Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (9)

8.

Париж

Осем години по-късно

Инспектор Жан Ризо от Интерпол се вгледа в лицето на мъртвото момиче.

Беше черно и подпухнало от задушаването и от наркотиците. Хероин. Огромно количество. И двете й ръце бяха белязани от червени убождания, предвестници на смъртта. Полата й бе вдигната над бедрата, бельото — свалено, а краката й — гротескно разкрачени.

— След смъртта й ли я е нагласил така?

Всъщност не беше въпрос. Инспектор Жан Ризо знаеше как действа този убиец. И все пак патоанатомът кимна.

— Изнасилена ли е?

— Трудно е да се каже. Много вагинални охлузвания, но като се има предвид работата й…

Момичето беше проститутка, както и останалите. „Трябва да престана да я наричам момичето“, смъмри се Жан Ризо. Провери бележките си. Алиса. Името й беше Алиса.

— Някакви следи от семенна течност?

Патологът поклати глава.

— Нищо. Никакви отпечатъци от пръсти, никаква слюнка, никакви косми. Ноктите й са били изрязани. Ще продължим да търсим, но…

„Но няма да намерим нищо.“

Още един подпис на убиеца. Изрязваше ноктите на момичето след смъртта й, за да отстрани всякакви следи от негова ДНК. Човекът беше спретнат наркоман. Подреждаше жертвите си в унизителни сексуални пози, но винаги им сресваше косите, изрязваше им ноктите и оставяше местопрестъплението безупречно чисто. Известен бе с това, че оправя леглата и събира отпадъка в торби. И винаги оставяше библия до трупа. Днес бе избрал стих от „Послание до римляни“:

Гневът Божий се открива от небето върху всяко нечестие и неправда на човеците, които държат истината в неправда.^[1]

Единайсет убийства в десет различни града за период от девет години. Полицаите от шест различни страни след хиляди часове на разследване се опитваха да хванат негодника. И докъде ги доведе всичко? Доникъде.

Някъде в сенките педантичен християнин с неприязън към проститутките си умираше от смях.

Жан Ризо погледна през прозореца. Беше дъждовна априлска сутрин и изгледът от неприветливото студио на Алиса Арно бе отчайващо потискащ. Алиса живееше в евтино жилище под наем в северното парижко предградие Корбей-Есон. Безработицата в квартала надхвърляше петдесет процента и разрухата цареше навсякъде. Под прозореца на Алиса се простираше осеян с отпадъци двор, а тъмните бетонни стени на околните сгради бяха покрити с графити. Група отегчени, сърдити на вид мъже се бяха скрили от дъжда в един вход и пушеха марихуана. След няколко часа щяха да минат на нещо по-силно, стига да можеха да си го позволят. Ако не, долу в метрото, въоръжени с ножове, щяха да тероризират по-богатите си бели съседи да подхранват навиците им.

Жан тихичко запя „Обичам Париж през пролетта…“

Патологът приключи работата си. Двама униформени жандармеристи тръгнаха да преместват трупа.

— Вярваш ли, че има типове, които биха платили, за да спят с тая? — възкликна единият, докато закопчаваше ципа на торбата с мъртвата.

— Знам ли. По-скоро бих си пъхнал инструмента в месомелачка.

Инспектор Жан Ризо се обърна към тях разгневен.

— Как смеете! Покажете малко уважение. И тя е човешко същество. Поне е била. Била е нечия сестра или нечия дъщеря.

— Съжаляваме, господине.

Двамата жандармеристи продължиха работата си. Щяха да вдигнат вежди по-късно, когато интригантът от Интерпол си отидеше. Откога не разрешаваха малко черен хумор на местопрестъплението? И кой, по дяволите, бе инспектор Жан Ризо?

 

 

Парижкото управление на Интерпол беше малко и семпло обзаведено, но гледката навън бе живописна. От временния си кабинет Жан Ризо виждаше издигащата се в далечината Айфелова кула, а на преден план белия купол на „Сакре Кьор“ в Монмартр. Беше съвсем различно от бедняшкия и самотен апартамент на Алиса Арно.

Жан Ризо прокара ръце през косата си и се постара да не допуска тъгата да го обземе. Нисък, но красив мъж, току-що минал четирийсетте, набит, с телосложение на боксьор и светлосиви очи, греещи като лунен камък, когато бе ядосан или подвластен на други чувства, Жан беше харесван в Интерпол. Беше работохолик, но не го тласкаше амбицията — малцина в агенцията бяха по-малко заинтересувани да се изкачат по професионалната стълбица в сравнение с него, — а го подтикваше искреният му стремеж към справедливост и желанието да поправи злините в този жесток свят.

