Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (20)

19.

Даниел Купър търпеливо изчака изключването на светлинния знак за обезопасителните колани. След което избута назад облегалката на самолетната седалка, отчупи си парченце шоколад за празнично настроение, затвори очи и се наслади на сладостта му.

Всички удоволствия са грях, разбира се. През годините Даниел Купър се бе научил да направлява повечето си основни човешки желания. Той беше съдия на справедливостта, непорочен слуга на Бога. И все пак знаеше, че не е достоен. Още не. След като станеше напълно достоен, след като изкупеше вината си, Господ щеше му даде Трейси Уитни. Той изпитваше сигурност, че този ден все повече се приближава. Трейси — неговата Трейси, неговата сродна душа — най-после идваше при него. А толкова години си мислеше, че е мъртва! Ако не мъртва, то поне изчезнала, потънала в незнайното, завинаги изгубена за него. Бог му беше дал още една възможност. Даниел бе решил да я прегърне с двете си ръце.

Покрит със самолетното си одеяло, Даниел Купър започна да се пипа.

Господ го бе призовал да преследва нарушителите на закона и да въздава правосъдие, но обществото бе на друго мнение. Когато Даниел се опита да постъпи в полицията в Ню Йорк, го отхвърлиха. Официално го обявиха за твърде нисък, но Даниел знаеше, че всъщност съдниците му не го харесаха. Решиха, че е ненормален. Когато ФБР също не го прие, а допусна далеч по-неквалифицирани кандидати от неговия клас, Даниел се подложи на психиатричен преглед. Високоинтелигентен. Липса на съпричастност. Склонен към измама. Някой бе добавил написана на ръка бележка: на границата на лудостта?

След като силите на реда останаха затворени за него, Даниел Купър първо започна да работи като частен детектив, а по-късно стана служител на застрахователна компания и издирваше длъжници. И докато изпълняваше тази си длъжност, пътищата му се пресякоха с Трейси Уитни.

Даниел Купър вярваше, че може да я спаси. Господ го съветваше в сън след сън, въпреки че дяволът го изкушаваше с тялото й. Даниел бе приел като лична мисия да хване Трейси и да я предаде на правосъдието. Но през дългата й кариера на измамница тя неведнъж му се бе изплъзвала. Първо сама, а по-късно заедно с ужасния Джеф Стивънс се присмиваше на всичките си преследвачи. Заради самомнението си полицията по цялото земно кълбо подценяваше Трейси Уитни. Даниел Купър се опита да ги предупреди — в Мадрид, Лондон, Ню Йорк и Амстердам. Но като фарисеите и те бяха заслепени от гордост. Затова злодеите тържествуваха.

Но Амстердам промени всичко.

Трейси и Джеф бяха откраднали диаманта на Лукул и тайно го бяха изнесли от града с пощенски гълъб. Седмиците следене и планиране от страна на Даниел Купър не доведоха до нищо. Този път именно малоумният инспектор Ван Дюрен допусна Трейси да се изплъзне от мрежите на Купър. Даниел никога нямаше да забрави как Трейси спря на портала на летище „Шипхол“, обърна се и му помаха. Помаха му. Трейси Уитни го погледна право в очите и съзря тайните му. Точно в този момент връзката помежду им беше затвърдена.

„Което Бог е съчетал, човек да неразлъчва.“^[1]

Даниел Купър бе отвърнал на погледа на Трейси Уитни в онзи съдбовен ден и видя нещо в очите й, което нито забрави, нито прости: съжаление. Трейси Уитни — крадла, богиня и блудница — се бе осмелила да съжалява него.

Беше непоносимо.

Същия ден Бог му изпрати послание. Явно не бе изкупил вината за греховете си достатъчно. Не бе платил достатъчно висока цена. Трейси щеше да бъде неговото спасение, а той — нейното, но все още не я заслужаваше. Трябваше още да работи.

На следващия ден Даниел Купър напусна застрахователната компания. Щеше да започне, като унижи полицията и властите, които бяха позволили на Трейси толкова много пъти да избяга. Защото „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“^[2]. От годината, през която преследваше Трейси из цяла Европа, Даниел Купър разбра по-добре от всеки колко е лесно да се надхитрят тъпите полицаи. Колкото до Интерпол, цялата организация бе за посмешище! Както и Федералното бюро за разследвания. Даниел щеше да се радва да покаже, че е по-умен от тях, също като Трейси. С тази разлика, че нападенията на Даниел щяха да са по-големи, с по-голям замах, дори по-добре изпълнени от нейните.

