Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (3)

2.

Лондон, Англия

Една година по-късно

Трейси разкъса найлоновата опаковка на теста за бременност и седна на тоалетната чиния.

Намираше се в банята на долния етаж на красивата стара къща на Итън Скуеър, която бе купила с парите от първите две откраднати бижута през ранните дни от нейната кариера. Гюнтер Хартог й помогна да избере обзавеждането и неговият безупречен, макар и донякъде мъжествен вкус се чувстваше навсякъде. Тапетите от червена дамаска и огледалото в позлатена рамка от осемнайсети век придаваха на тясното помещение вид на луксозен будоар. То й напомняше за миналото. Преди да срещне Джеф. Преди да се омъжи. Преди безуспешните опити да забременее да се превърнат в единствената мания в живота й.

След като се изпика върху теста, Трейси махна пластмасовата капачка и го остави на плочите на пода, след което зачака да изминат нужните пет минути. В началото през цялото време не откъсваше очи от квадратното прозорче, сякаш можеше само с волята си да накара втората розова чертичка да се появи. Сега отклони поглед и се принуди да мисли за друго.

Припомни си Джеф на третия ден от новата му работа в Британския музей и колко нетърпеливо скочи от леглото сутринта, като кученце, заиграло се с новата си лъскава топка.

— Можеш ли да повярваш? — беше попитал Трейси, когато разбра, че е получил работата. — Аз! Официално назначен за пазител на древните артефакти в Британския музей. Не е ли истинско приключение?

— Естествено, че вярвам — предано го увери Трейси. — Познаваш тези старини по-добре от всеки на света. Дори от професорите. Заслужаваш длъжността.

Истината, както и двамата знаеха бе, че професор Тренчърд бе задействал дебели като корабни въжета връзки, за да назначи Джеф на работа. Бяха се запознали с Ник Тренчърд, световноизвестен археолог, по време на медения им месец в Тунис. Джеф пожела да участва в разкопките на планинска римска крепост, ръководени от професора, и двамата на секундата се харесаха. Колкото и да е странно, наглед нямаха много общо. Професорът минаваше шейсетте, бе интелектуалец, а страстта му бе Римската империя. Джеф Стивънс бе бивш измамник, без университетско образование, чиито знания за император Константин II, ако ги напишеше, можеха да се съберат на гърба на пощенска марка. Но ентусиазмът и страстта му да учи бяха удивителни, както вроденият му интелект и способността му за усърден труд.

— Защо всички студенти не бяха като вашия съпруг — обърна се професор Тренчърд към Трейси по време на вечеря в техния хотел. — Не съм виждал подобна всеотдайност от аматьор. Към всичко ли е така пристрастен?

— Стига да иска нещо достатъчно силно — отговори Трейси.

— Определено се чувствам виновен, че обсебвам толкова време от медения ви месец.

— Недейте — усмихна се Трейси. — Избрахме Тунис заради богатата му история. Цял живот Джеф е мечтал да дойде тук на разкопки. Щастлива съм, когато той е толкова щастлив.

Тя казваше истината. Беше щастлива, като гледаше как Джеф цъфти в началото на новия им живот. Беше щастлива, когато се върнаха в Лондон и той се записа на курсове по византийска скулптура, келтско изкуство, римски монети и китайски церемониални доспехи. Видимо без усилие или жертви той замени вълнението на стария им живот на крадци и измамници, обиращи само богатите и печелейки самите те, с трепета от придобитото ново познание. И Трейси бе щастлива. Заради него.

За нея самата, за жалост, положението беше малко по-сложно.

Истината бе, че тя просто бе убедена, че веднага ще забременее. С Джеф се любеха всяка нощ по време на медения им месец, а често и през деня, когато той успяваше да се измъкне от разкопките на професор Тренчърд за „обяд“ в хотела. Веднага щом се върнаха в Лондон, тя си направи тест и бе толкова изненадана, че е отрицателен, че побърза да посети гинеколога си.

— Не вземате противозачатъчни само от един месец, госпожо Стивънс — обясни й лекарят. — Няма причини за безпокойство. Ако обаче имате съмнения в своята плодовитост, ви препоръчвам доктор Алан Макбрайд. Кабинетът му е на Харли Стрийт седемдесет и седем. Той е най-добрият в професията и прекрасен човек.

