Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (5)

4.

Белгрейвия бе особено красива през пролетта, мислеше си Джеф, докато вървеше от Итън Скуеър към Хайд Парк. Черешовите дървета, редящи се от двете страни на старомодните улици, бяха целите в цветове, една експлозия в бяло, отразяваща като огледало архитектурните украси на фасадите и застилаща със снежен килим неравния паваж. Честият дъжд придаваше на тревата в Честър и Белгрейв Скуеър изпълнен с живот, изумруден цвят. Навсякъде минувачите изглеждаха жизнерадостни и свежи, признателни, че са загърбили още една дълга, сива и безмилостна зима.

За Джеф и Трейси Стивънс зимата продължи повече, отколкото за останалите. Спонтанният аборт болезнено бе наранил и двамата, но Джеф носеше на плещите си по-тежка вина. Боеше се, че скандалът заради онази глупава мерсийска монета го бе причинил. Още преди месеци той дискретно бе върнал монетата и никой в Британския музей не бе разбрал нищо. Но раната в отношенията им с Трейси нямаше лесно да зарасне.

Все още се обичаха. В това нямаше съмнение. Но инцидентът с монетата ги принуди да осъзнаят, че крият сами от себе си земетръсните зони на своя брак. Може би го помрачаваше стремежът на Трейси да зачене? Или цялостната погълнатост на Джеф от новата му работа? Или и двете? Каквато и да беше причината, важното бе, че Джеф се бе променил, откакто се отказаха от стария си живот на крадци и бандити. Но не и Трейси.

Не че тя не бе склонна да спазва закона. Способна бе да го прави. Кражбата на саксонската монета бе единичен случай, който тя нямаше намерение да повтаря. По-скоро случката разкриваше част от характера й, и то съществена част, от която тя не желаеше да се избави. Лека-полека Джеф се стараеше да я разбере.

Той все още се надяваше, че едно дете ще запълни тази празнина в живота й, както страстта към антиките запълваше неговия. Започнаха инвитро оплождане с големи надежди. Но първият сеанс се провали, след това и вторият, и мрачната тъга на съпругата му не спираше да расте като тумор, който нищо не е способно да спре.

Джеф се стараеше да даде на Трейси всичката си любов. Започна да се връща рано от работа, да я води на романтични ваканции и да я изненадва с галантни подаръци: безценно маслено платно, изобразяващо квартала в Ню Орлиънс, в който Трейси бе израснала; красива, подвързана с кожа книга за историята на фламенко, танц, за първи път накарал Джеф и Трейси да се влюбят; кехлибарени обици от брега на Уитби^[1], където двамата прекараха паметен, но ужасен уикенд в един отвратителен хотел, но пък Трейси бе направо опиянена от дивия, пуст пейзаж.

Тя беше трогната от всеки дар. Но скръбта й остана.

— Напомня ми на депресия — колебливо предположи Ребека, докато Джеф изливаше сърцето си по време на чая в кафенето на музея. — Посещава ли някого?

— Психоаналитик ли имаш предвид? Не. Трейси не вярва в подобни неща.

— Разбирам. За нещастие психическите заболявания съществуват, независимо дали вярваш, или не — изтъкна Ребека. — Понякога помага да поговориш с някого.

— Може да поговори с мен — възрази Джеф. Ребека долови отчаянието в гласа му.

— Навярно има въпроси, които няма как да обсъжда с теб. — Тя се пресегна през масата и стисна ръката му.

Ребека Мортимър правеше всичко по силите си да не се чувства привлечена от Джеф. Щеше да е непрофесионално. Но след месеци съвместна работа пленителните му сиви очи и лъскавите черни къдрици, непринуденото му държание и топлият му заразителен смях провалиха усилията й. Как бе възможно да е женен за такава затворена и потисната съпруга, която се чувства засегната от работата ти и се е отчуждила от теб емоционално? Ако тя, Ребека, имаше съпруг като Джеф, щеше да се отнася с него като с крал.

Той вдигна очи, сякаш изведнъж нещо му хрумна.

— Знаеш ли? Може би тя ходи при някого. Навярно посещава психоаналитик, но я е срам да ми каже. Това би обяснило много неща.

— Какво би обяснило? — полюбопитства Ребека.

— Тя е… как да го кажа. Станала е потайна напоследък. Все едно ходи на някакви тайнствени срещи, но не иска да ми каже къде. Или се прибира късно и изглежда някак щастлива. По-малко депресирана.

Ребека кимна мълчаливо. Вътрешно си мислеше: „Виж ти, виж ти. Чудя се дали идеалната госпожа Стивънс е забила нещо странично?“ Бе типично за Джеф подобна мисъл да не му минава през ума. Той боготвореше съпругата си. Но може би богинята Трейси скоро щеше да падне от пиедестала си.

Джеф стигна до парка. Когато времето беше приятно, той извървяваше целия път до работата си пеша, но тази сутрин закъсняваше, затова скочи на автобус номер деветнайсет.

Щом той влезе, Ребека го поздрави. Двамата деляха един и същи кабинет на втория етаж на музея. Ако можеше да се нарече кабинет. Беше по-скоро килер за метли, с място само за едно бюро и два стола, залепени един за друг.