Трейси Уитни и Джеф Стивънс го бяха научили колко полезна можеше да бъде една жена в измамите — тя подлъгва слабите и похотливите. И тъй като предпочиташе самият той да работи сред сенките, Даниел Купър затърси подходяща съучастница.

Случайно откри Елизабет Кенеди чрез познат в Лондон. Тя беше много млада, може би на деветнайсет, сексапилна и без всякакъв морал. Наглед идеална. Когато се запозна с нея в кафене в Шордич, му се видя лишена от човешки чувства или най-малкото от женска деликатност. Току-що излязла от затвора за непълнолетни за фалшифициране на кредитни карти — доста находчиво според мнението на Даниел Купър, но бе имала нещастието да я хванат — Елизабет бе зряла, интелигентна и умна. Както и готова да приеме хегемонията на Даниел Купър в замяна на непресъхващ поток от работа и половината от печалбата.

През първите няколко години съдружието им беше безупречно. Даниел и Елизабет планираха и изпълниха поредица кражби на бижута и произведения на изкуството по целия свят, неотлъчно следвайки модела Уитни-Стивънс. Но бяха по-продуктивни от Трейси и Джеф. Работеха по-усърдно, целеха се по-нависоко и печелеха повече пари. Изумително как бързо забогатяха.

Елизабет си купуваше диаманти, коли и екзотични почивки и инвестираше в недвижими имоти. Даниел Купър пестеше всяко пени в надеждна, непроследима швейцарска банкова сметка. Не се нуждаеше от материални удобства, нито смяташе, че ги заслужава. Предпочиташе да живее просто. Пък и парите бяха за Трейси. Един ден, когато Божията повеля бъдеше изпълнена и душата на Даниел се прочистеше от майчината му кръв, с Трейси щяха да се оженят. Даниел Купър щеше да се отнася с Трейси Уитни като с кралица, а тя щеше да го почита и обожава, да му угажда, и щеше всеки ден да го уверява колко по-добър любовник е от оня лекомислен папагал Джеф Стивънс.

Именно омразата на Даниел Купър към Джеф Стивънс доведе до първата му грешка: да използва Елизабет като „капан“, за да съсипе брака на Джеф и Трейси. Планът му успя. Всички планове на Даниел Купър успяваха. Той бе истински гений. Но успехът имаше своята цена. Първото трагично последствие бе, че Трейси изчезна, потъна без следа, дори Даниел Купър не успя да я открие. Девет дълги години Даниел се опасяваше, че е мъртва. Дори мисълта за това го караше да потрепери.

Второто последствие бе влиянието на работата върху Елизабет. За голяма изненада на Даниел Купър се оказа, че сдържаната госпожица Кенеди всъщност изпитва чувства. Тя започна да се интересува от Стивънс, да изпада под властта на магията му, също като Трейси преди нея. Даниел и Елизабет продължаваха да правят ефектни удари на различни места по света. Но след епизода с „капана“ и изчезването на Трейси отношенията помежду им не бяха същите. Елизабет започна да става неспокойна и да се дразни от нарежданията на съучастника си. Неминуемо критериите й започнаха да спадат.

Миналото лято в Лос Анджелис удариха дъното, когато Елизабет провали обира у Брукстейн. Но както Даниел знаеше, това бе част от Божия замисъл. Защото по чудо точно в Лос Анджелис Господ му върна Трейси Уитни. Върна я от мъртвите.

Още веднъж Бог му изпрати послание и използва за вестоносец Трейси Уитни.

„Доволен съм от теб, сине Мой — казваше му Господ. — С твоите жертви ти укроти гнева Ми и изкупи греховете си. Сега ще станеш достоен за невестата си и навеки ще бъдеш спасен.“

Арестът на Елизабет Кенеди в Ню Йорк го изненада, но не го обезпокои. И без това си бе изпяла песента. Вече не бе грижа за Даниел Купър. Божиите намерения преминаваха в нова, финална фаза.

Сега важната беше Трейси.

Под одеялото Даниел Купър наближаваше да свърши. Посегна надолу, сграбчи гениталиите си и така дълбоко заби нокти в собствената си плът, че рукна кръв. По лицето му потекоха сълзи от неописуема болка. Той прехапа език, за да не изкрещи, докато еякулираше в ръката си.

