Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (7)

6.

Роберто Климт излезе на балкона на разкошния си апартамент на Виа Веуето и се загледа в слънчевия залез над прелестния град.

Той се смяташе за ценител на красотата във всичките й форми. Виненочервеното слънце тази вечер обагряше като с кръв римското небе.

Портретът от Баския^[1] над леглото му изобразяваше две маймуноподобни лица в яркожълто, червено и синьо. Безупречните извивки на задника на жиголото, чакащ го в леглото на вилата му в Сабина, на четирийсет минути от града. Роберто Климт се наслаждаваше и изпитваше удоволствие от всички тези неща.

Притежаваше ги, защото ги заслужаваше. Защото бе истински естет.

Само истинските естети трябва да бъдат възнаградени с неоспорима красота.

На петдесет години и несравнимо суетен, с гъста, боядисана в русо коса, с чувствена уста с пълни устни и кехлибарени очи на змия, Роберто Климт бе търговец на картини, бизнесмен и педофил, не задължително в този ред. Спечели първите си десет милиона с полузаконни сделки с недвижими имоти, като правеше на маймуни местната полиция от първия ден. Следващите деветдесет милиона дойдоха от художествени предмети, за които Роберто Климт имаше майсторско и търговски прозорливо око.

Роберто Климт разпознаваше красотата, но също така знаеше как да я продаде. В резултат живееше като съвременен римски император — по-богат и от най-смелите си мечти, развратен, безчестен и безотговорен.

Бризът на късното лято довя хлад. Намръщен, той се върна в подобната на палат всекидневна и затвори високите панорамни прозорци зад себе си.

— Донесете ми одеяло! — заповяда той, без да се обръща конкретно към някого. Роберто Климт държеше отряд слуги във всеки свой дом. Никога не бе наясно с какво се занимава всеки от тях, но бе открил, че ако някой се навърта наоколо, собствените му нужди щяха бързо да бъдат задоволени. — И ми донесете чашата. Искам да погледна проклетата чаша.

Секунди по-късно едно красиво тъмнокосо момче с дълги мигли и прелестна трапчинка на брадичката се появи пред господаря си с жълт кашмирен шал от „Лоро Пиана“ — поради наближаващата есен Роберто Климт търпеше само есенната палитра на меките си мебели — и заключено плексигласово ковчеже, приютило малка чаша от масивно злато.

Роберто Климт отвори ковчежето с ключ, висящ на платинена верижка около врата му, и нежно пое съдържанието му в длани, както майка би прегърнала новороденото си дете.

Не по-голяма от съвременна купичка за десерт и напълно лишена от всякакви гравюри и декорации, чашата бе олицетворение на простотата. Полирана и излъскана от ръце, галили я две хиляди години, тя изглеждаше на Роберто, че грее с някаква вълшебна мощ.

— Известно ли ти е, че е принадлежала на император Нерон? — промълви той на момчето, което я бе донесло. — Устните му сигурно са я докосвали точно тук. Точно където са моите.

Роберто Климт притисна влажните си и чувствени устни до метала и остави следа от блестяща лига.

— Искаш ли да я опиташ?

— Не, благодаря, господине. Не е удобно.

— Опитай я! — заповяда Роберто Климт.

Пламнал като мак, младежът изпълни нареждането.

— Виждаш ли? — усмихна се доволно Климт. — Ти току-що се докосна до величието. Как го почувства?

Момчето запелтечи нещо неразбираемо.

— Няма значение. — Климт го отпрати с рязък жест. — Филистимлянин^[2] — промърмори той под нос. Това беше кръстът, който бе осъден да носи, постоянно да бъде заобиколен от нищожни простосмъртни, неспособни да се насладят на истинската красота.

Все пак, успокояваше се сам, същия кръст носеха всички велики артисти. Едно благородно страдание.

Утре Роберто Климт щеше да напусне Рим и да замине за вилата си. Няколко дни по-късно чашата на Нерон щеше да го последва. Климт бе наел елитна частна охрана да пази богатствата му. Преди няколко дни шефът им го бе информирал за слух, че се готвят да ограбят апартамента му на Виа Венето.