Пристрастеност беше опустошила семейството на Ризо. И двамата родители на Жан бяха алкохолици, майка му почина от цироза. Жан страстно вярваше, че самата пристрастеност е болест, но въпреки че бе израснал в Керисдейл, богато предградие на Ванкувър, бе срещал малко хора, споделящи неговите възгледи. Спомняше си как съседските семейства отбягваха майка му. Селест Ризо произхождаше от стар френско-канадски род и в младостта си бе изключителна красавица. Но пиенето я загрози и съсипа личността й. Когато краят дойде, нямаше кой да й помогне.

Бащата на Жан успя да се откаже, но също почина млад от инфаркт на четирийсет. Единствената утеха бе, че Денис Ризо не доживя да види падението на дъщеря си, пристрастила се към кокаина. Досущ като убитото днес момиче, сестрата на Жан, Елен, бе станала проститутка през последните отчаяни години на своя живот. Колко мразеше тази дума — „проститутка“. Сякаш включваше в себе си същността на живота на една жена: нейната стойност, личността й, нейните надежди и страхове. Елен беше сърдечен и мил човек. Жан Ризо бе склонен да вярва, че Алиса Арно и всички останали жертви на убиеца също са били сърдечни и мили.

Шефовете на Жан в Лион с неохота му възложиха случая на Библейския убиец.

— Прекалено е лично — отсече Анри Дювал, дългогодишен приятел и шеф на Жан. — Само ще се измъчиш и няма да свършиш нищо. Заради липсата на обективност.

— Обективен съм — изтъкна Жан. — И работата ми надали е по-неуспешна, отколкото на предшественика ми. Единайсет мъртви момичета, Анри. Единайсет! А ние не знаем нищо.

Анри Дювал изгледа приятеля си мрачно и продължително.

— Коя е причината, Жан? Случаят е по-студен от труп, престоял десет дни във фризера. Няма да го разгадаеш. Дори и да успееш, никого няма да го е грижа. Не е най-брилянтната стъпка в кариерата ти.

Жан неловко се размърда на стола си.

— Искам предизвикателство. Имам нужда от нещо, което ще обсеби времето ми. Ще ме разсее.

— Ще отвлече мислите ти от Силви?

Жан кимна. Съпругата му французойка преди година се бе развела с него тихо и без злоба след десет години брак. Имаха две деца, но Жан работеше неуморно, седем дни в седмицата и накрая самотата дойде твърде много на Силви.

Жан страдаше. Силви и децата ужасно му липсваха, макар да не можеше да отрече, че рядко ги виждаше, дори когато бяха женени. Както Силви изтъкна след оплакването му от самотата, когато й върна децата един уикенд.

— Но, Жан, скъпи, минаха четири месеца, преди да осъзнаеш, че сме разведени. Получихме окончателното решение през януари, а ти едва през май ми се обади да ме попиташ какво означава.

Той сви рамене.

— През пролетта бях затрупан с работа. Имах прекалено много неща за вършене.

Силви го целуна по бузата.

— Зная, скъпи.

— Не можем ли отново да се оженим?

— Лека нощ, Жан.

Случаят с Библейския убиец бе за Жан Ризо терапия, наказание и изкупление. Ако бе възможно да хване този негодник, да въздаде справедливост за онези бедни момичета, ако можеше да му попречи да отнеме още един живот, той вярваше, че някак си ще поправи злото. Разводът му, смъртта на Елен… би трябвало да означават нещо.

Уф. Той отвори очи и изтощен се облегна на стола си.

Проблемът беше, че не го е хванал. Не бе спасил Алиса.

Както и не успя да спаси Елен.

Навън дъждът беше спрял и Париж отново блестеше като мокър скъпоценен камък на пролетното слънце.

Жан Ризо се зарече, че няма да напусне града, преди да открие нещо. Не биваше да се връща в Лион с празни ръце.

Четири дни по-късно той наруши клетвата си.

 

 

Дъщеря му Клеманс спешно бе откарана в болницата с болки в корема и я оперираха от апандисит.

— Чувства се добре — уверяваше го Силви. — Но питаше за теб.

Жан подкара като вятър и стигна в лионската клиника „Жана д’Арк“ за по-малко от три часа. Силви седеше до леглото на дъщеря им с уморен вид.

— Току-що се събуди — прошепна му тя.

— Татко!

Шестгодишната Клеманс бе копие на майка си, със златни къдрици и ококорени сини очи. За досада на Жан и по-малкият му син приличаше на рода на Силви.

— Изобщо не е честно. Генетично съм кръгла нула! — оплакваше се той на жена си, която се смееше и го питаше какво очаква от нея да направи по въпроса.

— Мама каза, че си в Париж.