— Прости ми, боже — прошепна той. — Моля те, прости ми!

Самолетът се устреми към небето.

 

 

Ресторантът бе недалеч от Блийкър, старомоден и европейски. Имаше раирани покривки, стари тръстикови столове с възглавници на цветя и изостанали от различни сервизи чаши и чинии. Тихо звучаха коледни песни. При други обстоятелства щеше да бъде романтично. Но и Трейси, и Жан Ризо бяха изтощени.

Бяха изминали три дни от ареста на Елизабет Кенеди. Три дни от разкриването на тайната около Даниел Купър, помрачени от разяждаща тревога: Библейският убиец не бе нанесъл нов удар, поне не в очакваното време. Ако беше Купър, бе променил начина си на действие, навярно в отговор на ареста на Елизабет. Или може би, както Милтън Бък нееднократно и самодоволно напомняше на Жан и Трейси, Даниел Купър имаше по-важни дела, отколкото да трепе проститутки. Вероятно теорията на Жан Ризо за връзката между убийствата и кражбите не бе повече от фантазия, пясъчен замък.

Жан поръча бутилка бордо и наля на Трейси.

— Още ме е яд на теб — каза тя. — Ясно ли ти е?

— Ясно ми е.

— Обеща ми, че ще затворят Елизабет.

— Ще я затворят. Но не за толкова дълго, колкото бихме искали.

— За година! Това е подигравка, Жан, и ти го знаеш. Съзнаваш ли, че може никога да не откриеш Купър? С Бък хванахте Елизабет и за какво я изтъргувахте? За някакво име. За сянка.

Жан Ризо отпи голяма глътка вино.

— Ще го намерим. Длъжни сме.

Не звучеше убедително, дори и пред себе си.

Трейси погледна натежалите му като олово клепачи и прошарената му, някога тъмна коса и се замисли. Изглеждаше уморен. Победен. Въпреки че не искаше да го признае, дори пред себе си, Жан беше започнал да й харесва. Надяваше се заради него, колкото и заради убитите момичета, че Даниел Купър е човекът, когото търсеха. Дълбоко в себе си все още й беше трудно да свърже Купър с представата за безжалостния, садистичен убиец.

— Ти го познаваш — поде Жан, когато пристигнаха ордьоврите им, две салати „Цезар“ с повечко аншоа. С Трейси имаха изненадващо подобни вкусове. — Знаеш, че дни поред въртим Елизабет на шиш. Но какви са твоите впечатления от него?

Трейси потърка очи. И тя бе уморена.

— Всъщност не го познавам. За мен той бе като сянка. Винаги стъпка-две зад гърба ми. Никога не е представлявал заплаха. Някак си мислех, че е…

— Какъв?

Тя затърси подходящата дума.

— Жалък? Не зная. Беше умен. Едно време Джеф си въобразяваше, че Купър е влюбен в мен — добави тя и се засмя.

— А беше ли?

— Никога не ми е давал повод да си го мисля. Фактически посвети години от живота си да ме върне в затвора, затова съм склонна да отговоря с „не“. Джеф го намираше за опасен.

— Но не и ти?

— Не. Странно е, защото имах значително повече основания да го мразя, отколкото Джеф.

Ризо повдигна вежди.

— Как така?

— Даниел Купър знаеше, че нямам вина за престъплението, за което ме осъдиха. Дори дойде да ме посети в онзи пъкъл в Луизиана и ми го каза.

— Купър е идвал в Луизиана?

Трейси кимна и я побиха тръпки. Никога не говореше за престоя си в затвора. Никога. Там прекара най-мрачните дни от живота си. Минаха повече от десет години, преди да престане да сънува Голямата Берта, Хитрушата Ърнестин, Лола и Паулита. Побоищата. Ужаса. Безнадеждността.

— Изпратила го застрахователната компания. Седна и ми заяви, че е способен да докаже, че не съм откраднала онзи Реноар. Че Джо Романо ме е натикал в затвора заради парите от застраховката. Когато го помолих за помощ, ми отказа. Остави ме да изгния в онзи мръсен зандан.

Жан осмисли казаното.

— Защо според теб е постъпил така?

Трейси се замисли.

— Не зная. Като че… — Тя се замъчи да облече впечатленията си в думи. — Останах с чувството, че не е нещо лично. Действаше като машина. Струва ми се, че в това отношение с Елизабет имат много общо. Честно казано, мисля, че и през ум не му минаваше, че трябва да ме измъкне от онова място.

