Бие насрещен вятър и подпира водите на Дунава — изглежда, голямата река тече назад. Но тя побутва вълните си и все пак отива полека отпред. Тече, както е текла и преди сто години. Върбите до брега са обърнали бялото на листата — това е знак за неприветно време. Една топола с подровени корени паднала напреки във водата заедно с парче от брега, но още живее жилаво, държи се. Брегът прясно отсечен. Всяко лято черешовите води все така прясно отсичат брега и все така той не мърда от мястото си и не свършва. Прокапва дъжд. Работници бързат наоколо. Едни подравняват поляната за бъдещия празник, други довършват паметника. Паметникът е висок, триръбест каменен щик, промушил скелите си. Сега ще му поставят железните цифри 1868 и двете плочи: „Тук на 18/6 юли слезе четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа“ и „Тоз, който падне в бой за свобода“… Тоз, който падне в бой за свобода, той умира, разбира се… Умира си както всички умиращи. Само за разлика от всички останали смъртни и умиращи, над смъртта му раззеленява живот…

Вятърът утихва и капките зачестяват. Смрачава се полека и ръми тих, топъл летен дъжд. И дъждовете си приличат. Може такъв да е бил и оня дъжд, който измокрил момчетата, сврени из върбалаците на отсрещния остров Джан-кардаш (ще рече по турски „душа-брат“). Но не, казват. Оня дъжд, казват, бил дъжд проливен, с трескавици и светкавици. Момчетата, току-що смъкнали хъшовските дрипи и влезли в новия си хайдушки каяфет, не могат да се нагледат на беневреците си, на куртките, които мязат на генералски мундири. Ще каже човек — чета все от генерали. А най-паче не могат да се нарадват на оружието си. Всичките нашарени и наперени като петли. Всичко лъщи по тях, всичко трепери. Също войска. Та това е първата българска войска, какво си мислите. Сега дъждът ръси и мокри войската, но войската не е от сол и няма да се стопи. Ще потрае.

Дъжд е, ще мине и замине. Едно от момчетата, Димитър Мънзов, е потрошило цяло торбе алталъци, за да се стегне и въоръжи. Сиромах Мънзов всичко предвидил. Не се сетил само да потренира краката си на обикновено ходене. Защото той ще загине не от някой едър като шикалка куршум на башибозушко шишане и не от някоя остра, зехирлия черкезка кама. Ще загине от краката си. Краката ще се набият и няма да искат да ходят. Но това Мънзов още не знае. Па и никой не знае. Изобщо момчетата не знаят много неща, които е съдено да узнаем ние — просто защото сме сто години по-млади от тях. А те, момчетата, въпреки беловласата възраст на похода и подвига си, завинаги ще си останат момчета и това ще бъде най-малкото им предимство пред нас. Историята е непоправима и необратима като куршум, целен в челото, и като ятаган, замахнат към врата. На историята е разрешено само миналото време. И може би поради това, отмъщавайки за такова ограничение, писаната история е винаги в някаква своя степен и история на сегашното време, на времето, когато тая писана история се пише. Учени иманяри ровят тук, въоръжени с лупи и най-тънки пинсети за чупливи факти; събирачи на разпилени мъниста — тези мъниста по-рано съставяли картина — сладострастно опипват зърно по зърно, мъчат се да подредят картината в нейното първо живо многоцветие и са доволни да постигнат поне рисунката й, да нахвърлят поне частица или чертица от нея. Защото историята — не като действие, а като разказ за него, като историография — прекарала стоте години през сто ситни цедила, оставила в тия цедила едрото, пропуснала дребното, после размесила това, което останало. А после легендаризирала тая оскъдна смес, сбъхтала я в непоклатим като бетон школски урок, в непререкаема блага картинка, от която няма отърваване вовеки.

Нека разгледаме спокойно момчетата и четата, тъкмо е събрана накуп. Нека ги разгледаме човешки, доколкото ни позволява мракът на нощта и на стоте години. Момчетата са 124 или 125, или 128. Вече няма кой да каже точно колко са. Това е Хаджи-Димитровата чета, водена от двама войводи. На една страна, безименната и безликата чета, на другата страна — лични и именити войводи. Единият първи войвода, другият втори войвода. Единият главен войвода, другият заместник-войвода. Стълбица на отговорности и подвизи. Всичко е наред, точно според чинопочитателните представи за ред и приличие. Има да вземате! Това не е въобще „Хаджи-Димитровата чета“. Това е ордия от живи човеци със собствени имена, бързозреещи юноши и зрели мъже, всичките разни, всичките единни в едно; чета, готова да умре, съставена от личности, нежелаещи да умрат; личности и характери. И предстоящи съдби като продължение на тия характери във времето. В краткото време, което им е останало да изпламтят заедно с един юли.

Така сто и двайсет или сто и трийсет голи и гладни хъшове, хъшлаци, според очите на добропорядъчните — всяко време ражда и хъшлаци, и добропорядъчни. Хъшлаците, сметени от кол и въже, довеяни от кои ли не краища: от Видин до Воден, от Тулча до Битоля и от Велес до Черно море, от Дунава до Балкана и оттатък Балкана — до другото море, Бялото. И навред около Балкана, от цяло Българско. Усещате ли? Това е цялата тогавашна България. И четата не е просто чета, а едно въоръжено, почти „Привременно правителство“, почти Народно събрание, тръгнало да просече коридора от Дунава до своите просторни заседателни зали под буките навръх Стара планина. Един стотина — сто и петдесет километров коридор, едно корито, дето ще потече после и ще подплиснува цял един друг Дунав, Дунавът на народната мълва.

Само преди година време пак оттук, през гърлото на Янтра, беше мината четата на Тотю и след боя в гората Пустия до село Върбовка турците за пръв път нарекоха четниците й „комити“, тоест комитетски хора, тоест гяури от малко по-башка вяра и с по-висок чин от обикновените хаирсъзи в обикновените, патриархалните хайдушки дружини, дето тръгвали да погърмят малко, да посекат някоя и друга пощръкляла бейска или юзбашийска глава.

А тая, сегашната чета на Хаджията и Караджата, е малко нещо по-горе и от ланшната даже. В чантите й наред с фишеците са набъкани най-дългобойните книжни фишеци — истински възвания към народа, писани с истински печатни букви: „Братйя Българйе!… Не надявайте ся никому да дойде да ви освободи, седещиц съ сгърнати ръце… а само и само надеждата ви да бъде основана на вашиги юначки ръце, зачто тий съ истинни и верни… Братйя! Времято е дошло… златогривий лъв реве из Балкана и ни вика! Нека всички ся притечем под неговиа пряпорец и съгласно с едни уста извикнем свобода или смърт. Стара планина. Привременното правителство…“

Горе-долу толкоз. Късичко е възванието. Тържествено, късичко, простичко, както и трябва да бъде — като за простия народ. До народа сега то няма да стигне. Нему е писано сега да си остане в чантите, а по-късно да попадне в ръцете на граматиците и музейниците, за да го обръщат от всички страни, да го оглеждат, преживяват и преживят, асимилират и факсимилират. Засега юначките ръце стискат дългите филинтри, стягат цървулите. И изопнати като струна от нетърпение, жадно гледат към зеления български бряг.

— Това ли е България?!… Какво хубаво било моето отечество!… — ще извика наивно едно двайсетгодишно наивно момче, което повече прилича на момиче. Та един рунтав хъш ще го изгледа навъсено с бялото на окото си и ще избоботи нещо за това как ли го е записал в списъка на четата строгият писар Ванката Христовия и как не е съгледал, че това момче още има жълто по клюна си… Момчето е Александър Василев, то е родено в Румъния, в Плоещ, дето било даскалче. И никога не е виждало България, само слушало за България. И не е съвсем наивно това даскалче. Написало цяла трагедия за Добри войвода. И нарисувало една картина за ланшния бой на Тотю при Върбовка… И ѐ го, същото това момче сега тръгнало да освобождава България, по модата или романтиката на онова време. Това момче ще падне първо, в първия бой при Караисенските лозя. И може би неговата глава кучетата ще довлекат от лозята до село и ще се дърлят заради нея. Докато се намери някоя наплашена, но милозлива християнска душица да им я отнеме и погребе не съвсем по християнски под някой хамбар. А оня, рунтавият хъш, който го гледа с такава една малко нагласена суровост, е може би Димитър Зааралията, знаменосецът, едно грамадно българинище и страшилище. Коджа Ибрахим му викат, око му не мига пред кърви и смърти — той ще отреже нежния врат на простреляния Цанко в лозята и ще зарови главата му плитко в пръстта, колкото да не я вземат турците. Или може би тоя хъш е Спиро Джеров, мълчаливият Спиро, сериозният като острие и малко суеверен Спиро? Може. Спиро е скитал навред из балканите, борил се навред, дето има борба с потисници, бил се в Критското въстание, та минава и за гръцки национален герой — и попаднал най-сетне тук, на дунавския остров, на път към края на своята шарена черно-бяла биография.

… Но ето, съмва вече и четата се събира на клетва. Можем да разгледаме и останалите. Йеремия Петров от Лом, бивш войвода, сега прост четник, десетар да го речем. Иван Пейов от Казанлък — в боя юнак, кога няма бой — гладник. Вечно е гладен, вечно плюска и му викат Плюшко или Лакомията. Като Лакомия и ще умре той на заточение в Сен Жан д’Акр, гнилата оная крепост. Христо Дреновски, писар на Караджовата чета, бивш търговец, човек с име и имане, разпродал и раздал всичко, тръгнал да умре в Карапановата кория. И така нататък. Всякакви ги има тук. Бивши войводи и бивши четници, бивши гарибалдийци и бивши хъшове, мъже с ястъклии мустаци, подстригвани с барут неведнъж, стреляни вълци и скитници, единаци и на глутници. Сто оки книга няма да стигне да опишеш житието на едного само, кой и да е. Трийсет и пет годишните са вече, ехе, байовци и почти безнадеждни старци в очите на жълтоклюните момчета, сукалците, които да имат най-много по двайсетина пролети. Занаятчии, напредващи търговчета и дюкянджийчета, даскали, овчари, орачи и копачи. Сещате ли? Каквито имало по цяло тогавашно Българско. Всякакви. Всичко у тях е бивше, настоящо е само голото родолюбие. Зарязали всичко, напуснали мирни занаяти и гечинмеци, оставили у себе си само България. Изхвръкнали от юнашките хъшовски кръчми, дето от глад се не умира, но пък юнашки се гладува — и тръгнали да мрат зарад отечеството, зарад Света България. О, не само да мрат, а и да направят нещо преди това със своите игленки, тънки саби и дебели маджарски шишанета. О, те са млади, но те са опитни, знаят как да го направят това. Те са безстрашливи всичките, до един, всички отнапред са турили главите си в торбите и знаят какво ги чака, макар че не му ловят вяра на истински и не го мислят дип. Е, има и неколцина новаци, те гледат невинно като агънца и мислят, че отиват на сватба или нещо като сватба. С тях още във Влашко се е позанимал и ги учил да мерят на нишан и да миришат барут Ванката Христович, бившият руски офицер и настоящи четен писар от Хаджиевата чета. Ама все пак новаци са си, смъртта още не им е дъхнала в ноздрите. „Байрактарят да мине посред момчетата!“ — нарежда Хаджията. И момчетата с весела неразбория и бъркотия се строяват криво-ляво в две редици, редиците се изопват една срещу друга. И ето, Ванката разгръща бялата хартия с клетвата, той я е съчинил сам тая клетва. А хартията трепери в ръката му. Ето, Зааралията развива зеленото знаме, на което пише за свободата или смъртта. От окото на Караджата се търкаля сълза. Ето, войводите пристъпват към знамето и кръстосват саби, сабите и те малко треперят. Трябва малко церемония, мигът е свещен и ще се помни от тия, които оцелеят, ако оцелеят. „Братя! — изправя се тогава Хаджията между двете редици и почва да говори проникновено слово. — Братя, отиваме да мрем за свободата на нашето мило отечество. Вярвам, че всеки от нас е тръгнал с чисто сърце. Но редът и светостта на делото ни искат да се закълнем пред Бога и Отечеството, че вярно и честно ще изпълним длъжностите си като синове на майка България… Да се закълнем, братя!… Кълнем се!…“ Хартията потрепва в ръцете на Ванката, писаря. Гласът на Ванката и той играе като хартията, когато чете думите на клетвата: „Тряба да пролеем кръвта си за свободата на отечеството… тряба да се вардим от грабителство, от пиянство и курварство, да не закачаме мирните хора, били те турци или християни… да слушаме и да се покоряваме на войводите си…“ И прочее, и прочее. Един многоглас, стогърлест хор боботи, ръмжи и повтаря думите на клетвата като могъщо ехо. „Заклехме се!…“ Сърцата чукат по-бързо, дръжките на ятаганите лепнат от стискане, пушките искат да гръмнат сами, веднъж на година те гърмят сами — и ръцете едва ги удържат.