— Вярно е, миличка.

— Хвана ли злодея? — попита дъщеря му.

Жан избегна погледа на Силви.

— Още не.

— И все пак се върна, за да ме видиш?

— Разбира се. Всъщност дойдох да ти видя апендикса — пошегува се Жан. — Връчиха ли ти го в буркан?

— Гадост! Не! — засмя се Клеманс, но после трепна болезнено.

— Не я карай да се смее, идиот такъв — скара му се Силви.

— Извинявай. Когато бях малък, ти го даваха в буркан, да си го отнесеш вкъщи.

— В Канада ли?

— Ами да.

— Едно време?

Силви се усмихна.

— Както сам виждаш, тя се възстановява доста бързо.

След няколко минути влезе сестра и нареди да оставят момичето да си почине. Жан и Силви излязоха в коридора.

— Благодаря ти, че дойде.

— Хубава работа — каза Жан. — Няма за какво да ми благодариш. Тя е и моя дъщеря. Обичам я повече от живота си.

— Зная, скъпи. Неправилно се изразих. Как върви разследването?

Жан изпъшка.

— Никак. В Париж беше ужасно. Начинът, по който е живяла. Трябваше да видиш жилището й.

Сивите му очи отразяваха неговите чувства. Силви сложи ръка на рамото му.

— Знаеш, че не можеш да спасиш всички — меко каза тя.

— Очевидно не мога да спася никоя от тях — отвърна горчиво Жан. — Обади ми се, когато я отведеш вкъщи.

 

 

Обратно в наетия апартамент с румсървис на хвърлей камък от главния секретариат на Интерпол на кей „Шарл де Гол“, Жан Ризо включи компютъра си. Написа потребителското си име и паролата и загледа отварящата се каскада от прозорци, свързани с престъпленията на Библейския убиец.

Всяка от жертвите имаше сериен номер, под който местната полиция бе записала уликите. Или по-скоро бе отбелязала липсата на такива, преди да закрие случаите. За вътрешна информация Интерпол бе означил момичетата като БУ1, БУ2 и така нататък. Когато Джеф замина за Париж, папката завършваше с БУ10, червенокоса испанка на име Исия Морено. Утре Жан Ризо щеше да добави и името и снимката на Алиса Арно. БУ11. От нея бе останало единствено това.

В допълнение към официалните досиета Жан бе създал свои много по-визуални, които възприемаше като компютърна черна дъска, нещо като стая на злополуките онлайн. Снимките на жертвите бяха разположени в средата. За Жан Ризо тези жени не можеха да бъдат просто номера. От това множество лица идеите се разпростираха като спици на колело: събиране на сведения, свидетели, общи фактори, съдебни данни, всичко, което му се струваше значимо или интересно.

След като с едно цъкване отвори личното й досие, Жан дълго го проучва.

Нищо. Не разполагаше с нищо.

Една фраза на преподавателите му в колежа все го преследваше:

„В полицейската работа каквото не знаеш е също така ценно както онова, каквото знаеш.“

Стига да беше истина, кисело си помисли Жан.

Истината беше, че той не знаеше кой знае колко. Но улики трябваше да има. Задължително. Никой не беше толкова умен, и то през цялото време. Трябваше да започне да гледа различно на събитията.

Местопрестъпленията бяха чисти като сълза. Ако не станеше чудо, нямаше да предадат този пич на съдебната система. Но сигурно имаше нещо друго, някаква друга връзка между убийствата. Пропускаше общата картина. Длъжен беше да смени подхода.

Идеята да смени подхода веднага накара Жан да помисли за картите на „Гугъл“.

Карти. География.

Въведе местоположенията на убийствата в компютъра и ги разположи на картата. Мадрид, Лима, Лондон, Чикаго, Буенос Айрес, Хонконг, Ню Йорк, Мумбай… Двайсет минути той се занимава да рисува линии между точките на картите, превърташе ги и търсеше някаква форма. Нищо не му идваше наум.

Ако не е мястото, може би е времето…

През следващите два часа Жан анализира датите, дните и часа на всяко убийство. Какво послание носеха числата? Старателно провери библейските текстове, оставени на всяко местопрестъпление. Дали например Битие, втора глава, стих осемнайсет имаше нещо общо с 18 февруари?

Разбира се, че не. Изморен, той разтърка слепоочията си. Струваше му се, че почва да оглупява.

Наля си чаша уиски и се приготви да работи цялата нощ, когато го осени нова мисъл. Може би убиецът не е математически гений. Нищо чудно нещата да са значително по-прости.

Влезе в централната база данни на Интерпол, записа датата на всяко убийство, след което разпечата списък на всички престъпления с насилие, извършени в същия град и в същия ден.

