Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (4)

3.

Агнес Фодерингтън наблюдаваше събиращата се пред изложбената зала тълпа и почувства топла гордост. Експозицията „Съкровищата на Меровингите“ беше най-значителното събитие за ентусиастите по англосаксонска история от това поколение. След корабното погребение при Сътън Ху^[1], изкопано в края на трийсетте години, едва сега подобен внушителен брой съкровища от периода бяха намерени на едно място и така идеално запазени. И отново Агнес Фодерингтън бе част от тях.

Запален археолог любител, през осемдесетте Агнес бе участвала в някои от по-късните разкопки в Сътън Ху. Тогава вече бе минала четирийсетте и преподаваше в класическата гимназия в Кент. Съпругът й Били я бе придружил и двамата прекрасно се допълваха.

— Представи си! — имаше навик да казва Били, докато похапваше баница с месо и бъбреци в „Каруцата и конят“ в Удбридж след дълъг ден на разкопки. — Двама никому непознати като нас с теб, Аг, да творят история!

Това бе негов израз. „Да творят история.“

Агнес все още тъгуваше за Били.

От десет години бе покойник, а колко би се радвал на сегашните събития. Джеф Стивънс, чаровният американец, директор на отдела по антики, летеше като фурия, загрижен всичко да върви добре, но винаги с усмивка за всекиго, независимо от притесненията си. Били щеше да обикне Джеф.

Щеше да хареса и Ребека, младата му помощничка. Сега толкова млади хора се интересуваха от периода, което бе наистина чудесно. Доскоро англосаксонската история се смяташе определено за непривлекателна. Не притежаваше романтиката на египтологията, нито притегателната сила на Древен Рим. Но навярно съкровищата на Меровингите щяха да променят това. Колко прекрасно би било, ако златните предмети, изровени изпод паркинга в Норфък, един ден станат толкова прочути, колкото и гробницата на Тутанкамон.

— Сериозен прелом, нали?

Трейси Стивънс, младата съпруга на Джеф, прегърна сърдечно Агнес Фодерингтън през рамото. Агнес я харесваше. Бяха се срещали няколко пъти по време на подготовката за изложбата, когато младата жена се отбиваше да поздрави Джеф или да помогне при изготвянето на каталозите. Разбира се, всички доброволци знаеха, че госпожа Стивънс е бременна и че двамата със съпруга й са на седмото небе от радост. Очевидно бяха лудо влюбени един в друг. Агнес Фодерингтън беше сигурна, че ще станат чудесни родители.

— Феноменален прелом — съгласи се възрастната жена. — А само виж колко млади са някои от доброволците. Погледни например онзи младеж с татуировките. И през ум няма да ти мине, че се интересува от историята на седми век.

— Наистина — отвърна Трейси, която мислеше съвсем същото, макар и по съвсем различни причини. — Имаш право.

Тя беше заподозряла поне четирима потенциални крадци сред тълпата. Татуираният младеж приличаше повече на изпечен мошеник. Но имаше и други. Бременна жена, твърде силно заинтригувана от охранителните камери във фоайето. Двама източноевропейци с джинси и фланелки и нервен вид, които непрестанно се споглеждаха, без да разговарят. Мъж с тъмен костюм, тих и скромен на вид, също привлече вниманието на Трейси. Не можеше логично да обясни защо. По-скоро шесто чувство. Но нещо й подсказваше, че надали е просто любопитен турист.

Трейси не ги винеше, че се опитват да отмъкнат златото. С небрежната си охрана Британският музей си просеше грабежа. Бе споделила опасенията си с Джеф, но той само сви рамене.

— Според мен по-добре да рискуваме. Един опит за кражба може да придаде на експозицията допълнителен чар! Пък й нищо не е по-англосаксонско от плячкосването.

Трейси му се възхищаваше заради този коментар. Това бе истинският стар Джеф.

Точно в единайсет часа откачиха червеното въже от сребърната кукичка и посетителите започнаха да се стичат в четирите експозиционни зали. Чантите и раниците им вече бяха обискирани на главния вход, но Трейси забеляза, че повече не ги провериха. Вместо това им предложиха да оставят връхните си дрехи в гардероба, да си купят програми и да се възползват от обиколките с екскурзовод, организирани от две приятелки на госпожа Фодерингтън.

След което ги поведоха в бавна осмица покрай разнообразните експонати — оръжия, монети, церемониални обекти и битови предмети, — преди да се влеят в магазина за сувенири — копия на съкровищата на Меровингите, ключодържатели и фланелки с надпис „Обичам Британския музей“.

Джеф и Ребека се смесиха с посетителите, преминавайки от едно помещение в друго. Трейси ги остави да си вършат работата, като ограничи подкрепата за съпруга си до окуражаващо помахване, когато излезе от дамската тоалетна и се върна на бюрото във фоайето.

— Трейси, слава богу. Почти ни свършиха брошурите! — Агнес Фодърингтън панически я сграбчи под ръка. — Имах сто екземпляра, но те се стопиха само за шест минути.

