Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (31)

30.

— Трябва да поговорим, Трейси.

Джеф полека взе дъската за рязане от ръцете й и я остави настрани.

Трейси въздъхна.

— Нямаме какво да си кажем.

— Напротив, имаме. И двамата бяхме прекалено изплашени, за да говорим.

Той беше прав. От пет дни Джеф бе отседнал в ранчото. Трейси го бе представила на Ник като „стар приятел“ от дните си в колежа, а на милия, търпелив Блейк обеща, че ще му обясни по-късно. Беше чудесно Джеф да е тук и още по-чудесно бе да види колко добре се разбира с Ник. Синът й уважаваше и се възхищаваше на Блейк Картър. Нещо повече, обичаше го. Но с Джеф имаха сходно чувство за хумор, да не говорим за бунтарския им нрав. Двамата бързо станаха близки и съвсем неуместно се смееха на анимации като „Семеен мъж“, досущ две палави хлапета.

Проблемът бе, че „чичо Джеф“ бе прекалено приятен гост. Беше толкова естествено и удобно, че нито Трейси, нито Джеф посмяха да говорят за миналото или за своите чувства. Още по-малко за бъдещето. Вместо това се потапяха в настоящето, като никой не разваляше магията.

Джеф проследи погледа на Трейси през прозореца. Никълъс подскачаше върху гърба на Блейк Картър, като се опитваше да събори каубойската му шапка. Тъмната му коса се развяваше на вятъра, а очите му се бяха превърнали в цепки от широката му усмивка.

Джеф тихо попита:

— Мой син е, нали?

Трейси кимна.

— Разбира се, че е твой. Никога не съм имала другиго.

— А Блейк?

Тя поклати глава.

— Виждам, че те обича, Трейси.

— И аз го обичам. Но това не е достатъчно.

Джеф обгърна лицето й с длани и я накара да го погледне.

— Обичам те, Трейси. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Не можем ли да опитаме отново?

— Моля те, Джеф. Недей. — Тя заплака.

— Но защо? Зная, че и ти ме обичаш.

— Така е.

— Защо тогава?

— Знаеш защо. — Трейси се отскубна от него. — Защото любовта не е достатъчна. Погледни го. — Тя посочи навън към Никълъс. — Виж колко е щастлив. Колко е решителен и сигурен. Аз го направих такъв. Създадох живот за него тук, Джеф, далеч от лудостта и хаоса.

— И си свършила прекрасна работа. Но на каква цена, Трейси? — Джеф протегна ръка и я погали по бузата. Тя затвори очи, вдъхвайки аромата на кожата му, агонията и екстаза му. — Ами ти? Коя си? Какво искаш? Не можеш да бъдеш домакиня, за бога. Опита с мен и не можа да го понесеш. Беше отегчена до смърт, бавно умираше. Можеш ли да твърдиш, че не умираш отвътре, докато живееш тук?

— Понякога е така. — Трейси се изненада, че го казва. — Донякъде ми липсва вълнението на стария живот, признавам си. Но на първо място е Никълъс. Той е единственото ценно нещо в живота ми, Джеф. Единственото, в което не съм се провалила, в което не мога да се проваля. Майка ми пожертва всичко заради мен. Тя бе чудесна жена.

— Сигурно си права — съгласи се Джеф. — След като има такава великолепна дъщеря.

Трейси се засмя.

— О, не. Не съм великолепна. Много далеч съм от великолепието.

— Великолепна — повтори Джеф. Придърпа Трейси към себе си и я целуна бавно и с безкрайна нежност. И двамата щяха да помнят тази целувка до края на живота си. Никой от тях не искаше да свършва.

— А ако кажа, че бих направил всичко за теб? — попита Джеф, след като Трейси най-после се отдръпна. — За нас? Ако се закълна, че завинаги ще се откажа от кражбите и измамите. Веднъж го направих. Мога и отново.

Трейси тъжно поклати глава.

— Навярно можеш. Но тогава част от теб ще умре. Не мога да нося тази вина, Джеф. Не желая аз да бъда причината.

— Но, Трейси, скъпа, ти си причината. Ти си причината за всичко. Аз…

Тя постави показалец на устните му.

