Георги Божинов
Караджата (4)

… По глъчката отпред позна, че момчетата без него не бяха минали много път. Бяха се разположили на една полянка да го чакат, наклали бяха голям огън и мъкнеха още дърва, подвикваха си, смееха се, някой тананикаше модна гръчка любовна песенчица, нея много я пееха по Търново, отдето и беше дошла. Под полянката имаше стубла, от корубата на стар, плъзгаво зеленясал дънер бликаше вода, синкава като димец. Някое от момчетата бе поставило нов шопор от липова кора, шопорът се белееше, подпрян с клечка, и водата звънко шупуркаше от него. Момчетата се бяха натъркаляли по полянката, лежаха и си приказваха, някои се бяха изтегнали по гръб, с калпаци на очите, дремеха. Ранените, седнали по-встрани, угрижени и помръкнали, развързваха скришом ужасните си рани, като да се стесняваха от тях. Неколцина бяха отворили бръсначи и къде на смях, къде на истина, се мъчеха да огребат един другиму тридневната четина. Между тях Итрия пак бе отпушил широкото си гърлище. „Белберница «Олеле» евтин бричим, грош да седнеш, два да бягаш. Насамте, народе, без пари го обърнахме. Ама малко боли. Това не ти е да натиснеш някоя влашка ченгия от меаната на Риста Пръча… Кажи берекятверсин бе, келеме такова, станал си човек, беше магаре. Ха бягай сега. Порязаното не чини, натъркай го с ракия. Но ако имаш ракия, по-добре я изпий — и ще ти мине. Ако нямаш — пак ще ти мине като на кученце. Че а те спипат кучлаците — а те обръснали с ятаган… Бричим еднаж бае Костак, оня, дека държеше папукчийницата на улица «Мошилор». Стържа му едната страна, а той: «Стефане, я съм либил макя ти…» Добре, добре, бае Костак, млади сте били, либили сте се. И пак си стържа яз. Той пак, на нос гъгне: «Стефане, я съм либил макя ти… ама не съм спал с нея…» А, така ли било? Пък язе, бае Костак, съм либил дъщеря ти, ама съм спал с нея!… Бре, като скочи оня ми ти чиляк, гаче го с клечка ръчнах отзад. Изфърча на улицата като кощилкя, едната страна бръсната, другата — сапун…“ Смееха се на шегите на Итрия или на глупостта им. Най-вече на гласа, смешен беше самият глас, като да брецаше бивол, така дрезгаво-трещящо говореше Итрия. Той можеше да го преправя като гласа на разни пилета, бръмбари и всякакви други живини, знаеше разни зевзеклъци и фокуси, около него всякога се трупаха да гледат и слушат. Минаваше и като за доктор малко. Всичките болести на тоя свет бяха две: „кокошин“ трън и уплах. Тръна лекуваше с оранжевия сок на някаква млечка — и наистина го лекуваше. Уплах — с баене. Не се знаеше дали го лекува успешно. Клиентелата не свършваше. Единствената и най-голямата благодарност, която Итрия очакваше и за докторлъка, и за смехориите си, беше да кажат за него: „Брей, много итър е тоя човек…“

Животът си вървеше. С ужасиите на кръв, жажда и гладил, със смеховете и сладките спомени от мирния някогашен живот, който беше останал толкова далече назад, че връщане нямаше.

Стефан избра място до едно дърво, по от края, дето да не го виждат много. Седна и загледа безучастно към това, което ставаше на полянката. Беше уморен, болеше го ръката, пак го заболяха и гърдите. А повече го болеше вътре в гърдите. И пак, без да иска, подкачи спора със своя мъртъв другар, който го болеше повече от друго.

… Казваш, да разсечем… Добре, Риете, не разсякохме ли? От Дунава до Балкана комай. И какво? Едно нищо. Не мърда. Сечем, просичаме, след нас дирята се затваря като диря във вода. Само вълнички може да се полюлеят малко. Ще се полюлеят и ще се разнесат. Няма и да ги видим. Нищо няма да видим. Късметлия, Дреновски… Умря, както искаше, в бой, без да го е еня за края. А нас ни е еня? Искаме Балкан, буна, народ, големи работи… Балкана, казваме… И какво ще правим там, в тоя Балкан? Ще пасем ли? Има трева там, дървета има, камъни и зверове. Хора няма, народ няма, българи няма, и турци няма. Нищо няма. Балканът е в България, но Балканът не е България. Нямаме работа там. И тук нямаме работа. Нашият Балкан е народът. И дирим тоя Балкан, а намираме равно поле… Гедже гебедър? Нощта иска да ражда. Но много е тъмна още. Така рекла орисията.

Да се живее така, е пусто.

Тряба да се мре…

Да се мре. Не за край някакъв, висок и бляскав. Не заради край. Не да поменуват — кой да поменува и защо?! Тряба просто да се мре, тъй дошло. Друго няма. Нощта се бави, утрото е далече.

Какво сме виновни ние, че сме се родили в това неузряло време, което ни държи за гърлото и ни души? Нека направим най-доброто, което можем. Навярно във всяко време може да се прави най-доброто. Опитахме вече. Остава да умрем. Може и това да е най-доброто.

Ще се мре, тя се е видяла. Ех, не ми е жал, какво да жаля… Жал ми е, че така си отиваме мърцина. Жал ми е за онова момиче, което жънеше… Какво друго да жаля?…

… Нещо го сепна в просъницата и го накара да стане веднага, той не знаеше какво. Не че не знаеше, само усети с усета на звяр, че трябва да стане веднага. Мравки ли го бяха напълзели, предчувствие ли беше някакво тревожно, или вик, отрязал съня отведнъж с тънък острец — нямаше кога да разбере. На полянката беше както преди, но по-тихо, момчетата все така шетаха и тихо се занимаваха със своите работи, мнозина лежаха. Той стана и излезе на пътеката, тръгна малко нагоре, дето беше открито, и там огледа местността. Нагоре дребакът свършваше, почваше рядко и прозрачно дъбово бранище, дърветата едри и гъсто ошумени, но с тесни корони — кастрят ги за листник през година-две. Нататък бранището се снишаваше, беше може би краят на стръмнината, прозира небе и това сигурно е върхът — и там се жълтееше нещо като стърнище между дърветата. Надолу, отдето минаха, се мяркаха отломъци от пътеката, изровена и бяла, тя кривеше по плоския хребет, оплетен с габър. Отдясно дол и отляво дол, двата дола тъмнеят здрачно в дъната, а склоновете им прошарени с нивички, страшно безлюдни сега, в това работно време. Беше тихо, слънцето напичаше, мушичка една звънеше тънко и равно около него и правеше тишината още по-избистрена и чиста. Той не чу гърмежа, чу ехото — то се люшна леко, като звук на далечно падащо дърво, премина нагоре и стихна като въздишка на гората. Откъде дойде? Стефан гледаше напрегнато всички места, които можеха да се гледат оттук, но не видя нищо. Пусто навсякъде, нямаше ги и копачите, бяха си отишли, бяха се запилели кой знай къде. Чу: още едно ехо се зачена долу някъде, зашава в листаците и се провлече край него нагоре, усилвайки се, докато умря там, в горската пустош. Тогава съзря как през един лакът на пътеката долу се метнаха бързо няколко тъмни точки, беше далече и не можеше да се познае какво са — овце или хора. Още два гърмежа, един след друг. И в същия миг видя как по плешивината на хребета отдясно, по жълтата голина, замърдаха две човешки върволици, видя първо едната, после другата, едната по високото, другата под нея. Вървяха като авджии на верига. Бяха и те далече, но почти наравно с него по разстоянието до върха. Вървяха по някаква друга пътека и бяха насочени към бранището. Башибозук… Усред лято кой е луд да тръгне по сачмасерсемлък?