Трейси продължи опитите си още шест месеца. Проверяваше дали е в овулация, дали с Джеф правят секс в подходящото време. Не че беше трудно. Правеха секс постоянно. Колкото по-щастлив беше Джеф, толкова по-силно влечение изпитваше към нея. Трейси продължаваше да се радва на страстта им. „Омъжила съм се за най-красивия, очарователен, умен и прекрасен човек на света“, напомняше си тя. Би трябвало да танцува по улиците от радост. Но за нея преходът от стария им живот не бе така лесен и тя невинаги бе в настроение както преди. Част от причината бе стресът около бебето, или по-точно неговата липса. Но чувствителна част от празнотата, която изпитваше Трейси, бе загубата на предишната й самоличност. Липсваше й адреналинът, изпълващ вените й от авантюристичните кражби, които с Джеф извършваха заедно, вълнението, че надхитряват някои от най-умните, лукави и безчестни умове в света, фактът, че ги побеждават в собствената им игра. И не ставаше въпрос само за парите. Колкото и да бе невероятно, Трейси не бе материалист. Обичаше приключенията. Понякога наблюдаваше как Джеф спи след секс с изписано на лицето му пълно блаженство и изпитваше нещо близко до огорчение.

„Как може да не му липсва? Какво не е наред с него? А с мен?“

По времето, когато зададе същия въпрос на доктор Алан Макбрайд, тя се чувстваше нещастна и отчаяна.

— Предполагам, че нищо ви няма, госпожо Стивънс. Но нека направим няколко теста, за да се успокоите.

Трейси веднага хареса доктора. Красив шотландец със светлоруса коса и немирен блясък в интелигентните си светлосини очи, той не бе много по-възрастен от нея и не се приемаше така сериозно, както имаха навик по-зрелите лекари. Нито говореше със заобикалки по медицински въпроси.

— Ето какво — започна той, когато получиха изследванията на Трейси. — Хубавата новина е, че не сте безплодна. Овулирате всеки месец, тръбите ви са напълно здрави и нямате кисти.

— А лошата?

— Яйцеклетките ви малко не струват.

Очите на Трейси се разшириха. Не такава терминология бе свикнала да чува от известните лекари на Харли Стрийт.

— Малко не струват — повтори тя. — Ясно. Какво точно не им е наред?

— Ако ви доставят една дузина в кутия, със сигурност ще я върнете — отговори доктор Макбрайд.

— Ти да видиш — възкликна Трейси. След което за своя собствена изненада избухна в смях. — И какво правим сега? — попита тя, след като се поуспокои.

— Ще вземате това. — Доктор Макбрайд побутна към нея флаконче с хапчета.

— „Кломид“ — прочете Трейси.

— Вълшебни са. — Доктор Макбрайд несъмнено грейна от увереност. — На практика те са като катапултите, които изстрелват топките за тенис. Бам, бам, бам, бам, бам.

— И къде точно са катапултите?

— Това са вашите яйчници, които изстрелват яйцеклетките ви.

— Скапаните ми яйцеклетки.

— Не всички са скапани. Опитайте. Няма странични ефекти и ще утрои шансовете ви да забременеете.

— Добре — съгласи се Трейси, за първи път обнадеждена почти от година.

— Ако не надуете корема до три месеца, ще прибегнем до инвитро. Как ви звучи?

Проведоха този разговор преди три месеца. Трейси бе приключила с последния курс с „Кломид“. Ако днешният тест се окаже отрицателен, тя щеше да започне животинския и брутален процес на инвитро. Знаеше, че милиони жени прибягват до него, и си каза, че не е кой знае каква трагедия. Но дълбоко в себе си чувстваше, че инвитро е поражение. „Аз съм една безполезна съпруга — мислеше си Трейси. — Повреден модел. Джеф ще ме върне и замени за такъв, който работи. Чиито яйцеклетки не са за боклука.“

Тя погледна часовника си. Оставаше една минута.

Шейсет секунди.

Тя затвори очи.

Спомни си, когато бе бременна с детето на Чарлс Станхоуп. Родителите му бяха богати филаделфийски сноби. Побесняха, когато Трейси забременя, но Чарлс я увери, че иска и нея, и бебето. Ала след това изпратиха Трейси в затвора, обвинена в престъпление, което не бе извършила, и Чарлс й обърна гръб. И досега чуваше гласа му, сякаш беше вчера.

