Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (18)

17.

— Добре дошла в Ню Йорк!

Жан Ризо посрещна Трейси на летище „Кенеди“ с широка усмивка.

— Толкова се радвам, че реши да дойдеш.

— Не съм го решила. Ти ме изнуди.

— Хайде, хайде. Да не се караме. — Жан шеговито я смушка в ребрата. — Ще ти се отрази добре да излезеш от Стиймбоут. Животът в малкия град може да стане скучен, не мислиш ли?

— Предполагам, че добре познаваш скуката. Нали си канадец — усмихна се саркастично Трейси.

Поръчаха си кафе в бюфета на аерогарата.

— Да обсъдим основните правила — предложи тя.

— Налага ли се?

Жан не спираше да се усмихва. Още не можеше да повярва, че е пристигнала.

— Няма да ти помогна да хванеш Джеф Стивънс.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казвам. Снощи ме попита сигурна ли съм, че Джеф няма нищо общо с тези убийства. Ще ти отговоря. Да.

— Но, Трейси…

— Няма „но“. Остави ме да довърша. Разгледах снимките, които ми изпрати. Съгласна съм, че Джеф по някакъв начин е замесен.

— Благодаря.

— Но той не е убиец, Жан. Просто не е.

Детективът замълча за миг. После каза:

— Добре. Но някой е убил тези момичета.

— Да.

— Всеки път, когато Елизабет Кенеди прави голям удар.

— Да.

— Какъвто тя се готви да извърши с помощта на Джеф.

— Вероятно е.

— Освен ако не ги хванем на местопрестъплението.

— Да хванем нея на местопрестъплението — поправи го Трейси. — Ще ти помогна да заковеш Елизабет. Но не и да спипаш Джеф. Щеш, не щеш такава е сделката, Жан. Не подлежи на преговори. Джеф си тръгва безнаказано.

Жан Ризо си помисли: „Велики боже! Тя още го обича“.

— Добре — съгласи се той. — Насочваме вниманието си към Елизабет. Откъде ще започнем?

— От мишената. — Трейси допи кафето си и стана. — Сега отивам в хотела си да се освежа и да се обадя на сина си. Изпрати ми всичко, което знаеш за Бианка Бъркли и този зимен бал.

— Няма ли да е по-лесно да поговорим? Можем заедно да прегледаме досиетата, да обсъдим някои идеи. Бих искал да…

— Не — прекъсна го Трейси. — По-добре работя сама. Да се срещнем да вечеряме в „Джоунс“ на Принс Стрийт в осем. Дотогава ще имам план.

 

 

„Джоунс“ беше очарователна, осветена от свещи „дупка“ между два известни ресторанта в сърцето на Сохо. Сервираха класическа американска кухня: ребърца, царевица, картофено пюре, чийзбургери и сандвичи с пуйка. Всичко беше извънредно вкусно.

Трейси беше облякла сиво поло и широки вълнени панталони. Бузите й се бяха зачервили от студа, а зелените й очи бяха два къса криптонит. Още беше ядосана на Жан, но през няколкото часа, след като се разделиха на летището, нещо бе повдигнало духа й. Когато заговори, гласът й бликаше от енергия. Не след дълго Жан разбра защо.

— Зная какво се готви да открадне Елизабет.

— Нима?

Трейси кимна.

— В Ботаническата градина Бианка Бъркли няма да носи собствените си бижута. Наела е смарагдена огърлица от „Тифани“. Струва два и половина милиона долара, но е застрахована за три.

Жан ококори очи.

— Откъде, по дяволите, знаеш?

— Влязох в магазина и попитах. Според мен продавачът ме хареса.

Жан бе готов да се обзаложи, че е точно така.

— Ще доставят колието в имението на Бъркли в три следобед в деня на бала — продължи Трейси. — Ще го транспортират с брониран пикап, с двама охранители и шофьор. Служител на застрахователната компания ще чака в къщата, за да се подпишат документите. Бижуто трябва да се върне в десет на следващата сутрин. Същият пикап ще пристигне да го вземе.

Жан безмълвно кимна.

— Между три и шест следобед, когато шофьорът на Бъркли отпътува за Бруклин, в къщата все още ще цари хаос. Ще присъстват личният асистент, стилист, гримьор и фризьор. Както и напътствениците сциентолози на Бианка.

— Нейните какви?

— Напътственици. Бъч е сериозен дарител на църквата. Не знаеше ли? — Трейси се намръщи.

