Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (8)

7.

Три месеца по-късно

Стиймбоут Спрингс, Колорадо

Трейси стоеше на терасата на новия си дом и се взираше в планините. Избра мястото заради неговата усамотеност. Дотам се стигаше по частен път в хълмовете над старовремския град Стиймбоут Спрингс. Хареса го и заради спиращите дъха гледки. Заснежените Скалисти планини се възправяха като великани пазители срещу необятното небе, безоблачно и синьо дори и в тази октомврийска сутрин. Трейси усещаше миризмата на изгоряло дърво и борове и чуваше далечното цвилене на конете в полето.

Бе съвсем различно от детството й в Ню Орлиънс, помисли тя и покровителствено погали издутия си корем. Бащата на Трейси беше автомонтьор, а майка й — домакиня, и въпреки че Трейси бе много щастлива, семейство Уитни никога нямаха достатъчно пари. Като дете, растящо в голям град, Трейси винаги мечтаеше за открити пространства и понита. За място като Стиймбоут Спрингс. „Щастливка си, Ейми. Ще израснеш тук и ще бъде великолепно.“

Да се върне в Щатите не бе лесно решение. Трейси не си беше идвала от деня, в който бе отплавала на борда на „Куин Елизабет 2“ от Ню Йорк, за да започне нов живот в Европа. След като я освободиха от затвора, където прекара години за престъпление, което не бе извършила, Трейси с всички сили се опитваше да живее почтено. Но скоро разбра, че малцина са склонни да дадат на бивши измамници втори шанс. Последният й работодател, шефът на Банката за кредити във Филаделфия, й се изсмя в лицето, когато тя се опита да се върне на старата работа. Трейси бе опитен компютърен експерт с отлично образование. Но бързо установи, че е трудно да започне дори черна, слугинска работа, камо ли да я задържи. Щом нещо бе откраднато или повредено, хвърляха вината върху нея и я уволняваха. Без средства да се издържа, тя се ожесточаваше и ставаше все по-отчаяна. Именно отчаянието я подтикна към първата й работа като крадец на бижута, като обра една крайно неприятна жена на име Луис Белами.

И точно тогава за първи път срещна Джеф Стивънс. Той й отмъкна откраднатите бижута на Луис Белами. Бясна, Трейси ги заграби отново. Така започна съперничеството помежду им, превърнало се в привличане, а най-после и в любов. Любовта на живота й. Джеф Стивънс превърна живота на Трейси Уитни в приключение, едно бясно пътуване с влакче в увеселителен парк, пълно с адреналин, вълнение и забава.

Но всяко пътуване има край. Трейси вярваше на Джеф безрезервно, ала той буквално я предаде, разби доверието и заедно с него и сърцето й. Картината на Джеф в леглото с Ребека изгаряше съзнанието на Трейси като огнено клеймо.

Тя все още го обичаше. Винаги щеше да го обича. Но не можеше да се върне. Нито при Джеф, нито в Лондон. Оттук нататък оставаха тя и детето й. Нейното бебе. Нейната Ейми.

Като по сигнал дъщерята на Трейси ритна с все сила. Трейси звучно се засмя. „Опитваш се да се измъкнеш от затвора, нали, скъпа моя? Също като майка си.“

Трейси разбра от видеозона, че нероденото й дете е момиче, и изненада себе си, когато избухна в сълзи на облекчение. Едно момче щеше прекалено да й напомня за Джеф. Внезапно реши да кръсти дъщеря си Ейми, на Ейми Бранигън, дъщерята на управителя на женския затвор, която Трейси бе обикнала като собствена дъщеря.

Ейми Дорис Шмид.

Името беше хубаво, съчетание от минало и бъдеще. Дорис бе името на любимата майка на Трейси. Дорис Уитни никога нямаше да опознае внучката си, но в Ейми щеше да живее споменът за нея. Шмид бе името, което Трейси бе избрала за новата си самоличност, почит към милия стар Ото Шмид, съдружника на баща й в Ню Орлиънс. Трейси бе използвала и други имена през последните десет години, но това бе различно. Името, което избра, щеше да бъде нейно и на Ейми за цял живот. Трейси Уитни вече не съществуваше. Нито Трейси Стивънс.