Сега можем да хвърлим едно око към войводите и да им се порадваме. Ей го Хаджията, писан войвода с това писано войводско рухо от сиво и скъпо брашовско сукно, с тоя надменен калпак, с тоя горд и тежък поглед под калпака. Салтанатлия е малко Хаджията. Па и прилича му. Тия церемонии са по неговата част. Обича той да се отбие в някоя влашка хъшовска бърлога, пълна с врява, дим и кисел лъх на вино — да се отбие, и още с появяването му врявата да стихне. Да премине бавно през тишината и да седне на видно място (някой голтак се е разположил на това място, ама на мига чевръсто ще му го отстъпи). Наоколо почват да шушукат: „Хаджият… Хаджият… оня, дето… Хаджи Димитър бре…“ А някой тогава ще се престраши и ще попита: „Хаджи бре, като как е там… из Българско? Кажи един лаф по народните работи!…“ И Хаджията тогава ще огледа бавно всичките, ще си заръча едно каймаклия кайве алатурка, приготвено в горещ пясък. На голтаците и дрипльовците наоколо ще заръча по цяла половница цветясало вече вино, което за оцет е слабо, а за вино е киселко. Никой няма да му придирва на виното, голтаците само това чакат, някой да ги почерпи — те с това и поминуват, като се черпят един друг. Ще дръпне тогава Хаджията една дебела, шумлива глътка от кафето. И ще почне бавна, умна, достолепна реч за големи неща — като съдбините на България, високите цели на борбата, нуждата от жертви пред олтара на отечеството поробено. И прочее. От време на време Хаджият ще размятва празните ръкави на своя бабаитски чепкен, наоколо му хъшовете ще го слушат, зяпнали в благоговение, ще подпитват сам-там нещо по закона за четите, той ще отговаря, те ще пият думите му. И ако досега не са виждали истински, жив, оригинален български войвода — има да въздъхват, има да преглъщат и барем ще се нагледат: е, тѐ това е! Тѐ така да бъдем веднъж като Хаджията — па после, ако ще да умрем… И ще бъдат готови да скочат в огъня и да умрат, щом само той им каже…

Младият, двайсетгодишен Ботев така е видял Хаджията тая пролет. Такъв го е и запомнил, и вече няма да преодолее очарованието от него, ще остави това очарование в баладата си; после чрез тая балада ще го даде на нас, които веднага след майчиното мляко сме засукали „Жив е той…“ — дълго преди да можем да сричаме: „… тоз, който падне в бой за свобода…“ Но то е вече друга работа. А Хаджият е юнак, доказвал го е неведнъж, може да го докаже още веднъж. И сега в четата комай няма друг, който по-ясно от него да разбира големия смисъл на тоя поход, величието на предстоящите юнашки трудове. Та даже и предчувствие някакво за историчността на подвига. „Малко сме, братя — ще каже той в своето слово. И ще поклати глава. — Малко сме, трябаше повечко да се съберат. Но и с вас ние ще да се наемнеме… да покажем на братята си българи как се умира зарад отечество…“ „Чакай, Хаджи. Защо така, Хаджи, какви са тия мрачни приказки — да умрем?!“ Защо трябва да се умира за отечеството, когато трябва да се живее за отечеството? Момчетата знаят, че кога да е, ще се мре. Но смъртта за тях е далечна, почти неправдоподобна възможност, те не вярват сериозно в нея и въпреки всичко не мислят за нея, не желаят да мислят; гледат на нея само като на романтична и неизбежна украса към опасното предприятие. „Отиваме на смърт!“ — не е шега работа то, каквото и да се разправя. Те не искат да умират, кой иска да умира, казват го само тъй, колкото да се знае, че работата е важна, нужна и голяма. Затова момчетата призовават към живот, викат: „Да живей България! Да живеят войводите!…“ Смърт пожелават те само на тираните и така внасят своята малка и невинна поправка към словото на своя главен войвода…

Ами Караджата?

Хм, Караджата… Караджата е направен от малко по-простичък материал. И направата му по-простичка. Само шевовете на тая направа са нечовешки, страшно здрави. Е, и неговата премяна е войводска, то се знае. Тия бели колчаклии и биргьотлии беневреци, описани със сърмени ширити и с такива обилни гайтанени колелца. Тоя джамадан със сребърни бикмета и копчета… На войводата и дрехите трябва да бъдат войводски, макар че това не е най-важното. Войвода е в края на краищата, не може да се не поиздокара малко. И Караджата се докарва, както умее. Има нещо селско-ергенашко в това издокарване, нещо лъскавко и простодушно. Беневреците светят нощем и кога няма луна, а денем се виждат отдалече като нишан — такива са бели. Не е съвсем за войвода тая войводска униформа, па и за четник не е. Ама кой ти гледа. Ако не е за сражение, барем е за впечатление. А впечатление униформата прави. Джамаданът с неговите сребърни копчета е скроен така, без проба, на юнашка мера и юнашка вера. Като за Караджата скроен, плещите му ги знаете. И е донесен тоя джамадан нарочно от баба Тонка из Русчук. Джамадан да е, ако се хване — хване. А ако потрябва, Караджата може да съблече тоя сребърно закопчаван джамадан, да го хвърли къде да е и като хамалин да се впрегне във въжетата на чама, за да го тегли срещу течението заедно с другите момчета. И никак няма да му мисли биля, че това можело да накърни войводското му достойнство. Та той няма да бъде Караджата, ако не направи най-нужното, ако тутакси не го направи. Даже и знамето на Караджовата чета, даже и то е някак от калибъра на войводата. (Защото тук са две чети с две знамена, двама знаменосци, двама войводи, двама писари — и само сливането на двете чети в една прави Хаджията главен войвода, а Караджата подвойвода; но знамената ще бъдат две до Канлъ дере.) Знамето на Хаджията е от тънка и скъпа, баш майсторска изработка, на него са бродирани с коприна свещените две думи „Свобода или смърт“. Има там и един лъв, който тъпче полумесец… А знамето на Караджата? И то е от обичайната зелена хайдушка коприна, но личи, че е работено някак надве-натри и останало недоработено. На едната страна пише „На оружя, мили братя“, на другата — „За вера и независим…“. Толкоз. Последната дума не е изкарана докрай, изядени са трите букви „ост“. Но кой ще седне да ти гледа трите букви, до букви ли е работата, нали се разбира и без тях? И тук има лъв. Даже два лъва, по лъв от всяка страна. Муцуната на тоя лъв много отива на някоя мирна домашна живина. Козината му мяза на късо кожухче. А и короната, що стои на главата на тоя лъв, бие малко на калпак. Е, няма значение, карай там… Няма кой да обръща внимание на такива дреболии. Искате лъв? На ви лъв. Дружина ли е — все трябва да има байрак там някакъв да се вее, пък байракът не е най-главното. Най-главното е пушчиците да мерят добре, ятаганите да са наострени, а лъвът да бъде в сърцата. Останалото — от лукавия. И Караджата има съзнание за величието на делото, за висотата на голямата цел, то се знае. Но той предпочита да гледа по-ниско, по-приземлено, мерникът му е нагласен за по-непосредствената и видима цел. Затова той е по-близо до момчетата, до нуждите им, до грижите им, до страховете и надеждите им. Те го имат за майка и тая майка може да ги сгълчи, когато заслужават, и да ги окуражи, когато потрябва. Момчетата уважават Хаджията за това, че е умен, разсъдлив човек, за това, че е нещо като идеолог, нещо като политически войвода на похода; човек, който може да им посочи далечните сини върхове на Балкана, също и върховете на тоя поход. Но по-близък им е Караджата. Те обичат Караджата, защото само той може да им покаже, стъпка по стъпка пътя към тия върхове, обичат го за това, че досущ като майка ще ги обгърне с любовта на погледа си, на вниманието си, на нужната една дума в нужния миг. Караджата лично ще прегледа снаряжението на всички, ще види дали са стегнати цървулите, а ако някому не са — ще се наведе, па сам ще ги стегне, за да покаже как — и войводството му няма да се смали от това; ще провери дали са прогонени добре ремъците, чисти ли са пушките, наточени ли са ножовете, неприкосновен ли е неприкосновеният запас от сухари, има ли доста олово в чантите, вода в манерките, фишеци в матарите, решителност в очите, юначество в ръцете и… „Тряба ли ви още нещо, момчета? Да имате нужда от нещо? От нищо? Добре.“ Всичко ще огледа Караджата с остро, бдящо орлово око, което едва-едва ще се усмихне примижало, ако остане доволно. И накрая — слушайте само! — най-накрая Караджата ще запита момчетата дали са благодарни на своите войводи, доволни ли са от тях, или искат да си изберат други разпоредители и разполагатели?!… „Доволни сме и предоволни! — ще извикат момчетата нетърпеливо. — Хайде, какво се маем още!…“ Но Караджата трябва да ги чуе, за да знае…

После има друго. Тоя нисичък Кючюк Стефан навремето, на един гюреш, е свалил най-големия турски пехливанин, Плясата на име. Спомняте ли си? Това все значи нещо. Вижте само снагата. Тия крака с тия набити мъжки прасци, стъпили като корени на земята, казват: не мърдаме оттука. Тия двуглави мускули, препълнили ръкавите на ризата… Целият Караджа е една навита докрай, биковита и нервозна пружина от мъжка сила, която знае, че никоя друга мъжка сила не може да й се опре. Това е същата пружина на Караджовата физическа храброст, която ще работи за цяла хайдушка дружина, ще търси противника гърди с гърди, ще увлича момчетата и ще ги лекува от треската на първите бойни кръщения. Свободата не ще екзарх, иска Караджата. Точно е така.

Е, добре, ние тук ще се позанимаем малко с Караджата; ще опитаме да кажем нещо за Караджата. Хаджията е голям човек и голяма тема. Хаджията ние сега ще оставим по-настрана. И четата ще оставим по-настрана. Ще насочим пълния светлинен сноп на нашето внимание към тоя Кючюк Стефан — и него ще сложим в средата на зрителното поле. За всичко останало ще разказваме дотолкова, доколкото то е свързано с тоя юнак български.

С други думи, ще разказваме, както можем и умеем, не за четата и похода й, и не за Хаджията и Караджата. А главно за Караджата всред четата и похода.

И така: де Караджата?

… Но става късно вече. Пак е нощ, и това е нощта на пети срещу шести юли по стар стил.

— Готово ли е? — шепне Караджата.

— Готово, готово!… Няма какво да чакаме!… Хайде!… — отговаря шепот отвсякъде.

— Хайде…

— Бог на помощ…

— Тихо, шт!… Прътът къде е, прътът?

Някои се кръстят. Някой плаче от радост — скришом, завърнат настрани. Чамът, тая голяма лодка, на която са натоварени момчетата, се отлепя от острова и потегля безшумно и косо по течението надолу, към българския бряг, само лопатите припляскват тихо. Всички шепнат възбудено и трескаво, шепотът полека-лека се поосвобождава, надига се, става глъч, става тиха врява, врявата и тя се надига, всички бърборят, уж тихо — мож ли да ги спреш! Пазар… „Шшшшшт!… Да онемеете!…“ — съска Стефан. И чамът онемява изведнъж. Само водата бърбори с него, хлюпа в дъното му. Стефан стои на носа на чама, върху покрива, мери с един прът дълбочината и се взира напред. Мержелеят се като облак, разстлан тънко, бухлатите върбалаци насреща. Облакът расте, едрее, идва насам, тъмен, космат и притихнал. Взират се всички в него, сърцата играят. Брегът наближава, пълен с тайни. Още малко… Още мъничко… Остава хвърлей място. Не, тц, тука е плитко, брегът плосък. Тук не може, тряба малко по-надолу някъде. Не шавайте много… Обрамчете торбите… Пушките в ръце. Готови за излизане веднага… Ха, ето тука е добре, дълбока е водата и тиха, брегът отсечен, може да опрем досам брега… Къде бяха дъските? Дайте дъските!… Само че тихо, тихо, рекох… Хлопат, пусти дъски… Готови!…

И изведнъж…

Дрезгав глас от брега:

— Ей!… Ким гельор?… Кой иде?

Мълчание. Чамът не диша, водата клопочи леко в дъното му и го люлее.

— Кой иде бе?… Я, бурда, бурда!… Дайте се насам да ви видим какви сте…

Гласът на турската стража. Само това ни трябаше. От това се вардехме и налетяхме баш на това. Ама и късмет, нашият… Недалеч от това място, до брега на старото устие на Янтра, е сградата на турския граничен пост.

Тогава Караджата се изправя.

— Сизим адамлар, свои сме… Като излезем, ще да ни видиш…

Но оня няма време да ги чака да излязат.

— Герѝ! — вика турският солдат граничар или неговият чаушин. — Назад!… — И дига пушката и стреля.

Караджата мигом прикляка, слага пищова на коляното, стреля и той. Онзи от брега изревава диво и веднага след рева се чува топуркане на много крака.

— Бързо!

Мятат дъски от чама към брега и почват да слизат. Един по един, тичешката. Слизат горе-долу на това място, дето ще стои бъдещият им паметник. Тоя паметник, който прилича на щик. Макар че щикове четата нямала. Щикове носели тия, които я посрещали.

И ето ги струпани на брега всичките — трескави и треперещи, малко уплашени, пълни с безстрашие. Само Спиро се тюхка и псува — изтървал си бил ятагана във водата, иска да скача да го вади. „Остави го сега тоя ятаган — казва му Стефан, — ще ти намерим друг…“ Но Спиро не може да прежали ятагана си, все гледа във водата и все мърмори: „Язък… ак-кабзалия беше… с бели чирени. Море, пуста срекя, нож да загубиш…“

— Кой стреля? Не стреляйте!… Ще стреляте, има време…

— Не ги гонете, оставете ги…

— Няма време… Бързо да се омитаме оттук.

— Насам… насам!…

Оттук нататък започва блатото между Новград и Вардим. Голямо блато, доста голямо, може да има към трийсет или четиресет хиляди декара, че и повече. Сега блатото вече не е блато, в него се носи мирис на цъфнали царевици и коноп. Но тогава било пълно с тръстики, шавар и тиня, жаби и пиявици. Как да се изгази до твърдия бряг на юг? Знаменосецът, Зааралията, знае пътя и повежда четата. Пътят кара донякъде и свършва. Всички шляпат в тинята и ругаят тихо, търсят пътека, намират една и вървят малко по нея. Но и тя ги завежда до рядката блатна тиня и се губи. Ту, да му се не види!… Стой, че затънах… дърпайте, бракя, теглете… че ми ойдѐ цялата пременушка… Така, полека те, не бързайте сега… Давайте насам… Чвака-чвак, чвака-чвак… Тука лъщи нещо. У, то локва било, пак локва… пък рекох — полянка… Бракя, подайте една пушка, че пропаднах… до гуша… Чвака-чвак.