— Не ми е идвало наум — промърмори Жан.

— А би трябвало. Повярвай ми, всичко, което ти казвам сега, Елизабет вече го знае. От игла до конец. Между другото „Марта Лангборн“ е сциентолог.

Жан я зяпна изумен.

— Написано е в паспорта й в графата за религия — отговори Трейси на неизречения му въпрос. — Както и да е, ще местят колието от стая в стая и няколко пъти ще минава от едни ръце в други. По-благоприятна възможност — здраве му кажи. Особено ако „Марта“ я е пообработила чрез сциентологията и има достъп до имота.

— Значи твърдиш, че според теб Елизабет ще се опита да открадне смарагдите между три и шест след обед?

— Не. — Трейси махна на сервитьора и си поръча втора чаша каберне. — Казвам, че това е една възможност. Има и други.

— Като например?

— В магазина. По пътя. На самия бал. На следващата сутрин. При обратния превоз.

Жан изпъшка.

— Добре — най-после каза той. — Ти как би постъпила? Ако ударът е твой?

— Ще взема бижуто по време на превоза.

— Защо?

— Защото е по-просто. По-чисто. По-малко свидетели, по-малко отпечатъци. Повече анонимност. Но е нужна помощ отвътре. Съучастник.

— Тя го има — изтъкна Жан.

— Да. — Трейси замислено отпи от виното си.

— Предчувствам, че има „но“.

Трейси се усмихна.

„Тя се забавлява — помисли си Жан. — Не иска да си признае, но е така. Харесва предизвикателството.“

— Две неща са ти нужни, за да бъдеш крадец. Ум и кураж.

— Не съм сигурен, че схващам.

Трейси обясни:

— Най-крупната кражба на бижута за всички времена — поне в настоящето — е извършена преди няколко години на филмовия фестивал в Кан. От един човек са задигнати диаманти за осем милиона долара на светско събитие, пълно със знаменитости и охрана.

— Смътно си спомням, че четох за това — каза Жан. — И как е станало?

— Ще ти обясня как. — Трейси се засмя. — Този престъпен гений се прекачил през един отворен прозорец посред бял ден, натъпкал колкото диаманти може да носи в един сак, докато размахвал пистолет играчка, после скочил навън от прозореца и избягал пеша. Докато бягал, изпуснал камъни на стойност двайсет милиона долара. Но осемдесет милиона никога не били открити. Кураж.

— И как е свързано това с Елизабет Кенеди?

— Въпросът не е как аз бих го направила. А тя — отговори Трейси. — Елизабет е умна. Но ако стои зад всички други удари, за които ми разказа, извършените преди убийствата, бих казала, че куражът й е колкото ума й. — Тя се облегна на стола си с победоносно изражение на лицето. — Според мен ще открадне огърлицата на бала. Мисля, че ще го направи пред хиляда гости и бог знае колко ченгета. И най-спокойно ще си излезе.

Увереността й бе заразителна.

Жан Ризо зададе очевидния въпрос:

— И как точно се готви да го извърши? Ще изскубне колието от врата на Бианка Бъркли?

Трейси се засмя.

— Разбира се, че не. Веднъж в Мадрид осъществих подобен удар, преди да се влюбя в Джеф и той да ме зареже. Всъщност е много просто.

Жан въпросително вдигна вежди.

— Бианка ще даде огърлицата на Елизабет.

 

 

Удивителният зимен бал в прочутата Ботаническа градина в Ню Йорк се смяташе за най-забележителното събитие на годината сред елита на Манхатън. Достатъчно бляскаво, за да изкуши градските моделиери и милионери да изминат целия път до Бронкс, то привличаше и именити филантропи от цял свят. Онези, които искаха да видят и да ги видят, се стичаха от всяко кътче на земята към необикновената сграда от стъкло и стомана със смайващ купол, осветен от хиляди обикновени бели свещи. Отвън фонът от искрящо бял сняг и черно като катран зимно небе, обсипано със звезди, бе идеалната сцена за ослепителните тоалети и бляскавите бижута на пристигащите дами.