„Казвам се Трейси Шмид. Съпругът ми Карл, богат немски индустриалец, загина при неочаквана ски злополука през февруари, скоро след като Ейми бе зачената. Дойдох в Америка с дъщеря си, за да започнем нов живот. Карл винаги е обичал планините. Сигурна съм, че щеше да се влюби в Стиймбоут.“

С уменията си на компютърен специалист и измамник подправянето на новата самоличност бе лесно. Паспорти, кредитна история, медицински картон и социална осигуровка — всичко можеше да се създаде или промени с едно цъкане на мишката. Да каже на Ейми истината, което щеше да се наложи един ден — щеше да е трудно. Но когато му дойдеше времето, тя просто трябваше да прекоси моста. Засега госпожа Трейси Шмид бе достатъчно заета да украсява детската стая — бе избрала ексцентричната тема за феите на цветята — и да посещава уроци по йога и гинеколога в града. Заради тези ангажименти и управлението на ранчото — разкошният дървен дом на Трейси се придружаваше от двайсет и пет декара земя — й оставаше малко време да мисли за бъдещето. Или за миналото.

— Чук-чук. Дали не ви се намира кафе, госпожо?

Трейси се извърна. Блейк Картър, управителят на ранчото й, бе отминал петдесетте, но изглеждаше по-възрастен заради безбройните люти зими и жарки лета, прекарани навън в планината. Имаше красиви, но сурови черти на лицето. Освен това бе срамежлив, работлив и старомоден. Трейси се мъчеше от месеци, но нищо не можеше да му попречи да я нарича „госпожо“.

— Добро утро, Блейк — усмихна се тя. Харесваше Блейк Картър. Беше тих и силен и й напомняше на баща й. Вярваше му, че няма да задава въпроси за миналото й, нито ще разнася из селото клюки за нея. Знаеше, че може да му се довери, и точка. — Кафеникът е пълен. Налей си.

Тя се върна в кухнята. По-точно е да се каже, че се заклати като патица. Преминала осмия месец на бременността, коремът й бе огромен, а през последните две седмици глезените й започнаха ужасно да се подуват. Като се замислеше, всичко започваше да се подува. Пръстите й приличаха на наденици, зашити една за друга, а лицето й бе подпухнало и кръгло като холандско сирене. Ефектът се влошаваше от съвсем късата подстрижка, която си бе направила, за да добие новата си самоличност като госпожа Шмид. В салона Трейси мислеше, че изглежда особено шик, но тогава още беше слаба и не й личеше. Сега приличаше на затворническа надзирателка лесбийка.

— Добре ли сте, госпожо?

Блейк Картър тревожно загледа как Трейси слиза, подпирайки с ръце корема си.

— Надявам се. Цяла сутрин Ейми се опитва да се измъкне. Току-що ме изрита. Аз… ох!

Прегъната на две, Трейси се вкопчи в кухненския плот. Мигове по-късно за неин срам водите й изтекоха по новите плочки на пода.

— Боже мой!

— Ще ви закарам до болницата — предложи Блейк. Той нямаше собствени деца, но бе извадил на бял свят безброй телета и за разлика от Трейси не изпитваше никакво смущение.

— Не, не — възпротиви се тя. — Ще родя у дома. Нали нямаш нищо против да се обадиш на акушерката и да я помолиш да дойде? Номерът й е на хладилника.

Блейк Картър се намръщи неодобрително.

— С всичкото ми уважение, госпожо, но водите ви току-що изтекоха. Трябва да сте в болница. С лекар, а не с шарлатанин.

— Акушерка — поправи го Трейси.

Тя бе твърдо решена да роди без упойка и да се справи сама. Да стане майка бе единствената роля, която чакаше цял живот. Нужно бе да е годна за това. Способна. В съзнание. Искаше да си докаже, че може да се справи сама.

— Действително ще съм по-спокоен, ако ви закарам в болницата, госпожо. След като вашият съпруг… не е… с вас.

— Всичко е наред, Блейк, наистина. — Трейси бе трогната от загрижеността му и от успокояващото му, силно присъствие. Но бе планирала всичко. Беше готова. — Само се обади на Мери. Тя знае какво да прави.

 

 

Блейк Картър стоеше пред спалнята на Трейси и се тревожеше все повече. Знаеше, че първото раждане на една жена може да трае дълго. Но му бе известно също, че изтекат ли водите, бебето трябва да излезе. Госпожа Шмид лежеше вътре от часове. И виковете, които издаваше, не бяха нормални. Блейк Картър отскоро я познаваше, но бе преценил, че е кораво момиче, физически и емоционално. Не й беше в природата да пищи така.

Колкото до акушерката Мери, тя изглеждаше като току-що излязла от гимназията.