— Много милостиво от твоя страна, че го казваш — отбеляза Жан.

Трейси сви рамене.

— Попита ме какви са впечатленията ми от Купър. Ето, казвам ти. Когато излязох от затвора, на много хора имах да отмъщавам. Джо Романо, Антъни Орсати, Пери Поуп, гадния съдия Лорънс. Бяха толкова корумпирани, толкова безочливи, въобразяваха си, че са недосегаеми. — При спомена зелените очи на Трейси припламнаха от гняв. Не за първи път Жан Ризо забелязваше колко е красива, когато й кипне кръвта. — Даниел Купър може да е бил всякакъв, но не и безчестен. Всъщност точно обратното. По-скоро имаше нещо фанатично в него.

— И все пак през последните десет години е бил крадец на произведения на изкуството и бижута — възрази Жан. — Това не е ли безчестие?

— Зависи от гледната точка — подчерта Трейси. — Съмнявам се, че го е възприемал по този начин.

— Значи не се изненадваш, че Купър се е отдал на убийства?

— Ако трябва да съм откровена, не съм се сещала за него през последните десет години.

— Допускаш ли, че той е убил онези момичета?

Въпросът беше толкова пряк, че Трейси се стресна.

— Не зная.

Тя видя как лицето на Жан се сбръчка, като че някой бе изсмукал въздуха от книжна кесия.

— Убедена съм, че не очакваше този отговор. Искаше интуитивно да преценя, но истината е, че просто не мога. Част от мен винаги донякъде го е съжалявала. Сега, като научих от досиетата на ФБР, че са убили майка му, когато е бил малък, и той е намерил трупа й… — Гласът й се прекърши. — Не зная. Явно е водил тъжен и самотен живот.

— Като повечето убийци — добави мрачно Жан Ризо.

Неговият телефон иззвъня. Трейси го загледа как отговаря. После видя как пребледнява. Знаеше какво се е случило, преди Жан да е проронил и дума.

— Станало е отново, нали? Намерили са още едно момиче.

Жан Ризо безрадостно кимна.

— Да се махаме оттук.

 

 

Осем часа по-късно Трейси си събираше багажа в хотелската стая, когато Жан Ризо почука на вратата.

Беше прекарал на местопрестъплението цяла нощ и още бе със същата риза като в ресторанта. Сякаш бе готов да заплаче.

— Трябва да поспиш — посъветва го Трейси.

— Няма съмнение, че е нашият човек. — Жан се отпусна на един стол. — Името на момичето е Лори Хансен и е лежала мъртва поне трийсет часа, преди да я намерят. Изнасилена, измъчвана, удушена. Апартаментът бе безупречно чист, трупът също. И проклетата Библия…

Трейси сложи ръка на рамото му.

— За нищо не си виновен.

— Разбира се, че съм — избухна Жан. — Можех да го спра! Можех да го намеря и да го спра навреме. Извършил го е Даниел Купър, няма кой друг. Елизабет казала на Бък, че гаднярът все й надувал главата с религиозни щуротии.

— Признавам, и аз все повече се убеждавам, че е той. — Трейси затвори куфара си.

— Тя казала също, че бил обсебен от теб и Стивънс. Планирал ударите, копирайки вашите методи. Именно Купър платил на Елизабет да прелъсти Джеф и да разруши брака ви.

От портфейла си Трейси беше извадила снимка на Никълъс и я гледаше като талисман, който може да накара Ризо да изчезне. Синът й олицетворяваше спокойствие, доброта и разсъдливост. Тя копнееше да се върне при него, да почувства дребното му, но силно телце в прегръдките си, да усети чистия, нежен аромат на бузките му. Не искаше повече да слуша за Даниел Купър и за предалия я Джеф Стивънс. Тази сутрин на закуска прочете статия за открадната колекция от византийски монети — ограбили някаква рускиня, докато се забавлявала на зимния бал. Трейси знаеше, че Джеф е крадецът, и репортажът за миг отново ги сближи, но после се почувства гневна и съкрушена. Трябваше да се махне оттук, от този град, далеч от Джеф и миналото, от което толкова се стараеше да избяга.

Жан Ризо заговори:

— Според мен Джеф Стивънс е бил абсолютно прав. Мисля, че Даниел Купър наистина е бил влюбен в теб.