— Очевидно никога не съм те познавал… можеш да постъпиш с детето си както прецениш за най-добре…

Свирепо пребита от съкилийничките си, Трейси пометна. Не бе споделила това с доктор Макбрайд. А може би трябваше? Може би имаше значение, дори и сега?

Трийсет секунди.

Уордън Бранигън и съпругата му Сю Елън съжалиха Трейси и я наеха за гувернантка на собствената си дъщеря Ейми. Младата жена бе спасила живота на момиченцето, рискувайки своя собствен, и в резултат бе пусната под гаранция. Тя обичаше детето от все сърце и душа. Навярно прекалено, понеже Ейми не й принадлежеше. Никога нямаше да бъде нейна. На колко ли години беше сега?

Десет секунди.

Трейси отвори очи. Девет секунди. Осем. Седем… три, две, една.

С разтуптяно сърце тя грабна лентичката с теста и го обърна към себе си.

 

 

Джеф Стивънс завъртя монетата в ръка и почувства трепетно вълнение, мислейки за всички ръце, държали я преди него. „Това е история. Живата история. И аз я докосвам.“

Беше невероятно колко нова изглеждаше, сякаш я бяха изковали вчера. Всъщност малкият сребърен диск бе изработен в старото английско кралство Мерсия около 760 година. Носеше името и лика на кралица Синетрит, съпруга на легендарния крал Офа, често смятан за първия истински крал на цяла Англия. Джеф Стивънс харесваше древния владетел. Монархът имаше самолюбие, по-голямо от неговото кралство, а и не по-малък кураж. Монетите му бяха изковани в стила на късните римски императори, които често използваха имената на съпругите си. От едната страна на диска бе името на майстора, който я е изработил. От другата се четеше надписът „Синетрит, владетелка“ с изящно изобразена буква М, обозначаваща Мерсия.

Монетата носеше посланието: „Ако е достойна за един римски император, достойна е и за мен“. Напълно достойно за един саксонски военачалник, главорез, проправил си пътя до върха с голите си окървавени ръце.

Джеф Стивънс обожаваше да работи за Британския музей. Хората често говореха за „мечтаната си професия“. Но за Джеф това наистина беше мечта, за която копнееше още от малко момче.

Майката на Джеф бе загинала при автомобилна катастрофа, когато той бе на четиринайсет. Баща му, търговец на алуминий, се ожени за седемнайсетгодишна сервитьорка на коктейли. Една нощ, когато баща му бе извън града, мащехата на Джеф направи груб опит да го прелъсти. Юношата избяга и се отправи към Кимърън, Канзас, където чичо му Уили имаше пътуващ цирк. От този ден чичо Уили стана негов истински баща, а циркът се превърна в негово училище. Там научи, че алчността може да направи и най-интелигентните мъже глупаци и наивници. Всички самонадеяни номера, които по-късно използваше с унищожителен ефект срещу някои от най-богатите и най-неприятните личности на света, Джеф научи от чичо Уили и цирковите артисти.

И именно един от циркаджиите внуши на Джеф любов към античността и дълбоко уважение към миналото. Този човек бе професор по археология, също като професор Ник Тренчърд, преди да бъде изхвърлен от университета, където преподавал, заради кражби и продажби на безценни реликви.

— Помисли си, синко — имаше навик да напомня на Джеф, — преди хиляди години е имало хора като теб и мен, които са мечтаели, съчинявали са легенди и са дали живот на нашите предци. — Очите му добиваха замечтан поглед. — Картаген. Ето там бих желал да отида на разкопки. Този народ е имал игри, бани и надбягвания с колесници. Големината на Цирк Максимус е била колкото пет футболни игрища.

Младият Джеф слушаше очарован.

— Знаеш ли как Катон Старши е завършвал речта си пред римския сенат? С думите „Картаген трябва да бъде унищожен“. Неговото желание най-после се сбъднало. Римляните сринали града със земята и върху неговата пепел построили нов. Но, момче, представи си съкровищата, погребани под него!

Джеф не преставаше да мисли за тях. Сега изпитваше същото вълнение, докато държеше в дланта си древната саксонска монета, все едно пълнеше торба със скъпоценни камъни или наперено излизаше от прочута художествена галерия със стария експерт под ръка. Най-хубавото бе, че тази работа бе законна. Без главорезите на Интерпол, ФБР или мафията да са по петите му. А и му плащаха да я върши.