Тази година Холивуд присъстваше с цялото си величие, представен от старото и новото поколение звезди. Шарън Стоун събираше погледите с белия си костюм от Джамбатиста Вали, а сестрите Фанинг изглеждаха сладки в късите си роклички с розови волани от „Шанел“. Те се движеха сред големите клечки от Вашингтон — тук бяха вицепрезидентът и съпругата му, както и новият държавен секретар, и шефът на Белия дом Харви Голдън. Присъстваха супермодели и дизайнери, милиардери и генерали, писатели, художници и петролни магнати. Официалната цел на бала беше да се съберат пари за онеправданите деца на Ню Йорк. В действителност, разбира се, той даваше още една възможност градските привилегировани деца да се поперчат с първенството си. Из въздуха се носеха аромати на тропически цветя и скъпи парфюми, а от кухнята долиташе благоухание на бели трюфели. Но най-силно от всичко ухаеха парите.

Жан Ризо едва дишаше. Проби си път през фотографите на „Вог“ и останалите представители на пресата, скупчени отвън, грабна чаша шампанско и се шмугна в тълпата. Бианка Бъркли и съпругът й Бъч вече бяха тук, заобиколени от почитатели. Бъч Бъркли водеше разговор на висок глас с Уорън Ганц, титана на Уолстрийт, за предимствата на различните модели частни самолети (Уорън се възхищаваше на „Дасолт Фолкън“, който бе купил за трийсет и три милиона, докато Бъч оставаше верен на своя „Ембрър Легаси“ 650). Жан Ризо се замисли за древното си волво, което караше от двайсетгодишен, ръждясващо пред апартамента му в Лион, и се усмихна. Хора като Ганц и Бъркли съвсем бяха загубили връзка с действителността.

Но пък Бианка Бъркли живееше в още по-чужда реалност. Застанала на няколко крачки зад съпруга си заедно с двама сциентолози, носещи баджове с изписано „публицист“ и „асистент“, тя имаше оцъклен и отсъстващ поглед на заек с умствено разстройство. Беше се окичила със смарагдената огърлица, висяща от врата й като примка на бесилка. Не й отива, помисли Жан. Изумително е как едно бижу може да изглежда едновременно безумно скъпо и потресаващо грозно.

Във всеки случай тя го носеше, което означаваше, че каквото и да си е наумила Елизабет, предстоеше. Едно на нула за теорията на Трейси.

Тъмната коса на Бианка бе опъната в мъчителен кок, а тя носеше проста, тясна черна рокля, несъмнено да подчертае ефекта на смарагдите. Вместо това те караха красивата жена да прилича на вдървен магазински манекен.

Колкото до Елизабет, от нея още нямаше и следа. Жан бе направил три пълни кръга из оранжерията на Ботаническата градина, движейки се от едно крякащо ято богати купонджии към следващото. Но нито „Марта Лангборн“, нито „Рандъл Брукмейър“, нахаканата тексаска самоличност на Джеф Стивънс, бяха пристигнали, независимо че бяха потвърдили присъствието си тази сутрин.

За първи път след вечерята с Трейси Жан Ризо започна да таи съмнения. Ами ако всъщност смарагдите на Бианка не бяха мишената, а заблуда, предназначена да го прати по погрешна следа? Дръзко си беше въобразил, че Елизабет Кенеди не подозира, че я следи. Но Елизабет беше професионалистка в разцвета на силите си. Ами ако тя бе забелязала, че Жан е по петите й? Точно такъв танц забавлява подобни хора. Елизабет, Джеф Стивънс, дори Трейси. Трейси твърдеше, че е изоставила живота си на лудории и измами в името на сина си, но доколко я познаваше Жан? Занаятът на тази жена е бил да лъже, в края на краищата.

Без да иска, Жан си спомни думите на шефа си.

„Елизабет не е следа — го бе предупредил Анри Дювал. — Тя е догадка. Хукнал си да гониш дивото, следвайки съветите на двама измамници! Този път грешиш, Жан. Ела на себе си.“

Жан допи шампанското си и си взе нова чаша. Обиграното му око вече бе забелязало същинска армия от полицаи под прикритие, федерални агенти и частна охрана, въртящи се около гостите. Може би Елизабет бе осъзнала, че е твърде рисковано, и е избягала в последния момент? Може би куражът й не бе толкова голям, колкото Трейси си въобразяваше?

Смущението на Жан Ризо растеше.

Къде, по дяволите, беше тя?

 

 

Агентът от ФБР намести презрамката на сребристата си рокля. При други обстоятелства щеше да се забавлява на подобно парти. Но не и тази вечер. Тя беше тук по работа.

Бианка Бъркли беше мишената или, по-точно, гроздът от блестящи зелени камъни около шията й. Притисната между двамата си напътственици като филе в религиозен сандвич, съпругата актриса на Бъч Бъркли нямаше представа каква опасност я грози. Дали тези палячовци наистина я караха да се чувства в безопасност? Агентът от ФБР поклати глава. Смешно, колко е лесно да се довериш на неподходящите хора.