— Нищо конкретно. Само мълви и хорски приказки. Очевидно в града от чужбина е пристигнал опитен крадец. Хвърлил е око на колекцията ви.

— Изобщо не се учудвам! — засмя се Роберто Климт. Бандит по-лесно би проникнал във Форт Нокс, отколкото да заобиколи опитната му охрана. Независимо от това послуша съвета на експерта им да премести чашата на Нерон и няколко от най-редките си ценности в Сабина. Единствената по-добре охранявана частна резиденция в Италия от апартамента на Роберто Климт в Рим бе имението му в провинцията. Самият той щеше да е там и да ръководи слагането на чашата в обновения трезор, и щеше да се наслади на тялото на момчето, докато чака нейното пристигане.

Момчето бе на осемнайсет и предварително бе щедро възнаградено за услугите си. Роберто Климт предпочиташе да са по-млади и склонни към подчинение — престореното послушание бе лош заместител. Но след злощастния инцидент с циганчетата, които бяха скочили от покрива след така наречената среща с търговеца на картини, Роберто Климт бе станал по-предпазлив.

Проклети цигани. Човешка измет, поне повечето от тях.

Мнозина от висшето общество в Рим се изказаха в тяхна защита. Либерали, оправдаващи безобразията, мръсотията и крадливостта им само защото бяха бедни. Роберто презираше бедните. Някога той също беше бедняк, но смяташе този факт за петно върху репутацията си и доброто си име.

По-скоро би умрял, отколкото да се върне към онзи живот.

 

 

Джеф Стивънс се регистрира в „Отел де Руси“ под името Антъни Дювал. Гюнтер му даде подробностите накратко.

— Антъни Дювал е с двойно гражданство, френско и американско, и е на трийсет и шест години. Изнася лекции в Сорбоната и работи като консултант изкуствовед за много богати колекционери в Париж и Ню Йорк. Дошъл е в Рим да направи някои покупки.

— Надявам се, че Антъни харесва красивите неща в живота? — попита Джеф.

— Естествено.

— Как ще му се стори „Отел де Руси“?

— Винаги наема апартамента на Нижински^[3].

— Вече ми допада.

Момичето на бюрото за регистрация бе красавица: тъмна и сладострастна като италианска филмова звезда от петдесетте.

— Апартаментът ви е готов, господин Дювал. Искате ли помощ за багажа? Или… нещо друго?

За част от секундата Джеф се помами от насърчителната възможност, подсказана от „нещо друго“. Но се въздържа. Работата, за която Гюнтер го бе изпратил, бе сложна и опасна. Не можеше да си позволи никакво разсейване.

— Не, благодаря. Само ключа.

Апартаментът на Нижински бе поразителен. Намираше се на най-високия етаж на хотела и се славеше с огромно легло, телевизор с плосък екран, баня с мраморен под и стени, украсени с мозайки, и монтирана в пода вана, всекидневна и кабинет, претъпкани с безценни антики, и тераса със смайваща гледка към Пинцио и покривите на Рим. Джеф взе душ, облече ленени панталони и светлосиня риза, подчертаваща сините му очи, и се запъти към прословутата „тайна градина“ на хотела.

— Ще вечеряте ли тук довечера, господин Дювал?

— Довечера не.

Джеф поръча двоен джин с тоник и тръгна да се разхожда из градината. Човекът, когото чакаше, седеше под бугенвилиите и четеше вестник „Ла Република“. Имаше засукани мустаци и бакенбарди, дори и седнал, си личеше, че е необичайно висок. Нямаше да остане незабележим в тълпата, както Джеф се надяваше.

— Марко?

— Господин Дювал. Приятно ми е.

Джеф седна.

— Сам ли сте? Очаквах да сте двама.

— А, да. Съучастникът ми бе забавен не по своя воля. Утре ще се срещнем в долната част на площад „Испания“, стига да ви е удобно.