Трейси вдигна куфара от леглото си.

— Мисля, че все още е влюбен в теб.

— Това е абсурдно.

Тя тръгна към вратата, но Жан протегна ръка, за да я спре.

— Не, не е. Не е абсурдно. Знаех, че си в центъра на това, Трейси. Накрая той ще дойде за теб.

— Трябва да тръгвам.

— Да тръгваш? Не. Не можеш да си отидеш — възпротиви се Жан. — Повече от всякога се налага да останеш. Толкова сме близо. Моля те, остани в Ню Йорк поне още няколко дни. Купър може все още да е наблизо.

— Може да е навсякъде по света.

— Трейси, моля те. С твоя помощ имаме възможност да…

— Жан — каза тя любезно, но твърдо. — Няма да остана. Нито ден, нито минута повече. Можеш да ме заплашваш, че ще кажеш на Никълъс, докато посинееш. Кой знае, може и да изпълниш заплахата си. Но е Коледа и се връщам вкъщи при детето си. — Тя се промъкна покрай него и отвори вратата. — Имаш номера ми, ако ти потрябвам.

Жан Ризо остана прав, докато я гледаше как излиза. Чувстваше се предаден, и то не само заради случая. С Трейси до себе си се чувстваше обнадежден, зареден с енергия и сила. Без нея го заляха старото отчаяние и празнота. Как, по дяволите, Джеф Стивънс е допуснал такава жена да му се изплъзне?

— Не трябва ли и ти да си отиваш вкъщи? — попита Трейси. — Нали и ти имаш деца?

Жан се замисли за Люк и Клеманс. Почувства се гузен, че не им се беше обаждал от дни.

— Ще ти позвъня — увери го Трейси.

После изчезна.

 

 

Блейк Картър избърса чиниите бавно и внимателно. По същия начин правеше и всичко друго, както го беше учил баща му. Бащата на Блейк обичаше една поговорка „Господ е създал времето, а човекът е измислил бързането“. Уилям Картър беше добър човек, най-добрият. Блейк често се питаше как ли щеше да възприеме Трейси Шмид. Щеше ли да разбере обичта на Блейк към нея заради нейната топлота, любезност и красота, нейните тайни, тъга и болка? Вероятно не. Уилям Картър бе живял в свят на здрави морални устои, на правилно и неправилно, на черно и бяло. Много неща не знаеше Блейк за своята работодателка, жената, която обичаше мълчаливо и непоколебимо през последните десет години. Но си даваше сметка, че светът, от който Трейси бе дошла, бе сив. При Трейси нищо не бе черно или бяло. Нищо не бе такова, каквото изглеждаше.

Жан Ризо бе дошъл от същия свят. Откакто това лято Трейси заведе Никълъс в Лос Анджелис, Блейк видя как сивият свят от миналото й я заобиколи. Но откакто Ризо бе прекрачил прага им, положението категорично се влоши. Блейк забеляза, че Трейси става напрегната и уплашена, че подскача всеки път, когато телефонът звънне. Върна се от коледното си пазаруване в Ню Йорк изтощена и отслабнала — и без никакви покупки. Блейк знаеше, че е редно да каже нещо. Само че не знаеше какво, кога или как.

Беше девет вечерта на Коледа, Трейси бе подгънала крака на канапето и с Никълъс гледаше „Полярен експрес“ за деветстотин осемдесет и осми път. Още един от нейните парадокси, отбеляза Блейк. Практична и жилава е, но едновременно е страшно сантиментална. Собствената му майка беше починала, когато той беше млад. Това навярно бе една от причините да не се ожени и да се научи да разчита само на себе си. Майчинското отношение на Трейси оказваше силно влияние върху Блейк. Кого заблуждаваше впрочем? Тя го привличаше с всеки косъм от косата си. Досега Блейк Картър никога не бе се влюбвал. Преживяването не му харесваше.

Трейси забеляза, че се взира в нея.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. Почти съм готов.

Тя остави Никълъс, увит с одеяло от изкуствена кожа, и отиде при Блейк в кухнята.

— Не е нужно да правиш всичко това.

— Напротив — усмихна се Блейк. — Ти не би го свършила.

— Истина е. Но Линда ще дойде утре.

— Не отлагай днешната работа за утре — каза поучително Блейк. — И ще затвориш ли тази врата?

