред него и сложи глава в скута му.

— Бих искала да се върна назад и никога да не съм стъпвала на този шибан остров.

Ръцете й трепереха. Андрю не можеше да откъсне поглед от тях.

Мълчаха дълго. Сюзи потрепери и Андрю я погали по косата.

— Защо Бруди дойде да ни остави телефонния си номер, след като няма начин да се обадим?

— За да нямаме никакви подозрения. След като замина с лодката си, той ни остави напълно отрязани от света.

— Подозирате го, че е организирал покушението.

— Кой друг знаеше, че сме тук? — попита Андрю, стана и се приближи до камината.

— Имате ли някакви вести от приятелката, която ви е отстъпила апартамента си на Мортън Стрийт?

— Защо ме питате?

— Защото, ако не бяхте положили толкова усилия, за да ме накарате да се заинтересувам от вас, щях да помисля, че ме смятате за идиот.

— Никакви усилия не съм полагала.

— Още една лъжа и си тръгвам за Ню Йорк — ядоса се Андрю.

— И добре ще направите, нямам право да ви излагам на опасност.

— Така е, нямахте право! Та за приятелката, отдавна ли я познавате?

Сюзи не отговори.

— Веднъж вече ми се случи да ме манипулират, платих сметката и тя беше над възможностите ми. И никога няма да мога да забравя какво се случи тази вечер. Когато вчера ви видях да телефонирате веднага щом се отдалечих, бях решил да ви изоставя.

— И си променихте мнението?

— Не знам дали баба ви е предавала документи на Изток, но сега вече съм сигурен, че някой е готов на всичко, за да ви попречи да узнаете истината.

— Кнопф ме предупреди, каква глупачка съм!

— Може би не само баба ви е била предателка. И ако нейният или нейните помощници са успели да се измъкнат, нищо няма да ги спре, за да запазят анонимността си. Случилото се на пристана го доказва. Кажете ми, на кого се обадихте в „Дикси Ли“?

— На Кнопф — прошепна Сюзи.

— А преди малко, когато разбрахте, че мобилните телефони нямат обхват, пак ли на него искахте да се обадите?

— Имам труп на съвестта си. Нападателят ви не беше въоръжен, а аз бях. Ако предупредим полицията, разследването ни ще приключи. Кнопф разбира от подобни ситуации, исках да го попитам какво да правя.

— Имате интересни познанства! И какъв съвет щеше да ви даде въпросният Кнопф? — тъжно попита Андрю.

— Щеше да изпрати някого.

— А не ви ли мина през ума, че може би вече го е изпратил?

— Кнопф да е изпратил този убиец! Изключено! Той бди над мен, откакто се помня, няма да позволи косъм да падне от главата ми.

— От вашата може би, но не и от моята. Бруди не е имал време да планира това нападение. Обратно, Кнопф благодарение на вас от вчера е знаел къде отиваме.

— Ами ако бакалинът се е надявал да запази къщата за себе си и нашето посещение е объркало плановете му?

— Не говорете глупости. Нима ви прилича на убиец с очилцата си и счетоводната си книга?

— Жената, която ви е пробола, приличаше ли на убийца, когато я срещнахте?

Андрю понесе удара, без да отговори.

— А сега — продължи Сюзи, — какво ще правим?

Андрю огледа помещението, опитвайки да събере мислите си. Липсата на алкохол му пречеше да разсъждава, да се противопостави на решение, което противоречеше на принципите му. Прониза Сюзи с поглед и излезе, като затръшна вратата.

Тя отиде при него на площадката пред къщата и видя, че е седнал на перилата, загледан в празното пространство.

— Ще го погребем — заключи той.

— А защо да не го хвърлим в езерото?

— Нищо не може да ви спре, нали?

— Как ни виждате да копаем гроб посред нощ? Злокобна перспектива.

Андрю слезе от перилото и се обърна с лице към Сюзи.

— Добре. Но трябва да му вържем някаква тежест.

Запали газовата лампа, окачена на входа, и тръгна пред Сюзи през гората.