Хлътнали до пояс, до коляно, до гърди. Я гледайте, набарах си тука една връв, плетена връв, мазна такава и жилава. Таман да притегна навущата, че нещо се свлачат… Какви те навуща патили — увеси я на рамо като акселбанта, та да мязаш на руския цар… Я, че каква е такава връв, че тя мърда бе… Пу, змия… Не приказвайте, не смейте се, карайте напред, не спирайте!… Чвака-чвак, чвака-чвак, чвакат, чвакат, чвакат… Насамте, насамте!… Тука има един път, коловоз се гледа, ха по него. И по него. Та това е старият път, отдето минахме одеве… Яааа… Май върнахме се, отдето дойдохме… Гледай ти… Бре, каква излезе… Ами сега? Па се и нищо не види, не знаещ къде дясно, къде ляво… Пусто зло… Ех, Зааралия, Зааралия, уж път знаеш… „Стойте, чакайте, съберете се насам“ — тихо подвиква Стефан. „Гледайте, момчета — шепне Хаджията, — небето гледайте, ѐ я Голямата мечка, ѐ Рапицата, дръжте се гърбом към Мечката, все гърбом. И карайте по нас, по нас, все по нас, момчета. Никой да се не дели. Айде напред, по нас, все…“ Един по един, един по един. Джвака-джвак, джвака-джвак, джвакат, джвакат, джвакат, крак по крак. Давайте напред, провиждат се там едни баири, карайте накъм баирите…

Блатото се е разсънило. Из блатото се дига олелия, разлайват се кучета, викат косачи. Пълно е с косачи наоколо, косят шавар за рогозки и тръстика за покриви. Денем косят, нощем спят тука на някое сухо островче, няма кога да се ходи чак на брега, само те си го знаят островчето. Кучетата лаят стръвно на хора и ги будят, косачите не знаят какво е и викат, за да надвият страха. А момчетата все вървят, все вървят, все на юг, на юг. Цяла нощ обикалят като въртоглави из това блато, което няма край. Цяла нощ, или колкото е останало от нощта. Когато изток почва да светлее, те се измъкват и стъпват на сухо, на твърда земя стъпват, всичките са окаляни и оваляни като прасета, мокри от вода и от пот, капнали. Нищо не е останало от празничната белота на Караджовите беневреци. Всички търкат и чистят, жулят дрехите с трева, стържат кал с ножовете. „Виж ти за какво били трябали ножовете на народните поборници“ — вика един народен поборник с дрезгав глас. И около тоя глас се подхилват други гласове. Язък, дето се бяхме наконтили така снощи. Нищо, това да е. Не чистете калта сега, само ще я размажете, чакайте да поосъхне…

Еле момчетата оправят криво-ляво юнашките си тоалети. После, отдъхнали малко, обърсали калта и потта, стават и поемат пак на юг, въз баирите. Хе там някъде се синее Балканът бащица, веднъж да се доберем до него… Къде, къде е Балканът? От Балкан засега и помен няма още. Само близките баири се виждат засега. На път, момчета, дайте крачка, да не губим време… Из нивите стърчат дълги криви диреци, между диреците провиснала жица. Телът на телеграфа? Хаджи, Караджа!… Хаджията отсича с ръка. Добре, ей сега. Събарят два дирека, скъсват тела, намотават го на кълбо и го стъпкват в един хендек, отгоре покриват с бурен, да се не види…

Разденва се вече хубаво, слънцето изгрява, дружината върви през полето, през нивите, ожънати и неожънати. „Не се размъквайте, прибирайте се“ — вика Стефан. Блатото е лош сън, то става весел спомен, калта почва да съхне по дрехите, напечена от слънцето, сърцата са пълни с неизказана радост. България, България, крачим по България, това е България, момчета, усещате ли, това е нашето мило отечество!… Отвикнали сме от него, ей!… Гледайте, гледайте! — сочат едного от момчетата и му се смеят. Гледайте — брадата му замазана с кал и увиснала, вкоравена и остра като брада на козел. И колко е дълга — по-дълга станала. Другиму на калпака, точно отпред, се лепнала кръгла топка кал, прилича на кокарда. Тоя се усеща, тръска калпака, калта отхвръква, с нея отхвръква и лъвчето — той търчи да го прибира. Още повече се смеят. Ей така, смешно им. Пръст да покажеш — и то смешно. Ние сме в България, това е нашата България, нашата, нашата!… Да викнем една песен, а, Стефо? Да викнем, мамка му мечка!

Върви дружината през стърнища и ниви, гледа към далечната синина на юга, тя прилича на гори. Върви бодро и пее:

Горо ле, горо, зелена…

Гледа по едно време — из пътя отсреща се проточила, идва напреки върволица някаква от хора. Върволицата наближава… я, момчета, позасучете мустаките малко… Това са жътварки, млади момичета и жени, сърповете им бляскат на рамо. Наоколо ерчат коне двама-трима, на главите им гъжви навити. Аха. Какво е това, синджир роби? Не, чакайте, слушайте…

Повей, ветро, повей,

повей, долнянино,

и ти, горнянино,

да ми глас разнесеш…

Пеят момичетата. Картина на робство: жътва е сега, пейте, робини, тез тъжни песни, грей и ти, слънце…

Я завърнете малко надясно, пресрещнете ги, да видиме какви ще да са тия. Кой имаше там парче огледалце?… Жътварките гледат, че към тях приближават някакви непознати мъже с пушки и ножове, изпоцапани, изпокаляни, космати и страшни. И спират уплашени жътварките. Песента и тя спира. Турцитс трескаво обикалят с конете наоколо, ха напред, ха назад, взират се и те: да са жътвари, не са жътвари. И косачи не са. Да са наши — не са наши. Гяури са, аллах да ги тресне, и много са… Сакън, не идат за добро тия човеци, и доста са множко, аллах да ги гръмне… Я ние да си вземаме очите назад, докато е време, за да не стане някоя…

И беж назад. Конските крака тупат бързо и дигат праха на вихрушка. Насред пътя остават само жътварките, свити накуп. Караджата е скокнал завчас напреде им.

— Къде? Моме, тебе питам?…

Момата мълчи. Жените мълчат, гледат уплашено, езиците им изсъхнали.

— Не бойте се — казва Караджата по-меко, — наши сме си, не виждате ли? Какви бяха тия с конете?

— Беюви… — едва промълвя момата, свела глава.

— Какви беюви? На кой бей?

— Саръярския, сино, саръярския…

Жените избутват пред момата една бабичка, превита одве, приказлива бабичка с живи очи — и тя тръгнала да жъне.

— От село Саръяр, така му викаме на наше село ний… Жлът сипей демек… Е го ѐ, онова там…

— Ще жънете?

— Па тъй, сино, тъй. Ще жънем.

— Че каква жътва днеска, на Света Неделя?

— Тъй, тъй, сино, Света Неделя. Грехота. Ма тъй се пада беевата жътва, на неделя…

— Беева жътва, ангария… Я да се връщате назад скоро! — Ваклите очи на Караджата пламват. — Никаква беева жътва!

— А че…

Жътварките гледат зяпнали.

— Че то как тъй?… — Бабата надигна глава колкото можа и зяпна удивена и тя. — А вие… да не сте я някои царски хора, я?

— Ние ли? Не сме, бабо. Ние сме… Тръгнали сме да няма бееве… Айде, връщайте се!

— Да ви господ поживи, сино… Току, ако беят рече…

— Няма да рече. Така да знаете: от днеска няма ангария. Така му кажете от нас на вашия бей. Та да не ходим ние да му казваме. Айде, на село сега!

Върволицата от моми и невести стои и недоумява. Как така да няма бей? Какви ги приказва тоя!? Откак свет светува, има бей и жътва на бея.

Робът е роб не защото живее в робство, момчета, а защото не го знае… Жените една по една се извърнаха и поеха пътя за село. Момчетата гледаха след тях, но скоро ги изгубиха от поглед. Жените се смъкнаха в някаква невидима оттук долчинка зад едни нежънати жита и там пропаднаха като вдън земя, и повече не се видяха, ни чуха.

— Стефане — обади се един. — Слушай бе, Стефане… я да идем в туй село и ние? Хаджи, да идем?

— Вярно бе, да идем… Я го къде е!

— Да уловим тоз бей за ушите и да го питаме…

— Чакайте, момчета. Път имаме, Балкан ще гоним, не ни е до бей сега. Ние да си гледаме другата работа…

— Набързо бе, Стефане! А? Иначе, току-виж, вземе, та върне жените…

Момчешка работа. Позамисли се Стефан. „Хаджи, какво да правим?“ Хаджията погледна към селото, погледна часовника.

— Тъй да бъде! — рече. — Набързо, ама. Развийте байраците. Разгеле и ще ги осветим, ако в туй село има поп. Я, момчета! Наредете се, постегнете се, пообърсайте калта, таман се е спекла…

И тръгнаха към селото.

Селото и сега си стои на същото място, то сега се казва Хаджидимитрово. Улиците бяха пусти. Рядко ще се мерне някоя забрадка или някой калпак, ще се мерне и ще побърза да се потули зад зидовете и залостените врати. Лавнаха псета, лаят им като пожар се пренасяше из дворовете нататък заедно с четата. Цялото село пламна от лай.

Хич не ми харесва мене тая… — пробъбри някой.

Току да изкараме една песен, момци, баре да чуят и нас…

И екна песен. С песен четата мина през празното село, сподирена от кучешкия лай и от една тайфа дечурлига, насъбрана като с магнит изневиделица. Дечурлигата потичваха отзад като на сватба, но те бяха достатъчно далеч, за да избягат веднага, ако някой ги подгони. И все пак доста близо, за да разгледат добре тия чудновати хора, обрамчени с такива чудновати, дълги и страшни железа, лъскави дрънкулки и висулки. Четата се смъкна в падината, дето беше селският мегдан, и спря под широката сянка на една круша. Спря и песента, спряха и дечурлигата встрани. Крушата и сега живее на тоя мегдан и ако отидете в това село, може да я видите. Ала тя вече е много стара и съвсем окапала — като бабичка, жълтеничава и съсухрена, едва се крепи. Тогава беше едра и клонеста, беше млада и сянката й беше млада.

Стефан се огледа. Мегданът беше пуст. Само децата бяха се навъртели около четата, стояха вкупом на едно безопасно разстояние и гледаха.

— Ей, юнак! — подвикна Стефан на едно момче, което стоеше по-отпред и беше остригано с ножица за овце, косата му само на керемиди. — Ти бре, юнак, ти! Ела сам да те питам едно нещо…

И Стефан тръгна към него. Юнакът се връцна да избяга, но Стефан го улови за ризката отзад, беше само по ризка. Другите деца се юрнаха настрани.

— Ама че си, ааа… Като заек си. Не бой се де, няма да те изям… Я да ми кажеш ти, братко мой, къде е къщата на бея…

Момчето беше навело глава като биче, само преглътна и нищо не каза. Беше се изопнало и все гледаше да се отскубне някак.

— Чичо, аз да кажа, чичо! — извика едно друго момче, което бе приближило и гледаше Стефан право в очите. — Е, оная там, широката, оная с чардака, она е на Хаджи Емин, чичо…

— Кой, беят ли?

— Ахъ, той, той!

— Браво, юнак. А тебе как те викат?

— Петре!

— Петър плет плете, по три пръта преплита.

— А, чичо, дай ми сега да пипна малко, чичо!

— Пипни де!

Момчето улови с две ръце дръжката на кривата сабя.

— Ох, малей! — викна то и се обърна към другите деца, които приближаваха полека насам и го гледаха завистливо.

Стефан пошари с поглед из четата, която се бе разположила в сянката и почиваше. Няколко души скокнаха.

— Един стига — рече той.

Покрай единия тръгна още един. Тримата се отправиха към двора на бея. Широката вратница бе залостена и подпряна отвътре, напнаха с рамене и я извадиха от циганските й панти. Няколко едри кучета бафнаха зло и се спуснаха към непознатите. Притича един от ратаите и едва ги отпъди.

— Къде е беят?

Ратаят стоеше уплашен до зида и мигаше, не можа да отговори.

Беят още спеше. Когато тримата изтрополясаха по дъсчения чардак и нахълтаха в горницата, той вдигна глава изпод чергата и сънен, ги огледа: трима непознати човеци, натоварени с оръжие, разбойници, види се. Беят се сепна. Човек на години вече, той не беше страхлив. Бръкна под възглавето и извади дълъг пищов барабанлия с ръбеста цев. Един бърз удар изби пищова от ръката му. Друг удар, с приклад, изтумка здраво по гърба му.

— Не така, бей ефенди! — рече Стефан. — Така ли се посрещат гости. Я стани!

Беят продължаваше да лежи, повдигнат на лакът върху рогозката, и гледаше към Стефан с отворена уста, като че не разбираше какво му се говори. Долната му челюст трепереше.

— Дигнете го.

Четниците понечиха да подхванат бея под мишници, но той сам стана. Изправи се и скръсти ръце на гърдите.

— Караджа!?… — Един от четниците беше изтеглил ятагана си до половина и гледаше към Стефан с надежда.

— Спри се. Така и баба знае…

— Чорбаджи… — проговори беят и гласът му изскърца, засъхнал и треперлив. — Не ви познавам какви хора сте и не зная какво зло съм ви сторил…

По чардака отвън се чу шушнене на цървули, някой се окашля предпазливо, без да му се кашля. В горницата един по един се нанизаха неколцина възрастни селяни, застанаха до вратата и смирено смъкнаха калпаците си. Стефан се обърна и ги изгледа.

— Що има?

От селяните се изстъпи напред едно мъничко старче със също такова мъничко и мършаво, но благо лице. Изстъпи се към Стефан, като да позна по дрехите, че той е най-главният тука, премести калпачето си от ръка на ръка, сетне захлупи с него тояжката, подпря се с две ръце на тояжката. И заговори с благ глас, като позакриви малко глава на една страна:

— Рекох да кажа една, чоджум…

— Казвай, дядо.

— Всякакви премеждия са минали през тия бели глави, чоджум, видиш ли ги?

Старецът се понаведе малко, поклати глава, за да покаже навярно колко е бяла. Сетне продължи:

— Като ви гледаме вазе, такива млади, блазе на тия майки, що ви чувале такива левенти, оружени също като царска войска…

— Ние не сме царска войска, а народна… — каза тихо Стефан и се навъси.

— Тъй де, тъй, думата е тъй, чоджум, ти не придиряй. Ние, да прощаваш, сме прости човеци. Сега е време работно, ама викаме ние…

— По-късо режи, дядо!

— Та викаме ние, тъй де, бива ли… то не е да кажеш кой знай к’во… ама се пак тъй дошло… с к’вото бог дал, ще ви посрещнем… Само не ни закачайте бея, чоджум!… Сакън, немойте го закача, молим те! Хаджи Емин не е лош човек, само добро сме видели от него. И от ръката му хляб ядем… Та не ни палете чергата, чоджум, молим те! Ти баща, чоджум, ти майкя, дето има една. Молим те!

— Добре де! — рече Стефан. — Ние не сме тръгнали да закачаме мирния народ. Кажете му само на вашия бей да не гони орталъка по ангария, че… да не види гола тая…

Стефан премести напред кривата сабя, потупа я и тя издрънча по дъските.

— Тая земя не му е бащина. Хубаво да помни и да си събира акъла…

В това време беят каза нещо на старчето и то пак се обърна към Стефан:

— Беят няма да праща хората по ангария. Беят пита, ако имате нужда от нещо…

— Нямаме нужда от нищо.

Стефан тръгна да излиза. Един от четниците му прошепна:

— Байо Стефане, виж колко коля има из двора… Добре е да вземем една, да свалим малко от товара, че някои от момчетата изкапаха…

— Изкапаха… Че какъв зор са видели досега!? Чакай, още колко път има… Хубава работа, изкапали…

Стефан се намръщи и заслиза по стълбището.