— Здравей. — Ребека му подаде чаша кафе, силно и черно, както той го харесваше.

— Здравей.

С тесните черни джинси и тъмнозелената блуза, поразително контрастираща със златисточервеникавата й коса, тя изглеждаше поразително красива тази сутрин. Но Джеф забеляза и че по някаква причина е разстроена. Нервно дъвчеше долната си устна и избягваше да го погледне в очите.

— Какво има?

— Нищо. Уредих среща с двама реставратори на онези келтски ръкописи. Мислех, че можем…

— Дрън-дрън — прекъсна я Джеф. — Не ме занасяй. Защо си се умислила?

Ребека затвори вратата на кабинета и се облегна на нея.

— Страх ме е, че ако ти кажа, ще ме намразиш.

По лицето на Джеф се изписа изненада.

— Няма да те намразя. Защо бих те намразил?

— Не зная. Едно време са убивали приносителя на лоши вести. Не искам да ме вземеш за клюкарка. Но аз… Тревожа се за теб. Не ми харесва да гледам как те лъжат.

Джеф се намръщи и седна.

— Вече се налага да ми кажеш. За какво става дума?

Нима някой в музея злословеше против него? Стараеше се да го измести от работата му? Съществуваха подобни случаи. Беше непрофесионалист, а на висок пост. Нищо чудно някой от колегите му…

— Става дума за Трейси.

Джеф трепна, сякаш го ужили пчела.

— Какво за Трейси?

— Миналата седмица ми каза, че е заминала за Йоркшир и ще пренощува там. На някаква екскурзия.

— Точно така — потвърди Джеф.

— Ама не е така. — Лицето на Ребека стана доматено червено. — Видях я.

— Какво искаш да кажеш? Къде си я видяла?

— В Лондон. Всъщност на Пикадили. Същата вечер си тръгнах по-рано, за да се срещна с майка ми, помниш ли? Видях Трейси да излиза от един ресторант. Беше с някакъв мъж и те се смееха, шегуваха и…

Джеф вдигна ръка.

— Сигурно си се припознала. Вероятно е била някоя, която отдалеч прилича на нея.

— Не я видях отдалече. — Ребека заговори тихо, очевидно ужасена, че го подстрекава. — Бях съвсем наблизо. Беше тя, Джеф. Не ме забеляза, понеже бе увлечена от мъжа, с когото беше.

Джеф се изправи.

— Оценявам, че ми съобщи — каза той с вдървена усмивка. — И не ти се сърдя, понеже зная, че ми мислиш доброто. Но те уверявам, че си допуснала грешка. Миналата седмица Трейси беше в Йоркшир. А сега по-добре да сляза в залата с ръкописите. Вече закъснявам с двайсет минути.

Ребека се отдръпна и той излезе, затваряйки плътно вратата помежду им.

По дяволите, помисли си Ребека.

 

 

Следващите три седмици бяха мъчителни за Джеф. Знаеше, че трябва да разговаря с Трейси за казаното му от Ребека. Беше грешка, със сигурност. Но само Трейси бе в състояние да го убеди. Той отчаяно се нуждаеше от тази увереност, както цвете се нуждае от слънцето и водата. И все пак не можеше да се накара да й зададе въпроса. Понечеше ли да опита, тутакси се сещаше за Луиз.

Луиз Холандър, зашеметяващата наследница, чийто баща притежаваше половината Централна Америка, бе първата съпруга на Джеф Стивънс. В техния флирт тя бе водещата, непреклонно го преследваше, докато той накрая се предаде. Джеф искрено я обичаше, по-скоро въпреки парите й, отколкото заради тях. Когато за първи път чу клюки за любовните й връзки, не им обърна внимание. Приятелките на Луиз бяха злостни сноби, които искаха бракът им да се провали. Но когато слуховете прераснаха от шепот в оглушителен рев, на Джеф не му оставаше друго, освен да приеме истината.

Луиз Холандър разби сърцето му. Той се закле никога повече да не бъде емоционален роб на жена. Но по-късно срещна Трейси Уитни и осъзна, че изобщо не е обичал Луиз. Трейси стана светът на Джеф, майката, която бе загубил, любовницата, за която мечтаеше, спаринг-партньорът, който никога не можеше да открие.

Трейси никога не би му изневерила. Не би могла.

Трейси го обичаше.

Ребека със сигурност греши.

И все пак нещо ставаше с Трейси. Джеф го бе почувствал още преди Ребека да каже нещо. Усещаше го от месеци. Пропуснатите вечери, пътуванията, необяснимите отсъствия, пълната и безусловна липса на интерес към секса.

Две седмици след смайващото изказване на Ребека Джеф най-после намери куража да направи уклончива забележка за пътуването в Йоркшир. Бяха в леглото и четяха, когато той непохватно попита:

— Когато преди две седмици замина сама, не беше ли самотна?

— Самотна ли? — Трейси повдигна вежди. — Не. Защо да съм била самотна?

— Знам ли. — Джеф я прегърна. — Може би съм ти липсвал.

— Беше само една нощ, скъпи.