— Как баба ми не се е страхувала да прекарва вечерите си в неделя сама на този остров?

— Вероятно е била като вас — пълна с енергия — отговори Андрю и влезе в сайванта. — Ето това ще ни свърши работа — добави той и взе сандък с инструменти, който видя на масата.

— Бруди ще се чуди къде са му сечивата.

— Ще се сети, след като мислите, че той е поръчителят. Не вярвам, че нападателят щеше да ни остави в хижата, ако си беше свършил работата. Но едва ли е замесен.

— Кълна ви се, Кнопф няма нищо общо.

— Ще видим. Вземете това въже и да свършваме.

 

 

Върнаха се на пристана. Андрю постави газената лампа до трупа. Завърза края на въжето за дръжката на сандъка и обвърза с другия край торса на мъжа.

— Помогнете ми — каза той.

С гримаса на отвращение Сюзи повдигна краката на мъртвеца, а Андрю го хвана за раменете. Поставиха тялото на дъното на лодката и Андрю застана до мотора.

— Останете тук с лампата — ще ми осветява пътя на връщане.

Сюзи остави лампата на пристана и скочи в лодката.

— Идвам с вас!

— Виждам — въздъхна Андрю и запали мотора.

Отдалечиха се.

— Ако лампата угасне, никога няма да намерим пристана — възмути се той.

Светлината на лампата ставаше все по-бледа. Андрю изключи мотора, лодката мълчаливо се плъзна и спря.

Изхвърлиха мъжа и сандъка с инструменти. Тялото му бавно потъна в тъмната вода.

— Трябваше да го вържем за краката — каза Сюзи, загледана във водните кръгове на повърхността.

— Защо?

— Защото, като отиде на дъното, глупакът ще се окаже с главата надолу. Колко жалко, трябва да си голяма гадина, за да направиш такова нещо! — продължи Сюзи, имитирайки отново сервитьорката Анита.

— Вашият цинизъм ме отвращава.

— Аз го убих, а вие правите погребална физиономия. Хайде да се връщаме, преди вятърът да е угасил тъпата ви лампа.

Обратното плаване премина в пълно мълчание. Студеният вятър шибаше лицата им, но носеше мирис на сняг, на смола, дъх на зима, който идваше от гората и връщаше и двамата към живота.

— Синът на Бруди не ни е донесъл храна — каза Сюзи, като влезе в къщата.

Андрю духна лампата, постави я на място и се насочи към кухнята.

— На всичко отгоре сте и гладна? — каза той, докато си миеше ръцете.

— А вие не сте ли?

— Не.

— Тогава няма да го разделя с вас — усмихна се тя и извади от джоба си сухар.

Схруска го лакомо, погледна Андрю, извади още един и му го подаде.

— Мисля, че единственото нещо, което можем да направим, е да си легнем. Утре ще отидем при ченгетата, ако това може да облекчи съвестта ви.

Качи се горе и влезе в стаята.

Андрю отиде при нея след няколко минути. Сюзи лежеше чисто гола. Андрю се съблече и легна върху нея, пламенен и несръчен. Топлината на тялото й събуди желанието му. Тя почувства възбудата му, прегърна го и го докосна с език по врата.

Андрю разхождаше устни по тялото й, целуваше гърдите, раменете, устните й. Краката й обхванаха тялото му, а ръката й му помогна да проникне в нея. Притискаше го към себе си и после го отблъскваше. Дишаха едновременно, изпълнени със страст и живот, прогонвайки временно зловещия спомен. Тя се извъртя и се изправи върху него, извила снага, с ръце, опрени на краката му. Коремът й потрепваше, а гърдите й ту щръкваха нагоре, ту падаха тежко надолу. Когато Андрю свърши, тя нададе продължителен вик.

Отпусна се до него, той взе дланта й и понечи да я целуне. Но тя стана и без да каже нито дума, влезе в банята.

Когато се върна в стаята, Андрю беше излязъл. Чу, че се разхожда в дневната. Пъхна се под завивката, загаси лампата и захапа възглавницата, защото не искаше той да чуе плача й.

