Джаклин Уилсън
Целувката (4)

4

Джулс ни откара до Ларк Драйв, без да спира да бърбори въодушевено.

— Не е кой знае какво, мамо — каза Карл. — Държиш се така, сякаш са ни поканили сестрите Гелдоф. Това е просто малък провинциален купон. Успокой се!

Карл определено изглеждаше спокоен с бялата си тениска и сини дънки, абсолютно хладнокръвен и сдържан, но непрекъснато потропваше с крак по пода, което бе сигурен признак, че е нервен. Почувствах силен прилив на любов към него, защото той отиваше на купона на Миранда заради мен. Пресегнах се и стиснах с благодарност ръката му. Дланите и на двама ни бяха студени и лепнеха.

Дори Джулс изглеждаше нервна, когато сви по Ларк Драйв. Улицата беше добре осветена от улични лампи във викториански стил. Къщите се намираха доста встрани от пътя, оградени от градини и поляни. След тях имаше и големи тухлени вили с фронтони, кули и кулички.

— Леле, боже — рече Джулс с подигравателен кокни акцент. — Тази вечер ще си играете с децата на важните клечки.

— Миранда едва ли живее в някоя от тези къщи! — възкликнах аз.

Сърцето ми заби ускорено. Може би тя си беше направила майтап с мен. Ами да! Изобщо не е искала да ме покани на купона си и да се запознае с приятеля ми. Просто е искала да ме направи на глупачка, като се престори, че живее в някоя от тези невероятни къщи. Сигурно сега си умираше от смях, докато си представяше как обикалям напред-назад по Ларк Драйв в търсене на несъществуващия номер.

— Направих голяма грешка, Джулс — казах аз, готова да избухна в сълзи. — Да се прибираме у дома.

Карл се наведе към мен.

— Хей, всичко е наред. Не се притеснявай. Аз съм тук.

— Не, току-що осъзнах, че Миранда ми е скроила номер. Обзалагам се, че тази улица дори няма номер деветдесет и четири. Каква съм идиотка — проплаках аз.

— В тоя край къщите не са чак толкова големи — каза Джулс, докато подминавахме няколко модерни сгради, окомплектовани с колони, имитиращи английски ампир. — Наистина здраво са омешали стиловете! Ето го деветдесети, деветдесет и втори — о, вижте там! Накрая има една бяла къща!

Тя не беше във викториански стил, не беше и нова, не имитираше нищо, а беше напълно различна от всички останали къщи покрай пътя — огромна бяла сграда от двайсетте години на миналия век, с плосък покрив и прозорци със стъклопис. Беше оскъдно осветена и сияеше като пълна луна.

— Леле, погледни стъклата арт деко! — каза Карл.

— Погледни към всичко арт деко! — възкликна Джулс. — Толкова е красиво! Сигурна съм, че съм я виждала представена в някое от онези лъскави архитектурни списания. Възможно ли е твоята Миранда наистина да живее тук?

— Няма начин — отвърнах аз. — Напразно ви накарах да идвате дотук. Съжалявам.

— Да идем да почукаме на вратата и ще видим — каза Карл.

— Не! — извиках бързо аз. — Добре де, може да проверим, но се обзалагам, че дори не са чували за нея.

Двамата с Карл слязохме от колата. Джулс също слезе, затъквайки буйната си коса зад ушите. Тя потърка едно петно от боя върху панталоните си и въздъхна.

— О, какво да се прави. Просто се престорете, че съм вашият шофьор — каза тя.

Влязохме през белия портал и тръгнахме по каменната пътека, загледани с такава почтителност в бялата сграда, сякаш тя бе някаква катедрала. Карл не отлепяше поглед от стъклописа, омагьосан от розовите цветя, сините пеперуди, сияещото слънце, което сипеше лъчи.

Джулс плахо натисна звънеца.

— Как работи това нещо? Чухте ли го да звъни?

Зачакахме. Нищо не се случи. Джулс опита отново, като този път натисна по-силно. Разнесе се силен звън, който ни накара да подскочим. Тогава вратата се отвори и на прага застана самата Миранда.

— Здрасти — рече небрежно тя.

Но облеклото й изобщо не изглеждаше небрежно. Тя носеше черна дантелена блуза с дълги ръкави, тясна пола и островърхи боти. На бялата си шия бе вързала черна кадифена панделка, носеше тежък черен грим и тъмночервено червило. Изглеждаше фантастично.

— Здравей — отвърнах с треперещ глас. — Ъм, това са Карл и Джулс, майка му. Ъм. Купонът продължава ли още?

— Разбира се — каза Миранда. — Влизайте.

— Всъщност аз само ги докарах — обади се Джулс.