Не беше удобно. Беше дразнещо. Джеф мразеше да работи с други. С изключение на Трейси, той вярваше в правилото, че никога не бива да се доверяваш на колега измамник, и предпочиташе работа, която можеше да свърши сам. За жалост кражбата на чашата на император Нерон от Роберто Климт, най-ценния предмет от най-строго пазената колекция на света, не влизаше в тази категория.

— Марко и Антонио са най-изкусните — го бе уверил Гюнтер Хартог. — В работата си и двамата са от световна класа.

„И какво точно правят те, Гюнтер? — мислеше си Джеф. — Висят по баровете с вид на културисти от пътуващ цирк и опропастяват важни срещи?“ Още по-лошо, някой се бе похвалил за планирания обир. Джеф бе чул слухове в момента, в който слезе от самолета. Знаеше, че не е споделил с никого, а Гюнтер бе още по-дискретен. Оставаше един от двамата палячовци.

Джеф изчака една жена да отмине, преди да прошепне в ухото на Марко:

— До утре вечер всичко ще бъде готово. Двамата трябва да знаете ролите си наизуст. Сряда е единствената възможност да го извършим, ясно ли ви е?

— Разбира се.

— Не може да има никакво бавене.

— Не се тревожете, приятелю. — Мустакатият мъж широко се усмихна. — В миналото сме вършили много подобни дела в Рим. Много.

— Не и като това — отвърна Джеф. — Ще се срещна с двама ви в десет. Не закъснявайте.

По-късно същата нощ в леглото той включи лаптопа си и препрочете досието на Роберто Климт, което Гюнтер му беше изпратил. Отново обзелите го отвращение и гняв затвърдиха решението му.

Като истински хищник, преди две години Климт бе малтретирал сексуално две циганчета. Представяйки се за богат наставник, който им предлага образование и по-добър живот, той платил на майка им хиляда евро, за да го придружат в пътуването му из Европа. След връщането им в Рим по-голямото дете се оплакало от Климт на властите, но благодарение на връзките на търговеца на произведения на изкуството и дълбоките му джобове, случаят така и не стигнал до съда. Няколко седмици по-късно, отхвърлени от семействата си заради някакъв неясен цигански закон на честта, двете момчета се самоубили, скачайки от покрива на някакъв коптор. Били на десет и дванайсет години.

Джеф никога нямаше да забрави Уилбър Травик, отвратителния стар гледач на карти в пътуващия цирк на чичо си Уили. Уилбър беше изнасилил безброй циркаджийчета, преди да налети на Джеф, който сложи край на кариерата на дъртака с коляно, сръчно прицелено в слабините. Уилбър Травик бе гадняр, но нямаше властта на Роберто Климт. Климт знаеше, че е недостижим за закона.

„Но не и за мен — помисли Джеф. — Ще го ударя там, където най-много боли“.

Молеше се Гюнтер да е прав за Марко и Антонио, че те няма да го предадат. Планът на Джеф бе смел и авантюристичен, но изискваше абсолютна точност във времето, а той не можеше да го изпълни сам.

Охранителната група на Климт имаше високи стандарти. А благодарение на някого, който не умееше да си затваря устата, вече знаеха, че мишената е чашата на Нерон.

Джеф почувства, че адреналинът пулсира във вените му.

Бе превключил на първа.

 

 

— Името му е Джеф Стивънс и се представя за търговец на предмети на изкуството.

Роберто Климт беше ядосан. Досега трябваше да е във вилата си и да се радва на професионалните свирки, които щеше да му направи красивото му ново момче. Вместо това все още стоеше в Рим, принуден да разговаря с началника на охраната си, дебел мъж на средна възраст с петна от пот като чинии под всяка мишница.

— Регистрирал се е в „Руси“ под името Дювал.

— Е, и? Поискайте да го арестуват — сопна се Климт. — Нямам време за подобни глупости.

— За жалост все още не е извършил престъпление. Полицията проявява дразнещата неохота да арестува невинни чужденци.

— Следите ли го?