* * *

Някой чукаше, чукаше, чукаше. Тя отвори очи и разбра, че е заспала в леглото. Шумът продължаваше, тя се облече и слезе в дневната.

Андрю беше пъхнал глава в отвора на камината, тя виждаше само краката му и част от торса.

— Никога ли не спите? — прозя се тя.

— Спя малко, но качествено — промърмори той и продължи да чука по хоросана.

— Може ли да знам какво правите?

— Не ми се спи, търся си занимание, но тук е тъмно и това усложнява задачата ми.

Тя отиде в антрето, откачи газената лампа и я постави на камината.

— Така по-добре ли е?

— Да, много по-добре — отговори той и й подаде една тухла без никакви следи от сажди, която беше успял да изкърти.

— Да не искате да демонтирате цялата камина?

Тя го чу, че изруга, още една тухла падна и се счупи.

— Вдигнете лампата — нареди той.

Сюзи се постара да изпълни нареждането.

Андрю й направи знак да се отмести, наведе се, за да излезе от камината, и срещна погледа на Сюзи, която го наблюдаваше.

— Какво има?

— Нищо. Прекарвам нощта си с мъж, който предпочита да стои в камината. Като изключим това, всичко е наред.

— Дръжте! — изсумтя Андрю и й подаде малък пакет, загънат в амбалажна хартия.

— Какво е това?! — изумена възкликна Сюзи.

— Отивам да взема нож и скоро ще узнаем.

Сюзи го последва в кухнята и двамата седнаха на масата.

В пакета имаше снимки на Лилиан, вероятно направени от мъжа, когото тя тайно беше обичала на този далечен остров, музикална партитура и плик, на който на ръка беше написано името на Матилда. Сюзи сграбчи плика.

— Няма ли да го дадете на адресанта? — попита Андрю.

— Една година след скока си в пристанището на Бостън мама го направи отново. Но този път нямаше полицейски патрул.

Сюзи разряза плика и разгъна писмото.

Матилда,

На острова, откъдето ти пиша, се разхождаше жена, различна от майка ти. Тази жена обичаше един мъж, който я обичаше по-малко от нея. Отиде си по обед и никога няма да се върне.

Не мисли, че съм изневерявала на баща ти. Той ми направи най-прекрасния подарък, който можех да искам от живота, и ти, мое дете, го изпълни с щастие. Когато беше на пет години, заварих баща ти в нашето легло с друг. Беше ми нужно време, но му простих. В деня, когато на свой ред и аз се влюбих, разбрах, че условностите го бяха превърнали в затворник на собственото му съществуване. Някой ден може би светът ще стане толерантен като мен. Как може да се осъждат хората, които обичат?

В къщата, където ти пиша това писмо, живееше мъж, който не беше баща ти. Той ми говореше това, което винаги съм мечтала да слушам, говореше ми за бъдещето, за общите ни ценности, за политика в служба на народите, а не на управляващите. Въпреки че беше от друга партия, повярвах в него, в страстта му, в искреността му.

Жаждата за власт не може да се контролира и унищожава и най-добрите намерения.

Бях чула толкова тайни, толкова лъжи, които премълчавах до деня, когато от любопитство прочетох това, което може би никога не би трябвало да прочета.

Първото нещо, от което властимащите имат нужда, за да създадат илюзия, е да спечелят доверието ви. Илюзията трябва да изглежда толкова истинска, колкото реалността, която прикрива. При най-малкото несъвършенство илюзията се пука като балон, прободен с игла. И крещящата истина излиза наяве.

Трябва да замина, Матилда, късно е да се откажа. Ако се проваля, ще научиш за мен неща, в които не трябва да вярваш.

Мислейки за това, ти пиша тази вечер, като се моля никога да не се наложи да прочетеш това писмо.