— Шефе, доброволките от женския институт току-що пристигнаха. Откъде искаш да започнат?

Ребека Мортимър, доктор по философия и стажант в музея, по-нова и от Джеф. Двайсет и две годишна красавица с кафяви като блестящи кестени очи и дълга почти до кръста червеникава коса, тя бе започнала работа преди два дни, но Джеф вече имаше положително отношение към сътрудничеството им. И Ребека изпитваше страст към древния свят, а нейната сериозност, която Джеф намираше за привлекателна, го караше да се чувства неин наставник. Както на малката армия от възрастни доброволци, използвани от Британския музей да помагат при по-големи експозиции с цел да се намаляват разходите, на Ребека също не плащаха, но на Джеф му се струваше, че би продала всичко, което притежава, за радостта да работи тук. Разбираше я напълно.

— Покажи им изложбената читалня — помоли я Джеф, като постави монетата в стъклената й кутийка и заключи експонатите. — Това е малкото помещение до входа откъм Ръсел Стрийт. Идната седмица ще им обясня, а ти можеш да ми помогнеш да отговоря на въпросите им.

— Наистина ли? — Очите на Ребека светнаха.

— Разбира се, защо не? Вече знаеш за саксонските погребални ритуали повече и от мен.

— Благодаря, Джеф!

Тя радостно изприпка от стаята, а дългата й конска опашка се развя зад нея, но няколко секунди по-късно се върна.

— Забравих да ти спомена. Съпругата ти е тук.

— Трейси е тук? — Беше ред на Джеф да грейне.

— Чух я да пита за теб във фоайето. Уверих я, че слизаш веднага.

 

 

Трейси втренчи поглед към просторния, покрит със стъкло купол на фоайето на лорд Фостър с възхищение и изненада. За неин срам през всичките години, прекарани в Лондон, не бе посещавала Британския музей и открай време си го представяше като импозантна викторианска сграда, подобна на Музея по естествени науки и галерията на Виктория и Албърт.

Фактически, както брошурата в ръцете й твърдеше, Британският музей бе строен преди царуването на кралица Виктория, макар че голяма част от съвременните постройки бяха определено модернистични. Разположено върху осем декара площ, фоайето, в което Трейси сега стоеше, бе най-просторното закрито пространство в Европа. Но чрез многобройни по-стари крила водеше към огромния комплекс „Блумсбъри“. Основан през 1753 година, Британският музей бе първият национален обществен музей в света. Сър Ханс Слоун, известният естествоизпитател и колекционер, бе завещал над седемдесет и един хиляди предмета, сред които книги, ръкописи и антики, като монети, медали и печати, на Джордж II, предназначени за нацията, полагащи основите на музейната колекция. Днес музеят приютяваше еклектична колекция от целия свят: от китайска керамика и древноегипетски погребални реликви до средновековни ръкописи и англосаксонски накити. Трейси си помисли: „Нищо чудно, че Джеф се е влюбил в това място. Чувства се като дете в сладкарница“.

— Мила! Каква чудесна изненада.

Джеф се появи иззад гърба й. Трейси се взря в очите му, докато той я прегръщаше през кръста и я притискаше към себе си. Тя вдъхна одеколона му, неговия ароматен подпис, който обожаваше. „Толкова съм щастлива, така съм щастлива, че е мой.“

— Какво те води насам?

— Нищо конкретно — излъга Трейси. — Просто бях любопитна да видя музея.

— Внушителен е, нали? — Джеф изглеждаше много горд, все едно сам го бе построил.

— Така е. Красив е — съгласи се Трейси. — Както и момичето, с което работиш — дяволито добави тя.

— Ребека ли? За нея ли говориш? Дори не я забелязвам.

Тя звучно се изсмя.

— С мен разговаряш, скъпи. Отдавна се познаваме, нали?

— Говоря сериозно — възрази Джеф. — Имам очи само за теб. Макар да съм поласкан, че ревнуваш.

— Не ревнувам!