— Но ти ми липсваше. — Той прокара ръка по голия й гръб, преди да я плъзне под еластичните бикини „Ел Макферсън“. — И все още ми липсваш, Трейси.

— Какво искаш да кажеш? — Тя се засмя и се изплъзна от ръката му. — Имаш ме. До тебе съм.

„Тук ли си всъщност?“ — запита се Джеф.

Трейси угаси лампата.

Докато преди работата бе желано облекчение от емоционалното напрежение вкъщи, сега Джеф се чувстваше неспокоен и с Ребека, както и с Трейси. Бе обещал да не убива приносителя на лошата новина. И все пак съзнаваше, че се ядосва на красивата млада стажантка. Ребека грешеше за Трейси. Грешеше, грешеше, грешеше. И все пак бе посяла в сърцето на Джеф семето на съмнението, което отказваше да умре. Доброжелателно или не, с един безпогрешен удар Ребека бе нарушила неговото равновесие и го караше да се чувства неловко и не на място както в Британския музей, така и на Итън Скуеър.

Една дъждовна сутрин Джеф пристигна в общия им кабинет вир-вода — беше забравил чадъра си, а не му се искаше да се връща вкъщи — и откри, че Ребека си опакова вещите.

— Какво става?

След като пъхна последните си книги в кашона, Ребека му подаде бял плик. Насили се да се усмихне.

— Без лоши чувства, шефе. Беше прекрасно да работя с теб. Но и двамата знаем, че не може да продължава така.

— Да продължава така? — повтори Джеф. Нелогично наглед, но имаше чувството, че тя е по-ядосана и от него. — Подаваш си оставката?

— Напускам — обясни Ребека. — Подаваш си оставката, ако са ти плащали.

— Заради мен ли? — За първи път го прободе вина.

— Намирам те за удивителен — отговори Ребека. За негово удивление тя го прегърна през врата и го целуна по устните. Целувката не бе дълга, но прочувствена. Джеф бе смутен как ненадейно го обзе възбуда.

— Виж… — започна той.

Ребека поклати глава.

— Недей. Моля те. — Подаде му един ненадписан диск. — Изгледай го, след като си тръгна. Ако искаш да поговорим, имаш номера ми.

Джеф пое диска и писмото и ги загледа мълчаливо. Дойде му много в девет сутринта. Преди да се окопити и да отвърне нещо, Ребека вече бе излязла.

Внезапно обзет от униние, той се отпусна на стола си. Навън дъждът продължаваше да плющи. Падащите дъждовни капки по тясното единично прозорче над писалището му трополяха като градушка от куршуми.

„Какво се случи с живота ми? — отчаяно си помисли Джеф. — Имам чувството, че ме атакуват отвсякъде.“

Той включи компютъра си и плъзна вътре диска.

За по-малко от десет минути бе изгледал записа пет пъти. После прочете писмото на Ребека.

Изправи се с треперещи крака и отвори вратата на кабинета. Тръгна по коридора. След няколко крачки забърза ход, а после се затича. Асансьорът щеше да пристигне след цяла вечност, затова той се спусна по южното стълбище, прескачайки по едно стъпало.

— Виждали ли сте Ребека Мортимър?

Момичето на рецепцията го погледна разтревожено.

— Здравейте, господин Стивънс. Всичко наред ли е? Изглеждате…

— Ребека! — повтори задъханият Джеф. — Видяхте ли я да напуска сградата?

— Да. Сбогува се с няколко колеги и току-що си тръгна. Струва ми се, че се насочи към метрото.

Джеф вече летеше навън през двойните врати.

 

 

Трейси вървеше по Марлибоун Хай Стрийт само с едно анемично чадърче да я пази от поройния дъжд, но нищо не можеше да сломи духа й. Денят бе дълъг, но чудесен. Тя се огледа за такси.

Отдавна не бе се чувствала толкова щастлива, много време мина, откакто изобщо се бе чувствала щастлива и почти не знаеше какво да прави със себе си. Донякъде бе гузна заради Джеф. Горкият Джеф. Той така усърдно се стараеше да разбере мъката й, че загубиха бебето. Трейси виждаше усилията, които той полагаше, но някак си те правеха всичко двайсет пъти по-зле. И вината изобщо не беше на Джеф.

„Но не е и моя. Няма как да се променя. Нито да обуздая желанията си.“

Алан я разбираше. Разбираше чувствата й, разбираше самата нея, което не можеше да се каже за Джеф.

Трейси се бе срещнала с него днес. Беше стигнала до момента, в който само да са в една стая я изпълваше с щастие и надежда за бъдещето. Навярно там бе ключът. Надеждата. Трейси бе положила всички усилия, но се чувстваше в такъв непреодолим капан в семейния си живот откакто се бяха върнали в Лондон, в такава безизходица. Итън Скуеър, четирийсет и пет, домът, който бе нейно убежище, се бе превърнал в затвор.

Но вече не.

Трейси бе на път към вкъщи, за да поговори с Джеф. Беше притеснена, но едновременно с това искаше да му съобщи. Нуждаеше се да му каже, най-после да свали бремето от раменете си. Дори мисълта, че ще се освободи от мокрите си дрехи, ще влезе под душа и ще отмие болката от изминалата година, я изпълваше с дълбоко чувство на облекчение.

