Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (30)

29.

— Знаете, че не много често човек умира на кръста, а след това по чудо възкръсва.

Хирургът на Джеф, доктор Елена Драгова, привлекателна жена, преминала четирийсетте, се усмихна на пациента си. С най-хубавата си усмивка. Случаят с „мъжа на кръста“ стана сензационна новина в цяла България. Възстановяването на Джеф беше определено като съвременно чудо и доктор Драгова бе на път да се сдобие с известност заедно с екипа на най-голямата и най-престижна пловдивска болница „Свети Георги“.

— Чувам — остроумно подхвърли Джеф, — че така се случва на всеки две хиляди години. Ако основа собствена религия, ще ми станете ли поклонница?

— Не вярвам в Бог.

— Нито пък аз. Само в хубавите жени.

Доктор Елена Драгова се засмя. Не знаеше какво да мисли за Джеф Стивънс, нито за обаятелната жена, довела го в „Свети Георги“ с твърдението, че е забелязала жизнени показатели в линейката, която настоя за нов опит за реанимация. Напук на всичко сърцето на Джеф Стивънс отново бе започнало да бие. Но след това имаше нужда от тежка осемчасова операция. Състоянието му беше толкова тежко, че бе приведен в медицински предизвикана кома. През цялото време, цели осем нощи, жената седя до леглото му почти без да яде и спи, само го наблюдаваше дали диша. Отказваше да се отдели от него по какъвто и да е повод. За да я накарат да позволи на сестрите да превържат собствените й рани и да й облекат чисти дрехи, трябваше да водят истинска битка. Съобщи само, че името й е Трейси, но нищо друго.

Полицаите идваха и си отиваха. Освен господин Стивънс, болницата лекуваше и друг тежко наранен американец, Даниел Купър, смятан за лудия, приковал на кръста Стивънс. Купър бил открит в амфитеатъра с разбит череп същата нощ, в която спасили Стивънс. Носеха се слухове, че той е сериен убиец и изнасилвач, на когото жената до леглото на Стивънс едва не станала поредната жертва. Но никой не знаеше истината със сигурност, а Трейси отказваше да говори.

После един ден, без да предупреди сестрите, Трейси внезапно си тръгна. Това бе денят, който по много причини доктор Драгова нямаше да забрави.

Около седем сутринта пристигна друга група американци — този път от ФБР — и драмата в „Свети Георги“ скоро се превърна във фарс.

Груб и противен агент на име Милтън Бък се втурна, сякаш бе собственик на мястото, и поиска с нетърпящ възражение тон да му разрешат да разпита Даниел Купър.

— Имаме международно съдебно разпореждане за арест — просъска агент Бък. — Търсим този човек във връзка с редица кражби на бижута и произведения на изкуството. Притежава присвоена собственост на стойност стотици милиони долари и ще разговарям с него!

След като първо си спечели неприязънта на хирургическия екип на Купър, който категорично му отказа да се приближи до пациента им, Бък насочи яростта си към Жан Ризо.

Като изключим краткото посещение до хотела, за да вземе душ и да се преоблече, Ризо не мърдаше от болницата, откакто приеха Джеф Стивънс. Бе дошъл официално да обвини Даниел Купър, да наблюдава възстановяването на Джеф и да държи под око Трейси, която вече не смееше да оставя сама.

— Вие сте говорили с Купър! — Милтън Бък го изгледа обвинително.

— Да, вчера сутринта. За кратко беше с ясна мисъл. Бе склонен да говори за Библейските убийства. — Жан се усмихна. — Разбира се, това бе преди втория удар.

— Защо не ме информирахте! Чух за ареста на Купър по новините на проклетото българско радио! Моят случай…

— … не е важен — прекъсна го Ризо. — Не и в сравнение с онова, което се случи тук. Не и в сравнение с тринайсет загубени живота. Все пак хванахте Елизабет Кенеди, нали?

— Елизабет е взела само половината пари. Даниел Купър е присвоил останалата половина. Ако не възстановим онези вещи…

— Какво? Няма да ви повишат? — Жан примирително потупа Милтън по рамото. — Твърде лошо, човече.

— Случаят не е приключен! — разбесня се Милтън Бък. — Ако Даниел Купър не ми помогне да открия липсващия Писаро или бижутата на Нийл Лейн, откраднати от магазина в Чикаго, тогава малката ви приятелка Трейси Уитни ще загази.