— Ела с мен. — Джеф я хвана за ръката. — Искам да ти покажа върху какво работим. — Трейси почувства топлите му и силни пръсти. „Може пък мъничко да ревнувам.“

Той я въведе в малко помещение. Момичето, което Трейси бе видяла по-рано, Ребека, бе вътре заедно с група от около дванайсет жени, неколцина мъже, всички над шейсет-седемдесет годишни. Три реда столове бяха подредени пред старомоден прожекционен апарат, излъчващ образи на позлатени оръжия и домакински съдове върху екран в противоположния край на стаята.

— Готвим се да открием съвсем нова експозиция от погребални артефакти — прошепна Джеф в ухото й. — Всички тези неща бяха открити миналата година под някакъв паркинг в Норфък. Това е най-голямата открита кралска гробница от периода. Безусловно уникална.

— Вазата от масивно злато ли е? — Трейси се загледа в последния образ на екрана, блестяща ваза с две ръкохватки, висока почти трийсет сантиметра.

Джеф кимна.

— Исусе Христе! Колко може да струва това?

— Безценна е — отговори Джеф.

Трейси се намръщи.

— Всяко нещо си има цена. Просто проявих любопитство. Колко би платил частен колекционер за подобна антика?

— Не зная. Адски много. Само разтопеното злато струва милиони лири. А като незаменима част от историята? — Той сви рамене. — Два-три милиона? И това са само догадки.

Трейси подсвирна.

— Да не повярваш.

Тя огледа старите матрони, допиващи чая от пластмасовите чаши, и понечи да седне.

— А каква е тази бабешка банда? — прошепна в ухото на Джеф.

— Те са доброволки. Ще организират изложбата. Ще помогнат да се направи каталог на експонатите, ще поставят човек на бюрото на входа и ще организират обиколки с екскурзовод. Ще им изнеса предварителна лекция.

— Ти шегуваш ли се? — Трейси беше ужасена. — Оставяш дилетанти да отговарят за злато, струващо милиони?

— Те са добре информирани аматьори — възрази Джеф. — По дяволите, аз самият съм дилетант.

— Да, но ако някой грабне тази ваза и побегне с нея, поне можеш да го подгониш. С какво може да му попречи тази тайфа? Да го замеря с бастуни ли?

Джеф се засмя.

— Никой няма да открадне нищо.

Ребека Мортимър се приближи към тях.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — извини се тя. Трейси забеляза, че акцентът й е определено английски и видимо не съжалява. — Но наистина трябва да започнем след минута. Джеф?

Само за секунда докосна ръката му. Беше дребен жест, почти незабележим, но говореше за определена близост, която Трейси не одобряваше. Изобщо.

— Ще бъде при вас след минута — отговори й студено тя.

Ребека долови намека и се отдалечи.

— Гледай ти — промърмори Джеф тихо. — Май наистина ревнуваш.

— Сигурно е от хормоните — усмихна му се Трейси. — Ние, бременните, ставаме прекалено емоционални.

Изминаха няколко секунди, докато той осмисли думите й. Когато осъзна значението им, от радост я притисна в прегръдките си и дълго я целува по устните. Събралите се доброволки ги зяпнаха.

— Наистина ли? — попита Джеф, когато най-после си пое въздух. — Сигурна ли си?

— Сигурна съм — отвърна Трейси. — Няма как четири теста поред все да грешат.

— Но това е прекрасно. Най-чудесната новина. Ще те изведа на вечеря, за да я отпразнуваме.

Трейси почувства как я залива топла вълна от въодушевление.

Джеф се отдалечи, за да започне лекцията си, а тя се приготви да си тръгва.

Бе готова да се закълне, че с ъгълчето на окото си вижда как младата стажантка я стрелва с неприязнен поглед.

 

 

Вечерята бе превъзходна. Джеф я заведе в „Комо Ларио“ в Белгрейвия, един от любимите им ресторанти. Трейси яде carciofi con radicchio^[1], последвани от крехки scaloppine al limone^[2]. Джеф погълна като вълк първия си котлет, независимо че едва успяваше да дъвче заради усмивката, разтеглила физиономията му. Трейси не пиеше, но Джеф настоя да поръчат две чаши шампанско, за да вдигнат наздравица.

— За нашето бъдеще. За семейството ни. За Джеф Стивънс младши!

Тя се засмя.

— Сексистка свиня. Кой твърди, че ще е момче?

— Момче е.