Нямаше минута за бавене. Стефан затича към полянката. Четниците бяха наставали, ослушваха се, бяха чули и те гърмежите и недоумяваха от какво може да са — от полянката не можеше да се види много. Той замаха със здравата ръка: бързо, бързо, бързо!… Награбиха кой каквото има и трескаво, пътьом започнаха да се стягат. При огъня, който приличаше на малка огнена полянка и той, останаха четирите шилета — нямаше кой да ги върти да не загорят. Те и скоро бяха поставени над жарта… Остана и овчарят, препасан с кожена престилка, зачервен и лъснат от пот, кожухчето си стоеше на гърба му. Беше объркан и не можеше да разбере нищо от това, което ставаше около него. Стефан му обясни:

— Айде, дигай си тумбаците и се пилей!

Даде му няколко меджидии за трудовете. Овчарят гледаше слисан белите монети в дланта си и все не можеше да се начуди:

— Ма как тъй, джанъм, ша ги дигам… хм, ша ги дигам… те като не могат да ходят сега…

Четниците знаеха вече, тия неща се узнават мигновено: башибозукът още не ги е открил, но ще ги открие, вече е в дирите им; башибозукът се движи в няколко вериги, едната е по пътеката, отдето мина самата чета, другите са по хребета от изток, може би и из дола от запад; хребетът и той извежда към върха, там се събира с нашия хребет. Върхът не е връх, а край на стръмнината, тоя край е равен и почва от него там нещо като висока равнина, жита се мяркат или стърнища там, през рядката гора на бранището, стърнищата почват от самото бранище. Башибозукът крачи сега към тия стърнища, и четата крачи. Четата трябва да го изпревари, за да не бъде изпреварена. Стефан изпрати напред три двойки, остави назад още толкова, сам ги подбра. След това двамата с Хаджията разделиха четата на три по-малки чети и ги пуснаха в три успоредни посоки нагоре. Хаджията отиде с дясната, за да заеме върха. Стефан тръгна с лявата и поръча на другите, ако чуят пукотевица — средната чета, понеже е по-близо, да търчи веднага на помощ; дясната да продължава нагоре. Беше сигурен, че пръв ще се сблъска с башибозука, взе и двама от десетарите, на които можеше да се опре: Спиро и Македонски. На Гьоргя Чернев, който носеше знамето на рамо така, че то бе увиснало до земята, каза да го свие, за да не го забележат. Към него се присъедини и Коста, викаха му Напалиона — заради брадичката. Някога „капетан на 25 момчета“, сега десетар на по-малко от десет. Напет мъж и храбър, сам Гяур паша (Митхад) беше похвалил едно време храбростта му… Сега яката, момчета! Турете душа на мъка, но да изпреварим… Навлязоха в стърнището под сянката на редките горуни и тръгнаха малко косо, хем нагоре, хем наляво. Стефан даде зор на момчетата: „Ония идат — каза им, — тряба да ги пресрещнем и пресечем пътя им, че ако те ни изпреварят — лошо ни е писано…“ Той потичваше нагоре, те потичваха след него. Тичането и близката среща с врага, неизвестността на тая среща го опияняваха, сърцето блъскаше в гърдите му — ей сега, ей сега! — и всичко, което бе премислял преди малко, отиде встрани, потъна и потъмня. Освен едно: ей сега ще зърне онова, в което бе събрано най-омразното, що мразеше душата му. Сега… Той бе видял, беше пресметнал — тука ще е. Па каквото излезе…

Закъсняха. Стърнището бе нагънато на плитки продълговати вдлъбнатини, раздалечени една от друга, и тия вдлъбнатини бяха началото на долове. Из една от тия гънки, обрасла с храсталак — викаха му косор на такова място, косор, краище на гора, — видяха да се изтака част от потерята. Главата й беше отишла нагоре, по голото стърнище, а зад косора вървеше средата, гъстото множество, то вървеше безгрижно, защото беше множество.

Удариха него. Удариха го изведнъж, без команда, без ред и без пукот. Просто първият скочи и всичките скочиха. Бяха трийсетина човека, невидими зад храстите, и се хвърлиха мълчаливо върху башибозука, който се бе развлякъл на голямо разстояние и не подозираше нищо. Всичко трая мигове. Заработиха отведнъж само ножовете и прикладите, нито една пушка. Десетина от потераджиите паднаха още там, в храстите. Останалите изреваха изненадани и като стадо се сурнаха встрани или назад, като пометоха и ония, които идеха отдолу и не знаеха от какво е тая внезапна суматоха. Башибозуците, които бяха отишли нагоре по стърнището, се пръснаха объркани. Чукаха ги един по един. Едни от тях свърнаха наляво, към побягналите си другари, други удариха надясно — там бяха посрещнати от средната чета, командвана от Йеремия, и там изловени или съсечени всичките. Гонитбата на башибозука продължи дотогава, докато стърнището и близките до него храсти бяха очистени напълно от фесове и гъжви, а оцелелите фесове и гъжви се развеяха из околните долища и гъсталаци. Башибозукът, който идеше из пътеката на четата, не се показа. От четчиците нито един не бе даже одраскан. Между падналите турци имаше трима-четирима ранени, те се влачеха по земята и се мъчеха да отпълзят от мястото на кратката битка, стенеха и викаха за помощ. Спиро искаше да ги довърши с широкия си ятаган, но Стефан не даде. „Раненият не е наш враг — каза. — Нека живее, ако може. Тряба човещина…“

Море, ти бъди раат… — изломоти недоволно Спиро. — Само гледай да не му паднеш наръки в неговото дередже, не ке те праша душман ли си, каков си. Одма ке ти тегли ножот…

Доведоха при Стефан двама пленници. Единият уплашен и свит, зъбите му тракаха като сред зима, беше загубил ума и дума. Другият накуцваше силно, но беше спокоен. Стефан се вгледа в него и го позна — беше оня с бичия врат. Същият, дето го срещна с групата турци, които бяха изгубили воловете си долу на пътеката. „Тоя темерутин бъкел не отбира по турски — каза Йеремия, който го доведе. — Едвам го озаптихме — добави Йеремия, — щеше да ни изпосече, див е за трима, не го гледай, че сега е като овчица…“

Плененият вървеше пред него покорно, все така набъбнал от сила и непокътнат, само дето накуцваше…

— Ти откъде си? — попита го Стефан.