— Ако искаш, мога да изтичам да взема още от магазина за сувенири — предложи Трейси.

— Склонна ли си? — Старата жена бе видимо облекчена. — Ти си истински ангел.

Проправяйки си път през изложбата, вече претъпкана с народ, Трейси забърза към магазина. Докато прекосяваше залата с монетите, тя забеляза мъжа, който по-рано бе привлякъл вниманието й във фоайето. Беше се облегнал на витрината, приютила редките франкски монети, и ги гледаше напрегнато. Това доста я притесни.

Трябваше да предупреди Джеф.

В магазина за сувенири Трейси тъкмо взе купчина брошури и помоли Морис Бентли, доброволеца, който се грижеше за снабдяването, да се обади в склада за още, когато бедата се случи. Прозвуча оглушителна аларма, комбинация между сирени, звънци и електронна вибрация, която накара монетите на Меровингите да подскочат в пластмасовите си легла.

— Какво, по дяволите…? — Морис Бентли запуши ушите си.

— Какво става? — извика Трейси на пробягващите около нея служители. — Откраднаха ли нещо?

— Не. Това е пожарната аларма. Вероятно са я задействали някакви деца.

А може би не.

Сърцето на Трейси заби още по-силно.

 

 

— Не изпадай в паника — извика Ребека в ухото на Джеф. — Вероятно някакви хлапета си играят.

Джеф не я чу. Намираше се в Амстердам, във фабриката за шлифоване на диаманти. Светлините угаснаха и пропищя същата аларма. Същата, която двамата с Трейси бяха задействали. Метални кепенци затвориха врати и прозорци, запечатвайки всички изходи. Но Джеф и Трейси вече бяха успели да се измъкнат с диаманта на Лукул.

За да свършат работата, Трейси се бе дегизирала като бременна туристка, а Джеф — като техник. Нямаше ли и днес бременна сред тълпата?

Мисълта на Джеф препусна. Кое бе най-лесно за крадене?

Той хукна към залата с монетите.

Всичко изглеждаше наред. Безценната златна монета от шести век, най-забележителният експонат, все още стоеше затворена в стъклената си кутийка. Видимо нищо не бе преместено, счупено или увредено. Посетителите запушваха уши и се отправяха към изхода, но нямаше паника, викове или вълнение. Всички се държаха хладнокръвно като типични британци. Последен излезе мъж с костюм и учтиво задържа вратата, за да пропусне Джеф.

— Фалшива тревога, предполагам. — Той дари Джеф с търпелива усмивка.

— И аз така мисля.

Около час по-късно Джеф откри навън Трейси. Целият музей беше евакуиран на Грейт Ръсел Стрийт, но никой не изглеждаше особено разтревожен. Хората разговаряха и се смееха на неочакваната драма, докато чакаха да ги пуснат обратно.

— Всичко ли е наред? — попита го Трейси.

— Така изглежда. Някакъв идиот си оставил запалената цигара в тоалетната.

— Значи нищо не е откраднато?

Джеф поклати глава.

— И аз се опасявах от кражба, но с Ребека огледахме експонатите три пъти. Всичко си е на мястото. Никой от другите отдели не е докладвал за проблеми.

— Добре. — Трейси го прегърна. Изпитваше огромно облекчение.

— На нашата възраст двамата с теб ставаме прекалено цинични — отбеляза Джеф, шегувайки се наполовина. — Трябва да го преодолеем, преди да се е появил Джеф младши.

 

 

През следващите няколко седмици Трейси рядко виждаше съпруга си. В музея нямаше нови драми, а златото на Меровингите беше истинска сензация и отнемаше всичкото време на Джеф.

Обади му се професор Тренчърд.

— В „Блумсбъри“ всички са във възторг от вас. Не мога да ви опиша каква известност ми донесе присъствието ви в музея.

— Надали е възможно да бъда по-щастлив — отговори Джеф. — Наистина не зная как да ви се отблагодаря, Ник.

— Просто продължете работата си. За мен е достатъчна радост да се къпя в славата ви.

 

 

Вечерта, когато изложбата приключи, Джеф се върна тъжен у дома.

— Не мога да повярвам, че всичко свърши.

— Бедното ми момче.

Трейси го прегърна изотзад, а бебето в корема й се притисна към кръста му. Напоследък се чувстваше изтощена, един страничен ефект от бременността според Алан — доктор Макбрайд, — но вече бе преодоляла сутрешното прилошаване и не й се гадеше от миризмата на храната. Тази вечер бе приготвила на Джеф празнична вечеря — спагети карбонара. Откъм кухнята се носеше възхитителен аромат на бекон, сирене и сметана.

— Имам нещо за теб. Да те развеселя.

Тя го поведе към трапезарията, помещение с красиви пропорции и високи тавани, широки дъбови дъски на пода, прозорци с широки рамки с изглед към потъналата в зеленина градина на кралица Ана, британския израз за преден двор.

— Ти вече ме развесели — отговори Джеф и седна на канапето. — Как се чувстваш днес, красавице?

— Добре съм. — Трейси му подаде джин с тоник, лед и лимон. — Но това ще те развесели още повече. Поне така се надявам.