Експертът по сигурността сякаш се обиди.

— Разбира се. Изглежда, действително планира да проникне в апартамента ви. Вчера се е срещнал с един от най-добрите разбивачи на кодове в Южна Европа, Марко Ризолио.

Роберто Климт се замисли за миг.

— Трябва ли да преместим чашата днес? Като допълнителна предпазна мярка?

— Според мен не се налага. Трябва да се убедя, че транспортът е напълно сигурен. Анджело е болен, а още проучвам новия шофьор. Но можем да я преместим утре. Един ден по-рано от планираното ще е достатъчен да заблудим господин Стивънс и приятеля му.

Роберто Климт се протегна и прозя като отегчена котка.

— В такъв случай ще остана още една нощ. Не искам чашата да остава в апартамента без мен. Освен това ще се обадя на приятелите си в полицията. Да видим дали не можем да ги попритиснем.

— Няма да е необходимо, господин Климт. Екипът ми и аз ще се справим. Нека бъда откровен: намесата на полицията повече ще навреди, отколкото ще помогне.

— Не се съмнявам, че сте взели нужните предохранителни мерки. Но държа този тип Джеф Стивънс да прекара остатъка от дните си в италиански затвор. За целта ни е нужна полицията. Не се безпокойте, всичко ще си остане между нас.

Той вдигна телефона и започна да набира.

 

 

Джеф позвъни на Гюнтер.

— Имам лошо предчувствие за тази работа. Нещо не е наред.

— Скъпо мое момче, винаги си имал лошо предчувствие предната нощ. Страдаш от сценична треска, нищо повече.

— Доверяваш ли се на твоите хора Марко и Антонио?

— Безрезервно. Защо?

Джеф осведоми Гюнтер за слуховете, плъзнали из подземния свят на Рим.

— Някой пее като канарче. Вече два пъти промених плана си. Трябва да видиш онзи апартамент! Кучета, лазерни лъчи, въоръжена охрана. Нощем Климт спи с чашата, все едно е любимото му мече. Само нас чакат.

— Добре — отвърна Гюнтер.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Знае ли нещо полицията?

— Не. На фронта цари тишина.

— Още по-добре.

— Да, но се налага да действаме бързо. Дори италианците ще се събудят и ще надушат нещо гнило.

— В такъв случай кога…?

— Утре. Надявам се Антонио да се съгласи. Изглежда толкова незабележим, но ако го разпознаят в колата…

— Ще се справиш, Джеф.

Гюнтер затвори. На Джеф му се искаше да се чувства също толкова уверен.

„Все още можеш да се откажеш — каза си той. — Не е късно.“

После се сети за двете циганчета. За тях беше безвъзвратно късно.

„Да се пържиш в ада, Роберто Климт. Утре е денят.“

 

 

— Утре е денят.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Полицейският началник Луиджи Валаперти нервно потропа по бюрото си. Дано източникът му да беше прав. Роберто Климт не беше човек, когото началник Валаперти би искал да разочарова, при никакви обстоятелства. Предшественикът му се бе оттеглил в разкошен апартамент във Венеция, купен и платен от търговеца на предмети на изкуството. Началник Валаперти вече бе хвърлил око на една вила недалеч от Пиза. По-точно жена му я бе харесала. Той и любовницата му предпочитаха двустайното любовно гнездо с изглед към Колизея, струващо под два милиона евро. Климт вероятно имаше по-големи сметки за химическо чистене. Но Луиджи Валаперти не беше алчен.

— Главорезите му ще подготвят почвата — продължаваше доносникът. — Можете да ги хванете в действие, да се превърнете в герой, а по-късно да арестувате Стивънс на летището. Ще се опита да улови полета в осем вечерта на Британските авиолинии.

— Без чашата?

— Ще е взел чашата. Или поне това, което се заблуждава, че е тя. Знаете къде ще бъде, затова можете да затегнете примката.

Началник Валаперти се намръщи.

— И как точно стигнахте до тази информация? Откъде да знаем, че можем да ви се доверим…

Линията прекъсна.