Край на тайните.

Беше време да започне нова глава.

Къщата бе потънала в тъмнина, когато Трейси стигна до нея. Джеф не се прибираше до седем-осем, а тази вечер сигурно щеше да закъснее още повече, защото не очакваше завръщането й. Трейси не знаеше кога ще си тръгне от Алан, затова бе съчинила история за въображаема вечеря с приятелка.

Това ще бъде последният път, когато го лъжа, твърдо реши тя, докато изкачваше стълбите. Отсега нататък честността ще бъде неин водач.

С едно побутване отвори вратата на голямата спалня и замръзна на мястото си. За миг, и то доста дълъг миг, времето спря. Очите на Трейси изпращаха послания към мозъка й, но нещо — сърцето й навярно — прекъсваше сигнала и го връщаше обратно. „Ето какво виждам, като че й съобщаваше нейният мозък, но надали е вярно.“

Стоеше толкова тихо и неподвижно, дори едва дишаше, затова минаха няколко секунди, преди Джеф да осъзнае, че тя е там. Когато я забеляза и очите им най-накрая се срещнаха, той стоеше до прозореца, потънал в страстните прегръдки на изпадналата в пълна забрава Ребека Мортимър.

Все още бяха облечени, но ризата на Ребека бе наполовина разкопчана, а ръцете на Джеф притискаха голия й гръб, докато страстно се целуваха. Когато Джеф забеляза Трейси и се опита да се отдръпне, Ребека се вкопчи в него като удавник за сламка.

Колкото и глупаво да звучи, първата мисъл на Трейси бе: „Тя има възхитителна фигура“. Ребека бе обута с джинси на петна, които направо си просеха Джеф да ги свали. Сякаш цялата картина бе част от еротичен филм. Някаква измислица, в която Трейси нямаше участие. Не беше истина. Нямаше как.

„Истинският Джеф, моят Джеф, никога не би ми го причинил.“

В същия момент Ребека се извърна, видя Трейси, изпищя и илюзията стана на пух и прах.

— Как можа? — Трейси смразяващо изгледа съпруга си.

— Аз ли как можах? А ти?

Джеф приглади косата си и тръгна към нея с толкова обиден вид, все едно никой нямаше как да забележи червилото, размазано по цялото лице и врата му.

— Ти започна!

— Аз… какво? — заекна Трейси. — Разположил си се в нашата спалня с чужда жена!

— Само защото имаш връзка с твоя гинеколог!

Първоначално Трейси го изгледа стъписано, но скоро смайването й се замести с отвращение.

— Не се опитвай да отричаш! — кресна й Джеф.

— Повръща ми се от теб — заяви Трейси. Не стига, че бе прелъстил стажантката си, а сега я обвиняваше в несъществуващи грехове. — Откога продължава това?

— Нищо не продължава.

Трейси се засмя със силен, презрителен и грозен смях, в който нямаше никаква радост. Това не можеше да се случва. Тя не можеше да се насили да погледне Ребека в очите. Но бе готова да се закълне, че с ъгълчето на окото си долови ясен блясък на триумф в погледа на по-младата жена. Загръщайки се в гнева си като в мантия, Трейси се завъртя на пета и побягна.

— Трейси! Почакай!

Нахлузвайки чифт обувки, Джеф хукна след нея. Той чу входната врата да се затръшва, докато препускаше надолу по стълбите и изтича след нея на улицата. Продължаваше да вали и тротоарите бяха мокри и хлъзгави.

— За бога, Трейси! — Той я сграбчи за ръката. Тя се задърпа, но не успя да се изскубне. — Защо не го приемеш? Знам, че не беше редно да целувам Ребека…

— Да я целуваш ли? Готвехте се да направите нещо много повече, Джеф! Бяхте в спалнята ни и ти се беше надвесил над онова момиче като ястреб! Ако не бях влязла…

— Какво? Ако не беше влязла, какво? Щях да спя с нея ли? Както ти постъпи с доктор Алан Макбрайд?

— Ставаш смешен.

— А ти си лъжкиня! — В очите на Джеф блеснаха сълзи. — Видях снимките, Трейси. Видях ги със собствените си очи.

— Какви снимки? За какво говориш?

— Как ти излизаш от хотел „Бъркли“ с онзи мъж. С онова копеле! Как двамата се целувате на улицата в два сутринта. Същия ден, за който твърдеше, че си в Йоркшир. Излъга ме. И след това имаш безочието да ме обвиняваш, че съм имал любовница!

Трейси затвори очи. Имаше чувството, че полудява. Но после си спомни, че това бе подписът на Джеф, начинът, по който винаги работеше едно време. Да обърка и баламоса жертвите си, докато престанеха да разграничават горе от долу и редно от нередно.

„Но аз не съм жертва — помисли си Трейси, — не съм някоя от глупавите ти «мишени». Става въпрос за теб, не за мен. За теб и това проклето момиче.“

— Нямам представа какво си въобразяваш, че си видял — отвърна тя. — Но единственият мъж, с когото съм спала през последните четири години, си ти, Джеф.