Утре ще дам един пакет на единствения ми приятел, за да ти го връчи, когато пораснеш достатъчно, за да разбереш и да действаш. Ще намериш в него музикална партитура, която ще успееш да разчетеш, и един ключ. Ако с мен се случи най-лошото, спомни си, когато ти липсвам, за мястото, където понякога ходехме тайно, когато баща ти отсъстваше; там ще скърбиш за мен.

Постъпи така, както ти подскаже съвестта. Твой е изборът да продължиш делото ми, но нищо не те задължава.

Но ако все пак се решиш, умолявам те: не се доверявай на никого.

Мое дете, обичам те толкова силно, ще го разбереш едва когато и ти станеш майка.

Прости ми, че няма да бъда с тебе, че избрах път, който ще те лиши от майка. Мисълта, че повече няма да те видя, е жестока и непоносима. Но има каузи, по-важни от нашия живот. Иска ми се да вярвам, че ако беше на мое място, щеше да постъпиш по същия начин.

Където и да бъда в бъдеще, знай, че никога няма да престана да те обичам. Ти си с мен всеки миг и завинаги.

Ти си смисълът на живота ми.

Твоя любеща те майка

Сюзи подаде писмото на Андрю и той също го прочете.

— Колко ми се иска да съм я познавала… — прошепна тя.

— Имате ли представа кое е мястото, което тя споменава?

— Не, нищо не ми говори.

— А можете ли да изсвирите партитурата?

— Толкова отдавна не съм се занимавала с пианото… Едва ли мога да я изсвиря, но може би ще успея да я разчета.

— Когато хората, които искат да се отърват от нас, научат за неуспеха си, вече няма да имаме много време. Затова спомнете си дали Матилда ви е споменавала за някакво място, където е ходела тайно с майка си.

— Сега и вие ли наричате майка ми Матилда? Казах ви, че не знам, но Кнопф може би е в течение. Иска ми се да вярвам, че именно той е приятелят, на когото баба ми е искала да повери пакета.

— След като го намерих тук, значи, в последния момент е размислила.

— Може би просто не е имала време.

Андрю нареди снимките на масата. На всички се виждаше Лилиан, заснета на острова. Ту се протягаше на плажа, ту стоеше с брадвичка в ръката пред сайванта. Подреждаше цветята на верандата или коленичеше пред камината и с насмешлива гримаса палеше огъня. На една снимка се виждаше голата Лилиан, снета в гръб на излизане от банята. В последната минута се беше обърнала към онзи, който седеше зад нея и я фотографираше.

— Стига сте зяпали баба ми! — възмути се Сюзи и грабна снимката от ръцете на Андрю.

— По онова време дори не сте били родена — оправда се той.

— Била е хубава — каза Сюзи.

— Няма за какво да й завиждате.

Сюзи се наведе над снимката и присви очи, за да я разгледа подробно.

— Вижте — каза, — в огледалото над умивалника се вижда отражението на лицето на любовника й.

Андрю взе снимката и на свой ред я разгледа.

— Може би, но не успявам да различа чертите му.

— На масичката до канапето има лупа! — възкликна Сюзи и стана.

Тя взе със себе си снимката, Андрю я изчака и тъй като тя не се връщаше, отиде при нея в дневната.

Сюзи разглеждаше снимката с лупа.

— Сега разбирам защо Кнопф ми каза, че баба ми е авангардистка.

— Моля? — попита Андрю и седна до нея.

— Любовникът на баба е бил поне двайсет години по-млад от нея.

— Дайте да видя — каза Андрю и взе лупата от ръцете й. — Да, разбирам какво имаше предвид Бруди, когато говореше за „най-високите сфери на властта“! — изуми се Андрю. — Мъжът на тази снимка след трийсетина години стана най-мощният вицепрезидент на САЩ и със сигурност най-опасният в цялата ни история.

— Още ли е жив?

— Да, има проблеми със сърцето, но е жив.

— Трябва непременно да говоря с него.

— Вие сте не само безразсъдна, но и отчайващо наивна, най-наивната жена, която съм срещал в живота си.

— А много ли сте срещали?