Той избърса последните чинии. Трейси затвори вратата на всекидневната и отвори кутия шоколадови бонбони.

— Искаш ли?

— Не, благодаря. Трейси, слушай. От известно време има нещо, което се готвя да ти кажа.

Тя забеляза, че ръцете на Блейк треперят. Винаги беше толкова спокоен. Това я притесни.

— Не си болен, нали?

— Болен ли? — намръщи се Блейк. — Не. Не съм болен. Аз съм… въпросът е… че съм влюбен в теб.

Трейси го зяпна с истинско изумление.

— Бих желал да обмислиш предложението ми да ми станеш съпруга.

Дълго време Трейси не отговори нищо. След като помисли, изрече впечатляващо ясно:

— Аз… уф.

— Виж, зная, че съм по-възрастен. Всъщност прекалено възрастен за теб — тихо и успокоително продължи Блейк. — Но смятам, че се разбираме доста добре. И обичам момчето като свой син.

— Зная — каза Трейси. — Ники също те обича. А и аз…

Сърцето на Блейк литна.

— Но не мога да ти стана съпруга.

Старият каубой тежко въздъхна.

— Има ли друг, Трейси?

Тя се поколеба.

— Не е каквото мислиш. Но в сърцето ми, да. Има.

— Бащата на Ник ли?

Трейси се почувства крайно нещастна. Защото отговорът на въпроса на Блейк Картър, отговорът, който никога не би изрекла, беше „да“.

Беше казала на Жан Ризо, че й е нужно да замине от Ню Йорк, за да се върне при сина си, и това до голяма степен беше истина. Но имаше и друга нужда, еднакво могъща, друга сила, принуждаваща я да хване първия самолет, заминаващ от града, и никога да не погледне назад. Престоят й в Ню Йорк, разговорът с Елизабет и статията за откраднатите византийски монети принудиха Трейси да се изправи лице в лице с истината. Все още бе влюбена в Джеф Стивънс. Никога не бе преставала да го обича и никога нямаше да престане. Мразеше се за това. Плачеше, викаше и стенеше до небесата. Но чувствата бяха в нея, дълбоки и истински като в деня, в който се омъжи за него преди години в онзи малък бразилски параклис.

Блейк видя мъката в очите й. Състраданието му потъпка неговото разочарование. Той взе ръката на Трейси.

— Бащата на Ник не е мъртъв, нали?

— Не.

— Знаеш, че можеш да говориш с мен. Наясно съм, че не си тази, за която се представяш. Досещам се, че имаш някакво минало. Не съм глупав, Трейси.

— Никога не съм мислила, че си — разпалено го увери Трейси.

— Онзи Ризо е, нали? — В гласа на Блейк прозвуча горчивина, каквато Трейси не бе чувала преди. — Той те повика. Каквото и да е последвало, дойде тук, за да забравиш.

— Жан Ризо е добър човек — изтъкна Трейси. — Може да не изглежда такъв. Но е истина. Постъпва правилно.

— А ти? — попита Блейк. — Ти как трябва да постъпиш? За бога, Трейси, с какво те държи този човек?

Тя не отговори. Във въздуха помежду им надвисна тежка тишина.

Когато Блейк заговори отново, вече се бе овладял. Погледна Трейси право в очите и каза:

— Не ми е нужно да зная каква си била преди. Не и ако ти не поискаш да ми разкажеш. Влюбен съм в жената, която си сега. Влюбен съм в Трейси Шмид. Искам си обратно Трейси Шмид.

— Аз също. — Трейси заплака. Горещи сълзи се затъркаляха по бузите й и падаха в кутията с бонбони. — Но не е толкова просто, Блейк.

— Не е ли? Омъжи се за мен, Трейси. Избери този живот, нашия живот, а не стария си. Щастлива си тук в планината с Ники и мен.

Трейси си помисли, че той е прав. Бе щастлива тук. Поне преди. Ще бъде ли щастлива отново?

— Не казвай „не“ — помоли я Блейк. — Помисли малко. Помисли как искаш да протече останалият ти живот? Твоят и на момчето.

Той си тръгна. Филмът свърши и Никълъс си легна.

Трейси последва примера му, но не успя да заспи.

Замисли се за Джеф Стивънс, Даниел Купър, Жан Ризо и Блейк Картър. Четиримата се въртяха из съзнанието й като танцьори около майски кол, а техните панделки се оплитаха и разплитаха, докато музиката не спираше да свири.