Тъмната перука, която носеше, я спарваше и й причиняваше неудобство. Тя не искаше да си я слага, но съществуваше риск някой от гостите да я разпознае от предишен удар. Светът на най-богатите и най-корумпираните бе по-малък, отколкото човек допускаше, нещо като село на греха. Тя разпозна някои от останалите ченгета и агенти, които се мотаеха наоколо, стараейки се да се слеят с тълпата. Смешният дребен канадец от Интерпол също се бе появил, макар че никой не го приемаше на сериозно. Носеше се слух, че дори и собствените му хора във Франция са му обърнали гръб.

Тя погледна часовника си. Осем и петнайсет.

Скоро трябваше да поговори с Бианка или щеше да стане прекалено късно.

 

 

Светлана Дракова отметна глава назад и се засмя на една от шегите на Олег Грински.

„Глупав простак. — Светлана отпи от отлежалото си бургундско вино. — Дебела и грозна свиня. Аз не съм ти съпруга. Върви да отегчаваш другиго с досадните си истории.“

Светлана беше в лошо настроение. Бе прахосала последните шест месеца от живота си с противния Грински, но без голяма полза. Предния месец беше нейният двайсет и втори рожден ден, а какво й подари шопарът? Някакви тъпи стари монети! Тя се надяваше, че като пристигнат в Ню Йорк, ще се разходят до „Грааф“ или „Картие“. Но стиснатият кучи син не пожела да отвори портфейла си. Освен часовник и няколко посредствени чанти от „Баленсиага“, не й бе купил нищо. Нищо!

Единственият светъл лъч бе да се изчука с Ранди. Рандъл Брукмейър бе всичко, което Олег Грински не беше. Красив, добър в леглото и щедър. Предполагаше, че състоянието му е незначително в сравнение с парите на Грински. Но пък вече й бе обещал диамантените обеци, за които тя копнееше. Единствената й грижа сега бе как да остане при него, без Олег да реши да й отмъсти. Последната любовница, зарязала Грински, свърши с чаша киселина, лисната в лицето.

Предполагаше, че тази вечер Ранди ще е тук. Светлана бе облякла най-сексапилната си вечерна рокля в негова чест, тясна, червена „Кавали“, оставяща малко на въображението. Но досега не беше се появил, а това още повече я вкисна.

— О, боже мой! Внимавайте какво правите!

Тромава тъмнокоса жена блъсна Светлана изотзад така силно, че почти я събори. Чашата излетя от ръката й и поля мъжа пред нея с червено вино.

Тъмнокосата жена продължи напред. Светлана извади кърпичка от чантата си и започна безрезултатно да попива огромното пурпурно петно върху ризата на мъжа. Той я избута ядосан.

— Няма нищо. Ще се почистя в банята.

— Какво стана? — Бианка Бъркли се приближи към тях. Мъжът с изцапаната риза бе нейният публицист.

Той посочи към Светлана.

— Тази мацка току-що ме изкъпа целия с чаша червено вино!

— Колко грубо! Вината не беше моя.

Гласовете се повишиха. Бъч Бъркли се включи в разпрата и започна да задава въпроси на втория напътственик сциентолог, докато първият спореше със Светлана. Антената на Жан Ризо щръкна. Ето на! Нещо ставаше. Той тръгна към групичката, но Олег Грински мина пред него, прегърна любовницата си и временно попречи на Жан да вижда.

Докато Жан заобиколи руснака, от Бианка Бъркли нямаше и следа.

Всичко стана толкова бързо, че отначало на Бианка й се стори, че не е чула добре.

— ФБР. Заплашва ви страшна опасност, госпожо Бъркли. Моля, елате с мен.

По тялото на Бианка пробяга тръпка от страх, примесен с вълнение. Бъч й се присмиваше, наричаше я теоретик на конспирацията. Но тя открай време знаеше, че навън има тъмни сили, опитващи се да я наранят. Ето най-после и доказателството.

Тя последва жената в една от тоалетните и заключи вратата.

 

 

Жан Ризо изтича към пожарния изход.

Нямаше никого. Нещо се случваше сега, някъде в сградата, а той щеше да го пропусне. По някакъв начин Кенеди и Стивънс го бяха надхитрили. А дори не бяха тук! Нямаше логика.