Четата все още седеше под крушовата сянка и почиваше. Знамената бяха свити и подпрени на дървото. Момчетата се бяха разтурили като у дома си, без ред по тревата се търкаляха пушки, торби, чанти, пояси с паласки. Някои минаваха през тях, прескачаха ги и отиваха към близкия геран да се мият, други се връщаха. „Пушка се не прескача — помисли Стефан. — Не е на добро, не знаят…“ Двама полуголи четници се бореха на зелената трева, около тях навалица, гледа, насъсква, смее се. При герана се трупаше друга малка навалица. Дългото разсъхнато геранило се клатеше нагоре и надолу и пищеше жаловито. Дървената кофа изливаше в коритото дебела струя вода, блеснала като сребро. „Сипи една тука“ — викаше гръмогласно Зааралията, като жулеше вълнестите си гърди. „Каца за тебе, каца, не кофа“ — отвърна му водарят. Миеха се направо от коритото. Повече се плискаха и смееха, съблечени до пояс. Хаджията го нямаше тук, беше някъде отишъл. Окото на Стефан улови всичко това за миг и се зарадва, но остана леко угрижено. Той искаше да викне, да ги стресне, да ги смете набързо. Че ѐ го, времето хвърчи, слънцето се търкаля, къде е Балканът, къде са те — още на Дунава с един крак, кажи го. Но сърце му не даде, дожаля му, като ги гледаше. „Добри са момчетата — помисли той пак. — Пъргави и весели. Добри са. Ала и малко като деца са, все подире им да търчиш и да ги оправяш. Е го, облива се и мокри барутя си, а нехае… Пък и трябаше да се наредят часови барем от две страни, да вардят барем. Че като пилци може да ни изловят, ако рекат, с голи ръце. Писарите ще ядат калай…“

От коритото надолу започваше тинеста продълговата локва, изровена от селските свине и обрасла по края с див пипер. В тая локва беше натопил краката си Мънзата, Димитрото Мънзов. Беше запретнал крачоли до колене и стоеше във водата като щърк, неподвижен и замислен.

— Какво си оклюмал?

— А, нищо… Тука една работа…

— Да погледна!

Стъпалата зачервени, на двата крака над петите се дигнали мехури.

— Калеврите, Мънза, калеврите. Нови са и неразгазени. Хвърли ги и обуй цървули, по-леко е. И вземи това, да се намажеш…

Стефан извади от чантата си бучка овча лой, увита в парцалче, подаде му я и добави:

— Намажи и чатала, не е срамота. Краката сега ни трябат повече от ръцете… При Арсо има едни цървули, намери Арсо…

Стефан видя как се отварят двете крила на високата бейска порта и как оттам се подава една биволска кола. Биволите води Арсо. Веднага се познава, че никога не е имал работа с биволи — опъва ги с всичка сила за юларите, като че ги тегли. А те едва пристъпят и се клатушкат тежко-тежко, вървят, както си вървят винаги, и без да ги теглиш и буташ. И още една кола излезе, карана от ратай. Друг ратай беше хванал за юздите два светлочервени коня и вървеше между тях, а след него сам беят водеше една млада и богато оседлана арабска кобила. „Ето, и обоз имаме, и конница имаме. Само време нямаме…“ — ядно помисли Стефан и усети как леко се тресе.

— Манда поща, манда поща — забъбри той на глас. Една ръка тупна на рамото му.

— Да побързаме, Стефане…

— Това викам и аз. Слънцето напече, кое време е…

Хаджията беше задъхан и потен, беше ходил бързо. Измъкна от жилетката едрия като кромидова глава часовник, отвори капака и погледна.

— Хм! Трябаше досега да осветим знамената!… — каза той и се намръщи. — А, ѐ го и човека… Защо се бави попът, дядо? Къде се бави? Рече ли му?

— Бе рекох му яз, току… На, ей сети го гледах отчето да се повърта из двора на черковата, служба имаше… И щукнал, на! Тюх, ама и работа свършихме, да му се не види!…

Беше същото старче, което в бейската къща водеше преговори със Стефан.

— Чичо, а, чичо! Аз видях дядо поп! С една коса отиваше натам, чичо, е натам! И беше с друга капа…

Малкият Петър бе се промушил като рибе между коленете на големите, дърпаше Стефан за дрехата и го гледаше. Очите му бяха сини, сини като юлското небе, малко поизбеляло от жегата.

— Избягал… Ах, кучето недно!… — кипна Хаджията, лицето му се наля изведнъж и наедря.

— Е, и без поп ще минем, Хаджи.

— Море, мене за знамената ми е, знамената… Да ми падне сега мене тая черна душа, жив ще го одера… — И Хаджията добави през зъби: — С кремък ще го одера!…

При тия думи старчето се сви виновно и още повече се смали, като че него щяха да дерат. Стефан излезе напред, плесна с ръце и подвикна:

— Арсо! Дреновски! Къде е Дреновски? Георге, и ти, Коджа, отвийте байраците, събирайте момчетата! Хайде, тръгваме, затягайте се… Бързо, момчета, окъсняхме!

Врявата и глъчката наоколо, утихнала за миг, се разбуни с нова, весела сила. Захвърчаха торби и чанти, запремятаха се пушки, засвяткаха ножове и задрънчаха манерки, които някой беше сграбил и тичаше да пълни. Стефан тръгна из малкия бивак на поляната. Настигна го разтревожено старчето.

— Ма как тъй бе, чоджум, къде? Ние слагаме вече, глеж…

Две-три бабички постилаха на земята дълги месали, слагаха хлябове на тях, пръстени жълти пинтички и билюрчета за ракия. Момчетата все попоглеждаха към месалите. Стефан обикаляше поляната, подканяше:

— По-скоро, по-скоро, момчета! Тук някой си заборавил барута, чий е тоз рог?… Не тъй, байно, сабля се запасва отляво, тъй, да е наръки… дай да ти покажа… И пушка не се носи така, ей, чиче, както пъдаринът носи кривака си. Ех, народни поборнико!…

Подир него старецът потичваше отчаян.

— Че бива ли тъй бе, чоджум, грехота е!… Человек не е по-голям от ляба, я!… Курбанят ей сега ще стане, Хаджи Емин даде цели две телета… Па и ракийца сме принесли, едно-друго, к’вото бог дал…

— Иди настрана, дядо!

Изведнъж тресна гърмеж. Никой не разбра откъде е. Настана бъркотия. Някои хукнаха, един падна по очи, други преминаха над него, спънаха се, разлетяха се торби и манерки. Стефан рипна нататък и разпери ръце:

— Стой!… Къде!…

Момчетата на другия край на поляната се струпаха на купчина, нещо ставаше там. Стефан разблъска купчината. В средата вътре седеше Александър, Сандърчо му викаха, или Цанко — най-малкият четник, с розовото момичешко лице, съвсем голобрадо още. Сега страните му бяха пламнали с гъста руменина. Някои се бяха навели и разглеждаха нещо по земята.

— Я го, припорил тревата и се забил… — каза Спиро и погледна сърдито към Цанко. — Ке утепа некого това момче, аджамия е…

Всички замълчаха.

— Аз рекох… рекох тъй… да кльоцна веднъж… — проговори смутено Цанко и се изчерви още повече, като гледаше другарите си наоколо настръхнали, готови да го смачкат и изядат. — Само тъй… да… да кльоцна тъй…

— Глей го ти, лапето, да кльоцне рекло…

А че, домнуле, като кльоцнеш, нали може беля да направиш?…

— Кой го е довел тоя сукалец тука?

— Кой го е довел — да му бере гайлето…

— Стига сте го бре, какво сте го награкали момчето?! Станало — станало, зян няма… Ама ха!… — обади се Арсо, който имаше особена слабост към това момче и го закриляше. — Сандърчо, я стани.

— Караджа, да вземеш да върнеш туй дете на баща му, да порасте! — обади се грамадният Зааралия, на когото и гласът беше грамаден, боботещ и страшен като самия него. — При баща му, гечинмек да върти, а не народна работа…

Тия думи най-много уплашиха Цанко и той погледна със страх и надежда към Стефан.

— Други път няма да кльоцаш така! — сгълча го Стефан. — Другар ще удариш твой. Може и турчин да повикаш… само сме за турци сега…

— Няма, бачо Стефане!… Ама аз, бачо Стефане, аз само тъй… рекох да опитам. Не съм опитвал…

— Хайде, момчета!…

Купчината се разнесе, всички тръгнаха вкупом към колите, където Хаджията и Мънзов вече нареждаха част от товара на четата. Стефан отмина към герана, дето все още се мотаеха неколцина полуголи. Спря го беят. Беше облечен с бечви от тъмносиня мека чоха и къса горна дреха от същия плат, беше стегнат сега и не изглеждаше толкова стар.

— Тебе диря, чорбаджи ефенди — каза той. — Дръж!

И му подаде юздата на кобилата.

— Дръж, ще потряба! — повтори беят внушително. — Ако искаш — яхай, додето може. После само й свали юздата, сама ще намери пътя. Ако искаш, вземи я със себе си, халал да ти е! Коне бол…

— Няма полза, беим! — поусмихна се Стефан. — Ако аз яздя, а след мене вървят пешаци, каква полза? После… не съм чорбаджия аз, ни ефенди, Стефан ме викат мене…

— Ти си главатар, прилича ти.

Беят го гледаше и само очите му се смееха.

— Млад човек си, Истефан ефенди, не ги знаеш тез работи… Без салтанат не бива…

— Пищовът ти, Емин ага, ще остане у мене.

Беят го гледаше възхитено, клатеше глава и бъбреше тихо на себе си:

— Такъв бабаитин… такъв юнак… млад и силен, деликанлия. Да хване земята с мъжки ръце и да я коланди, че да запее… Тц-тц-тц!…

— От нас чифчии хора не стават, беим. Ние сме тръгнали за друго…

— Зная, кузум, зная… За народ… Чудни хора сте вие…

Беят пак поклати глава. После извади малка глинена луличка, насипа й тютюн и го притисна с пръст. Секна огън и веднага замириса хубаво на прахан.

— Народа, демек… Аз съм стар човек, Истефан ефенди. До мене ти си, може да се каже, момче. Ходил съм по тоя свят бели, видял съм добро и лошо. Да прощаваш за думата, ама… хм… тоя народ…

— Какво тоя народ?

— Тоя народ е нощ, а нощта — трудна. Гедже гебедър. Какво ще се роди от нощта? И аллах не знае…

— Ние знаем…

— Повярвай, кузум, за мен все едно, що ваши, що наши. Все от един дол са дренки…

— Така. Затуй казваме ние: чорбаджия ли е — под нож да мине! — настръхна Стефан. — Що ваш, що наш, все от един са дол…

Беят замълча, пуфна няколко пъти с лулата. Па погледна към Стефан, сви очи и започна тихо:

— Не ми е жал за мене, айол. Като ми мине байрамът — ако щеш, и главата ми намажи с шарлан… Не то. Ѐ го, дядо ти Тръпко, дето хортуваше с тебе, като да маже мехлем… от твоя вера е…

— Е?

— Три пъти става… по три шепи сол у курбаня. Оно се не лизва от сол…

— Сол…

— Сол. Що бре, викам, правиш зян толко месо? Тъй, вика. Да иде зян, вика, това месо, а не нашето…

— Аха…

— Лула тутун не чини народ като дедо ти Тръпко.

Стефан понечи да тръгне, но се обърна, погледна отблизо в очите на бея и каза тихо:

— Слушай, беим, ти много приказваш… Но помни: пак ще си премерим капите…

— Чакай, кобилата?!…

Стефан затича към колите, дето се бяха струпали нагъсто четниците и се разправяха нещо. Душеше го и той знаеше, че сега ще направи нещо силно и светкавично. Да разломи нещо надве или да стисне някого за гушата, да го дигне и обеси на два пръста. Той разгреба момчетата с ръце, както се разгрибат куп дърва, за да се намери нещо, пропаднало на дъното на купа.

— Къде е старецът?

— Какъв старец?

— Оня… дето с курбаня… Арсо, къде е оня старец, мъничкият?

— Тука е, тука се въртеше…

— Скоро да го намериш!

Но стареца го нямаше никакъв, беше изчезнал.

— Курбанят що стана?

— Го излокат момчинята… Е, тука чувам и за тебе малце…

— Солен?

— Кое? Солен та. Тоя дедко в казана щях да го натопя. Вика, ти бил си рекъл…

— Какво съм рекъл?

— Че няма да ядем, че можели сме да излеем чорбата и да вземем само месото за из път. И не му била пречела солта, а му помагала да се не развали в жегата. То и така е, де… ами момчинята не гледаха, нали прегладясали, излапаха всичко, и чорба, и месо барабар… Ей, арамийо, брат бъди ми, донес оная паница там зелената, ма гледай да я не разлееш… Чакай, чакай, аз сам…

И Арсо пъргаво скочи да донесе паницата.

Стефан приседна на опашката на биволската кола и изскърца със зъби. Кой знае къде се е скрил тоя старец сега, в коя миша дупка се е наврял и само поглежда из дупката. Да го търсиш, е загубена работа.

Той усети, че пак леко се тресе и че от косата му зад ушите внезапно рукна пот. Сне калпака, извади от широкия кожен колан, с който бе препасан, една кърпа и се обърса. Погледна нагоре. Небето беше чисто, нито едно облаче, нито петънце от облаче. Слънцето стои сред небо на пладне и жари на провала. И ако не е тоя ветрец, който подухва откъм Дунава, не подухва, а струи едва — всичко ще се пука от жега… „Не трябаше да се отбиваме в туй село, хич не трябаше. Сега можеше да сме три сахатя напред, ако не четири. Далеч оттук и по-близо до хладния Балкан. Ех, веднъж да се пипнем за зелената му пола… Ще наскачат ония ми ти сливенски юнаци, бае-Панайотовите… че после зааралии, филибелии… ямболлии с шарените ямурлуци, търновалии… че и други, и други… Еха!…“

— На! — Арсо постави паницата на дъното на биволската кола, па бутна с рамо рамото на Стефан. — Не се коси, море, Стефо! Ке га опраим… — Арсо отмести калпака назад и се усмихна, зъбите му се бялнаха. — Ке га опраим, що са дни напред, наши са…

— И скокна пак нанякъде.

Стефан погледна след него и също се усмихна. Всичко прави леко, весело тоя Арсо…

Момчетата се нареждаха, Стефан видя Хаджията как стъпи на стремето и пъргаво се метна на един от червените коне. Друг държеше за поводите другия. „Мънзата тряба да яхне кон, докато му закрепнат краката“, помисли Стефан. Той се изправи и направи знак с ръка на Георги, който държеше знаме, да потеглят на юг, право към слънцето, от падината нагоре из малката баирчинка над селото. Чуха се гласове, върволицата се размърда и потегли, Хаджията подмуши коня и излезе напред. Кучешкият лай, утихнал от сутринта, пак се обади, но по-слабо. Не му обърнаха внимание. Момчетата, поразтоварени и отпочинали, вървяха спорно и весело. Стефан се промъкваше чевръсто между тях и пипаше с ръка манерките, проверяваше по тежината им дали са пълни. Двамина той върна да ги напълнят, че бяха забравили. Върна и още неколцина да ги допълнят — наченали ги още тук. Хем им поръча да се напият добре там, на герана, и да се връщат бежешката.