— Нямате и най-малка представа за човека, който се крие зад това добродушно лице, и мога да се обзаложа, че баба ви го е разбрала в деня на тяхната кавга.

— Те са се обичали и той непременно знае много неща за нея.

— Неща ли? Нека ви разкажа няколко. Започва политическата си кариера на двайсет и пет години под покровителството на Роналд Ръмсфелд, най-успешния министър на отбраната, и постепенно между тях се установява здрава връзка. Дванайсет години след като е била направена тази снимка, любовникът на баба ви става депутат, който се противопоставя на икономическите санкции срещу Южна Африка по времето на апартейда. Противник е и на предложението на Конгреса да бъде освободен Мандела, а във вътрешната политика отхвърля създаването на Държавен департамент по образованието, защото смята, че образованието струва много скъпо. След като е избран за лидер на републиканците, той наследява покровителя си на поста министър на отбраната. Ръководи военното нахлуване в Панама и операцията „Пустинна буря“. Това е връх на лицемерието, като се има предвид, че навремето е използвал всякакви хитрости, за да не изпълни собствения си военен дълг и да не участва във войната във Виетнам. След идването на демократите на власт той напуска временно политическия живот и става президент на една от най-значителните нефтодобивни компании. Под негово ръководство тази многонационална компания разширява дейността си и чрез множество филиали, базирани в различни страни, се занимава с разнообразни паравоенни дейности. След десет години предана служба любовникът на баба ви напуска, за да стане вицепрезидент на САЩ, като междувременно получава обезщетение от около триста милиона долара. Но тъй като е ловък бизнесмен, той получава и един доста голям пакет акции. И добре постъпва, защото, след като е излъгал за наличието на оръжия за масово унищожение в Ирак и за връзките между „Ал Кайда“ и Саддам Хюсеин, той използва цялата си власт, за да започне война, която представя като отговор на атентата от 11 септември. Война, в която логистиката до голяма степен се извършва от служби, свързани с бившата му компания. И хоп — цената на неговите акции със сигурност се покачва, след като по време на мандата си като вицепрезидент на САЩ неговата многонационална компания прибира около седем милиарда долара от договори с правителството. Лично той в качеството си на ръководител на военните операции разпределя тези доходоносни договори. И накрая, ако изобщо неговите далавери могат да имат край, той е пряко замесен в аферата „Енрон“. Един от най-големите скандали, който избухва, докато е президент на Националната комисия за развитие на енергетиката. Щях да забравя — подозират го, че е замесен в делото срещу Валери Плейм, агент на ЦРУ. Тя работела под прикритие и била разобличена поради изтичане на информация от Белия дом. Валери Плейм била и съпруга на посланик на САЩ, един от първите, които твърдели, че представените в Конгреса доклади за наличие на оръжия за масово унищожение в Ирак са били фалшиви, а доказателствата — изфабрикувани. Още ли искате да се срещнете с него и да разговаряте за баба ви?

— Откъде знаете всичко това?

— Очевидно, защото съм спечелил дипломата си на журналист на училищна викторина — отговори намусено Андрю. — Този човек е бил един от тримата „ястреби“ в Белия дом. И вярвайте ми, аналогията не би се харесала на защитниците на този вид птици.

— Сигурен ли сте, че той е на тази снимка?

— Освен ако няма брат близнак, но щеше да се знае. А сега да си съберем багажа, да поспим малко и утре рано да изчезваме оттук.

— Толкова ли е сериозно?

— Още не знам в каква каша се е забъркала баба ви, но ние също попаднахме вътре и, уверявам ви, нямаме работа с момченца от църковен хор.

— Мислите, че той е бил съучастник на баба ми?

Андрю се замисли.

— Нещо не се връзва с разказа на Бруди за кавгата им.

— Може да се е отказал в последния момент и дори да я е издал.

— От него нищо не би ме изненадало, но се радвам, че най-сетне приехте възможността баба ви да е изменила на родината си.

— Понякога ви ненавиждам, Стилман.

— Помолихте ме да открия истината, а не да бъда любезен.