— Ай?

— Питам отде си родом, от кое си село?

— Ааа… — Биковратият се запъна. — Горни турчета…

— Какъв си, турчин ли си, или българин?

— Ай?… Блъгарин… — отвърна биковратият, като гледаше Стефан с невинни спокойни очи.

— Е, и ние сме българи, що щеш с турците срещу нас?

— Ай?… — Биковратият се замисли, като набърчи челото, надвесено над очите му, и цялото му лице се напрегна.

— Ето ние сме българи, твой братя… Защо си тръгнал с друговерци да се биеш срещу твоите братя?

— А че то… като рекоа да тръгиняме… и тръгнааме…

— Рекоа…

— Айдуци, рекоа…

Той все така гледаше към Стефан спокойно и невинно. И Стефан го гледаше. Биковратият беше по-висок от него, по-едър и както се вадеше, надарен с неимоверна сила. Болеше го ръката Стефан, но пак му идеше да скочи на него и зачас да извие дебелия му врат, да го извие и усуче като пране. Няма полза. „А че като рекоа да тръгиняме…“ „Боже мой, каква тъмнина“, помисли Стефан.

— Отведи го… — пошушна той на Спиро. — По-настрана… Е, там, зад ония храсти…

Спиро извади ятагана си и побутна с него отзад биковратия, който тръгна веднага послушно, накуцвайки. Стефан гледаше подире му. „Боже мой, рекли му да тръгне — и то тръгнало… А ние сме тръгнали да освобождаваме това говедо от говедината му…“

— А тогова вържете и карайте го с нас… — посочи той към другия пленник.

Четниците още се прибираха около Стефан и оживено забърбориха за току-що свършилата сеч, възбудени от ненадейната и сладка победа. Те се събраха с групата на Йеремия и вкупом тръгнаха нагоре през бранището да търсят третата група, на Хаджията. Всички приказзаха високо, разказваха си дребни случки около боя и се смееха, освободени от напрежението и станали изведнъж много бъбриви и весели, и малко замаяни от лесната победа. Някой подхвърли да се върнат на оная полянка, за да допекат недопечените шилета. Всички се хванаха за това, бяха гладни и се развикаха, че са съгласни. Защо да хвърляме зян толкова месо?… Ако не са го намерили още читаците?… Оставете, момчета, не ставайте деца!… Чакайте… онова там… Я гледайте… като че…

Околните ридове под тях бяха посинели от аскер.

Аскерът се движеше безшумно на гъсти дълги колони. Първите идваха вече към храстите, дето стана схватката с башибозука, а последните не се виждаха надолу. Колоните все се изнизваха, изнизваха от дребната гора и нямаха край. Зловещо побляскваха натъкнатите щикове, щръкнали като зъбци на дарак над редиците. Не башибозук е това вече, момчета. Не тълпа, дръзка, но безредна и плашлива. Войска. Много войска, толкова много, че даже на око не може да се преброи.

Момчетата посърнаха изведнъж. Войска, редовна… Башибозукът е като куче, лае и се дърля, може да ухапе, а нагънеш ли го, наведеш ли се да вземеш камък — бяга. С башибозука — иди-дойди. Но с войска, наредена в строй и командвана… Кой ти е мислил, че и това имало глава да пати?! Мътна и кървава ще е…

— Не им се бойте, бракя!

Стефан се изправи всред момчетата, сърцето му лупаше бавно и силно. „Не им се бойте. И от тях кръв тече, както и от нас. Да им покажем, че сме българи и не сме роби… Че и ние сме войска. Че и нам гърдите са рунтави. Карайте нагоре. По мене, момчета, по мене.“

И той пъргаво скокна нагоре из бранището.

Това място и сега се казва Дългия дол, както и тогава. То е равно, полегато малко, полегатостта му обърната към север и запад и е заоблена. И не е дол, а дълга поляна. Долът се пада По-встрани и по негово име хората нарекли цялата околна местност на това възвишение, дето е границата между землищата на селата Вишовград и Калакастро. (Там и сега през година има стърнища. Но дърветата са по-малко, те стояли допреди няколко години, докато се намерил един местен акъллия, който взел и ги изсякъл. После, като дялали отсечените дървета, намираш в тях забити куршуми от оная битка… Та тоя акъллия в свещената своя простотия не е подозирал, па нямало е и кой да му каже, че като изсякъл тия живи паметници, оголил едно свето място; едно място, което по емлячните регистри може да се води за калакастренско или вишовградско, но е на цяла България.)

Така, в третия ден — трета битка…

… За пръв път момчетата не бяха мигнали през цялата нощ, съсипани от път, а настъпваше пак ден. Когато те, поведени от Стефан, стигнаха мястото, което не беше връх, а просто най-високото място на бранището, опряха в голо поле. На изток поле, на юг гора и на запад гора. Удариха през гората, но тя беше гъста и непроходима. Тогава се върнаха малко назад, на откритото. Там спряха. И едва тогава съгледаха колко голяма сила бе плъпвала срещу тях. Бранището и околната гора бяха напълнени с алено и синьо от фесовете и шалварите на редовния аскер, с ръждата на дрипавите башибозушки облекла. Башибозукът, стреснат от първото кратко сблъскване, се окопити от настъпващия аскер и пак потече мътен пред него, полакомен за комитски глави. Изтикаха башибозука по на юг, да се не меша с войската и да се не мотае в краката й. На юг — да загради комитите и да ги варди да не избягат. Комитите не мислеха да бягат. Двамата войводи огледаха мястото. Не е добро, но по-добро няма. Можем да избутаме башибозука още на юг и да си отворим път, но път накъде? През годината? Или през гъстата дребна гора, където не виждаш на десет крачки и не знаеш какво те чака отпред? Не, тук да е, ако ще е… Наредете се в полукръг, момчета, изтегляйте се и побързайте… Аскер? Какво като е аскер… И ние сме аскер. По-живо, по-живо! Спиро да отиде още нататък, до другата гора, да пази оттам. Не се събирайте накуп, не стърчете така, лепете се за земята…

На левия край срещу башибозука застана Хаджията с неговите хора, в средата — Йеремия и Ванката Христович. Крайното дясно крило, дето беше най-опасно, съставиха четниците на Спиро и Македонски. Стефан каза на момчетата да залягат зад дърветата и храстите, където ги имаше, да събират камъни, те бяха още по-редки и от дърветата, и да очистят отпред снопите. В една туфа храсти, издадени доста напред, постави няколко души под началството на Напалиона, гарибалдиеца. Двамата Балкански бяха там, те не бяха братя, но и двамата бяха от Габровско. И още едного, по име Хайдут Нено, едно здраво, пъргаво младо момче, гарибалдиец и то. Залости ги в храстите да бъдат нещо като засада, ако неприятелят рече да настъпи.