Върволицата се разточи нагоре. Първите с Хаджията свиха по една крива уличка и излязоха на селската мера. Задните още се изтегляха, изнизваха се между последните къщи на селото. От двете страни ги следваха селските бабички, препасани с нови, току-що измъкнати от раклите и още неразгладени престилки, вмирисани на ракли, на восък, с ръце над престилките, съсухрени, изработени вече ръце, които държаха ракиените пинти, затъкнати със стръкче босилек. Най-отзад мудно се клатушкаха биволите.

Тръгна тя… Стефан изведнъж усети, че я няма вече в гърдите му оная смътна тревога, когато седяха там долу и нищо не правеха, а слънцето вървеше вместо тях. И че снагата му отново се пълни с ведра сила и пъргавина. Той сновеше насам-натам, от главата на дългата редица до опашката й. Оглеждаше момчетата, привикваше на изостаналите да се прибират, да се не влачат така, и уж ги хокаше, а му бе радостно. Момчетата не се влачеха, те само изскачаха навремени из редицата и се отбиваха край плетищата от двете страни на уличката, после се връщаха с китки цветя в ръцете, по гърдите и шапките. Нека берат, цветя има, лято е обилно, българско, нашенско лято. Нека, нека бъде шарено и весело като на празник. Но момчетата не беряха. Едва сега Стефан съзря румено-срамежливите лица на селските моми, те надзъртаха между сливаците, гъсто нависнали над плетовете, стояха там тихо и гледаха, уловени две по две. Към тях се отбиваха момчетата, от тях беряха китки, бързи и впити погледи, па и по някоя добра, блага дума за из път. Стефан видя това и сърцето му хлътна в сладка тръпка, в мъка и радост. Ех, и за него може да е свита някоя китка… Но го досрамя някак от момчетата да се отбие и той.

Здрави и пълни със сила момчета, Дунавът им до глезени… Даже и Мънзата се бе пооживил, бе се разположил върху сивата кобила и само поклащаше крака. Някои се наканиха да викнат и запеят, но Стефан ги спря: „Не бива, по-тихо, тук сме на открито. Не е до песни и не е време сега. До ще време да запеем — там, в Балкана. Пък и сила се губи, кога пее човек…“ А душата му пърхаше радостна и пееше сама. „Слава богу, върви четата, върви и не спира. Ако даде господ да вървим така до довечера, мирно и тихо, довечера ще направим някой малък бивак някъде, на някое закътано място, дето и дяволът няма да ни види. Ще хапнат момчетата от сухарите, ще сръбнат водица сладка от близкото кладенче, там все ще се намери някое кладенче, и ще се наплискат да отмият умората. Па после пак. Полеката-полеката, все на юг. Месечината ще показва пътя. А като залезе, те и без нея знаят пътя, той е един — за Балкана. И на сутринта, току-виж, нагазили в балканските шумаци… Еха. Веднъж да се хванем за пѐша на Балкана…“ На Стефан му докривя, че и той не се изми като момчетата долу на кладенеца. Да му е сега — една пълна кофа ще излее в пазвата си. И една друга ще изпие така: ще натопи във водата като добиче цялата си муцуна, мустаката, брадата и хайдушка, и ще смуче, докато кофата пресъхне.

Той се обърна назад да види дали се връщат четниците, които изпрати да напълнят манерките. Нямаше ги още. Тогава се сети за гъжвалиите, които съпровождаха жътварките и избягаха с конете си към село. Чудна работа, не ги видя. Дали не са пък те ратаи на бея? Или бяха други? Никакви не ги видя, нито се сети за тях долу. Един от биволарите като че ли мяза на едното от тях…

Стефан видя малчуганите, пак идеха отзад. Следваха четата отблизо, повлечени от това чудновато зрелище, което много прилича на сватба, а не е сватба, и никога през живота си няма да го забравят. Когато Стефан се обърна, те спряха.

— Ей, юнаци, хайде с нас! — подвикна им.

Юнаците се приближиха, заинтересувани. Стефан ги гледаше и се смееше.

— Ами много сте ситни, бре!

— Не сме бе, чичо!…

— Че и гащи нямате още… Хайде, други път, юнаци, други път! Като пораснете и вържете гащи. Ще ви дадем тогава нашите пушки и ножове да биете турците.

— Истина ли, чичо? Ама истина?

— Истина. А сега — по дом!

Тежко пъплеха из нагорнището двете биволски коли. Хванати за климиите им, крачеха четниците, изпратени за вода, те бяха се върнали. Горе на селската мера, на открито, четата бе спряла да чака изостаналите, бе се струпала накуп. Хаджията беше извадил своя далекоглед — една тръба, две педи дълга, и гледаше наоколо. А наоколо разнина, голо жътвено поле, жита ожънати и неожънати, из стърнищата плъзнали кръстци като гъсеници.

Стефан не дочака колите. Той още веднъж се обърна и видя децата, които изоставаха полека назад и гледаха след четата. „Много се бавят тия коли, ще ни пречат“, помисли той. И отскочи напред.

— Чисто е — каза Хаджията и свали тръбата от очите си. — Може да се върви.

— Хайде пак! — подвикна Стефан. — И дайте крачка, момци!

Тръгнаха по мек коларски път, коловозите му пълни с пепел, нагорещена и стрита на брашно от селските коли и говеда. Вече се презпладняше. Жегата ставаше гъста, непроходима и лепкава. Напред се стеле все равнина, все гола и опечена, люлее се на бавни и морни талази в маранята. Далече на юг се мяркат сините черти на гори някакви и над тях играе мараня. А там, много далече зад маранята, е Балканът. Жадуваният Балкан, сънуваният.

Върволицата пак се разтегна, дигна се пушилка отзад, едно дълго повесмо от прах висна неподвижно над пътя. Момчетата се разсъблякоха и останаха по ризи, и ризите им бяха потъмнели от пот. Свали своя джамадан и Стефан, разкопча огърлието на бялата дерменлия риза, която лепнеше на гърба му, и усети малко хладец.

— Карайте, момчета! Мъжката сега!

Момчетата и без подканване стъпваха бодро. Стефан вървеше отстрани, из стърнището. Прясната стъклено-жълта стрън, напечена от жегата, трещеше и пукаше в краката му. Той тичаше напред до първите, след туй спираше и чакаше да изминат всички пред него, за да ги огледа. И пак бързаше напред. Колите бяха все така изостанали назад, като че ли и все повече изоставаха — пълзяха там някъде подир четата все така бавно и тежко и едва се мержелееха в праха.

Вървяха дълго. Отдавна бе останало назад хълмчето над Саръяр, отдето тръгнаха. Не се виждаше и самото хълмче, то бе се сляло с обширната равнина, която се разстилаше навред и се гънеше на плитки, дълги вълни. Вървяха по гребена на една от вълните, все на юг и малко на запад. „Още малко, момчета… Ще извървим тоя гребен, хе там къде чезне, виждате ли? Ще го извървим, после ще прегазим падината отляво и ще се прехвърлим на другия гребен. А там, гледате ли? — там тъмнее една широка ивица. Гора тряба да е. В тая гора сме…“

Слънцето жари, та жари. Поне да имаше облаче някое да го скрие, барем сенчица някоя. Никъде нищо. Момчетата току откачаха манерките и ги надигаха, и топлата вода дълго клокотеше в техните запрашени и изсъхнали гърла. Лицата на всички бяха станали червени — вървяха право срещу слънцето. „Пестувайте водицата — казваше Стефан. — По глътка, момчета, по глътка…“ Засрамено сваляха манерките от жадясали уста. Чакаха го да отмине, да се обърне — и пак ги надигаха скришом. Жадно се не стои и се не трае. Бяха спрели и разговорите. „Слънчасахме, ей!“ — обади се някой от редицата и гласът му бе сух и задавен. И пак настана тишина, в която се чуваше само мекото фъфлещо шляпане на краката в пепелта.

В полето нямаше жива душа. Ни жътвари се мяркаха, ни косачи. Нямаше ги никакви и чучулигите, тия чучулати малки птици, които скиторят все край полските пътища и от време на време се дигат право нагоре, та отвисоко да посипят звънчетата на своите радостни песни, и после падат право надолу като камък. Жълто поле, жълти кръстци, жълти стърнища — това е. Тук-там неожъната нива с приведени класове. Някое самотно дръвце стърчи някъде, примряло от жега, с увиснали листа. И навсякъде жужат непрекъснато и равно кречове, тия буболечки, които пеят само през юли и пълнят цялото поле със звук, в който сякаш се пържи най-силната жега.

— Не спирайте!… Що спирате, какво има?…

Първите бяха спрели, бяха завардили с шепи очите си и гледаха напред. Стефан се затича натам и Хаджията мълчаливо посочи с ръка. Какво е? Едно село, малко вляво пада и отпред, в низината. Пътят възвива към него. Малко селце, сламени колиби, струпани нагъсто, няколко тополи. „Акчаяр — промълви някой тихо, — знам го… Черкезко.“ Акчаяр? То пък ще рече бял сипей. Макар че нито сипей, ни бряг се вижда оттука. Селцето се беше опекло на слънце и дремеше тихо и безлюдно. Човек не се мярка из него, ни куче тава, ни добиче. Колиба до колиба, прилича на пита осило, само осите ги няма. А може би се крият в питата? Я по-настрана, момчета, от това осило, по-настранка, да не подлютваме осите без нужда. По-настранка от тия диви черкези, сега не ни е до черкези…

Хаджията излезе от пътя, четата го последва и удари на запад, през стърнищата, без път. Поне нямаше прах. Но пък пълно с къпини, няма къде да стъпиш от къпини. Някой се спъна в едно дълго и разплетено като мрежа къпиново стъбло, пльосна цял в стрънта. Вдигнаха го, изподран, смееха се. Той сумтеше и ругаеше и къпините, и тия, дето се смеят. „Дръж, хааа!… Къде? Тука!… Е го, е го!… Дръж!… Ууу, бряааа!… — чуха се гласове и неколцина хукнаха през стърнището. — Къде? Тука! Я го!…“ Бяха подгонили едно младо, подраснало зайче и се мъчеха да го хванат. Зайчето се премяташе презглава, скачаше и се буташе ту на една страна, ту на друга, объркано и уплашено, и нему къпините пречеха, че беше още малко. Докато се сети да се шмугне в една неожъната нива и там се загуби. После само класовете помръдваха и показваха накъде бяга. Но и класовете стихнаха. Гоначите се върнаха, възбудени и запъхтени. „Насмалко остана да го хванем… Из краката ни се моташе… Щеше да напълни котлето довечера…“

Стефан искаше да ги смъмри, но се отказа. Нека се поразмърда малко четата, нека се пооживи, че каквато е умърлушена в тоя пек… Той се обърна и видя, че черкезкото село беше останало назад. Сега може да го заобиколим вече. Хаджи, да ударим пак на юг?!… Добре. Давайте по мене, право на юг към низинката… Завиха. Краката зашушнаха по-бързо в стрънта. Нагазиха в някакви високи, изсъхнали буренаци, пълни с репеи, цели потънаха в тях. Анджак сега сме за ловене, как сме навързани един за друг с тоя репей… Когато излязоха от буренаците, олепени с бодливите топчета на репея, с буци от репей по краката си, когато стъпиха на чисто — низинката беше съвсем близо. Всички забързаха, върволицата се разбърка, тръгна на збуна и навали надолу.

— На мокро ми мирише… — каза някой.

— На котката все на риба й мирише…

— Де дано се намери малко водица…

— Че то една манерка колко ти е — на два гълтока…

Вода в низинката не течеше. Бе текла някога, познаваше се, може би в оня дъжд преди две нощи бе текла. Дъното тинесто, но тинята изсъхнала, нацепена на парчета, като парчета на глинен съд, и те се трошаха с пукот под цървулите. Момчетата се пръснаха нагоре-надолу да търсят вода, заничаха по бреговете, дано съгледат някъде да сълзи влага, макар и капка по капка. Нямаше.

— Тука!…

Всички се юрнаха по гласа. Беше локва в един малък трап. Момчетата я наобиколиха и загледаха мълчаливо. Една обикновена, зеленясала локва. Нагъсто в нея мърдаха попови лъжички. Тогава един от четниците коленичи пред локвата, сне калпак, наведе се и жадно засмука.

— Мешо, недей бе, какво правиш?! — завикаха му.

— Тури си баре една кърпа бе, човек, да не изпиеш животинките…

— Него затова са го разпопили, че веднъж изпил цялата комка…

Мешо не слушаше смеха на другарите си, нито закачките им. Мешо пиеше. Духаше, за да разгони парцалите от зеления каймак на локвата, и пиеше. Зеленилото се размърда и тръгна бавно към устата му… Тогава една жилеста ръка се протегна, никой не я видя кога се появи — протегна се, улови Мешо за яката и го дигна над локвата. Мешо увисна безпомощно като кученце, което са хванали за кожата на гърба. И веднага се чу сърдитият глас на Стефан:

— Не можа ли да потраеш малко бе, маскара такава! От локва ще ми пие!… Нямаш ли уста да поискаш?!…

Стефан откачи манерката си и му я подаде. Мешо не я пое.

— А и вие стоите и гледате сеир!… — скара се Стефан на околните и те засрамено почнаха да се измъкват назад. Мешо стоеше и гледаше към Стефан изблещен, по брадата му към пазвата се стичаха още капки. Очите му и без това си бяха малко изблещени, сега още повече. И целият той, какъвто си беше висок и кощиляв, брадат и малко бледолик — сега като че се бе източил още повече и прежълтял. Той стоеше неподвижно и гледаше към Стефан.

— Мешо… Попе, какво ти е?

Мешо не отвърна. Той само се улови с две ръце за корема, присви се и… от устата му изведнъж изригна мътнозелена струя. Момчетата се дръпнаха погнусени. Мешо се смъкна на колене и продължи да повръща.

— Ууу, говедото му недно… — изруга някой тихо, през зъби.

