Георги Божинов
Караджата (6)

… От Плужна ще го закарат вечерта във Вишовград. Ще му дадат там да пие тютюн и ракия — ще откаже. Ще му поднесат да хапне — ще хапне малко. Ще му се радват. Ще оставят хора да му прислужват през нощта и да изпълняват всяко едно негово желание. И много хора — да го вардят. Циганин един от башибозука ще се промъкне там и ще се курнази циганинът: извадил нож — ще го сече. (На циганина хвърлиха един здрав бой и го изритаха навън.) Сутринта телалинът ще вика из селата по пътя за Търново, че който иска да види Кючюк Стефан, най баша на комитите, българския цар — да излезе на пътя и да чака кога го прекарват. Ще го поставят в един сандък — като ковчег е дълъг тоя сандък — и ще метнат претрошения му крак върху здравия като ненужна вещ. После ще натоварят сандъка в кола волска. Старият вишовградски турчин Хаджи Бекир ще пожелае да черпи Стефан с ракия заради юначествата му. Турчин — и звяр да е — може това. „Не бива — ще каже чаушинът от конвоя, — че снощи едвам се умири…“

И ще тръгне Караджата, ще почне обратния си поход към Дунава. За да спре най-сетне в къщата на старата Тиховица. Дето е и сега буйната му глава.

И последната мисъл, последната истина, която светеше там, в тая буйна луда глава, и угасна заедно с нея — най-последната и пълна истина беше: не смърт — борба; никоя борба не пропада.

Може би това е краят.

В Канлъ дере ще останат обезглавените трупове на двайсетина юнаци и до есента чак ще ги ръфат орли и псета, ще влачат кокали и ще се дърлят над тях. Есента ще се намери една милозлива баба Врачка, една от вечните български майки, ще посъбере каквото останало от белите кокалци, измити от дъждовете и оглозгани. И ще ги оплаче. После ще ги зарови по човешки зад старата църквица на Вишовград.

И чак в наше време, когато църквицата бъде съборена и влезе в парцела на един добър българин, и когато тоя добър българин копае темелите на новата си къща и изрови костите — ще изхвърли тия свети мъченически кости. Не му трябват за темели. Ще ги изрине с лопата и ще ги посее после по долища и урви, незнайно къде. Незнайно къде, из България — както им се полага. И може така да е по-добре…

Те паднаха всички.

Пресъхна наведнъж и безвъзвратно изтънелият поток от юнашки сили. Внезапният край е винаги потресаващ. Въображението винаги е склонно да отрупа края с достойнствата на цялото. Сто и толкова души те бяха на брой — и паднаха всички. И падаха с горчивата мисъл, че пада и делото, за което работили. Тогава заработи смъртта, за да продължи делото. И заработи като легенда или балада, като история устна или като глава от писаната, като народна мълва, народна песен и народна свяст.

Осем години по-късно даскалът Киро ще поведе сам, по същите тия места, своите сто и двама юнаци, с него сто и трима. В други краища други войводи, апостоли народни наречени, ще поведат други многобройни бойци. Хиляди мъже надигаха глави, надигаха упорните, непокорните свои духове, които не можеха вече да стоят наведени.

ЦЯЛ НАРОД СЕ НАДИГАШЕ.

Защото никоя свята борба не пропада, никоя.

В южния склон на тоя хълм, дето било село Плужна, сега няма село. Има едни овчи кошари, но те са сегашни. Отдалеч хълмът е още смален, изравнен с другите околни хълмове, превърнат в хълмиста равнина. Превърнат просто в земята ни, неразличим в нея. И някъде в земята ни има едно Канлъ дере. Едно Кърваво дере. А отблизо — широко отворена долина, напъстрена с ниви и гори, над долината се откройва оня продълговат и мощен хълм, от който се спуска Кървавото дере. Ниско е това дере — и е едно от високите български места. Сухо е това дере — но от него блика извор на свободата.