— Сигурна ли сте, че не искате да пийнете нещо? — попита Миранда.

— Не, не — отвърна Джулс. — Кога да се върна, за да взема Силви и Карл?

Миранда сви рамене.

— Когато решите.

— Около… единайсет? — предположи с колеблив глас Джулс.

— Става — отвърна Миранда. — Може и по-късно.

Двамата кимнахме на Джулс и последвахме Миранда в къщата. Добре де, аз я последвах. Карл остана да огледа отблизо прозорците, като внимателно прокарваше пръсти по блестящото стъкло.

— Карл! — изсъсках му аз.

Миранда се спря и извърна главата си настрани, поглеждайки към Карл с присвити очи.

— Харесват ли ти прозорците? Ела да видиш онези в оранжерията.

Тръгнахме по коридора, минахме през огромната кухня със скрин, пълен с китайски порцелан, украсен със стилизирани оранжеви цветя, и влязохме в стъклена стая със зелени палми, големи ветрилообразни папрати и розови и пурпурни орхидеи. По стените й минаваше фриз от цветно стъкло, изрисувано с прекрасни цветя и растения в плътни алени, хромно жълти и нефритенозелени цветове. Двукрилата стъклена врата също бе украсена със стъклопис, като всяко крило беше покрито с птици — канарчета, сипки, свраки, папагали.

Карл застана на пръсти, сякаш самият той искаше да полети като птица. Притесних се, че може би изглежда твърде прехласнат. Не ми се искаше Миранда да го сметне за пълен откачалник. Но всичко беше наред. Тя му се усмихваше.

— Страхотно е, нали? — попита момичето.

— Цветята са оригинални, от двайсетте — каза Карл. — Но птиците?

— Те са нови. Така да се каже. И крилата на вратата бяха изрисувани с цветя, но претърпяха малък инцидент. Блъснах се в тях. Карах един мини-карнинг и не можах да се оправя съвсем с управлението му. Та стоях си там аз и кръвта ми бликаше като фонтан, а татко не спираше да повтаря: „О, боже, стъклописите!“.

— Напълно го разбирам — отвърна Карл. — Много по-лесно е да поправят теб, отколкото красивия оригинален прозорец.

Миранда се засмя.

— Да. Така че баща ми щеше да се охарчи доста за подмяната на стъклото, а аз щях да бъда лишена от джобни до края на живота си, но тогава той видя стъклописа с тези модерни птици в студиото на един тип и веднага реши, че трябва да ги има — за още повече пари.

— Колко струва това? — попита Карл. Знаех, че си мисли за Стъклената хижа.

— Хиляди — отвърна Миранда.

— Аха — рече Карл.

— Когато продадем филмовите права за книгата — обадих се тихо аз.

— Книгата? — рече въпросително Миранда.

— Да. Ами двамата пишем книга — отвърнах аз.

Погледах към Карл, чудейки се дали е разочарован от мен. Книгата не беше точно тайна, но не беше и нещо, за което да говорим пред други хора.

— За какво се разказва? — полюбопитства Миранда.

— Просто фантазия — отвърнах неопределено аз.

— Мога ли да я прочета?

— Ами…

— Определено не — намеси се Карл.

— Защо, да не се притесняваш, че са бебешки глупости? — попита Миранда. — Дракони, принцеси и безценни пръстени?

— Напротив — отвърна Карл. — Изключително оригинална е и не позволяваме на никой да я чете, за да не ни открадне идеите.

Миранда въздъхна. Бях ужасно впечатлена от това как Карл й се репчеше. Пред нея езикът ми се връзваше на възел, докато Карл като че ли изобщо не беше впечатлен.

— И къде е купонът? — попита той и се огледа. — Да не сме само ние?

— Почакай и ще видиш — отвърна Миранда. — Елате с мен.

Тя ни привика с пръст, черният лак на ноктите й проблесна. Последвахме я обратно през кухнята към коридора. Някой в една от предните стаи беше пуснал музика, така че аз тръгнах право към нея.

— Не, не — каза Миранда. — Това е родителското тяло. Те са на първия етаж. — Тя отвори друга врата, която разкри стълбище, водещо надолу.

— Правиш купона в мазето? — попита Карл.

— Много е забавно — отвърна Миранда. — Редуваме се да се заключваме навън в тъмното. На домашните ми плъхове тази игра също много им харесва.

Примигнах. Сигурно се шегуваше, макар че с Миранда човек никога нямаше как да е сигурен.

Но, слава богу, това изобщо не беше мазе. Помещението беше превърнато в удобна бърлога с огромен телевизор, два дивана и няколко големи възглавници, а по рафтовете и във всички ъгли на стаята бяха струпани книги.