— Не го хокайте, момчета! — меко каза Стефан. — Не виждате ли на какъв е хал? Я… двама нека го прихванат и поведат. И хайде, потегляме…

Четниците още се щураха насам-натам из дъното на падината, търсеха. Но нямаше го това, което търсеха. Неколцина бяха наклякали около Дреновски, писаря, който се мъчеше да копае с ножа си дупка, но пръстта излизаше все суха. Хаджията беше слязъл от коня и гледаше напред, замислен, с ръка над очите. Стефан му поднесе манерката си, но той я отстрани с ръка. „Има и по-жадни от мене“, каза. Пристигнаха и колите, биволите пухтяха тежко. Да бяхме натоварили на тия коли бъкли с вода… Да бяхме, ама де-де… Стефан се зае с биволите, преведе ги през ниското, след това косо по отсрещния скат. Няколко души се хванаха за спиците да бутат — и ги избутаха горе. Колите излязоха напред. Хайдете, бракя, сега!… Които имат повече вода, да дадат на тия, които нямат. Вода ще намерим. Ще държим все въз падинката и ще намерим. (Ах, да ми е сега оня старец от Саръяр, гръцмуля му ще измъкна!) Полеката, зор няма да си даваме. Пък и войска сме божем, ще потраем…

Напоточиха се горе, все въз брега, въз брега. Хаджията вървеше напред пеша и водеше коня, който от време на време се навеждаше да щипне нещо по-зеленко между изсъхналата трева. Пак се заредиха стърнища и ниви, повечето ниви. Тук-там тъмнееха царевици из тях. Вървяха по края, там, дето нивите свършваха и почваха редки дракалаци, които се спускаха по брега надолу. Беше по-леко да се върви, нямаше къпини и храстите не пречеха много, но пък тревата беше доста суха и цървулите се плъзгаха. Стефан остана назад да види дали няма някой изостанал в падинката, почака да се приберат всички. После тръгна полека след четата и не бързаше да я догони. На едно място спря и се обърна. Отвъдният бряг, отдето дойдоха, беше нисък. Не беше и бряг, а равнина, която постепенно се дигаше на север и можеше да се огледа надалеч. Отсамният беше по-върл от него и вървеше по протежението на цялата падина, додето можеше да се види. Беше леко заоблен като хълмче, четата беше в подножието му, та нямаше и простор. Нивите стигаха до билото на хълма и го преваляха. Стефан загледа нататък: зад гъстите равни жита, дето растеше китка дървета, се вееха някакви бели парцали, някой ги развесил там да плашат врабците. Но чудна работа, вятър няма, а се веят. Не, не се веят, а ту се покажат, ту се скрият. Стефан забърза след четата, която беше отминала. Пак хвърли поглед наляво към житата и сега му се стори, че това не са парцали, а забрадки. Тъй е, забрадки. Ето, жените се навеждат една през друга, после се изправят, за да отметнат ръкойките назад. Само забрадките им се виждат. Полето навярно е пълно с жътвари, които сега пладнуват, та изглежда безлюдно. Счу му се глас. Тънък женски глас се издигаше над трещенето на кречовете, издигаше се все нагоре, като да се изкачваше по върло, после тръгна равно, с едно чудновато бълбукане в гърлото. И изведнъж секна. След туй започна наново, от ниско, и постепенно се дигаше нависоко, крехък и разлюлян, и все по-ясно се чуваше това гърлено, треперливо бълбукане, като че песента ридаеше и хълцаше, и не се знаеше песен ли е това, или плач, задавен и скрит. Песента изведнъж звънна по-чисто, трепнала като маранята, това беше полъх от песен и тя се разля на вълни над жълтата равнина, безкрайна като равнината или като мъката, която няма ни изход, ни край. „Боже мой, каква песен, боже мой…“ — потръпна Стефан, сърцето му се сви. Така може да пее само ранена българка, в самото сърце ударена. Той си спомни, преди години една жена в Добруджа така оплакваше детето си, стъпкано от конете на една пияна турска тайфа. Чемберът й смъкнат ниско надолу и лицето не се виждаше. Това беше мъка без лице и без утеха… Колко мъка е накацана в тия песни, сълза по сълза, на колко човеци мъката е сбрана там и на колко векове. Каква тъжна земя е тая, нашата, боже мой…

Четата бе отминала, но Стефан видя, че тя стои пак нагъсто, Хаджията пак бе извадил тръбата си и оглеждаше равнината отпред. Може би го чакаха. Той понечи да иде нататък, но ненадейно зави наляво и тръгна към песента. Нямаше стърнище и той навлезе в нивата, като разгръщаше класовете, за да не ги тъпче. Като наближи, спря. Бяха седем или осем жени, облечени всички с тежко надиплени черни сукмани и бели ризи. Те равномерно се навеждаха, с бързи, грабливи движения захващаха пшеничните стъбла, като змии бляскаха сърповете тогава, за да се увият около стъблата, после отмятаха ръкоите назад. След тях двама мъже връзваха снопите. Една от жените пееше, не можеше да се разбере коя. Бяха всичките еднакви отдалеч, еднакво бързо работеха, лицата им не се виждаха зад ниско спуснатите забрадки. Стефан пристъпи още малко напред. Спадна в едно дълго тясно валогче, то не се виждаше преди малко. Нивата във валогчето бе ожъната и пълна с ръкойки и снопове. Сноповете тук връзваше един старец, беше сам, на главата му кърпа, мокра и мръсна от пот. Старецът бе обърнат гърбом, натискаше с коляно един сноп, за да го върже, пухтеше и си бърбореше нещо сам — къс и дебел и той като снопа, с който се боричкаше. Стефан нагази стрънта и като прекрачваше ръкойките, отиде при него.

— Помага бог, дядо!

— Кой? Що?…

— Помага бог, викам.

— Дал бо…

Старецът се надигна, свали кърпата, да си обърше врата, и се обърна. Преглътна и бавно се смъкна на снопа. Па стана пак.

— Не се бой, дядо. Ние не сме лошави хора.

Стефан искаше да добави: „народни хора сме“. Но премълча. После повтори: „Не сме лошави“. Старецът нищо не каза, само го гледаше.

— Как е зърното, дядо? Има ли, има ли?

— А? Кое, викаш?

— Жито, жито има ли? — рече Стефан по-силно.

— Аааа… А че то… дал господ… понамирва се…

— Тъй, тъй, нека се намира…

Старецът все го гледаше и преглътна още веднъж.

— Тютюн пиеш ли, дядо? На̀, свий си едно цигаро.

Стефан извади от пояса кожената тоболица, също и книжка, сипа й стиска тютюн и му я подаде. Но старецът дълго не можеше да секне огън, ръцете му играеха.

— Ми вода имате ли си, дядо?

— Кое каеш? Вода?… А, има, има! Водица има, намира се. Е таме, под горунѐто…

Старецът се пооживи, речта му полека-лека се възвърна.

— И хлебец има — каза той.

— Хляб не тряба. А кладенецът къде е?

— Далеко е кладенецът, мило. Чак у село… зад ребера татък…

Старецът махна с ръка през хълмчето.

На сянка под китката дъбове имаше два бъкела, покрити със зелен царевичак. Стефан ги поклати — единият пълен, другият някъде до половината.

— Дядо, да ма прощаваш, ама тая вода ще я вземем. Много сме. А вие ще си донесете пак.

— А че то… може, мило, може… Щом тряба. Ний ще си донесем. Земете. Вода е, не е друго. Земете сичката, що ни е нам. Ний ще си донесем…

Зарадван, че може да услужи с нещо, старецът сграби кърпата от главата си и пак обърса пламналото си лице, обрасло с бяла и червеникава четина, лъсната от пот — и цялото му лице заблестя.

— Брей, ма че и жега се улучи, ааа… То тъй по Петровден… Икиндия стана, пък се не разлажда… А вий?…

Старецът погледна изотдолу към Стефан и внимателно подпита:

— Вий… по к’во тъй, ваша милост?… Като те гледам, по нашенски приказваш… От каква сте вера… я по беглика нещо, речи?…

— Не сме по беглика, дядо. Свои сме, христиени хора. Добри хора…

Пак му идеше да каже: „народни хора, народни поборници, тръгнали сме да се бием за свободата на тоя народ“. Нещо го възпря да каже.

— … ходим си по работата…

— Тъй, тъй, по работа… то секи по своята си работа… един едно, друг друго… Човещина… А па язе те, стар чиляк веке, к’во толко има да се плашим… Та тъй, викаш, свои? Ристиени? Тъй, тъй, бива… Живот и здраве да е… Видим яз…

Старецът се наведе и залази на четири крака, за да изкачи стръмния слог, който почваше от сянката. Горе се изправи, загледа към нивата и подвикна:

— Я, мари! Виж там, имаше стомна една, донес я!

Стефан стоеше на сянка, бе горещо и в сянката. Песента на жените бе секнала като отрязана със сърп. Даже и кречовете бяха спрели в тая жега стържещите си песни и беше тихо. В тишината класовете зашушнаха.

— С кого приказваш, дядо? — чу се млад женски глас.

Старецът отвърна нещо неразбрано.

Стефан излезе на слога и той. Държеше все така дрехата си на рамо, свали калпака и разроши сплъстената от пот коса. Тогава видя момичето, то беше оставило стомната на земята и подмъкваше забрадката назад, за да я стегне отново. Дигна очи и го видя. И остана така, загледано в него, с полуотворена уста и неподвижно. Държеше сърп в дясната ръка, ръкавът й от лакътя до китката овързан с трева. Беше младо и хубаво момиче. Мярна се за миг споменът за Васила, комшийското момиче… как стоеше при зарзалата зад плета и го гледаше, и се усмихваше, а очите й бяха влажни и ласкави… Как го чакаше Васила и не го дочака, и изчезна после нанякъде от Тулча… Тая тук не приличаше никак на нея. Тънко лице, тънка снага, косите не се виждаха под забрадката й, но някак познаваше се, че са светли. И нещо друго в нея, нещо в лицето й, в погледа й на гугутка, излъчваше неясна, но силна привлекателност. Стефан само веднъж погледна в очите й, втори път не посмя, защото го пронизаха.

— Помага бог! — каза той едва.

Тя не отвърна. Само го погледна учудено и прихна.

— На̀! — подаде му стомната и той я пое. Водата беше топла, той пи дълго, напи се и вече не му се пиеше, но пиеше и все така не смееше да погледне към момичето. А усещаше как то го разглежда жадно, като да пие то него. Беше зряло и сочно момиче, бялата риза, набрана на гръдта му, се повдигаше и спускаше бързо-бързо. Устните му леко опръхнали и то ги облиза.

— Ти ли пееше?

— Ами аз… нищо не пея аз… Та що?

— Хубаво пееш…

— Ами, хубаво! Така ти се чини.

— И ти си… хубава си… — промълви Стефан и дъхът му спря.

— Аз ли? Ха!…

Момичето прихна отново, смехът му, ситен и звънък, се посипа като синджирче и това синджирче сякаш опетла и стегна изведнъж гърдите на Стефан. То се смееше и го гледаше все така настойчиво и дръзко.

— А ти, ти кой си?

— Ние…

— Ние, вие… Аз знам какъв си. Ама много си… Мязаш на поп Кочо…

Момичето пак се засмя звънко. Но спря изведнъж, похвана стомната в ръката му и каза тихо:

— Недей да се чумериш така, че ме е страх… Истина! Аз така си се смея…

Стефан пак погледна в очите му и те пак бяха очи на плаха гугутка или сърна.

Момичето взе стомната от ръката му и се върна назад, отдето беше дошло, класовете мърдаха след него и шушнеха. Той гледаше подир него, краката му бяха обути на босо, с вълнени чорапи без стъпала. Момичето изчезна в нивата, класовете вече стояха неподвижни, а той все гледаше нататък…

… Сепна го глъчка отзад.

От житата се измулиха Арсо и пет-шестима четници.

— Стефо, аде бе! — подвикна ухилен Арсо. — Дека се изгуби? Рекоф, ойде тойзи човек… дамла го фатит, що ли…

— Търчете по-скоро за манерки! Носете колко можете…

Разтичаха се, донесоха манерки, дойдоха още четници, най-жадясалите. Старецът беше се разпъргавил, изтрепа се да услугва, да пита и разпитва. Приказлив се случи. Момчетата пиха, поприказваха, па тръгнаха пак. Старецът гледаше след тях, кръстеше се и шепнеше: „Бог да помага…“

… Полето пламтеше. Небето като връшник, насветлян до бяло, под връшника жежчавата се затаила и не мърда, гъста, няма какво да се диша. Житата, сутринта така прясно златни и като новички, сега — срещу слънцето — бяха обжарени до бакърен цвят в пещта на тоя обжарен юлски ден. И още по-далечни изглеждаха далечните сини черти на горите. Може би не бяха и гори, а кукурузя?

Стефан вървеше последен, вървеше и мислеше за двамата старци, оня от Саръяр и тоя тук, за думите на саръярския бей. На душата му беше смутно. До снощи всичко беше просто като острец на кама, камата реже така или така… Народ ли бяха тия старци? Или народ са тия, които зървят пред мен? Какво е народ? Къде е сърцевината на народа, най-вътрешното на тая сърцевина? Отде почват песни като тая, която чу преди малко?

Няма кой да отговори, това тлее отвътре и поболва леко, бавно тлее и все поболва. А по̀ боли мисълта за момичето. Може то да пееше. А в погледа му да се стопиш, беше толкова хубав, беше пронизващо хубав — и влече като бързей, да се оставиш да те повлече, да заспиш и да потънеш в него. И трепетна плахост на гугутка или сърна, не страх — плахост. Такова крехко и плахо… Двете горни зъбчета едва се показваха в полуотворената, учудената, смаяната уста… И всичко това, незнайно как, легна на сърцето му изведнъж. Той е ранен някъде, паднал някъде и кръвта му тече, а тя е надвесена над него и превързва раните му с меки пръсти, той я гледа изотдолу, само я гледа и не може да откъсне поглед от нея, и не може да се насити на гледане — и иска после тихо да угасне в ръцете й, да му свети само лицето й над него, и последната мисъл, последната гледка да бъде тя… Но тя си отиде, тя избяга, подплашена — сърничка или гугутка. Той никога няма да я види вече, Стефан знаеше добре, никога няма да мине пак оттука и да се отбие, тя ще остане тук завинаги и той ще бъде винаги другаде. Колко е тъжно това… И това чудо, тоя сън наяве няма да се повтори, и да иска — не може да го повтори. Тряба да го откъсне от себе си като живо месо, да го забрави, докато не е зараснало. А боли да късаш така…

Стига. Стефан каза: „Стига“. И въздъхна.

Беше разслабен от горещината и сега с наслада би се изтегнат в някое вирче някъде, в някоя бистра речица с пясък и камъчета на дъното; лежиш си зажумял и водата хлъзга хладните си струи като змии около тебе, лежиш си и слънцето нека пече колкото иска. Би се изтегнал и потъркалял с дрехите заедно, само пищовите да хвърли. Па може и с пищовите, може да не ги хвърля, вълци ги яли и пищовите макар. Така да полежи, да отмие тая сладостна човешка тъга, която дави повече от жегата, да я измие и забрави… Стига. Той няма право да бъде човек като другите. Няма речица, няма нищо, нищо не е било. Стига. Истината е в тия мъже пред него, в оръжията, накачени по тях. Другото е лъжа и сън, лъжа и сън…

Горна Студена, Горна Студена… Като шепот на вятър в гора от единия край до другия преминава глухият шепот на върволицата. Стефан се сепна. Отиваха право към селото, безгрижно и нехайно, полъгани от тишината на полето. Всичко е така мирно и тихо наоколо, няма турчин, няма гявол, това е наша дядова земя, от какво да се вардим? Отиваха, помамени от влажното име на селото, което напомняше буйно бликнали извори, обилни студени струи, сенки и хлад, отдъх, тишина. Горна Студена. Селото беше там, дето се събираха два плоски хребета — десният, който беше по-полегат, и левият, по който вървяха сега. Там, дето е главата на падината, къщите почват от единия бряг, слизат в ниското и се катерят по другия бряг. Стефан отскочи напред, до Хаджията. „Не, момчета, не — каза Хаджията. — Право срещу нас гледате ли ония колиби, изровени и заоблени като къртичини, без нито едно дръвце из тях? Пак черкези. Черкезка махала. Защо да удряме празни тенекии? Няма да си продаваме евтино калпаците на това айдушко племе. Наляво, още наляво! Тъй, през мерата…“

Минаха близо до колибите, петстотин крачки има или няма, извръщаха се и гледаха с любопитство. Колиби на голата поляна, ни двор, ни трън, ни човек; ни псе да лавне, ни пък нещо да шавне. Нищо. На колове пред колибите набучени бели конски черепи. Като да са измрели тия черкези. Само там, отпред, на другия край, между овошките се мярка голяма, лична къща, но тя не е черкезка.