 

 

Роберто Климт се взираше през затъмнения прозорец на бронираната си кола, докато се отдалечаваха от града. Хълмовете около Рим, осеяни с тополи, елхи и древни вили, чиито керемидени покриви несигурно балансираха върху рушащите се каменни стени, едва ли се бяха променили от времето на император Нерон. Обхванал любящо златната чаша в дланите си, Климт си представи как легендарният умопобъркан и всемогъщ владетел изминава същия път, оставяйки зад гърба си напрежението на Рим, устремен към спокойствието и удоволствията на провинцията. В този момент Роберто Климт чувстваше възвишено родство с Нерон. Безценният златен артефакт в скута му по право му принадлежеше. Определен беше за него. Насладата и гордостта, които му носеше тази чаша, бяха огромни.

Зачуди се кога точно „Антъни Дювал“ и съучастниците му ще атакуват апартамента. Роберто Климт си представи сцената. Алармата оглася Виа Венето, металните решетки се спускат с шум, а полицията, вече чакаща из околните улици и пресечки, е готова да убива. Той се усмихна.

Началник Валаперти беше глупав човек, но знаеше на чия страна да застане. Климт мъдро бе отклонил значителни средства, за да хване тези зли крадци, макар да знаеше, че самата чаша е в безопасност. Но чакаше с нетърпение лично да се запознае с дръзкия господин Стивънс. Може би на съдебното дело срещу него? Или по-късно, в самотата на затворническата килия? Очевидно Стивънс бе изиграл някои от най-прочутите галеристи, бижутери и музеи на света през дългата си криминална кариера.

„С мен обаче ще си намери майстора“, помисли самодоволно Роберто Климт.

— Пътят ни няма да е дълъг, господине — прозвуча гласът на шофьора по интеркома. Крайно неприятно. Обичайният шофьор на Климт, Анджело, нямаше навик да прекъсва мислите на господаря си със самонадеяни коментари. Роберто Климт се запита откъде шефът по сигурността е изровил този индивид. — Имаме късмет с движението.

Точно в този момент две полицейски коли с виещи сирени спряха зад тях.

— Какво, по дяволите…?

Климт се вкопчи в дръжката на вратата, все едно животът му зависеше от това, а шофьорът увеличи скоростта и чашата едва не падна на пода.

— Да не си си изгубил ума? — изрева търговецът. — Спри! Това е полицията.

Без да му обръща внимание, шофьорът лудешки прекоси две платна, предизвиквайки какофония от клаксони.

— Наредих ти да спреш, идиот такъв!

Климт забеляза изплашеното изражение на лицето на шофьора, който рязко зави надясно. Движеха се толкова бързо, че за един ужасен миг Роберто Климт се изплаши, че колата ще се преобърне и ще убие и двама им. Вместо това една от полицейските коли се стрелна покрай тях и спря точно отпред, принуждавайки шофьора да удари спирачките. Автомобилът забуксува и спря по средата на пътя.

— Чашата! — извика шофьорът. Отвори преградата към задната седалка и заплашително се наведе към Роберто. — Дайте ми чашата.

— Никога! — Климт се сви на задната седалка и покри чашата с тяло, както Амгъл брани безценния си пръстен.

— За бога. Дайте ми я! Нямаме много време.

Едър полицай рязко отвори вратата на шофьора. След кратка схватка шофьорът получи рязък удар по тила. Роберто Климт нададе изплашен вик, когато изпадналият в безсъзнание мъж се строполи върху него.

— Добре ли сте, господин Климт?

Двама други полицаи се появиха на прозореца. Бяха общо трима.

Климт кимна.

— Съжалявам, че ви стреснахме така — извини се гигантът. — Но научихме в последната минута, че Джеф Стивънс е променил плана си. Истинското име на шофьора ви е Антонио Малдини. Той е измамник, и то много опитен. Интерпол го търси от десет години.

— Но моята охрана е най-добрата в Италия… — заекна Климт. — Този човек бе щателно проучен.