Аскерът, разреден и не в строй вече, се напъха в бранището и полека пое нагоре. Като наближи на изстрел място до четата, залази, зае пусия плътно около нея и залегна. Четата се смълча. По това напрегнато мълчание, по погледите, които се взираха напред към прииждащия аскер, а после се озъртаха за него и го търсеха, Стефан почувства, че момчетата трепнаха. Тук съм, спокойно, спокойно… Страхът е страшен, не смъртта, а ние сме се прежалили… Много са, чума да ги бие, и само ако рекат да отворят уста — ще ни глътнат… Вървеше от десетка на десетка, от човек на човек, от храст до храст, вървеше изправен и не бързаше. Откъм страната на башибозука му хвърлиха няколко пушки и куршумите свирнаха ниско. Обърна се и видя Хаджията, който му махна няколко пъти гневно с ръка да ляга и да се крие… Приготви си фишеците и чакай. Ако тръгнат на юруш — не мърдай от мястото. Няма къде. Хвани само пушката за цевта. Забучете по една връшка в пръстта, които сте на открито, баре сянка да ви пази на главата, и то е кяр… Гледате ли ги как стъпят пипнешком, момчета? Боят се. От нас се боят…

Все още не стреляше никой. Четници и аскерлии лежаха едни срещу други, гледаха се, пребягваха тук и там приведени, наместваха се, избираха сгода. Аскерлиите не викаха и не псуваха като башибозуците, те лежаха мирно по местата си и чакаха команда. Засвириха две тръби едновременно, отначало бавно и провлечено, после бързо, на ситни пресекулки. Турският офицер, застанал прав и с извадена сабя, извика нещо кратко. Веднага се обадиха пушките на солдатите, по една, по две отначало. После стрелбата се сгъсти. Бяха солдатски пушки, куршумите не свиреха и биеха надалеч. Обадиха се и четниците, по-нарядко. Фишеците бяха на привършване, пастреха ги.

Слънцето висеше на пладне, когато почна боят. Пладне — време за ядене, за пиене, време за почивка… Яденето се изплъзна, кажи го, от устата на четата. Само неколцина успяха да опекат дробовете на шилетата, но колко са няколко шилешки дроба, за кого по-напред? Глад, брате. Ни троха. В коремите още кламбучка влага някаква, вода, размесена с мляко, но тая влага ще изсъхне скоро.

Аскерът не гърмя дълго. Изпразни два-три пъти пушките и две отделения, водени от чаушите си, се дигнаха на пристъп с насочени напред дълги щикове. Чаушите силно викаха и насърчаваха солдатите си, но солдатите успяха да изминат само няколко крачки. Пресрещна ги засиленият огън на четата, трима-четирима се строполиха веднага, бяха нагъсто и куршум не отиваше напразно в купчината. Останалите залегнаха, но залегнаха близо до четата, не се върнаха назад. Стефан извика да бият по залегналите. Падна тогава и един от чаушите, а солдатите почнаха да отпълзяват полека назад. Къде приведен, къде лазешком, Стефан се совна да обикаля пусията. Турците не бяха сключили обръч около четата, зад гърба й беше гола поляна. Той мина от единия край до другия и отбираше момчетата, които носеха саби или дълги ятагани. Събра до десетина човека, повече и не му трябваха, каза им да стоят въз него, да оставят пушките и да извадят готови ножовете, докато стане нужда. Откъм аскера пак засвири тръба, само една тоя път и тя свири кратко. Тогава се дигна цялата залегнала аскерска верига и тръгна напред. Прикарайте ги по-близо!… Солдатите вървяха един до друг, вървяха ходом през стърнището между дърветата и не стреляха, щиковете лъскаха остро и разстоянието между четата и щиковете намаляваше с всяка стъпка. Настана тишина, даже и башибозукът спря безредната си пукотевица и се надигна да гледа. Огънят започна сам, без знак, изведнъж и дружно. Затрещяха пушките по-начесто и по-припряно, барутният дим се сплъсти на мъгла и се повлече към аскера. Аскерът почна да редее тук-там, но все вървеше, все вървеше и не спираше, подклаждан от виковете на чаушите и на офицера, който стоеше отзад. Бе грозен миг тоя. Аскерът като че бе решил да се разправи с комитите, една шепа хора, да ги прегази и смачка наведнъж. Но веригата не удържа на огъня, начупи се, някои от солдатите залегнаха, други тичешком удариха назад, посрещнати от размаханата сабя на своя офицер. Някой от четниците бе турил око на тоя офицер, един изстрел го гътна в стърнището заедно със сабята му. Но на негово място като че поникнаха двама други, нова верига аскер от резервите допълзя отзад в подкрепа на първата и започна силна и равномерна залпова стрелба по цялото протежение на позицията. От четниците застенаха първите ранени, неколцина бяха ударени тежко и беряха душа. Нямаше кой да им помогне, да ги изнесе на сенчица назад и да превърже раните им. Който от ранените имаше сили, сам се измъкваше назад и сам гледаше да си помогне. Стърнището между четата и аскера се осея с трупове на ранени и убити, ранените викаха за помощ. Турците почнаха да ги извличат един по един, ранени и убити, носеха ги назад — там долу в бранището се появиха няколко волски коли, в тия коли ги товареха и возеха нанякъде. Вземаха само солдати. Труповете на башибозука срещу групата на Хаджията така си лежаха неприбрани. Четниците не стреляха по тия, които изнасяха труповете. Тогава и аскерлиите не стреляха.

После откъм аскера пак засвири тръба, но тоя път след тръбата настана затишие. Солдатите се размърдаха по местата си, правеха нещо, не можеше да се разбере какво, може би им даваха да ядат. Затишието продължи някое време, тогава и башибозукът миряса. След тая почивка най-напред започна да напада башибозукът отляво. Малки групи идваха близо до четата, викаха, псуваха, дудукаха, дигаха аларма, гърмяха по веднъж и бягаха назад. Все още не смееха да се нахвърлят решително, също както черкезите вчера. Тоя път конници нямаше. Стефан се премести на тая страна заедно със своите десетина сабленосци, но от сеч не стана нужда. Хаджията нареди да стрелят по башибозука на малки залпове, от по три-четири пушки, и то когато противникът се събере и тръгне по-накуп. Тия залпове пилееха черкезите и циганите като перушина. Но черкезите и циганите налитаха пак, сами се тикаха в огъня — гледаха, че падат другарите им, и пак налитаха като слепи. Много башибозук, много цигания се изтрепа тоя ден.

„Не, това все пак не е истински бой — помисли Стефан — и не подобава някак за такава аскерска сила…“

По малка икиндия някъде, когато се разбра, че от башибозука нищо не излиза, аскерът пак подкачи стрелбата и постепенно я засили.