— Това е лъжа, Трейси, и ти го знаеш. Ти и Макбрайд…

Трейси побесня.

— Не споменавай името му! Не смей. Алан е почтен човек. Честен мъж. За разлика от теб. Връщай се при приятелката си, Джеф.

С рязко дръпване тя изскубна рамото си и побягна.

 

 

Минаха часове, а дъждът продължаваше да пада. Трейси нямаше представа нито къде отива, нито защо. Скоро стана съвсем тъмно. Накрая тя се озова на улицата на Гюнтер Хартог и се взря във великолепната му къща от червени тухли. Домът му бе едно от местата, където Трейси се чувстваше в безопасност, където бе щастлива. Тя и Джеф бяха прекарали дълги пиянски и весели вечери там в обсъждане на минали премеждия или планиране на нови.

Тя и Джеф.

На първия етаж светеше. Несъмнено Гюнтер бе в кабинета си и четеше книга за политика или изкуство късно през нощта. Джеф го наричаше най-образования крадец в Лондон.

Джеф. По дяволите стария Джеф. Той е навсякъде.

За първи път през цялата вечер Трейси се предаде на сълзите. Образът на Джеф с онова ужасно момиче в обятията му никога нямаше да я напусне. „Бяха в нашата спалня. Той се готвеше да правят любов, сигурна съм. Зная, че го е правил стотици пъти преди.“ Естественият й инстинкт я караше да издере очите на Ребека, но Трейси се възпря. Отказваше да бъде от онези, които обвиняват жената. Защо младо момиче като нея трябва да уважава сватбените клетви на Джеф, щом за него те са нищо? Не, Джеф е злосторникът. Той е лъжецът.

Едно плахо гласче в нея се осмели да й напомни, че и тя е лъгала. Но Трейси го накара да млъкне.

„Поддържай гнева си — каза си тя. — Не го оставяй да отмине.“

Не можеше да се натрапи в къщата на Гюнтер и да търси утеха там. Нямаше как и да се прибере вкъщи. Някаква дива, безразсъдна част от нея я подтикваше да почука на вратата на Алан Макбрайд. Той винаги я караше да се чувства защитена. Но доктор Макбрайд имаше собствено семейство, свой личен живот. Не биваше да му се натрапва.

Съвсем сама съм, помисли си Трейси. След това, докато посягаше да погали едва набъбналия си корем, обмисли положението.

— Извинявай, миличко — проговори тя на глас. — Исках да кажа, че ние сме сами. Но не се безпокой. Мама ще се погрижи за теб. Мама винаги ще се грижи за теб.

 

 

Джеф се събуди на следващата сутрин с чувството, че го е прегазил камион.

Ребека си бе тръгнала веднага след Трейси.

— Мога да остана, ако искаш — с надежда му бе предложила тя.

— Не. Върни се в твоя апартамент — бе отговорил Джеф. — А утре иди на работа. Ако някой ще напуска музея, това ще съм аз, не ти.

Беше изпълнила желанието му, поне засега. Джеф знаеше, че в края на краищата трябва да се справи с положението. Но ще решава проблемите един по един.

Набра мобилния на Трейси. Изключен, разбира се. След това опита да се свърже с приятелите й, познатите й, и контактите от миналото. След дванайсет часа той нямаше никакъв напредък. Нито я бяха виждали, нито чували, дори и Гюнтер.

— Тревожа се. — Джеф си наля трета чаша шотландско уиски от гарафата на Гюнтер. Не можеше да понесе мисълта да спи на Итън Скуеър. Трейси нямаше да се върне в скоро време, спалнята им се бе превърнала в местопрестъпление, а и Гюнтер му бе предложил легло. Джеф тайно се надяваше, че по-късно и Трейси може да потропа на вратата и общият им приятел да стане арбитър, докато те се сдобрят. Защото те щяха да се сдобрят. Друга възможност бе немислима.

— Ами ако нещо я е сполетяло?

— Трейси умее да се грижи за себе си — възрази Гюнтер. — Пък и вече нещо я е сполетяло. Открила е мъжлето си в леглото с друга жена.

— Не бяхме в леглото.

— На половин крачка. Коя впрочем е въпросната противна мръсница?

— Не е противна и не е мръсница — възпротиви се Джеф. — Името й е Ребека, но в случая не тя е важна.

Гюнтер повдигна вежди подозрително.

— Очевидно Трейси не споделя мнението ти.

— За бога, недей и ти. Казах ти, Трейси има любовна връзка, а не аз. Не аз.

— Гледай ти. — Гюнтер свъси вежди. — Да. Наистина го каза.

Ужасно трудно му беше да повярва, че Трейси би изменила на Джеф. От друга страна, навярно беше така, защото дълбоко в себе си той отчаяно не искаше да повярва. Гюнтер Хартог бе стар и достатъчно умен, за да знае, че всяко човешко същество е способно на изневяра. Логично бе да предположи, че професионални измамници като Трейси и Джеф са по-склонни от останалите. А напоследък Трейси бе отчаяна и изобщо не бе на себе си.

