Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (6)

5.

Тя отвори куфарчето и погледна парите.

— Двеста и петдесет хиляди?

— Разбира се. Както се споразумяхме. Преброй ги.

— Непременно. По-късно. Не че подозирам, че ме лъжеш.

— Надявам се, че не.

— Но хората допускат грешки.

Той се усмихна.

— Не и аз.

В миналото, разбира се, бе правил грешки. Грешки, които му бяха стрували скъпо. Най-лошата, която някога бе допускал, бе да се довери на думата на Джеф Стивънс и Трейси Уитни. Тези двама отвратителни мошеници някога унищожиха живота му. Сега по един дребен начин им върна услугата. Да съсипе брака им не беше достатъчно. Но бе някакво начало.

— Не ми харесваше тази работа — негодуваше момичето, докато изпразваше съдържанието на куфарчето в собствената си овехтяла раница. Беше си подстригала косата от последния път, когато я видя в Лондон, и сега я носеше къса, черна и по момчешки, в стил шейсетте. Лично той предпочиташе вида, който бе възприела за ролята на Ребека Мортимър — с дълги къдри и лунички. Младежката невинност не й подхождаше.

— Трейси Уитни може да е кучка, но Джеф Стивънс е приятен човек. Съжалявам го.

Горната устна на мъжа се изкриви.

— Твоето отношение няма значение.

За мен има, искаше й се да възрази, но се въздържа. Преди много години беше научила, че споровете с този мъж са безплодни. Независимо от блестящия си интелект, или може би точно заради него, той имаше емоционалната чувствителност на амеба. Като си помислиш, аналогията бе нелюбезна спрямо амебите.

— Както и да е. — Той се усмихна със змийската си усмивка, онази, която винаги я караше да потреперва. — Изчука те, нали? Жените винаги се подмокрят, като видят Стивънс. Малките ти цици навярно щръкват веднага щом си помислиш за секс с него, нали?

Тя не му обърна внимание, затвори ципа на раницата си и я заключи. Всъщност не бе спала с Джеф Стивънс. За безкрайно нейно раздразнение Трейси Уитни ги бе прекъснала в сублимния момент. Но това не бе информация, която би споделила с него. Щеше да е щастлива отново да се върне към кражбите от художествени галерии и бижутерски магазини.

— Мнението ми си остава непроменено — каза тя вместо сбогом. — Със следващите мишени можеш да се справиш и сам.

— Ще държим връзка — отвърна й мъжът.

 

 

Месец след като Трейси го изостави, Джеф потъна в земята. Нае апартамент в Розари Гардънс в Южен Кенсингтън, изключи телефона си и излизаше рядко.

След повече от десет останали без отговор съобщения на гласовата поща Ник Тренчърд го проследи до апартамента му.

— Върни се в музея — посъветва той Джеф. — Не бива да стоиш със скръстени ръце.

Опита се да скрие колко е стреснат от външния вид на Джеф. Младият човек си бе пуснал дълга брада, състаряваща го с десетилетия, а изпомачканите дрехи висяха на кльощавото му тяло като парцали върху плашило. Навсякъде из апартамента се валяха празни бирени бутилки и кутии от храна за вкъщи, телевизорът постоянно работеше с нисък звук за фон.

— Не стоя със скръстени ръце. Не знаеш колко епизода от „Вътрешна сигурност“^[1] пропуснах, докато бях женен — шеговито подхвърли Джеф. Но в очите му нямаше смях.

— Сериозен съм, приятелю. Нужна ти е работа.

— Имам работа.

— Сериозно?

— И още как. Пия. — Джеф се отпусна на канапето и отвори поредната бира. — Излиза, че в това съм майстор. Мисля да си направя реклама. Нещо в отделите на „Джак Даниълс“.

И други приятели многократно се опитваха да се намесят. Накрая именно Гюнтер Хартог отказа да приеме „не“ за отговор.

— Събирай си багажа — нареди той. — Отиваме в провинцията.

Гюнтер се появи в апартамента на Розари Гардънс с малка армия от бразилки, които се заловиха да събират планините от отпадъци, натрупани от Джеф през самоналоженото затворничество. Когато младият мъж отказа да стане от канапето, четири от жените го вдигнаха, а пета помете отдолу.

— Мразя провинцията.

— Глупости. Хампшир е прекрасен.

— Красотата му е преувеличена.

— А алкохолът е отрова. Стягай си куфара, Джеф.

— Не отивам никъде, Гюнтер.

— Идваш и още как, стари приятелю.

— Или какво? — засмя се Джеф. — Ще ме накажеш ли?

— Не бъди глупав — скара му се Гюнтер. — Ставаш смешен.

Джеф почувства остра пробождаща болка в лявата ръка.

— Какво, по дяволите…

Имаше достатъчно време да види спринцовката и доволната усмивка на Гюнтер, преди да го обхване тъмнината.

 

 

Отне му цял месец да отучи Джеф от пиенето. Когато стана достатъчно трезвомислещ, за да започне отново да се храни и бръсне, бе дошло лятото. Гюнтер се беше надявал Трейси да се появи дотогава, но от нея нямаше нито дума.

— Трябва да продължиш да живееш, стари приятелю — окуражи той Джеф. — Не можеш да прекараш остатъка от дните си в очакване телефонът да иззвъни. От подобно нещо всеки ще полудее.

Разхождаха се из имението на Гюнтер от седемнайсети век, един рай върху дванайсет хектара от красиво поддържани градини, езеро, гора и малка ферма в съседство. Гюнтер бе един от първите, започнали да отглеждат в собствено стопанство храната си, преди това да стане модерно, и се гордееше с факта, че живее почти изцяло от плодовете на собствената си земя. Фактът, че имотът бе купен с парите от крадени антики, не помрачаваше самочувствието му на честен земеделец.