Стефан бе залегнал по корем под китка окастрени млади дъбици, пускаше от време на време куршум от револвера, сабята, извадена, лежеше до него. Наоколо се бяха разположили „касапите“ — сами се кръстиха така, — но нищо за касаплък нямаше и те пак се бяха заловили за пушките. Стефан местеше цевта на барабанлията бавно, търсеше. Тогава усети, че пръстите отмаляха и отпуснаха пищова, ръката до лакътя се сгорещи и подгизна. Запретна ръкава на ризата. Куршумът бе минал надлъж по ръката, разорал кожата от китката нагоре, през лакътя излязъл. Стефан измъкна ризата си, със зъби прокъса долния край, после с лявата ръка отпра ивицата и я метна върху дясната. Не, не може сам. Огледа се. „Я ела тук…“ — каза на четника, който лежеше най-близо до него и гледаше с почит и страх обляната му с кръв ръка.

— Ох, байо Стефане, каква си я свършил!…

— Не охкай, а връзвай! — сгълча го Стефан. — И по-чевръсто.

Одраскано е. Раздвижи пръстите — мърдат, съживяват се. Стисна ги — стискат. Ще ги бъде. Одраскано… И взе отново пищова.

На левия край, при Хаджията, където се съединяваха аскер с башибозук, изведнъж се подзе силна пукотевица. Стефан се надигна да разбере какво става там, но един от четниците го улови за рамото и му посочи другия край, при Спировата пусия. Там неочаквано се бе дигнало едно отделение войници и тичешком се спусна към храстите, дето лежаха в засада четиримата четници. Стефан съгледа опасността и скочи веднага, успя да грабне само сабята и затича към храстите. По него се спуснаха и „касапите“. Но беше късно. Той видя как солдатите заградиха плътно храста и замахаха с прикладите и щиковете. Ударът беше бърз и внезапен, момчетата в храста нямаха време да се окопитят, нямаха време дори да се изправят. И четиримата бяха намушкани и останаха там. Тутакси като хала долетя Стефан и завъртя сабята, завъртя я, без да гледа къде, бесен, та трябваше и хората му да се попривардват от него. Двамина от солдатите, застигнати в гръб, се сринаха без глас в краката му. Чаушът се обърна и вдигна приклада си, но сабята го изпревари и отнесе феса и нещо от това, което беше под феса — и яркоаленото бризна на пръски, разля се и стана голямо и безформено… Черен един анадолец, ниско наведен и с щик, насочен право в корема му, изрева и стихна — него удари и го остави намясто един от „касапите“, Коло прилепчанчето го викаха. На мига двете групи се смесиха в една обща и настъпи бърза, дива сеч с викове, удари кой къде свари, псувни, ахкания и кръв. Лакомията беше уловил сабята си с две ръце, като брадва, и само я дигаше и сваляше. Нито един от солдатите не се завърна обратно, всички останаха до тоя храст, който целият се оплиска с кръв. Но в храста останаха и момчетата от засадата, и един от „касапите“, прободен в кръста с щик.

Останаха… но нищо не бе останало от тях. Лежаха раздърпани, обезобразени и накълцани неузнаваемо, с отворени уста, които търсеха глътка въздух, и ужасно хриптяха гърдите им, където бе влязла вече смъртта. Стефан се наведе ниско над тях и дълго ги гледа. Той трябваше да падне вместо тях, защото той ги постави тук. Трябваше да падне, беше дошъл мигът да падне — миг само един, непознат и сладък миг, в бой, за да намери сладка почивка. Ах, защо не падна…

От четиримата жив бе останал само един, тоя, когото викаха Напалиона. Лицето му заляно и ослепено от кръв, като че нямаше лице, а една кървава пихтия, може би беше ударен с приклад; щик бе пробол рамото му от гърдите до гърба, едва личеше триъгълната раничка, от нея не капеше и кръв, но човекът нямаше сили да помръдне и едва се познаваше, че е жив. Вдигнаха го на ръце и го понесоха назад, вдигнаха и прободения в кръста „касапин“. И когато го носеха, нещо тогава силно шибна Стефан по петата, той залитна и подскочи, като да беше се спънал. Тръсна крак, сякаш искаше да изтръска куршума, заседнал в петата, и от раната бликна черна гъста кръв. Нямаше кога да я превързва, нямаше как, остави я да тече, да се изтече. Кръвта сама спря, съсирена на топка. Раната не го болеше, беше прясна и още гореща, само тръпнеше. Смъртта се бави… Лицето на Стефан се сплати, хлътна и потъмня изведнъж, в него светеха само очите с отчаян блясък.

Искаше да умре.

Стефане, братко, какво стана?! Я и ръката, и от ръката…

Тичаха към него, искаха да го видят жив, здрав, същия, какъвто е винаги. Бяха видели как от крака му се размотава черната връв на кръвта. Кръв бе избила и от превръзката на ръката и капеше като из нова рана. Идва Спиро да го види, искаше да го превърже. „Гледайте си работата, момчета, нищо ми няма, одраскано е, ще се оправя…“ Одраскано, тъй. Спиро го гледа дълго, гледа под вежди — коравият Спиро, коравосърдечният. Па се наведе и каза човешки меко, човешки нежно, както никога никому не беше казвал досега. Каза му: „Бакьо Стеване, да знаеш — ти баща, ти майкя…“ И единият му мустак потръпваше ситно-ситно. После измъкна едно дълго ножче с тънко и гъвкаво острие. Намериха малко ракия, сипаха на петата и Спиро почна да човърка с ножчето…

Обилна пот бе рукнала от лицето на Стефан, когато Спиро му поднесе в шепата си едно едро, сплескано оловце, оваляно в кръв. „Пази го за спомен — каза Спиро, — то чува от уроки…“

Стефан го взе и го хвърли.

Беше уморен. Искаше да умре. Смъртта го заобикаляше.

Бе срещал смъртта близо, тя лъхаше на леш в лицето му. Бе гледал с две очи право в нейните две кухи очни дупки, и дупките го гледаха с двете си тъмни кухини. Беше я срещал, настигал и отминавал, и тя го отминаваше. Не искаше да умре. Сега искаше.

Остро му дожаля за момчетата. Какво ще правят без него, сиротинките? Къде ще се лутат като овчици, кой ще им посочи път, къде без него? Кой ще им каже дума за кураж, кой ще ги напъти, сгълчи и пожали?

Много му домиля за момчетата. Сиромашките, те искат да живеят. Дано живеят. Нека, нека живеят. А ще загинат и те, ако той загине. Какво да прави, какво?! Свърши ли барутът в барутниците? Затъпя ли острието?

Малко сме, малко… Ех, тряба да се живее; тряба да живее и да стиска зъби.

… Лежеше в топлата пръст, разкрачен широко, пръстта се стриваше на пепел под дланите му, под коленете и лактите, лепнеше по лицето. Стрънта бодеше, напечена от жега. Десницата пак бе протегната с револвера и тръпнеше от изстрелите. Отвори барабана, да го зареди отново. Изсипа от чантата патрончетата, които му оставаха, и ги преброи. Осемнайсет всичко. Не е много, три зареждания — и край.