— Лъже ме от месеци — продължи Джеф. — Вчера със собствените си очи видях неоспоримо доказателство. Всичко е записано на диск, Гюнтер. От охранителна камера. Не си измислям. Едва когато видях истината черно на бяло… прегреших с Ребека.

— Никога ли преди не си спал с нея?

— Никога! Може да съм се изкушавал — призна Джеф. — Но никога не съм я докосвал.

— Щеше ли да спиш с нея — попита Гюнтер, — ако Трейси не беше дошла?

— Вероятно — каза Джеф. — Да. Щях. Трейси разби сърцето ми, за бога! Не че всичко това има значение, защото тя изчезна в нощта. — Той отчаяно прокара ръка през гъстата си тъмна коса. — Каква бъркотия.

— Наистина ли допускаш, че е спала с онова докторче?

— Знам го със сигурност — мрачно отвърна Джеф.

— И все пак искаш да се върне?

— Разбира се. Тя ми е съпруга и аз я обичам. Положително и тя ме обича, независимо от всичко. Тази история с бебето ни разстрои до безумие.

— Ясно… — Старецът се усмихна. — Щом случаят е такъв, ще я намериш. Не изпадай в паника, приятелю. Трейси ще се появи.

 

 

Трейси не се появи.

Нито същия ден, нито същата седмица, нито следващата.

Джеф си взе отпуска от музея. Напълно отчаян, потропа на вратата на всеки познат на Трейси. Търговци на крадени вещи, спекуланти и реставратори, с които бяха работили в миналото. Служители от всевъзможни благотворителни дружества за подпомагане на затворите, на които Трейси даваше пари. Дори личният й треньор получи обаждане от обезумелия, с кървясали очи Джеф.

— Ако съм я виждала, щях да ти кажа, честно. — Карън, пухкава, руса блондинка от Есекс. Не проумяваше какво може да я прихване някоя жена да избяга от такъв як пич като Джеф Стивънс. Дори и красавица като Трейси не можеше да се надява на нещо по-добро, нали така? — Изобщо не е идвала. От седмици.

Най-накрая Джеф влетя като буря в клиниката на Харли Стрийт 77.

— Искам да се срещна с доктор Алан Макбрайд. Копелето е чукало жена ми.

Всички жени в чакалнята оставиха списанията „Кънтри лайф“ и го зяпнаха шокирани. Поне на Джеф му се стори, че са шокирани. Повечето бяха минали четирийсетте, оттук и посещението им в гинекологичната клиника, и толкова много ботокс бе инжектиран около очите им, че бяха способни да изразят единствено лека изненада.

— Имали са любовна връзка и сега жена ми изчезна — развика се Джеф на злочестата рецепционистка. — Искам да зная какво е известно на Макбрайд.

— Виждам, че сте разстроен, сър.

— Много сте наблюдателна.

— Но се опасявам, че доктор Макбрайд…

— Е зает? Да, обзалагам се, че е.

Оставайки глух за протестите на администраторката, той решително се запъти към лекарския кабинет.

Стаята беше празна. Или така му се стори на Джеф, докато не чу гласове, на мъж и жена. Идваха иззад зелена завеса, заобикаляща масата за преглеждане в задната част на помещението. Джеф рязко дръпна пердето.

В бърза последователност видя три неща.

Първото бе една женска вагина.

Второто бе лицето на притежателката й, надигащо се от възглавницата. Изражението й бавно се промени от изненада в смущение, а накрая в гняв.

А третото бе докторът.

Гинекологът бе към шейсет и пет, набит и според Джеф явно бе персиец. Не изглеждаше щастлив. На всичко отгоре не бе доктор Алан Макбрайд.

— Много съжалявам — тихо каза той. — Сгрешили сте стаята.

Когато Джеф се върна в чакалнята, рецепционистката го изгледа кръвнишки.

— Исках да ви съобщя, че доктор Макбрайд е на почивка.

— Къде?

— Не мисля, че е наша работа.

— Къде? — изрева Джеф.

Момичето капитулира.

— В Мароко. Със семейството си.

Значи има и семейство, така ли? Негодник.

— Кога ще се върне?

Рецепционистката си възвърна самообладанието.

— Трябва да ви помоля да си тръгнете сега, господине. Това е лекарски кабинет, а вие тревожите пациентките ни.

— Предайте на Макбрайд, че ще се върна — каза Джеф.

Излезе навън и тръгна замаян по Харли Стрийт. Къде си, Трейси? В името Божие, къде си? Той взе такси до Итън Скуеър, както постъпваше всеки ден, в случай че Трейси реши да се върне вкъщи. Сърцето му литна, когато забеляза една жена да стои в предния двор, ниско наведена над розовите храсти, но когато се приближи видя, че не е Трейси.

— С какво да ви услужа?

Жената се извърна. Беше малко над четирийсет, руса, с упорито и силно гримирано лице, което Джеф обикновено свързваше с репортерите.

— Вие кой сте? — грубо го попита тя.

— Казвам се Джеф Стивънс. Това е моята къща. А вие коя сте?

Жената му подаде визитната си картичка. Пишеше: „Хелън Флинт. Съдружник. Фокстънс“.

— Да не сте агент по недвижими имоти?