Не научи нищо значително.

Жан разшири критериите за търсене седмица преди и седмица след датите на убийствата.

Откри множество други неразкрити убийства и отвратителни изнасилвания. Но никое от тях не влизаше в този модел. Нищо не свързваше престъпленията на Библейския убиец с останалите злодеяния.

По някакво хрумване Жан изтри думата „насилие“ от диалоговата кутия. Сега виждаше само „сериозните престъпления“ в рамките на една седмица преди и след библейските убийства на същите места. Едно по едно те се появиха на екрана.

Мадрид: КРАЖБА. Един милион долара и повече. Предмети на изкуството. Галерия „Анита“.

Лима: КРАЖБА. Два милиона долара и повече. Предмети на изкуството. Галерия „Мунисипал де Арте“.

Лондон: КРАЖБА. Петстотин хиляди долара и повече. Диаманти и други. Частна резиденция (Рейс).

Ню Йорк: КРАЖБА. Предмети на изкуството. Писаро. Частна резиденция (Макменеми).

Чикаго: КРАЖБА. Един милион и повече. Бижута. Търговец (Нийл Лейн).

Буенос Айрес, Хонконг, Мумбай.

КРАЖБА. КРАЖБА. КРАЖБА.

Жан Ризо усети, че сърцето му бие учестено. Той вдигна телефона.

— Бенжамен?

— Ризо? — Бенжамен Жаме, шефът на парижкото бюро на Интерпол, звучеше определено уморено.

— Открих нещо. Мащабни кражби. Произведения на изкуството, диаманти, повечето струващи шестцифрени суми. Ден-два преди всяко убийство. Имало ли е мащабен обир в Париж през последните два дни?

— Разкарай се — изръмжа Бенжамен Жаме. — Знаеш ли колко е часът?

— Трябва да е нещо голямо — остана глух за думите му Жан. — Някой да е крал от „Картие“ или от някое посолство, или… не зная… Лувъра? Най-вероятно художествени предмети, но нищо чудно да са и скъпи бижута.

В другия край на линията настъпи дълга пауза.

— Щом стана въпрос, има нещо. От сейфа на съпругата на немския посланик беше открадната ценна колекция от миниатюри.

— Колко ценна?

— Над един милион евро.

— Кога?

— В сряда през нощта. — Бенжамен Жаме въздъхна. — Но виж, Жан, това няма нищо общо с мъртвата проститутка. Третираме го като домашна злополука. Разпитват целия персонал на посолството. Няма признаци за взлом и… Жан? Жан, чуваш ли ме?

 

 

Жан Ризо се заклатушка към работата си следващата сутрин в девет с вид все едно не е спал дни наред. Без да обръща внимание на поздравите на колегите си и шегите им за изнемощелия му вид, той влезе направо в кабинета си и затвори вратата.

След пет минути секретарката му Мари се осмели да надникне в лъвската бърлога.

— Кафе?

— Да, много ти благодаря.

— Обади се бившата ти съпруга. Съобщи ми, че дъщеря ти се връща вкъщи този следобед.

— Добре — отвърна Жан, без дори да вдига очи.

Имаше връзка. Първата връзка, откакто бе поел този отвратителен случай. Нищо друго нямаше значение.

Единайсет убийства, всичките носещи отличителния белег на един и същи убиец.

Единайсет дръзки кражби в същите градове, два дни преди момичетата да умрат.

Нито едно от престъпленията не бе разкрито.

Имаше връзка. Трябваше да има. Просто беше много повече от съвпадение.

Но връзката не бе проста. Жан не можеше да измисли правдоподобен мотив, който да свързва убийството на проститутка с отмъкване на изящно изкуство. При това при поне три кражби заподозреният извършител беше жена. Въпреки че не разполагаше с ДНК, за да го докаже, Жан Ризо би заложил живота на децата си, че Библейският убиец е мъж. Никоя жена не би нанесла подобни противни, сексуални рани на друга жена.

Кафето пристигна. Жан изпи две чаши от силната течност. Без сериозна надежда за успех стартира базата данни за заподозрените най-ловки крадци на предмети на изкуството и бижута, работещи в международен мащаб. Списъкът съдържаше над четиристотин имена. След като набра „сортирай по пол“, Жан избра „жени“ и започна търсенето.

На екрана се появиха пет досиета.

Пет!

Една беше мъртва.

Три бяха в затвора.

Жан Ризо отвори петото досие. На компютърния екран се появи младо женско лице. Беше толкова красиво, с кожа като порцелан, кестенява коса и интелигентни яркозелени очи, от които детективът не можеше да откъсне поглед.

— Трейси Уитни — промълви той. — Удоволствие е да те видя.