Полицаят сви рамене.

— Както ви споменах, Малдини е професионалист. Да фалшифицира миналото си за него е дребна работа. Както и вулгарното насилие. Антонио Малдини е всеизвестен садист. Щеше да ви направи на кайма и да ви изостави мъртъв, преди да вземе чашата.

Роберто Климт потрепери.

— Призори хванахме съучастника му, Марко Ризолио — добави огромния полицай.

— А Джеф Стивънс?

Едрият мъж хвърли поглед към колегите си и се намръщи.

— Още не сме го задържали. Атакувахме хотела му тази сутрин, но се оказа, че той е с една стъпка пред нас.

— Няма да стигне далеч — добави другото ченге, виждайки, че изражението на търговеца на художествени предмети помръква. — Началник Валаперти е блокирал пътищата из целия град. Летището е вдигнато под тревога.

Антонио Малдини издаде нисък стон. Явно започваше да идва в съзнание. Един от полицаите му сложи белезници и с помощта на колегите си го натика на задната седалка на една от полицейските коли.

— Началник Валаперти ни помоли да ви ескортираме обратно до града — обясни великанът. — Нужно е да напишете показания. И се боя, че артефактът, мишената на бандата, трябва да бъде конфискуван като доказателство.

— Това не ме тревожи — промърмори Климт. — Само хванете този негодник Стивънс.

— Непременно, господине. Целият му план ще отиде на кино, господин Климт. Няма да се измъкне.

 

 

Обратното пътуване до Рим отне по-малко от четирийсет минути. Антонио Малдини, все още прикован към вратата, ту изпадаше в безсъзнание, ту идваше на себе си до Роберто Климт, когато спряха пред сградата на полицейското управление на Пиаца ди Спаня.

— Почакайте тук, господине. — Един от полицаите внимателно пое златната чаша с облечена с ръкавица ръка и я прибра в чиста найлонова торба за веществени доказателства. — Началник Валаперти би желал сам да ви придружи вътре. Уредил е отделна стая за разпити.

— Ами той? — Роберто Климт нервно посочи към Малдини.

— Вече не може да ви навреди, господин Климт. — Полицаят погледна многозначително към окования с белезници мъж. — Освен ако не предпочитате един от хората ми да почака с вас…

— Не, не. — Роберто Климт бе прекалено суетен, за да признае, че се чувства застрашен, особено пред толкова красиво младо ченге. — Не е необходимо. Просто побързайте. Искам по-скоро да се приключи с тази история.

— Разбира се.

Тримата полицаи побързаха да влязат в сградата, като преди това заключиха колата. Роберто Климт чу как бравите щракват. Неловко погледна към отпуснатия до него човек. Преди няколко часа Антонио Малдини възнамеряваше да го пребие и ограби, след което да го изостави мъртъв на шосето. Думите на едрия полицай се върнаха в паметта му. „Той е измамник, и то много опитен.“

Хладнокръвието на Климт се пропука. Антонио Малдини вече бе надхитрил охраната му. Възможно ли бе да се освободи от белезниците? Можеше да дойде на себе си и да го надвие. Можеше да го вземе за заложник! В крайна сметка нямаше какво да губи.

Минаха пет минути. После десет. От полицаите — никаква следа. В колата ставаше горещо. Малдини стенеше и мърмореше нещо за чашата. Скоро щеше да дойде в пълно съзнание.

Беше направо абсурдно.

Роберто Климт се опита да отвори вратата, но установи, че е заключена както отвътре, така и отвън. Натисна бутона за отключване. Не последва нищо.

Подтикнат от увеличаващата се паника, той се опита да се промъкне на предната седалка. С разрошената си руса коса и изкривена вратовръзка съзнаваше, че изглежда смешен — задникът му бе щръкнал между задната и предната част на колата, — но не го беше грижа. След като се сгромоляса на седалката на шофьора, откри, че и предната врата не се отваря.

— Пуснете ме да изляза! — Той заблъска по прозорците за развлечение и забавление на минувачите. — Хванат съм в капан! За бога, пуснете ме навън!