— Обичам те, Джеф. Винаги ще те обичам. Но имахме шанс да бъдем щастливи. Получихме го преди много дълго време. Сега синът ни трябва да го има. Да води нормален и щастлив живот. Не му го отнемай.

Джеф се умълча. Беше ли права? Нима времето им бе отминало?

Нямаше отговор. Единствено знаеше, че е безкрайно тъжен.

Накрая я попита:

— Ще му кажеш ли истината? За мен?

Трейси дълбоко въздъхна.

— Не. Но не мога да те спра да му го кажеш, ако смяташ, че трябва. Блейк обаче беше прекрасен баща за него от деня, в който се роди.

— Разбирам — кимна Джеф.

— Не искам да го изгуби.

— Не. — Джеф преглътна с усилие. — Нито аз.

В този миг задната врата се отвори и Никълъс влетя вътре.

— Умирам от глад. Какво има за обяд? О, здрасти, чичо Джеф. Искаш ли да поиграем на Нинтендо след обяда? Блейк мрази да играе.

— Категорично — потвърди Блейк и закачи износената си шапка. — Разкапва ти мозъка.

— А мама не я бива.

— Хей! — възпротиви се Трейси, потискайки усмивката си. — Обиждаш ме.

— Нямам нищо против да те бия след обяда — съгласи се Джеф. — Стига да не се разплачеш.

— Ха! — изрепчи се Никълъс. — Ти ще плачеш. Бий ме, ако можеш!

— Но ще бъде последната ни игра, приятелче. Утре заминавам.

Трейси, Блейк и Ник замръзнаха, поразени.

— Заминаваш ли? Защо? Мислех, че ще останеш поне до Вси Светии.

— Нещо изникна — обясни Джеф, колкото можа по-небрежно. — Опасявам се, че не мога да се отърва.

— Какво изникна?

— Работа. Изкарах прекрасна ваканция, малчо, но всички ваканции свършват.

— Хм. — За момчето обясненията му звучаха крайно неубедително. — Каква е работата ти, чичо Джеф? — попита той. — С какво се занимаваш?

— Ами… — Смутен, Джеф погледна към Трейси. — Аз… ами…

— Чичо Джеф е търговец на антики — твърдо отговори Трейси, без да й мигне окото. — Сега върви да си измиеш ръцете.

На следващата сутрин Трейси се събуди рано, значително преди зазоряване. Бе сънувала ужасни кошмари.

Давеше се, потъваше, бореше се за глътка въздух, докато я заливаха огромни вълни и мощни течения я влачеха в черните ледени дълбини на океана. Чуваше Джеф да крещи:

— Тук съм, Трейси! Тук съм! Хвани ме за ръката! — Но когато посегна към него, той беше изчезнал.

Тя си направи кафе, седна в кухнята сама и се загледа в изгряващото слънце. Някога тук се чувстваше така спокойна, толкова доволна. В кухнята, в тази къща, в това градче в планините. Само тя, синът й и Блейк. Бе погребала миналото. Не само Джеф Стивънс, но и себе си също, онази, която бе в миналото. Остави ги да почиват, оплака ги и продължи нататък. Поне в това се уверяваше през всичките тези години.

Каква глупачка е била! Сега вече знаеше, че миналото не може да бъде погребано. То бе част от нея. Като очите, кожата и сърцето й. Джеф беше част от нея и не само заради Ник.

Запита се ще се почувства ли щастлива отново. Или бе обречена да живее наполовина? Да избере една версия на себе си и да пожертва останалите, завинаги?

Джеф замина след закуска. Слезе долу, събра си багажа с усмивка и се престори на весел заради Ник. Нямаше дълги сбогувания. Така се споразумяха с Трейси предната вечер. Вместо това се целунаха по бузите и се прегърнаха както подобава на стари приятели, каквито бяха.

— Грижи се за него — дрезгаво прошепна Джеф. — Грижи се за себе си.

После се качи в наетата си кола и отпраши.

Никълъс стоеше на верандата, хванал майка си за ръка, и наблюдаваше колата на Джеф, докато изчезна от погледа му.

— Обичам чичо Джеф — въздъхна той. — Толкова е забавен. Отново ще го видим, нали, мамо?

Трейси стисна ръката на сина си.

— Надявам се, скъпи. Не знаем какво ще ни донесе утрото.