— Точно така. Някоя си госпожа Трейси Стивънс ми нареди да предложа нейното имущество на пазара. Доколкото разбрах, тя е единственият законен собственик. Права ли съм?

— Да. Права сте — отговори Джеф и сърцето му заби учестено. — Къщата е на името на Трейси. Кога ви нареди да я продадете, ако не възразявате, че питам?

— Тази сутрин — рязко каза Хелън Флинт. След като извади ключ от къщата от дамската си чанта, тя се зае да отключва входната врата. А Джеф потвърди пред себе си факта, че не е съсобственик, а една досада.

— Видяхте ли я? — попита той. — Лично?

Без да му обръща внимание, агентката набра кода, за да изключи алармата, влезе в кухнята и започна да си води бележки. Джеф я последва.

— Зададох ви въпрос — повтори той и я сграбчи за лакътя. — Дойде ли съпругата ми във фирмата ви тази сутрин?

Хелън Флинт го изгледа сякаш е кал по подметката на обувката й.

— Пуснете ме или ще извикам полицията.

Джеф изпълни желанието й.

— Извинете ме. Но съпругата ми изчезна преди две седмици и ужасно се тревожа за нея.

— Разбирам, но личните ви проблеми не са моя работа. Все пак ще отговоря на въпроса ви, съпругата ви ме инструктира по телефона. Не сме се срещали.

— Съобщи ли ви откъде се обажда? — попита Джеф.

— Не.

— Поне остави ли телефонен номер?

— Не, но имам нейния имейл. Увери ме, че това е най-удобният начин да се свържа с нея. — Агентката надраска нещо на гърба на друга визитка. — Сега, ако не възразявате, господин Стивънс, наистина трябва да се захващам за работа.

Джеф погледна картичката. Сърцето му се разтупка за втори път. Адресът бе в директория „Хотмейл“, широко разпространена и непроследима.

— Ако ви се обади отново, госпожице Флинт, моля ви, съобщете й да ме потърси. Много е важно.

Агентката по недвижими имоти му хвърли поглед, който недвусмислено говореше: не на мен тия.

Джеф се върна при Гюнтер.

— Поне знаеш, че е жива и е добре — опита се Гюнтер да му влее малко оптимизъм.

— Жива е и е добре, и се опитва да продаде къщата — посочи Джеф. — Тя заличава целия ни съвместен живот, Гюнтер. Без дори да разговаря с мен. Не е честно. Това не е онази Трейси, която познавам.

— Предполагам, че все още е много наранена.

— Аз също!

За Гюнтер бе болезнено да гледа как Джеф се бори със сълзите си.

— Трябва да я намеря — накрая отсече той. — Длъжен съм. Сигурно нещо ми убягва.

 

 

Ребека Мортимър се приготвяше да си ляга, когато на входната врата се позвъни.

— Кой е?

— Аз. — Дрезгавият и мрачен глас на Джеф от другата страна на вратата накара сърцето й да пропусне удар. — Съжалявам, че идвам толкова късно. Важно е.

Ребека отвори вратата.

— Джеф! Каква приятна изненада.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Той я последва във всекидневната, отрупана с полуизпити чаши кафе и книги по келтска митология. Косата на Ребека бе мокра от душа, а нощницата, с която бе облечена, прилепваше на места по все още влажната й кожа. Джеф се постара да не гледа как се надига, когато тя седна на канапето, излагайки на показ гладката и гъвкава кожа на бедрата си.

— Дискът, който ми даде — започна той. — Със записа на Трейси и Макбрайд. Откъде го взе?

За миг Ребека се слиса. След това попита:

— Има ли значение?

— За мен — да.

Тя се поколеба.

— Боя се, че не мога да ти кажа.

— Защо не?

— Бих предала приятел. Сложно е, но… просто трябва да ми имаш доверие.

— Имаш ли друго копие?

Ребека го погледна изненадано.

— Да. Защо?

— Унищожих оригинала, който ми даде. Бях ядосан и не разсъждавах. Но искам да го изгледам още веднъж. Надявам се да открия някакво указание, нещо, което съм пропуснал първия път, но може да ми помогне да открия Трейси. Ще ми го дадеш ли?

Ребека се намуси.

— Добре. — Вероятно се надяваше, че Джеф е дошъл тази вечер заради нея. Полагайки всички усилия да прикрие разочарованието си, тя дръпна чекмеджето на бюрото си. Извади един диск и му го подаде.

— Знаеш, че не те обича.

Джеф трепна.

— Не и колкото мен.

Той погледна Ребека истински изненадан.

— Ти не ме обичаш. Едва ме познаваш.

— Не е вярно.

— Напротив, така е. Повярвай ми. Пък и съм твърде стар за теб.

— Кой го казва? — Ребека се уви около него като кобра и започна да го целува със страст, хващайки го напълно неподготвен. Тя бе прекрасно момиче, но той не бе готов за нея. Деликатно, но твърдо я отстрани от себе си.

— Женен съм — промълви той. — Онова, което се случи между нас онзи ден…

— Почти се случи — поправи го Ребека.