И Горна Студена се потули в падината си, от която стърчаха някое време като мачти само върховете на тополите. Потулиха се, останаха назад и черкезките къртичини. Четниците вървяха по равно и открито място без път, пътища не им трябваха, бягаха от пътищата. Това, което им се видя отдалече като гора, отблизо наистина беше царевица. Прегазиха я, сетне минаха край едни дълги лозя. Хаджията спомена, че жажда олеква от кисело, и момчетата нагънаха зелените зърна, бяха съвсем дребни и кисели тия зърна и от тях зъбите хващаха скомина, късаха цели гроздове и ги пъхаха в поясите. Тишина, вредом тишина, равна и пуста като полето, тишина, звънтяща от кречове. Слънцето пада малко отдясно, но все така жури страшно и няма спасение от него никъде, ризите вкоравени от сол. Някъде далечна вихрушка засуче прах и сухи шумки, дигне ги високо-високо — и дълго после шумките се въртят из въздуха като щъркели. Някъде далече по коловоз между нивите лази кола със снопи, като че плува, плува нататък, докато се стопи в маранята. Наблизо няма нищо. Тишината плете тревога, една широка и невидима мрежа от тревога. На душата неспокойно и чоглаво, като че мравки лазят по душата. Равнината все така леко се кълби, все така блеснала с ниви и стърнища, изгорели поляни — и маранята трепти и пак обещава близки гори, които излизат все далечни и недостижими.

— Я…

Първите спряха, бяха вдигнали ръце над очите и гледаха напред. Стефан се сепна и изтича. Какво е, какво има? Хаджията сложи ръка на рамото му и посочи. Там отпред, зад ония кръстци… Да, да, виждам… На по-малко от куршум място не повече от десетина черни точици, наредени една до друга? Да, да… и конските глави, надвиснали над снопите? Толкова, десетина човека. Калпаците островърхи и черни.

— Черкези, черната да ги яде…

Стояха зад кръстците и гледаха насам.

— Карайте…

Стефан закрачи бързо напред. Четата го сподири. Умърлушена от жегата и смълчана, почти задрямала, върволицата изведнъж се оживи, разбъбри се шепнешком, крачката стана трескава и спорна. Напрежение стегна редиците.

— По мене, момчета… Свалете пушките… запрегнете ги…

Върволицата се разбърка, всички искаха да излязат напред, тръгнаха на збуна и някои изпревариха Стефан.

Биволарите и те, двамата бееви ратаи, подбучнаха биволите да вървят по-бързо, да не изостанат.

— Полекате… Да не стреля никой, докато не кажа…

Черкезите постояха някое време така зад кръстците, погледаха неподвижно. А когато четата наближи на изстрел, обърнаха се. Удариха конете и с бавен галоп се отдалечиха зад близките кукурузи. Защо се върнаха, какво можете да бъде това? Четниците бяха възбудени. Стремяха се все още напред, към снопите, макар че там вече нямаше черкези, бързаха кой от кураж, кой от страх, забърбориха. Може и афиф да излезе тая работа. Дано. Искаха да видят къде е стоял враг, къде е тъпкал, да видят с очи. Беше първата среща с враг, който се виждаше открито и ясно, който държеше пушките си напреко върху гривите на конете, а в поясите беше затъкнал остри и дълги черкезки ками. Хаджията разпореди да се изпратят напред патрули, две двойки, по една от чета. Половината четници се развикаха, че искат да отидат, но Стефан отбра двама души от десетките на Арсо и Дреновски, други двама даде Хаджията. Пуснаха патрулите напред — едната двойка малко наляво, другата малко надясно. Размислиха и пратиха още една двойка право напред. Стефан строго им заръча да не гърмят каквото и да има, а ако видят на зор — начаса да се връщат и обаждат. Пуснаха ги и когато шестимата навлязоха в царевиците, тръгнаха след тях. Случиха се доста царевици на това място. Те отначало се виждаха като тънка ивица, защото не можеше да се огледа цялата й ширина — мястото беше леко наклонено на юг. Стефан потърси Хаджията, който сега беше отишъл да види колите, да постави хора за помощ, също и да провери да не изостане някой и да се изгуби в тъмните и избуяли, но още недостигнали човешки бой царевици — те можеха да скрият човек само ако се понаведе. Двамата разгледаха местността, видяха, че царевиците обхващат цялата тая плитка низина пред тях и се възземат по отсрещното леко нагорнище. Също и че вляво те са прошарени със стърнища. Решиха да ударят малко наляво, да държат все край стърнищата, но да вървят през царевицата приведени и с пушки в ръце, за да не стърчат и лъскат пушките. Така и направиха. Минаха стотина-двеста крачки, като се оглеждаха зорко. Хаджията каза всеки да изскубе по два-три стръка царевица и да ги държи пред себе си. И тихо сега, без приказки… От черкезките конници нямаше следа. Нямаше ги и патрулите, бавеха се. Така повървяха още малко. Кукурузните стъбла пукаха и шумоляха оглушително, макар че бе заповядано да се върви тихо. По едно време Дреновски посочи на Стефан с глава вляво — черкезите се бяха появили внезапно там и вървяха успоредно с четата, през стърнищата, като се тулеха зад кръстците. Четата върви, и черкезите вървят, пеша вървят и водят конете си. Четата спре, спрат и те. Незабелязано от никого се върна левият патрул, съобщи, че царевиците свършват след малко и почват пак стърнища, а зад кръстците из тях се забелязва движение на коне и хора. Като да бяха се уговорили, дойдоха едновременно и другите две двойки. Отпред, зад завоя на падината, в южния й край, се вижда някакво голямо село, казаха те. Кое е, не го знаят. Стефан поведе хората не по низината, а по нагорнището — направо. Когато стигнаха края на царевиците — спря ги.

Беше друга група черкезки конници, те стояха там, дето свършваше нагорнището. Застанали с конете си на един висок слог, кон до кон, пак така обърнати насам и неподвижни, наредени като за атака. Бяха три или четири пъти повече от предишната група, която стоеше от източната страна и сега беше възседнала конете си.

Четата навлезе в стърнището, Хаджията заповяда всички да залегнат зад първите кръстци, с лице на юг и на изток, и да чакат.

— На бой мяза тая… — прошепна Стефан.

— Аз ще река да вървим полека срещу им, ще бягат — обади се Дреновски.

— Не. Ще чакаме тук. Ще погледаме… — отвърна Хаджията.

Двата вражи стана наистина се гледаха, никой не предприемаше нищо. Тогава се случи това, което никой не очакваше. Мешо Попа изскочи иззад един кръстец и хукна сам към редицата черкезки конници, наредени на далечния слог. Той тичаше и крещеше колкото му глас държи:

— Хууу!… Вашата мамица поганска!… Дууу!… Дръжте ги тия кокошари!…

Завикаха отдире му:

— Мешо!… Стой! Върни се назад, Мешо, ще те пречукат… Мешо, чуваш ли?!… Ех, дръвник с дръвник!…

Мешо не чуваше нищо. Той летеше напред, размахваше и въртеше пушката на кръг около себе си като тояга — като че искаше да пропъди глутница вълци, обградили стадото му. Мешо тичаше срещу тях, те стояха, гледаха го спокойно и не се мърдаха.

— Гле… — Дреновски дръпна Стефан и му посочи вляво. От групата черкези, която стоеше от източната страна, се отделиха двама конници и залепени за гривите на конете, бързо се понесоха да пресекат пътя на Мешо назад. Мешо не ги виждаше. Стефан грабна пушката на едного от най-близките четници и извика:

— Залпом… Бързо! Пред муцуните на конете… Раз!… На два тегли… Два!

Изтрещяха в безреда няколко десетки пушки. Единият от конете се спъна, другият се изправи на задните крака… Повече нищо не се видя. Гъст пушек застла всичко отпред и увисна в горещия неподвижен въздух. Когато пушекът се поразнесе, видяха как единият черкезин препуска обратно, другият пък се беше хванал за гривата на коня му и тичаше заедно с него. Раненият кон лежеше недалеч от Мешо, блъскаше глава в земята и мъчеше да се изправи, копитата му се удряха едно в друго и щракаха. Мешо го гледаше учудено. Всички се втурнаха към него, насметоха го и почнаха да му се карат друг път да не прави такива щурави работи. Зааралията беше вдигнал пръта на свитото знаме и искаше да го люсне с него — „за акъл парасъ“, каза той. Стефан хвана пръта и го спря. Мешо само въртеше глава и се зъбеше, и ръмжеше нещо, не можеше да се разбере какво. Размина се без бой, само с хокането. Стефан разгледа пушката на Мешо — беше празна. Все пак глупостта на Мешо свърши някаква работа: черкезите започнаха да се разкарват назад бързо-бързо. Сега двете групи се сляха в една обща и тя отиде назад, но не се пръсна и не се разбяга. Едно добро, силно око можеше да забележи как там, в далечните сгъстени чертички на кръстците, дето трепка самата мараня, се подават тук-там шилести черкезки калпаци. Конете бяха закрити и не се виждаха.

Четата се бе разбила на няколко групи, те стояха и гледаха. Някои се опитваха да намерят малко хладовина в тясната сянка на снопите и разговаряха тихо, но оживено. Сякаш всички си отдъхваха с радост от едно отминало, но опасно премеждие, което все пак не бе отминало напълно, а само бе отдалечено и отложено. Все пак черкезите са отпред. Встрани на слога се бяха изправили двамата войводи. Хаджията пак насочи далекогледа си по пътя, отдето бе минала четата.

— Може и жътвари да са… — каза угрижено той и подаде тръбата.

Стефан я взе, но не я вдигна до очите си, продължи да гледа така.

— Не са — отвърна той след малко. — Не е забрадки това. И що щат из кукурузята?…

— Башибозук…

Виждаха се малки пеши групички, пръснати из царевиците и стърнищата, понякога се събираха накуп, стояха така и правеха нещо, не можеше да се разбере какво, може би се съвещаваха. После пак се пилееха на групички в дълга разкривена верига.

— Като мрави… — прошепна Хаджията.

Само отделни брънки от тая верига личаха, те бяха свързани невидимо, бяха още доста далече, но непрекъснато лазеха насам. Така, враг… Отпред и отзад. Изток е несигурен, врагът може да се появи и от изток, както ненадейно се появи втората черкезка конница. Войводите устремиха погледи на запад. Малко встрани, по-близко до скритите черкези, се виждаха последните или първите къщи на селото, под тях лъщяха някакви локви или нещо, което приличаше на локви. „Може да има чешми там — помисли Стефан — и ако са чешми, тряба да минем през тях…“ А точно насреща, през падината, е онова възвишение, което и двамата войводи гледаха и премерваха мълчаливо. Едно слабо възвишеннйце, съвсем нищожно и никакво. Даже не възвишенийце, а само плоска гърбица на равнината, широко разлетият гребен на един от талазите й. Северният склон по-върл малко, мяркат се там зелени редове, лозя, види се. Лозя и от южна страна, почти до селото. А в пролуката между лозята — стърнище, на самото било, и това стърнище прилича на плешивина по теме.

— Там…

— Там.

— Не мислех баш днеска да почваме… — процеди ядно Хаджията.

— Тъй дошло.

Стефан тръсна плещи и усети като че ли раменете му са станали изведнъж по-широки, мишците — по-набъбнали и корави; като че ли тръсна от гърба досегашния смут, неяснотата на дебнене и очакване, жаждата и лошите мисли. Отпред е ясно дело. Вече ясно.

— Разтоваряйте колите и да се връщат! — кратко разпореди Хаджията. — И конете също! — добави. — Не трябат…

И подаде на едного от четниците юздата на своя кон.

Двамата бееви ратаи, крито караха колите, се намериха в чудо. Те виждаха какво става и се маеха накъде да хващат, в кой огън да се набутат, напред или назад. В края на краищата, пребледнели и объркани, те останаха намясто и това беше най-доброто.

Стефан мина през четата веднъж, без да бърза, хората бяха наставали и му правеха път, гледаха го. И той ги гледаше, право в очите ги гледаше, виждаше в очите треска, една непозната, и едно неизказано упование в него. Гледаха го и те така и жадно търсеха силата на неговия поглед, търсеха я като нещо, на което да се опрат. Той питаше настойчиво: може ли, може ли, момчета!?… И погледите на момчетата отговаряха: може!

Стефан се обърна и мина още веднъж, стъпваше леко, с биковита и пъргава стъпка, земята като че се огъваше покорно под стъпката му. Той не питаше нищо сега, сочеше направо и твърдо: ти, ти и ти. Патрул. Напред, встрани, по-встрани. На двеста крачки. Като лисици ще се залагате по тревата. Веднага и бързо. Към чешмите или това, което прилича на чешми и локви — с десетар Йеремия, оскъдния на приказки ломчанин, с брадичката, разрязана надве от стара ножова рана, с нос като клюн на сокол. Останалите по мене, в гъши ред — хайде.

Хаджията с половината чета остана да закрие тила от „мравите“.

Двойките се пръснаха веднага, тичешком. Стефан се спусна към падинката и от гъстото кълбо на четата започна бързо да се източва тънката нишка на една редица. Един по един, бегом надолу. Когато всички се смъкнаха в ниското, тръгнаха ходом, но бързо. Върби и храсталаци ги закриваха, но те закриваха и гледката. Стефан все вървеше и теглеше нишката. Някъде напред бе десетката на Йеремия, тя вече не се виждаше, но всеки миг можеше да се обади. Отзад и обърната назад залегна групата на Хаджията.