Тя извади малка черна кожена кутийка от джоба си и му я подаде леко притеснено. Даваше си сметка, че има опасност Джеф да схване подаръка погрешно, но така отчаяно искаше да го зарадва, да върне миговете на забавление и вълнение в живота им.

— Да кажем, че минах през големи неприятности, докато се сдобия с него.

Джеф отвори кутийката. Очите му се разшириха, а Трейси го наблюдаваше очарована.

— Откъде я взе?

Тя се засмя.

— Откъде мислиш?

— Мили боже! — ахна Джеф. — Истинската е, така ли? За миг си помислих, че е много майсторски изработено копие.

— Копие ли? Ти пък. — В гласа на Трейси прозвуча обида. — Копията са за дилетантите, а за теб — само най-доброто.

Джеф се изправи. Трейси си помисли, че ще се приближи, за да я целуне, но когато вдигна поглед, видя, че очите му горят от гняв.

— Ти нормална ли си? — Той осъдително вдигна монетата към лицето й. В дланта му беше сребърната пара на Синетрит от Мерсия, едно от най-редките съкровища на Британския музей. — Откраднала си я.

— Да. Заради теб. — Трейси го погледна смутено. — Знаех какво означава за теб. Пък и нали сам каза: нищо не е по-англосаксонско от една малка кражба.

Тя се усмихна. Джеф не отвърна на усмивката й.

— Пошегувах се! — Той я зяпна слисано. — Как можа… кога…?

— В деня, когато откриха изложбата. Знаех, че останалите зали със саксонски експонати са празни. Всички се интересуваха само от златото на Меровингите. Затова задействах противопожарната аларма, промъкнах се в западното крило и… я взех. Тези витрини дори не са обезопасени — добави тя пренебрежително. — Не са като мраморните фигури на Елджин^[2] или Розетския камък, никого не го е грижа.

— Всички ги е грижа! — гневно възрази Джеф. — Мен ме е грижа. Във всеки случай тези витрини се заключват. Откъде намери ключ?

Трейси го изгледа все едно е луд.

— Направих копие на твоите, разбира се. Скъпи, та това не е ядрена физика. Проверих монетата в „Гугъл“, след като сподели, че толкова много ти харесва, и направих дубликат в един малък бижутериен магазин в Ийст Енд. След това я замених с оригинала. Проста работа.

Джеф беше занемял.

Разстроена от реакцията му, Трейси добави предизвикателно:

— И знаеш ли какво? Никой не забеляза разликата! Никой, освен теб дори не се вгледа в монетата. Защо да не е твоя?

— Защото не е моя! — гневно отвърна Джеф. — Тя принадлежи на нацията. Довериха ми се да я пазя, Трейси. А сега съпругата ми, моята собствена съпруга, я открадна!

— Мислех, че ще си доволен. — Очите на Трейси се наляха със сълзи.

— Е, не съм.

Тя не разбираше реакцията на Джеф. Особено след като бе рискувала толкова много. Преди се гордееше с нея, когато изпълняваше подобни задачи. В крайна сметка никой не пострада. Старият Джеф щеше да се радва, забавлява, да бъде очарован. Трейси искаше да си върне стария Джеф.

Джеф се взираше в монетата в дланта си и клатеше невярващо глава.

— Ребека сподели, че си изглеждала разсеяна в деня на откриването — промълви той. — Помня, че ме попита дали нещо не те е разстроило.

— О, Ребека е споделила, така ли? — ядосано изстреля Трейси. — Браво на нея! Обзалагам се, че малката Ребека никога не би паднала толкова ниско, че да открадне национално съкровище, нали?

— Точно така — потвърди Джеф.

— Защото не е измамница като мен, нали?

Джеф само сви рамене.

Сълзи на яд и унижение потекоха по бузите на Трейси.

— Малкото ти гадже може да е по-добро от мен…

— Не ставай глупава — прекъсна я Джеф. — Ребека не ми е гадже.

— Но щом е по-добра от мен, значи е по-добра и от теб, Джеф. Забрави ли какъв си? Ти си измамник. Джеф Стивънс. Може да си се оттеглил от занаята, но имаш двайсетгодишен живот на престъпник, приятелю! Затова няма нужда да се правиш на света вода ненапита с…

Трейси рязко спря и замръзна, сякаш бе дете, играещо на статуи.

— Какво? — стъписа се Джеф.

Трейси се втренчи в него с широки и отчаяни очи като заек, който ей сега ще застрелят. После сведе поглед. Капки кръв, тъмни и едри, падаха на пода измежду краката й.

Тя захлипа.

— Всичко е наред, миличка. Не изпадай в паника. — Джеф изпусна монетата и прегърна съпругата си. Та това бе Трейси, неговата Трейси. Как можа да й вдигне скандал в нейното състояние. — Всичко ще се оправи. Само полегни.

Джеф хукна към телефона.

— Трябва ми линейка. Да, Итън Скуеър четирийсет и пет. Моля ви, побързайте колкото ви е възможно.