— И да е, през трупа ми ще го наречем Джеф младши. Не се обиждай, скъпи, но не съм сигурна, че светът ще преглътне двама Джеф Стивънс.

По-късно в леглото Трейси облече сладострастната си нощница от „Ръгби и Пелър“, миниатюрна дрешка в цвят на сметана, гарнирана с бяла дантела.

— Радвай й се, докато можеш. — Тя се сгуши до Джеф и вплете пръсти в космите на гърдите му. — Скоро ще стана грамадна като къща. Ще ти е нужен самосвал, за да ме повдигнеш.

— Глупости. Ще си най-красивата бременна на света — увери я Джеф и нежно я целуна по устните.

— Липсват ли ти понякога старите дни? — ненадейно попита Трейси. — Адреналинът? Предизвикателствата? Ти, аз и Гюнтер срещу целия свят?

— Категорично не.

Отговори й с такава откровеност и решителност, че Трейси се почувства глупава, че го е попитала.

— Пък и, доколкото си спомням, през повечето от „старите дни“ бяхме ти срещу мен или аз срещу теб. Колкото до милия Гюнтер, той играеше сам за себе си или ни настройваше един срещу друг.

— Вярно е — съгласи се Трейси и се усмихна при спомена. — Но се забавлявахме, нали? Беше игра между трима ни. Забавна игра.

— Имаш право. — Джеф нежно докосна лицето й. — А ти, любов моя, бе световният шампион. Позабавлявахме се, нали? Но животът, който водим сега, е… великолепен. — Той погали с изумление все още плоския корем на Трейси. Нима там се зараждаше нов живот? Дете, което заедно бяха създали?

— Обичам те.

— Колко? — прошепна Трейси в ухото му. Посегна, за да докосне ерекцията му, но Джеф спря ръката й.

— Много. Но трябва да бъдем разумни. Може да нараним бебето.

И за изумление на Трейси, след тези думи той загаси лампата, обърна й гръб и потъна в дълбок сън.

За част от секундата я обзе раздразнение, но тя скоро потуши чувството. Днешният ден бе необикновен, прекалено щастлив, за да бъде помрачен от незначителни обиди. „Той е внимателен, защото ме обича. Ще посетим заедно доктор Макбрайд и той ще обясни на Джеф, че е напълно безопасно да се любим.“

Трейси бе прекалено развълнувана, за да заспи, и мисълта й се залута. Странно, но не мислеше за бебето, а за посещението си в музея. Спомни си за младото момиче, с което Джеф работеше. Дали не си въобразяваше? Наистина ли девойката я изгледа с негодувание, след като Джеф я целуна?

Всъщност няма значение, каза си Трейси. Имаше доверие на Джеф.

Мисълта й бързо прелетя към изложбата на саксонско злато, за която Джеф й разказа, и образите, които видя на екрана. Трейси още не можеше да повярва, че подобна важна институция като Британския музей позволява на възрастни доброволки да организират подобно първостепенно събитие. Та те на практика имаха неограничен достъп до артефакти, струващи милиони. И все пак дори на Джеф това не му правеше особено впечатление. Мислите на Трейси се върнаха към комплекса от осигурителни системи в Прадо и другите известни галерии и бижутерийни магазини, от които с Джеф бяха крали в разцвета си. Ами ако единственият пазач на „Пуерто“ на Гоя в Мадрид беше някаква късогледа старица? Колко лесен щеше да е животът!

Тази вечер Джеф й разказа за единствена по рода си монета, която щеше да бъде шедьовърът на новата експозиция.

— Утре ще я държа в ръката си. Тя е от златото на Меровингите^[3], изкована от крал на франките през шести век. Заклевам се в Бога, Трейси, не е много по-голяма от четвъртаче, но изработката! Най-красивото нещо, което някога съм виждал.

Инстинктивно, без дори да се замисля, бързият ум на Трейси започна да крои най-хитрия начин да я открадне. Ужасното бе, че имаше толкова много възможности. Може би трябваше да предложи услугите си като консултант по сигурността? Кой знае дали нямаше да се възползват от помощта й.

После осъзна, че ще е прекалено заета, за да върши тази работа.

Най-после й предстоеше да стане майка. Единствената роля, за която мечтаеше и копнееше цял живот. Всичко останало беше генерална репетиция.

За Трейси Уитни утрото накрая настъпи.

Тя заспа.