Беше гладен, не сещаше глад. Ни жад, ни болка. Враговете бяха близо и приближаваха пълзешком, като пламъчета помръдваха шапките им в зеленината на храстите. Нямаше вече линия, нямаше позиция, линията се начупи зад дърветата и храстите и крачки деляха два врага, които се дебнеха, стреляха и умъртвяваха ожесточено, безспирно, без милост. Къде са нашите? Защо се не обаждат? Хаджията какво прави там? Спиро се не чуе… Колко са живите и колко умрелите? Кои са?… Нямаше кой да каже и защо да казва. Пукот и барутен дим, черно-ръждив, натегнал и вонящ, не се диша. Смърт, нависнала като дим над всекиго. Ожесточение, ожесточение, което насища глада и жаждата, упойва раните. Ожесточение…

Аскерът пълзеше, местеше се, напредваше бавно и неспирно, наближаваше.

Ни крачка назад, лъвове! Ни крачка!…

Не говореше, не викаше — храчеше думи, черни от пушека.

Лъвовете лежаха на крачка от него, не ги виждаше, усещаше горещото им дихание, чуваше как трият ножовете в пръстта. Тук сме, щом си тук. Наблизо хвърлени пушките, солдатските, които бяха намерили при оня храст. Нямаха патрони за тях. Ах, да имахме патрони… Само щикове.

Няма го големия полукръг на първата пусия. Полукръгът се разсипа на полукръгове. Групата на Хаджията заградена от три страни. Между Стефан и Спиро се вклиниха няколко неприятелски отделения. Още малко натиск, още малко само, десет крачки — и ще откъснат Спиро. Няма ли помощ отнякъде?! По голяма икиндия аскерът отново се дигна. Двайсет или трийсет души, водени от млад, строен чауш, лицето му се виждаше ясно — беше трогателно със своята руменина и младост. И странно беше как това младо и хубаво лице е било отминато досега от смъртта, която шеташе наоколо и трескаво събираше жътвата си, събираше я като сръчна жътварка и слагаше барутния си опушен знак върху живите лица.

Звукът на башибозушките тъпани наедря, заеча. Идат, идат, идат… Щиковете пак лъснаха, наредени един до друг и озъбени като съдба. Сега ще завият и ще минат в гърба на Спиро. Дъхът секва. Това ли е краят?… Стефан замаха с ръка на Спировите четници отдясно — изтеглете се, отстъпете назад, завлечете аскера в ония, гъстите шумачки към голината!… Дръпнете се назад… така… още назад… още… Там стойте… Така…

Сам стъпи на колене, приведен, набара сабята от земята, готов да се втурне, да замахне и светне, сам сабя.

Страшен бе Стефан в тая минута, почернял и погрознял — страшен. Раната в петата пак се намокри, нямаше кога да я гледа и усеща — не я усети. Гледаше войниците. Наближаваха учудени, че никой не ги среща с куршуми, че няма никой пред тях. Изравниха се… Нека нахълтат още малко, още малко… Чаушът въртеше глава, смутен, той бе светъл и очите му сини, толкова необикновено за един турчин. Отминаха там, зад храстите.

Тогава скокна. Притупаха зад него крака — скокнаха и другите. „Чауша — жив!“ И като орли се спуснаха връз нещастните войници. И се почна… Само двамина побягнаха назад още в самото начало, отскубнаха се и се спасиха.

… Доведоха тогава чауша. Цял се тресеше и хълцаше като дете, защото и беше само малко по-голям от дете, младичкото му лице беше побеляло от ужас, очите му се извръщаха все към камарата от трупове до ивицата от храсти — това, което беше останало от другарите му. „Теслим бе!…“ — шепнеше, не можеше да говори, шепотът му бе млад и сълзите му все течаха, течаха… Теслим… майка и татко… И той има майка и татко като нас, момчета… Ето — часовник с големи, корубести капаци от сребро. Ето — кесия, обшита с мъниста, хубава кесия, и вътре в нея няколко жълти монети. На̀, вземайте! Всичко вземайте!… Теслим бе!… Милост… — и сълзите все течаха, течаха, давеха го и той ги триеше с треперещи пръсти.

Стефан го гледаше, беше тихо на душата му, нямаше ярост в нея. Гледаше го, покъртен от ужаса в това цъфтящо юношеско лице, пълно с живот, който искаше да продължи. Да го пожалим, момчета, това лице не бива да умре, срещу него ли сме тръгнали?! Нека да го пожалим, да го пожа…

Той не видя кога се изви и лъсна широкият ятаган на Спиро. Видя пръстите как покриха лицето, треперещи и сгърчени. Дръпна се, да не гледа повече.

Гедже гебедър, гедже гебедър… Какво ще се роди от нощта, какво може да се роди? Не знаеше. Никой не знаеше.

Намери в ръката си парче хляб, някой го бе поставил в ръката му. Коматче от срединка на хляб, спечен и бодлив. Отрони няколко трошици в шепата си, сдъвка ги, те хруснаха. Дълго ги дъвка, нямаше слюнка да ги намокри, не можеше да ги преглътне.

Пристъпи крачка — като че стъпи с петата на железен шип. Подпря се на сабята, не падна.

Стана тихо навред, ни пушка, ни вик. Тогава видя как в тишината се дигна и люшна синя мрежа, цялата редица на аскера се изправи и провлече мълчаливо от единия до другия край — като мрежа, нагъната и разлюляна; нямаше саби да махат, нямаше викове, беше толкова тихо, че се чуваше как съска стрънта в чизмите на войниците, как шумолят стъпканите дребни храсти на пътя им. И по цялата отсамна страна премина тръпка. Той усети как снагата му, от утробата нагоре, се пълни с неудържима, задъхана треска, с нещо пияно и сладостно, което отиваше нагоре, отиваше и изхвръкна от гърлото като кратък неразбран звук. Чу, около него крака задъниха земята. Далече наляво видя Хаджията, беше се изправил и вървеше сам срещу мрежата, прицели се и гръмна, не чу гърма, видя клъбцето пушек; после Хаджията обърна глава назад и викаше нещо, беше гологлав, косата провиснала над челото му, и сподирен от четници, се втурна напред. Мярна Спиро на другия край, и той викаше, но пак нищо не се чуваше, лицето му издължено и криво, като гледано във вода… Повече не чу и не видя. Всичко се смеси в едно: синьо и бозаво, и червено, което плиска и пръска, червено, червено, червено… като мъртво петно, като жива струя…

Повече не помнеше.

… После бавно дойде на себе си, надигна се, до него неколцина. Ръцете в кръв, от лицето кръв и пот, отри го с превръзката на лакътя. Никъде не го болеше.

Къде са?

Не му отговориха. Беше тихо.

Тряба да…

И не се знаеше какво „тряба да“. Лявата ръка още стискаше бодливото коматче хляб.

Засвири тръба. Отбой. Свиреха отбой след дванайсет часа по турски, на смръкване. Сега беше рано, слънцето още не бе залязло. Гледаше как влачат труповете надолу из бранището и пак товарят колите. Смълча се и башибозукът. Смълчаха се пушките, почнаха да изстиват. Повя ветрец и пушекът, що тежеше цял ден на това място проклето, изтъня и захвана да се разнася.