Той се върна в оранжерията и се вкопчи в един сервитьор.

— Търся Бианка Бъркли. Знаете ли къде е?

— Не, господине. Опасявам се, че не.

— Облечена е с дълга черна рокля и косата й е на кок.

— Съжалявам, господине. Има много дами с черни рокли.

— На врата си носи огромна смарагдена огърлица.

— О! Да! — Лицето на мъжа светна. — Определено видях дамата. Преди малко мина с някаква нейна приятелка.

Сърцето на Жан се сви.

— Мисля, че тръгнаха към тоалетната. Ето натам…

Жан вече тичаше.

 

 

— Разбирате ли, госпожо Бъркли?

Бианка кимна, а очите й бяха опулени от страх. Цялото й вълнение се беше изпарило. Не беше телевизионна драма. Случваше се наистина.

— Линейката на път ли е? Сигурна ли сте?

— Колегите ми вече я повикаха. Ще се оправите, госпожо. Имате време.

— О, господи! — Бианка заплака. — Вече го чувствам. Кожата ми! Цялата гори!

Агентът на ФБР хвана ръката й и я стисна.

— Ще ви помогна. Опитайте да се успокоите. Разбирате ли, че трябва да си тръгна сега?

— Разбира се. Вървете. Вървете!

 

 

Жан Ризо заблъска по заключената врата.

— Госпожо Бъркли! Госпожо Бъркли, вътре ли сте?

Отвътре долетя приглушен глас.

— Тук ли са вече?

— Кого чакате?

— Линейката.

— Госпожо, аз съм от полицията. Моля, отворете вратата.

— Не мога! Страдам от радиационна болест. Може да ви заразя!

Жан си пое дълбоко дъх. Знаеше, че Бианка Бъркли е луда, но това минаваше всякакви граници.

— Отворете вратата, госпожо.

Вратата бавно се отвори. Плачейки истерично, Бианка се хвърли в обятията на Жан.

— Къде са? — простена тя. — Тя ме увери, че са тук! Не ми остава много време.

Бианка опипа шията си.

Смарагдената огърлица я нямаше.

 

 

Елизабет Кенеди излезе от сградата бавно, но без да се мае. Залюля вечерната си чанта, усети тежината на колието от „Тифани“ и се усмихна.

Джеф я бе предупредил, че е невъзможно. Но тя го направи.

Сега ще е длъжен да признае, че тя е най-добрата.

Само на няколко метра виждаше станцията на метрото.

 

 

Бианка Бъркли бе изпаднала в такава истерия, че на Жан Ризо му бяха нужни няколко минути, за да изкопчи описанието, от което се нуждаеше. Сребриста рокля, тъмна коса. Голяма вечерна чанта.

— Там държи устройството. Радиационен скенер. Руското разузнаване, нали разбирате. Използвали са тази техника и преди, защото е непроследима.

Жан Ризо изтича на улицата.

 

 

Станцията на метрото беше затворена.

Елизабет попита ченгето отвън:

— Какво става?

— Бомбена заплаха. Съмняват се, че е фалшива, но тази вечер влаковете няма да вървят. По-добре си вземете такси.

 

 

Беше истински късмет, че я видя. На петдесетина метра блесна нещо сребристо. Тя пресичаше улицата пред метростанцията, очевидно търсеше такси.

Без шофьор за бягство. Никой не идва да я посрещне. Тя се скита из града и никого на света не го е грижа.

Трейси беше права. Дамата имаше кураж.

Привел глава, Жан ускори крачка. Сега Елизабет бе на четирийсет метра от него.

Трийсет.

Десет.

Едно жълто такси спря. Тя се наведе към прозорчето, за да говори с шофьора. Жан се затича напред. В същия миг откъм противоположната страна на улицата към таксито се втурна мъжка фигура. Мъжът носеше палто и поло и Жан го позна по начина, по който бягаше единият от „Барнис“. Част от секунда по-късно от сенките се появи втори мъж — и него бе видял в „Барнис“. Той също тичаше.

В този миг Жан Ризо разбра къде го е виждал преди.

Елизабет отвори вратата на таксито и с единия крак беше вътре, когато Жан я сграбчи за китката.

— Какво правите? Пуснете ме!

В същия момент другата врата на таксито се отвори.

За частица от секундата инспектор Жан Ризо от Интерпол и агент Милтън Бък от ФБР кръвнишки се изгледаха.

И двамата едновременно казаха:

— Арестувана сте.