— Съгласен съм, че трябва да продължа — вдигна ръце Джеф и спря да се полюбува на гълъбарника с прибрали се за нощта птици. Той и Трейси използваха един от гълъбите на Гюнтер при последната си работа в Амстердам. — Но не мога да понеса да се върна в музея. Ребека отряза пътя ми за връщане. Както подряза и крилата на живота ми.

В гласа му прозвуча болезнена горчивина.

— А, във връзка с това — вметна Гюнтер. — Успях да открия някои сведения за младата дама. Ако ти е интересно.

— Разбира се — съгласи се Джеф. По някакъв перверзен начин той приемаше Ребека като връзка с Трейси, една от малкото, с които разполагаше.

— Истинското й име е Елизабет Кенеди.

Дори Джеф да бе изненадан, че „Ребека Мортимър“ е псевдоним, не го показа. Беше прекарал по-голямата част от живота си в свят, където нищо не беше каквото изглежда.

— Горкичката, израснала е в Улвърхамптън, осиновена от родители, които не са могли да я озаптят от самото начало. Била е много умна, но не й е вървяло в училище. Два пъти е изключвана, преди да навърши единайсет.

— Сърцето ми кърви — подхвърли Джеф.

— На шестнайсет вече имала поредица от незначителни сблъсъци със закона и получила първата си истинска присъда.

— За какво?

— Измами с кредитни карти. Станала доброволка в местната благотворителна организация и изтеглила от компютъра им информация за всички дарители. След което присвоила дребни суми, по няколко пенса тук, по няколко пенса там. Измъкнала над трийсет хиляди лири за осемнайсет месеца, преди да я закопчеят. Както те уверих, умна е. Гледа всичко да е просто.

Джеф се замисли за аматьорски фалшифицирания запис на Трейси и Алан Макбрайд и му се зави свят.

— След като излязла от затвора, не се върнала вкъщи. Сега вече гони тлъста плячка. Най-вече кражби на бижута. Истински специалист е. Очевидно работи със съучастник, но никой не знае самоличността му.

— Коя беше мишената й в Британския музей? — попита Джеф. — Ако изключим мен.

— Не знам. Дори не подозирам. Може би е използвала ролята си на стажант, докато изчака развитието на нещата в Лондон. Името й е свързвано с удара в магазина на Тео Фенел миналата Коледа.

Очите на Джеф блеснаха. За кражбата от луксозния магазин на Олд Бломптът Роуд се говореше в целия лондонски подземен свят. Работата беше изпълнена перфектно, а за полицията не бе оставена дори една-едничка следа.

— Някаква представа къде е сега?

— Никаква — поклати глава Гюнтер. — Въпреки че и да знаех, не съм сигурен дали щях да ти кажа. Ще ми е крайно неприятно да гледам как прекарваш останалата част от живота си зад решетките. Ще бъде жалко.

Продължиха да се разхождат по чакълестата пътека, заобиколена със селски цветя: рози, ружи, напръстничета и лупини. Той е прав, помисли си Джеф. Хемпшир е красив. Поне частицата, принадлежаща на Гюнтер. Питаше се дали някога ще е способен отново истински да оцени красотата. Без Трейси всяко усещане му се струваше притъпено, всяко удоволствие — недоловимо. Все едно гледаше света през затъмнено стъкло.

— Наистина ми е нужна работа — каза на глас. — Може би трябва да опитам в някой по-малък музей. Или в университетски факултет по история. Например в Университетския колеж в Лондон.

Гюнтер спря като закован. Когато заговори, бе неотстъпчиво суров.

— Слушай сега. Стига с тези глупости. Не си роден да бъдеш досаден библиотекар. Ако искаш мнението ми, именно нелепото решение да се откажеш от кариерата си ти причини всички тези проблеми, на първо място — да загубиш Трейси.

Джеф снизходително се усмихна.

— Но, Гюнтер, моята „кариера“, както я наричаш, бе да нарушавам закона. Бях крадец. Ограбвах хората.

— Само хората, които го заслужаваха — поправи го Гюнтер.

— Може би. Но прекарах живота си в бягство и винаги се оглеждах зад гърба си.

Очите на възрастния човек проблеснаха дяволито.

— Зная! Не беше ли забавно?

Джеф избухна в смях. От месеци, доколкото си спомняше, се смееше за първи път. Почувства се по-добре.

— Представям си как ще се завърнеш — продължи Гюнтер с нарастващ ентусиазъм, — сега, когато си истински експерт по антиките. Разполагаш с контактите и ти щрака умът. Обещаваш и изпълняваш обещанията си. Никой друг няма тази способност, Джеф. Ще бъдеш уникален! Имаш ли някаква представа какво са склонни да платят някои от частните колекционери? Онези, които са свикнали да купуват всичко, което поискат: къщи, самолети, яхти, диаманти, любовници и влияние. Ядосват се, когато желаят предмети, които просто не са за продажба. Неповторими частици от историята. Артефакти, които само ти можеш да проследиш и придобиеш.

Джеф позволи очарованието на идеята да го заплени за момент.

— Можеш да назовеш цената си — поде отново Гюнтер. — Какво искаш? Какво наистина искаш?

„Единственото, което желая, е Трейси да се върне — помисли си Джеф. — Аз съм като колекционерите на Гюнтер. Мога да имам всичко, но единственото, за което наистина копнея, няма кой да ми даде.“

Възрастният мъж забеляза как по лицето на Джеф се спуска сянката на тъгата. Осъзнавайки, че го губи, че изпуска момента, той реши да действа.

— По една случайност имам работата, с която да започнеш — каза той и сложи кокалестите си ръце на раменете на Джеф. — Какво ще кажеш за една кратка екскурзия до Рим?