Вървяха малко, храстите почнаха да редеят, местността стана по-открита. Тогава отпред се чуха два изстрела един след друг. После още един и куршумът писна високо. Не се виждаше кой стреля и откъде. Стефан спря, четата отново се събра около него. Дотичаха, приведени, момчетата от предния патрул. Йеремия съобщи, че черкезите са вече при чешмите, там наистина има чешми, вижда се как поят конете си. Броят им е около четиридесет и няколко конници, толкова успели да изброят. Може и повече да са, но мърдат много, постоянно са в движение, та не може да се преброят точно. Стефан сам се промъкна из храстите напред и като стигна края им, дето беше съвсем открито, спря. Пред него към чешмите се простираше поляна, през поляната минаваше широко и прашно овче вървище, надупчено от ситните копитца на овцете. В далечината на вървището, на няколкостотин крачки, гъмжеше от черкези. Някои бяха възседнали, други слезли от конете и ги развеждаха или пояха от коритото и локвите. „Отде изпълзя толкова сган и кога?“ — учуди се той. До него се примъкна Спиро, също загледа.

— Ке удрим? — попита Спиро.

— Мястото лошо, не става…

— Не е куршумджия черкезинот… Ама со койньете га пойдет на юруш — ке бидет катавасия…

— Право е, може да стане катавасия — кимна Стефан. — Ще видим…

Той мислеше друго.

— Я… повикай ми десетина-петнайсет пушки… — каза.

Спиро отпълзя обратно. Стефан лежеше и продължаваше да гледа напред. Черкезите все така се повъртаха около чешмите, изчакваха и не предприемаха нищо. „Много са, кучетата — помисли Стефан. — Ако речем да ги отбием от чешмите, ще дадем жертви. Не бива. Черкезинът е див и не го боли, кога умира от куршум или нож, пък и животът за него не чини нищо…“ Един от черкезите, на главата му вместо калпак се развяваше някакъв син парцал, на два пъти току сбръзваше коня си и препускаше сам към храстите. Дойде донякъде, помаха ятагана над главата си, после възвие обратно. Втория път Стефан видя лицето му съвсем ясно. Беше младо и някак диво хубаво, веждите сключени като на нощна птица, устата отворена жестоко. Викаше нещо, в ръката му блещеше голият ятаган. Стреля му с пищова веднъж, но не го улучи. Видя как черкезинът се наведе, може би чул куршумът да свири над него. „Ела, ела ми по-близо, да ти затисна устата — рече тихо Стефан, ядосан на себе си, като отвори барабана, за да извади празната гилза и да пъхне ново патронче. — Ела само по-близо…“ После изтегли от силяха другия пищов, бейския, вдигна петлеца му и го постави пред себе си. Но черкезинът не дойде трети път.

Допълзяха момчетата и залегнаха около храстите и туфите избуяла трева. Усети ги, когато тревата зашушна от двете му страни. „Мерете на живо — каза им Стефан, когато се изравниха с него. — Не хвърляйте като на зияфет. Целете над главите малко, над средата на тайфата им, дето е най-гъсто. Стегни пушката за рамо… Готово? Дай!…“

Десетина пушкала, разни на вид и на звук, ревнаха отведнъж и падината повтори звука им с отчаяно, късо паааххх!… Стефан гледаше напрегнато. В мравуняк да хвърлиш клечка — мравките се размърдват и почват да шетат трескаво. Така и черкезите. Зашаваха по-бързо, загракаха нещо, което се чуваше отдалечено и откъслечно, неколцина подхванаха едного на ръце и го понесоха назад. Един изпуснат кон захвана да обикаля наоколо тръсом и зацвили, ясно се чуваше как цвили тънко и пронизващо. Далече е, помисли Стефан. Куршумите или не стигат, или надхвърлят. И да стигат, бият неточно. Все пак… И почти в същия миг от голямата черкезка орда при чешмите се отдели малка група конници и препусна към храстите, над които още лежеше и изтъняваше пушекът. Черкезите приближаваха бързо. Облак от коне и прах, една тъмна и бурлива маса, която растеше, едрееше, добиваше все по-ясни очертания. Черкезите се бяха навели ниско, слети с шиите на конете, и въртяха ятагани, които святкаха като коремите на риби в мътилката на праха. Четниците трескаво пълнеха пушките и надигаха глави да гледат, някои се озърнаха тревожно назад. Черкезите приближаваха бързо. „Не им се плашете — каза Стефан. — Черкезинът лесно се пали и лесно подвива опашка, щом опре о твърдо. Не бойте се, момчета… Черкезинът само наглед е страшен… Не гърмете, докато не кажа. Пуснете ги близо…“

Дулата пак се проточиха напред, натъпкани и готови. Стефан се поизправи на коляно, изтегли сабята и я остави до себе си. Беше малко пребледнял, една жила в него се бе обтегнала докрай и трептеше: сега, сега, сега… Или това беше тропотът на черкезките коне — чакара-чак, чакара-чак!… Конските шии, изпънати и равни, гривите се тръскат, муцуните протегнати стръвно напред, от муцуните пръскат искри от бяла пяна. Чакара-чак, чакара-чак. Малкият черкезки отряд лети като облак, гъсто събран на топка, топката запалена и хвърлена силно напред. Късите рязани пушки подскачат на гърбовете. Най-напред язди оня със синия парцал на главата. А, добре, ела, ела… Чакара-чак, тупара-туп. Право насам. Двеста крачки… Сто крачки… Тупара-туп… Сега ще прегазят и пометат…

— Караджа!…

Стефан, коленичил и приведен, загледан остро напред, готов да скочи, бледен, скулите изопнати и резки — махна сабята.

Вятър блъсна облака. Гръм, огън, пушек, коне и хора — всичко се обърка и омеша. Задните коне в бързината си още напираха напред, предните се стъписаха и обърнаха, няколко се преметнаха презглава, други се изправиха на задните крака, ездачите им изпопадаха и се търкулнаха силно напред, като тръни, подгонени от вятъра, коне без ездачи се мятаха обезумели на разни страни, заслепени и объркани от лекотата си. Един от конете подрипваше на три крака, като спънат с букаи, предният крак бе претрошен и висеше, и се размахваше от коляното надолу. На друг коремът бе изтърбушен, червата се влачеха и той ги застъпваше с копита и се плетеше в тях — бе грозно да се гледа това, — докато се катурна на земята, пак се опитваше да стане и там, но само поцвилваше тихо. За чудо нито един от черкезите не бе ударен. Падналите се претърколиха, па с неочаквана живост скочиха на крака и тозчас се метнаха на конете, зад гърбовете на своите другари. Малкият отряд сви като вихрушка и се понесе обратно също така бързо, както дойде, вдигна отдире си дълга опашка от прах — и тоя прах го закри. Когато прахът и пушекът се разнесоха напълно, момчетата видяха, че е останал и един от черкезите. Изглежда все пак, че бе ударен. Той лазеше на колене и ръце по посока на отминалите назад свои, драскаше отчаяно и се отдалечаваше полека-лека. (Стефан не даде да му стрелят повторно.) Но той не отиде далече. Спря, като да искаше да си отдъхне. После бавно наклони глава, опря я о земята, замисли се и така остана. Стефан се вгледа и го позна — беше същият оня със синия парцал. Парцалът сега се синееше на тревата далеч зад него. Към черкезина се затече Спиро, обърна го и порови нещо в него. Четниците хвърлиха още един залп след черкезите чак когато те вече се присъединяваха към своите. Куршумите не засегнаха никого и не направиха никакво впечатление на черкезите, които продължаваха да стоят на предишното си място при чешмите, яхнали конете и обърнати насам, и изчакваха своите.

— Не мърдат, клетите, господ ги бил! — рече Йеремия.

— Черкезинът е див, но не е глупав. Не, тая няма да я бъде, ами викайте четата…

Не стана нужда от викане. Четата дойде сама.

— Сбъркахме малко — каза Хаджията, — трябаше да отидем още напред и като се изравним с чешмите, тогава да свием къде тях надясно; щяхме да минем през вода.

Хаджията каза още, че башибозукът е наближил на изстрел — това, което върви из кукурузите, наистина е башибозук и той приижда от падината на плътна верига. Да се стои повече тук, става опасно, мястото не е за сражение. Двамата войводи пак огледаха възвишението и решиха да се изтеглят веднага към него. На око разстоянието беше около хиляда крачки най-малко, мястото равно и голо, нямаше никакво укритие, нямаше дори трън. Беше мера, ожулена до земята от селските говеда и овце. По тая голина трябваше да минат открито, пред очите на враг, който стои отпред и настъпва отзад, и ще ги брои един по един, както минават. От башибозука Стефан не се боеше, колкото и многочислен да е. Башибозукът, това са пешаци хора, събрани от конак и колиба, някои ненакървавени и неопитни, откъснати от работата си, турци занаятчии или всякакъв сбиротък от скитници и нехранимайковци, между тях има и доста цигани; циганинът е угодлив и страхлив, когато е сам, а когато се събере с много цигани — става дързък и може да стане опасен… Щом ударил тъпанът, щом ходжата побил байрака на мегдана, свикал правоверните и ги насъскал — значи, тряба да се върви, тъй тряба. Жена, къде бяха захвърлени по таваните кобурите ми и ножът ми? Принеси ги… Има понякога люти зверове измежду тях, особено главатарите на тая сбирщина. Но повечето са повлечени така, заедно с другите, тръгнали за яма — ако падне нещо, ако се случи да закачат нещо, което иначе не могат да закачат. Една комитска глава струва алтъни, които дрипльо или манго не е виждал никога, само е слушал да позвекват глухо и примамливо в кесиите на своите горгорбашии. А ето сега, ако потръгне късметят, в дланта на дрипльо може да капнат две, че и три, па и повече алталъци, сухо злато — заради една нищо и никаква гяурска глава, която не чини и оловцето, що си похарчил по нея… Че и друго може да падне, тъй, като пребъркаш комитските дрехи. Че и самите дрехи не са за хвърляне и няма да идат зян, я. Особено навущата. Пустите му навуща, такива едни бели и мъхнати като овчици, та че и нашарени с черни върви. Не, кадъните и голите черкезки не умеят да тъкат и валят такива хубави навуща, както тия гяурки, проклети да са трижди, задето раждат все комити и всичко им иде отръки…

Не, от башибозука няма защо да се боим.

Виж, от конницата на черкезите се боеше Стефан. Боеше се да не трепнат момчетата. Кон е това, лети като хала, духа в лицето ти и само с духането те събаря. Един откачи ли се да побегне пред коня — свършено, иди спирай останалите. Кон е, лети и не гледа къде лети, и ти се чини, че право на тебе иде и ей сега ще те прегази и натъпче в земята. Но няма страшно, няма страшно, момчета. Майката му е дружният огън. Като градушка да шибне на едно място, да резне като сатър по кокал. Остро. Нали видяхте преди малко? Тъй ще е, ако рекат да опитат пак. Ще им приседне. Черкезинът е като дете, няма страх от нищо. Може да му идеш на гости в колибата къртичина, ще открадне кокошка, за да те нагости, ще те нахрани и ще те напои с кумис от кобилешко мляко, и душата си ще даде за тебе — ти си му най-големият кунак и приятел. А щом излезеш от колибата, може да ти вземе душата за нищо. Само зарад костурата, що видял да виси от пояса ти преди малко, а ти не си се сетил да му я дадеш навреме, когато той я разгледал и харесал. Или зарад навущата… Такъв е черкезинът. Псе. Лае ли те — треби го и не го жали това псе, то себе си не жали най-напред, камо ли тебе…

Откъм страната на черкезите Стефан нареди една до друга десетките на Македончето, на Йеремия, Арсо и Дреновски. На десетарите заръча да държат момчетата въз себе си близо, вкупом, и щом забележат някакво раздвижване на черкезките коне — да спират веднага. Да спират, да коленичат и да бъдат готови. За нищо друго да не берат грижа. Хаджията подбра хората си, за да останат откъм страната на башибозука, каза им да се държат на стотина крачки назад от предните сили на четата. Беше разгърден почти до силяха, зачервен и потен, очите му горяха — А сега с Бога напред и по мене — хайде!

Стефан изскочи из храсталака и тръгна спокойно по поляната, след него тръгнаха десетките на четиримата най-решителни десетари, които той сам бе посочил да му бъдат подръка. Първо Дреновски и Спиро, другите двама по тях. На нисичкия, малко кривокрак и изпъчен Дреновски едва ли не чак до коленете се мандахерцаше тежката писарска чанта, натъпкана с всякакви книжа, позиви, лекарства. На другото му бедро висеше и дъдреше сухо по земята сабята, дълга като Караджовата, но за Дреновски тя като че беше предълга и даже малко смешна. „Подигни го това ребро — закачаше го Стефан, — че докато стигнем Балкана, ще го изтриеш.“ Дреновски все едно, че не чуваше. Крачеше сериозно и важно, с неестествено големи крачки. Той винаги си беше сериозен и разсъдлив и често охлаждаше с разсъдливостта си самия Стефан — което Стефан най харесваше у него. Снагата му бе премного изправена и като че се подхвърляше с всяка стъпка. Той гледаше под око Спиро, който пък беше вдигнал ръка и гледаше някъде напред към слънцето.

— Ууу, меретицка гадина проклета, леле, матер твоя лешова!… — избъбри Спиро тихо и ядно, като добави още нещо по гръчки, псувня някаква, види се. Беше силно развълнуван от нещо и скоро стана ясно от какво. Право срещу тях (отде се взе в тая жега?) летеше гарван. Летеше ниско, като че с последни сили махаше крила, чуваше се едно морно хаак-хаак на крилата, и едва не се блъсна в първите, като да бе задрямал в летежа си. Еле превъртя се някак, изграка и се изметна ребром. Кацна само на няколко крачки от хората. Беше голям и тежък гарван, перата му гъсто черни, черни до синьо, като калено желязо. — Море, ке го тепам! — извика Спиро и се спусна към гарвана, замахна с пушката.

— Остави се, Спиро, не ставай дете! — смъмри го Дреновски.

Гарванът подскочи и избяга. И пак спря наблизо. Беше пуснал крила надолу, отворил човка, съсипан от горещината, и гледаше към четата, като кривеше главата си. И четата го гледаше. Хвърлиха клечка по него. Той погледна клечката, подскочи пак, но не отлетя и пак подкриви глава. После сам си се обърна и закрачи тежко към падналия недалеч черкезин.

Дългообразото, тясно и изменчиво лице на Спиро беше потъмняло и мрачно.

— Леле, майка му мила сирота, кому гарван в очи погледне…

Шепнеше тихо и унесено, като да баеше на себе си.

— Де холан и ти, Спиро! — Стефан го бутна по рамото. — Нея закачай гадината, нека си гледа работата…

— Е, арно, нема…

— За сякого ще се найде по един гарван.

— Така е, бога ми. — Спиро тръсна глава примирено. — Друго не ке дочекаме…

— Щем, щем!

Към следващата част или към съдържанието

Георги Божинов Караджата (1)

Метаданни

Данни

Караджата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Георги Божинов
Караджата (1)