Тримата полицаи небрежно излязоха от страничната врата на управлението. Извървяха заедно няколко пресечки, преди да си стиснат ръцете, разделиха се и се стопиха в многолюдния град.

И тримата се усмихваха.

 

 

Началник Валаперти все още седеше в колата си пред апартамента на Роберто Климт на Виа Венето, когато му се обадиха.

— Какво? — Лицето му пребледня. — Не разбирам. В една от нашите коли? Не е възможно.

— Определено беше Климт, господине. Бил е вътре повече от час. Точно пред управлението, да. Стотици граждани са го видели, но са предположили, че е някакъв луд, когото сме арестували. Докато ни докладват, бе вън от себе си и с топлинен удар. Все повтаряше за някаква чаша…

 

 

Гюнтер Хартог попи сълзите си от смях с ленената си кърпичка с монограм.

— Значи сте се разхождали по улицата с чашата на Нерон под мишница? Да се неначудиш.

— Марко и Антонио нямаха грешка — похвали ги Джеф. Той седеше на червеното канапе във вилата на Гюнтер и се наслаждаваше на напълно заслужена чаша бяло вино.

— Уверих те, че ги бива.

— Жал ми е за бедния шофьор. Какъв професионалист! Веднага разбра какво става. И за секунда не намали, когато се опитахме да го спрем. Дори когато го изтикахме от пътя, се опитваше да накара Климт да му даде чашата, за да я отнесе на безопасно място. Но старият глупак не искаше да се раздели с нея.

— Най-много ми харесва онзи момент, когато сте го оставили пред полицейския участък. Прекрасен театрален жест, ако мога да се изразя така.

— Благодаря — засмя се Джеф. — И аз така го замислих. На Трейси много щеше да й допадне.

Името й неволно се отрони от устните му. То увисна във въздуха като призрак, изведнъж изсмуквайки цялата радост и сърдечност от атмосферата.

— Надали си чул нещо?

Гюнтер тъжно поклати глава. За няколко мига се възцари тежка тишина.

Възрастният мъж най-после проговори.

— Клиентът ми, унгарският колекционер, е повече от очарован от новата си придобивка. Снощи изпратих телеграма на италианските ни приятели, за да ги уведомя колко е техният дял. А тук, моето момче, е твоят.

Той подаде на Джеф един чек. Беше от „Коутс“, частната инвестиционна банка, на негово име, а на чека беше написана неприлично огромно число.

— Не, благодаря — върна му го Джеф.

Гюнтер бе озадачен.

— Какво искаш да кажеш с това „не, благодаря“? Твой е. Ти си го спечели.

— Не ми е нужен — отговори Джеф.

— Не съм сигурен, че разбирам какво общо има „нуждата“ с него.

— Добре, тогава. Не го искам — Тонът на Джеф бе по-рязък, отколкото възнамеряваше. — Съжалявам. Гюнтер. Но парите не ми помагат. Не означават нищо. Вече не.

Гюнтер кимна разбиращо.

— Тогава можеш да ги раздадеш — посъветва го той. — Ако на теб не могат да помогнат, убеден съм, че могат да помогнат на друг. Но ти решаваш, Джеф. Аз не мога да ги задържа.

 

 

Две седмици по-късно се появи статия в римското издание на „Лего“ под заглавието „Малка благотворителна организация получава необикновен подарък“.

„Помощ за ромите“, почти неизвестна организация с идеална цел, посветила себе си да подпомага циганските семейства в някои от най-бедните бордеи на Рим, получи анонимно дарение от повече от половин милион евро.

Мистериозният дарител пожела с парите да се основе фонд в памет на Нико и Фабио Тратини, двамата братя цигани, загинали при злополучно падане от порутена постройка преди две години.

— Изключително признателни сме — сподели Никола Джаноти, основател на „Помощ за ромите“ в емоционално интервю. — Наистина сме развълнувани. Бог да благослови непознатите за тяхната щедрост.