— Почти се случи — съгласи се Джеф. — А не биваше. Бях наранен и ядосан, а ти си красиво момиче, но аз обичам жена си.

— Жена ти е курва! — Сладките, невинни черти на лицето на Ребека ненадейно се изкривиха в грозна маска на ревност и гняв. Потресен, Джеф се отдръпна от нея. Никога не бе виждал тази й страна.

Порази го ужасна мисъл. Сякаш някой бе прерязал кабела на асансьора, в който пътуваше. Усети как стомахът му направи салто, а космите на врата му щръкнаха.

— Откъде взе записа? — попита я отново. — Кажи!

— Няма! — сопна му се Ребека. — Толкова ли си сляп? Трейси се чукаше зад гърба ти. Това е важното. Кой го е грижа как съм я хванала. Важното е, че успях. Постъпих така, защото ме е грижа за теб, Джеф. Обичам те!

Но Джеф вече си бе тръгнал, стиснал диска в дланта си.

 

 

В седем часа на следващата сутрин Джеф седеше в приземния офис на Виктор Личенко в Пимлико^[2] и се взираше в екрана на компютъра.

Виктор беше стар приятел и един от най-добрите аудио-визуални експерти в лондонския подземен свят. Майстор в анализирането на записи — и на образите, и на звука, Виктор Личенко наричаше себе си дигитален артист. Малцина работещи с него биха оспорили.

— Всъщност не е непохватна работа — заключи руснакът най-после и отпи от двойното еспресо, което Джеф му бе донесъл. — Най-честата грешка, допускана от дилетантите, е да направят нещо прекалено сложно. Но тук тя само е подправила времето и е променила светлината. Много лесно. Много ефективно.

— Значи наистина е Трейси?

— Тя е. Сам по себе си записът е автентичен, нищо не е монтирано или скалъпено. Ребека единствено е променила часа в десния ъгъл. Заблуждаваш се, че е сниман в два през нощта, защото цифрите показват така. Ако ги отстраниш — пръстите му заиграха по клавишите — и изтриеш монтираните сенки… — той натисна още няколко клавиша. — И готово! Сега какво виждаш?

Джеф се намръщи.

— Виждам абсолютно същото, но през деня. Ето я Трейси, излиза от хотела. Ето го и любовника й.

— Ах, ах, ах — прекъсна го Виктор. — Погледни отново. Какво те кара да мислиш, че това е любовникът й?

— Ами те… тя го целува. Ето тук — посочи Джеф.

— По бузата — добави Виктор. — Колко жени целуваш по бузата всеки ден? А после какво се случва? — Той превъртя записа напред. — Прегръщат се. С приятелска прегръдка. След това се разделят. Да ти кажа ли на какво ми прилича?

— На какво? — Джеф усети, че устата му пресъхва.

— Че двама приятели са обядвали заедно.

Джеф отново изгледа записа.

— Най-старият номер на света и един от най-успешните — обясни Виктор. — Използвал съм го при безброй разводи. Мъж и жена излизат от хотел в два през нощта и се прегръщат, след като съпругата е излъгала мъжа си, че е прекарала нощта на триста мили от него? Това е изневяра. Но ако отстраниш монтажа, какво имаме?

Гласът на Джеф прозвуча като шепот.

— Нищо.

Виктор Личенко кимна.

— Именно. Абсолютно нищо.

 

 

Рецепционистката на Британския музей топло се усмихна.

— Господин Стивънс! Добре дошли обратно при нас.

Джеф забърза покрай нея към кабинета си и отвори вратата.

Бюрото му беше потънало в прах, но иначе всичко беше точно както го бе оставил в деня, когато излетя навън. В деня, когато за последен път видя Трейси.

Писалището на Ребека беше празно.

От вещите й нямаше и следа.

 

 

За да стигне до апартамента на Ребека, му трябваха двайсет минути. Без да поглежда звънеца й — никакви предупреждения, не и този път, — Джеф извади една фиба от джоба на сакото си и вещо отключи входната врата.

Влязъл веднъж, той бързо изкачи стълбите, готов да проникне в самия апартамент и да се изправи пред Ребека. Кучката преднамерено го бе измамила, бе провалила брака му и го бе направила на глупак. Като си помислеше как едва не спа с нея, физически му прилошаваше. Но сега всичко това беше в миналото. Сега Джеф знаеше истината. Сега щеше да я накара да си плати. Щеше да намери Трейси и да принуди Ребека да й признае цялата истина. Трейси все още щеше да е сърдита, разбира се. Имаше пълното право. Но когато видеше как се кае и отчаяно съжалява, че изобщо се е усъмнил в нея, когато разбереше колко подла и измамна млада жена е Ребека Мортимър…

Джеф спря пред апартамента на Ребека. Вратата беше широко отворена. Той прекрачи прага. Мястото изглеждаше като ударено от бомба. Навсякъде бяха разпилени дрехи, книги и отпадъци.

Един възрастен индиец с изненада го изгледа.

— Ако търсите младата дама, няма я, господине. Заминала снощи и съобщила на охраната, че няма да се връща. — Той горчиво поклати глава. — Тези млади хора нямат капчица морал. Все още ми дължи наем за три месеца.