Когато се смрачи, четата безшумно се прибра около него, насяда по земята, здрави и ранени, които можеха да ходят или да се влачат. Всички ли сте? Всички. А умрелите? Стърнището заспа и захърка — хъркаха умиращите, нямаше кой да ги види къде са и кои са… така ще си останат тука, гарвани и псета да ги разнасят… Живите седяха прегърбени, опушени, изсъхнали. Стефан мина от човек на човек. Живи ли сте вие, живите, живи ли сте, момчета? Обадете се да ви чуя. Живи сме. Добре, момчета, добре… Живи едва. Нищо, момчета, живи да сме само, другото ще се оправи. Хаджията е тук, Йеремия тук, Гьорги със знамето… и другият знаменосец също, големият Зааралия… и Ванката… Македонски, ти ли си? Не можах да те позная. Ангеле, какво си увесил така мустаките, понапърчи ги малко… Така и не можах да платя джамадана на майка ти, старата Тиховица, сега тя мисли и двама ни, Ангеле, и тебе, и мене… Нищо, ще й подаря главата си някога. Спиро, Итри, Божине!… Напалиона къде е, какво стана?… Напалиона свърши… Малко сме, бракя, къде останаха другите, това ли сме? Това сме, други няма, другите останаха. Не знаем ги кои са… като съмне, ще да видим кои няма. Бог да прости, които останаха. Бог да ги прости. Бог да прости. Да прости…

Тежко е да броиш живи, когато живите са половината от доскорошните живи. Момчета, да помълчим за тия, които остават, които останаха. Помълчете малко… Мълчаха — с изнурените, съсипани снаги, с опустелите глави, в които още отекваха глухо трясъците на деня, ужасиите и кръвта бяха вече не така ужасни и кървави. Мълчаха, не говореше никой — за какво да говори. Нещо беше угаснало, нещо беше превито, пружина някаква бе огъната, тя ще се изправи пак, но ще се познава къде била гънката.

… Чакаха да затъми добре. Аскерът се смъкна надолу из бранището, счу се неясна, далечна, отдалечаваща се турска реч, дрънкане. Дръпна се назад и башибозукът. От неговата страна по едно време се дочу силна врява, караха се за нещо. Сигурно се караха за глави. Като че ръмжаха сдавени кучета от бесовица, така се караха. После врявата стихна.

Още имаше далечно слабо зарево на запад, когато потеглиха. Бързаха да се махнат по-скоро от това място, да бягат от него и да го забравят. Избиколиха отдалече, от източна страна. Минаха през голината, то бяха поляни или орници. Хаджията отпред, Стефан куцукаше след него. Навлязоха в дребна гъста гора, очите си щяха да изповадят в тъмниците на тая гора. Луната закъсняваше. После на пътя им се изпречи скалист дълбок дол, търсиха къде да го преминат и не можаха да намерят. Тръгнаха по брега му надолу, на запад, блъскаха се в камънаците, падаха, ставаха. Разточиха се на дълга рядка редица. Ранените, изостанали назад в гората, викаха да им се обадят. Обаждаха им се тихо и ги чакаха, колкото да ги видят, че мърдат, и пак тръгваха. Слязоха много ниско, но брод през дола не намериха. Намериха ручейче едно да шумоли там и да хвърля слабите си струи в пропастта. Спряха да починат, пиха вода, поизмиха се, поседяха. Бяха струпани на малки купчинки, седяха и мълчаха, подпрени на пушките с две ръце и морно обронили глави на ръцете, рядко се чуваше шепот. Стефан обходи групите да види има ли изостанали, питаше всички ли са тук, но никой не знаеше колко са всичките. Опита да ги преброи, но броят всеки път излизаше различен — 69, 62, 66. Изведнъж в една от групите заломотиха високо гласове, чу се тропот на крака, издрънча нож, паднал на камъка, няколко гласа извикаха едновременно: „Дръж!… Варди! Къде!…“ Ах, неговата верица келява… Стефан се сбързи. Какво има, какво е?… Бяха се надвесили над пропастта и се взираха в тъмнината й — оттам още се чуваше потракване на камъни, които се събаряха надолу по сипея, и съсък на пръст, която се свлича. После всичко затихна. Ах, избяга, кучето!… Бяхме му вързали ръцете с една ремъчка… скочи… и докато се усетим…

Беше избягал пленникът, когото уловиха при сражението с башибозука предобед. И добре че избяга, защото само го мъкнеха и не знаеха какво да правят с него. Да го търсим ли? Къде ще го търсим из дърмите, тамо се две не види, в очите ти да бръкнат… Е, да бяга, ако не се е пребил… Отърва се, кучето… Неговата лесна. За нас няма отърваване…

Постояха над пропастта, погледаха, макар че нищо се не видеше долу, потюхкаха се. Па рекоха: халал да му е кожата…

Какво да правят сега, да вървят ли по тоя дол, който се отваря все по-широк и невъзможен, или да се върнат горе и горе да търсят брод?

Върнаха се горе. Когато се качиха, отдето бяха тръгнали, чуха далечни петли. Луната едва бе излязла. Минаваше полунощ. Повървяха още нагоре и стигнаха главата на дола, мястото, отдето долът се начеваше. Обиколиха го и се насочиха на юг, луната им светеше, намериха и пътека една и хванаха нея. Намериха и чешма наблизо, спряха там да пият вода пак и да чакат ранените, които все повикваха отзад тихо и все се бавеха. С ранените изостана полека-лека и Стефан — петата го заболя силно, — подпираше се на един сух клон като на патерица и стъпваше на пръсти. Като починаха малко при тая чешма, това беше драчовската чешма, станаха и уловиха пак пътеката. Скоро навлязоха в гора, казваше се тая гора Чакмак келеме, и в нея пътеката се изгуби. Щяха и сами да се изпогубят, но отпреде им пак се изпречи дол, който ги събра по двама, по трима. Мислеха да не е същият дол, но не беше същият. Събраха се всички и отново тръгнаха по ръба на дола, само че на изток, към началото му. И пак, както преди, в главата на дола — една малка котловинка, отворена на запад — се натъкнаха на чешма. Беше чешмата Катакъра. Бяха уморени от ходене и безсъние, спряха и тук, макар да не бяха жадни.

Сега накъде? Хаджията каза да вървят така, че луната да свети от лявата им страна. Добре, от лявата… Само по-далеч от онова място… Хайде пак. Докато усетиха, че пак слизат надолу. Тоя път караха до долу, чак до реката.