Ризо присви очи.

— Оставете Трейси на мира. Тя не знае нищо.

— Знае как мислят тези измамници.

— Сключихте сделка — напомни му Жан, — когато Трейси ви поднесе Елизабет Кенеди на тепсия. Тя има имунитет. Помните ли?

— Боя се, че „имаше“ е по-правилният термин. Не мислите сериозно, че федералното правителство ще помаха за сбогом на откраднати стоки за сто милиона долара само за да остане в добри отношения с търсена измамница, нали?

Жан Ризо изгледа мрачно Милтън Бък, но не отговори нищо.

— Като говорим за Трейси, къде е тя? — попита Бък и се усмихна. — Навярно ще се съгласите да съобщите на малката си приятелка, че бих искал да поговорим? Точно сега, ако не ви затруднява.

— Тя замина.

Усмивката на устните на Бък угасна.

— Как така замина?

— Снощи напусна болницата и си е изключила телефона. Оттогава нямам вест от нея. Отидох до хотела й тази сутрин, но ми съобщиха, че си е тръгнала.

— Не ви вярвам. Дори и вие не сте толкова некомпетентен да оставите важен свидетел като Уитни да ви се изплъзне.

Жан Ризо сви рамене.

— Изобщо не ме е грижа в какво вярвате, агент Бък. Най-официално ви заявявам, че Трейси не е свидетел. Тя е приятел. Ако не беше тя, Джеф Стивънс щеше да е мъртъв, а Даниел Купър щеше да продължава да избива жени. Ако не ми вярвате, проверете в хотела й. Намира се на…

— Зная къде е отседнала, малоумнико! Следя я от месеци.

— Жалко, че не сте я намерили по-рано, нали?

Жан си тръгна, оставяйки агента на ФБР да ругае зад гърба му.

 

 

Няколко минути по-късно Жан почука на вратата на стаята на Джеф Стивънс. Като не получи отговор, влезе.

Стивънс беше силно упоен и спеше като бебе. Според лекарите бе прескочил трапа и се очакваше напълно да се възстанови. Но не беше идвал в пълно съзнание за повече от няколко минути, откакто го бяха докарали.

Трейси бе заспала на стол до леглото му. Изглеждаше толкова спокойна, че на Жан му стана жал да я буди. Но се налагаше. Лекичко я побутна по раменете и й разказа за разговора си с агент Бък.

— Трябва да се махнеш оттук. Колкото се може по-скоро. Още днес напусни България.

Трейси беше поразена.

— Ами Джеф? Още не е дошъл на себе си, не и напълно. Не знае, че съм била тук.

— Аз ще му кажа — любезно предложи Жан. — Когато дойде в съзнание, ще се наложи да го разпитам. Ще му разкажа всичко.

Трейси се поколеба. Някои неща искаше тя да му каже. Много, много неща. Въпреки че нямаше представа откъде да започне.

— Ако му напиша бележка, ще му я предадеш ли? — попита тя.

— Разбира се. Но трябва да побързаш, Трейси. Бък не се шегува. Ако те открие, ще те арестува.

Трейси кимна. Вече бе започнала да пише.

— Къде ще отидеш? — попита Жан.

Трейси се изненада от въпроса му.

— У дома, разбира се. При Никълъс.

— Знаеш, че не можеш да останеш там — предупреди я Жан. — Бък ще те намери. Ще те принуди да работиш за него. Трябва да вземеш сина си и да изчезнете. Да започнете някъде наново, някъде далеч.

Трейси поклати глава.

— Не мога. Колорадо е домът на Ник. Не мога да отглеждам сина си в бягство.

— Но, Трейси…

Тя се усмихна и леко го целуна по бузата.

— Ще рискувам. Прекалено се тревожиш, Жан.

Три часа по-късно Трейси беше в самолета.

Три дни по-късно Джеф Стивънс дойде в съзнание и прочете писмото й.

Три месеца по-късно Джеф видя как доктор Елена Драгова подписва документите му за изписване.

— Ще ни липсвате — увери го доктор Драгова.

— И вие ще ми липсвате. Особено сестра Катя. Ще й предадете ли поздравите ми?

Лекарката се засмя.

— Непоправим сте. Къде ще отидете? Надявам се, че има кой да се погрижи за вас. Или поне да ви настани.

— Ще отседна при една приятелка — отговори Джеф. — Имаме недовършени дела.