Още един писък. Този път в него звучеше страх. Стига толкова.

Блейк Картър се втурна в стаята. Трейси лежеше в леглото. Целият чаршаф и дюшекът бяха пропити с кръв. Акушерката Мери се бе надвесила над нея с пребледняло от страх лице.

— Исусе Христе — възкликна Блейк.

— Съжалявам! — Очите на акушерката бяха пълни със сълзи. — Аз… не знаех какво да правя. Знаех, че малко кървене е нормално, но…

Блейк Картър избута момичето настрани. Грабна Трейси на ръце и се заклатушка към вратата.

— Ако тя или бебето умрат, ти ще си виновна.

 

 

Трейси лежеше на пода в самолета. Беше „Боинг 747“ на „Ер Франс“ на път към Амстердам и друсаше жестоко. Сигурно имаше буря. Тя трябваше да направи нещо. Да открадне диаманти? От нея бликаше пот. Болката я връхлетя отново. Не болка, а агония, сякаш някой режеше вътрешностите й с назъбен кухненски нож. Тя отчаяно изпищя.

На предната седалка на колата Блейк Картър едва сдържаше сълзите си.

— Всичко е наред, скъпа — успокояваше я той. — Почти стигнахме.

 

 

Трейси се намираше в някаква бяла стая. Дочу гласове.

Затворническият лекар в Луизиана.

— Порязванията и раните са дълбоки, но ще заздравеят… изгубила е бебето.

Нейната майка по телефона в нощта, когато умря.

— Толкова те обичам, Трейси.

Джеф, в скривалището в Амстердам, който вика:

— За бога, Трейси, отвори очи! Откога си така?

 

 

— Откога е така? — изкрещя младият лекар на Блейк Картър.

— Водите й изтекоха преди четири часа.

— Четири часа? — За миг на Блейк му се стори, че лекарят ще го удари. — Защо, по дяволите, сте чакали толкова дълго?

— Не разбирах какво става. Не знаех… — Думите заседнаха в гърлото на стария каубой. Вече караха Трейси към операционната. Тя все още крещеше и не бе на себе си. Продължаваше да вика някого на име Джеф. — Ще се оправи ли?

Докторът го погледна право в очите.

— Не зная. Загубила е огромно количество кръв. Има признаци на еклампсия^[1].

Очите на Блейк Картър се разшириха.

— Но ще оживее, нали? А детето…?

— Бебето трябва да оживее — отговори лекарят. — Извинете ме.

 

 

Болката я мъчеше, а после изчезна.

Трейси не се страхуваше. Беше готова да умре, готова отново да срещне майка си. Заливаше я неимоверно усещане за покой.

Бе чула доктора. Бебето й щеше да оживее.

В края на краищата само това имаше значение.

Ейми.

Последната мисъл на Трейси бе за Джеф Стивънс и колко силно го обича. Щеше ли да разбере за дъщеря си? Щеше ли да дойде и да я потърси?

Вече не зависи от мен.

Време е да си отида.

 

 

Блейк Картър избухна в сълзи в прегръдките на младия лекар.

— Не биваше да бъда толкова груб с вас — извини се докторът. — Вината не е ваша.

— Беше моя. Трябваше да съм по-настойчив. Веднага трябваше да я докарам тук.

— Ако се замислим, сте постъпили правилно, господин Картър. Важното е, че сте я докарали. Спасихте й живота.

Блейк Картър се обърна и погледна Трейси. Дълбоко упоена след спешното цезарово сечение — още докато я шиеха, имаше нужда от кръвопреливане, — едва сега започваше да идва в съзнание. Взеха детето й за изследвания в интензивното, но лекарят увери Блейк, че всичко изглежда нормално.

— Бебето ми… — немощно прошепна Трейси с все още затворени очи.

— Детето ви е добре, госпожо Шмид — успокои я докторът. — Трябва да си почивате.

— Къде е тя? — настоя Трейси. — Искам да видя дъщеря си.

Лекарят се усмихна на Блейк Картър.

— Вие ли ще й кажете, или аз?

— Какво да ми каже? — Трейси се надигна, напълно будна и изпълнена със страх. — Какво е станало? Тя добре ли е? Къде е Ейми?

— Налага се да измислите друго име. — Блейк Картър тихо се засмя.

В същия момент влезе сестра, поела в ръце повито в пелени новородено. Сияеща, тя подаде вързопчето на Трейси.

— Поздравления, госпожо Шмид. Имате момченце!