… Много ходиха те тая нощ, много се лутаха, убиха се от ходене и блъскане из тия непознати пущинаци. Така се ходи насъне, бягаш, а все на едно място си. Те знаеха, досещаха се по баирите и по своите криволици, че не са много далече от онова място. Драскаха с всички сили да се измъкнат от тия дерета и дребни горици, но силите бяха малко. Святкаха в гората с клечки да видят часовника на Хаджията. Съмването беше близо. И пак през гората. Ето едно друго дере, то гледа на изток вече и не е така стръмно както предишните, и вътре пълно с млад шумак. Като навадиха в шумака и стъпиха на дъното на дерето, покрито с лански окапали листа като плъст, момчетата казаха: стига, байо Стефане, спри, че душата спря в гърлото…

Налягаха капнали в шумата и заспаха веднага. Няма стража. Стефан сам остана на стража. Той се възкачи на отсрещната гола рътлинка на дерето, за да го огледа по-добре. Беше плитко и сухо дере. И не едно, а две дерета, които се сливаха в едно общо, чаталато дере надолу. Рътлинката набъбва между чатала му. Прилича на скрито, заветно място, но кой знае. Има ли още скрити места за потерите? Нека поспят момчетата. Нека се наспят, пък сабайле ще огледаме по-добре.

При Стефан дойде Македонски и го помоли да си легне и той. „Кръв си изгубил, байо Стефане, иди да подремнеш малко, да ти дойде сила. Пък аз ще повардя, че не ми се спи още…“

Спеше се на всички.

Беше тихо. Месечината светеше отсред небо и сенките на дърветата бяха къси и мрачни. Особено там, в дъното, дето се събираха двата улея на дерето.

Стефан стана, беше седнал на тревата, полека повлече крак нагоре, към върха на рътлинката, там да легне. Но размисли. Обиколи рътлинката, не беше голяма, и се спусна към дъното. Имаше там няколко стари, корубести дъба. Спря до тях, облегна се на един от дънерите и се ослуша. Обади се някъде отдолу улувица, плачливото горско пиле, което пълни душата с тъга. Обади се още веднъж и спря или се премести другаде. Беше все така тихо, миришеше на бабина душица и на зелена дъбова шума. Отсреща дишаше спящата чета. Някой ломотеше нещо насън, неразбрано и бързо. Друг стенеше наяве може би. Надолу из гората пак се обади улувицата и започна да оплаква самотата си все с един глас: кюууу!… кюуууу!… „Може би оплаква нас, живите?“ — помисли Стефан. На сърцето му заседнало нещо тежко и тревожно и не се маха оттам. Какво ще стане с момчетата, какво ще стане, господи боже… Бяха още в очите му, как лягаха на шумата, без да гледат къде, като снопи се събаряха, изнурени от глад и безсъние, и умора, раните на ранените се бяха подлютили и почваха да смърдят. Къде да отидат, къде глави да сврат?

Смъртта бягаше от него лукаво, той няколко пъти забеляза. Забеляза как тя се дърпаше от него и бягаше. Не го искаше. Борбата бе свършена, с нея и животът бе свършил най-важния си смисъл и само продължаваше така… Не, още има да покажем… Не, какво да показваме, не стига ли? И кому да показваме, и защо?…

Не е то, не е то, не е то…

… Оная зима, на шейсет и шеста и седма година, цялата зима ляхме куршуми. Барутец имаше доста, пет-шест биволски кожи ингилизки барут ни падна на ръка. И отидохме в Циганка (Чифлик близо до Букурещ, притежание на Никола Балкански, където е живял Г. С. Раковски), в мушията, дето седеше Раковски и палеше душата на приготовленията. „Четири чети, юнаци!“ — казваше ни. (Едната на Панайота, на Филипа другата, трекята на мене и още една на Хаджията.) „Четири… Минавате у Българско и дигате бунта от разни места…“

И като го слушах — тръпнех цял. Ние знаехме само чета. Дотегне ти — хайде на Балкана. Толкоз. А той: чета, но бунт. Бунт. Бунт като камък, хвърлиш го силно във водата, да дигне вълни, да разлюшка и събори тиранството…

О, аз не ходех в ония дни. Хвърчах. Денем и нощем бълнувах България, бунта и свободата…

Колко всичко беше лесно и просто при Раковски: дигаме се, дигат се всички — и се освобождаваме…

Не тъй, Раковски. Не става тъй.

Нещо сбъркахме. Не е то, кое тряба.

Нещо друго тряба. Друго.

Момчетата се избиха наполовина. Половината разсеяха кости от Дунава дотук, разпиляха глави и души. Къде са сега те, падналите?

Улувицата плаче там, в гъстаците, и се не знае далече ли е, или близо. Плаче, като да пее своята тъмна, тъжна литургия за упокой на нашите обречени души. Едничка тя ще ни оплаче така, приживе…

Не е това.

Каква голяма сила си отиде, силата, която бяхме. Удави се в земята, потъна и изтече. Няма я. Напусто всичко. Голяма е земята ни и не мърда. Голям е Балканът, синее си там и не знае за нас нищичко. Каква сила беше…

Той спомни оня, биковратия, когото Спиро закла тая сутрин. Видя го как покорно тръгна към ножа. Можеше да го види после, коленичил там зад храстите и изпружил яката шия… И след това Спиро оглеждаше загрижено острието на ножа си, опипваше го с пръст — беше се нащърбило… Каква шия, каква сила… А малко трябаше, малко. Да кажем кой брат, кого по врат. Изпуснахме нещо ний…

Ето това е.

… Беше ясно. Хълмът същи, местата същите. Мястото на битката не е далече, и башибозукът не е далече, като ято гарвани се вие някъде наоколо и души за леш. Няма спасение. Сега ние сме България, но още малка България. Толкова дала от гола душа. Сто. Половината ги няма. Помощ отникъде. Ех, бедна майко Българийо, ех, майко, виждаш ли сега синовете си?

… Македонски обикаляше рътлината, спираше от време на време да послуша шумоленето на гората — от утринника ли е, или от нещо друго. Той видя, Стефан отиде през поляната надолу, където деренцата се събираха, после го изгуби, помисли, че се е прибрал при четата. И тръгна надолу. Намери го седнал облегнат на един напукан дъбов дънер и заспал. Калпака го нямаше. Месечината хвърляше светлина отгоре и отстрани лицето на Стефан изглеждаше още по-гъстообрасло, с хлътнини под изпъкналите скули, измъчено и страшно. Караджа, Караджа…

Месечината бледнееше вече, отиваше си. Повея из гората и стана хладно. Македонски се изкачи пак нагоре и загледа на изток да види отвисоко. Така е, вече зори, зората пише тънка розова черта по далечните гористи хълмове. Пак съмване… Само нощите бяха техни. Да бродят из пущинаците, да се трепят и да капят, да се броят и броят всеки път да излиза по-малък; да усещат, че са гладни и жадни и силите падат. Да бягат и да не могат да избягат. Все това. Нощите бяха отрада за измъчените, мъничка отрада. А дните? Човек да заспи и никога да не се събуди, да замръкне и да не осъмне. А вървяха дните, редуваха се безпощадно с нощите и след всяка нощ, която залъгваше малко бедните момчета, настъпваше ден, от който космите се изправят. Стига тая туна беда…

Съмваше вече.

Ден четвърти. Какво носи той и това място непознато?