— Ето го и нашият купон — каза Миранда. — Малък, но за избрани хора.

На единия диван седяха трима души. Те не бяха от нашето училище. Момичето беше светлокосо, много слабо, много бяло. Дългата й до кръста коса беше бледоруса, с цвят на крем, а кожата й бе зловещо бледна. Момчето, което седеше от лявата й страна, беше много привлекателно азиатче, с красиви големи кафяви очи и дълги мигли. Момчето от дясната й страна беше чернокожо, много високо и мускулесто, с готина прическа и пиърсинг на носа. Като че ли Миранда бе подбрала приятелите си като украшения, за да изглеждат колкото се може по-декоративни.

— Алис, Радж и Анди — каза тя, махвайки с ръка към тримата. — Това са Силви и Карл.

Ужасно се зарадвах, че не ме нарече Фъстъчето.

— Какво искате да пиете? — попита Миранда, приближавайки се към хладилника в ъгъла.

Стрелнах с поглед тримата на дивана. Изпитах огромно облекчение. Алис държеше бутилка с газирана вода, а Радж и Анди пиеха кока-кола.

— Кола, моля — каза Карл.

— За мен същото — обадих се аз.

Радж оглеждаше Карл от главата до петите.

— Ти учиш в „Кингсмиър“, нали? — попита той. — Аз съм в десети клас.

— О, така ли. Страхотно — отвърна Карл. Изглеждаше леко раздразнен.

— Приятел си с онзи футболист, Пол Топката — каза Радж.

— Ами може да се каже — промърмори Карл.

Втренчих се в него. Не ми беше казал, че има приятел в „Кингсмиър“, още повече пък някакъв си футболист. Карл мразеше спорта.

— Кой е този Пол? — попитах го.

Карл не ми обърна никакво внимание. Той гледаше Анди.

— И ти ли учиш в „Кингсмиър“?

— Не, двамата с Алис ходим в „Саутфийлд“ — отвърна момчето. — Старото училище на Миранда, докато не я изключиха.

— Наистина ли са те изключили, Миранда? Какво направи?

— Всъщност причината беше какво не правех — примерно не влизах в часовете, не си пишех домашните, не си носех училищната униформа и други подобни скучни тъпотии — отвърна Миранда, докато ни подаваше безалкохолните.

Карл седна на празния диван. Миранда се настани до него. Аз се отпуснах предпазливо върху една от широките възглавници, доволна, че се бях отказала от късата пола.

— Аз не бих нарекла скучна тъпотия тичането чисто гола из салона — рече Алис.

— Ех, защо не бях там — въздъхна Анди.

Миранда взе един чипс от купата и му я подаде.

— Това си беше просто глупаво предизвикателство — каза тя. — Нищо особено. Не знам защо се вдигна такъв шум.

— Хайде да играем на Предизвикателства — предложи Анди.

— Скука — отвърна Миранда. — И твърде детинско. Хайде вместо това да гледаме някой филм.

Предложението ми хареса. Далеч не беше толкова стресиращо, колкото да седиш и да се чудиш какво да кажеш. Интересно ми беше какъв ли филм щеше да избере Миранда. Реших, че ще е някой противно откровен сексфилм. С голямо облекчение установих, че е някакъв ужас за група тийнейджъри, събрани на някакъв купон. Всички пиеха, хапваха разни неща и се бъзикаха, точно като нас. Мислеха, че техните са на горния етаж, но когато главната героиня отиде горе, за да помоли баща си за още бира, тя не можа да го открие. Не намери и майка си. После чу онова страховито тежко дишане зад гърба си и хукна към стаята си, затръшвайки вратата зад гърба си. И ето че всички се оказаха затворени там, а онова Нещо блъскаше по вратата, опитвайки се да влезе вътре.

Щеше да ме е страх да го гледам сама или дори сгушена в Карл, но с Миранда беше съвсем различно. Тя държеше дистанционното в скута си и непрекъснато превърташе назад готините части, за да можем да крещим с актьорите, а понякога пускаше филма на бързи обороти и ние трябваше да бърборим като луди заедно с тях, или пък всички заедно имитирахме звуковите ефекти. Особено забавно се получаваше тежкото дишане.

— Родителите ти ще се чудят какво, за бога, става тук — рече Радж.

— О, нашите са твърде заети да се напиват със скучните си приятели горе — отвърна Миранда.

Не можех да разбера дали се шегува или не. Престори се на уплашена, когато Нещото разби вратата, и се вкопчи здраво в Карл. Беше угасила лампата и единствената слаба светлина идваше откъм телевизора. Видях, че стиска лакътя му. Рамото й се притиснало към мишницата му, сякаш се надяваше, че той ще я прегърне през раменете.