Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (29)

28.

Колорадо

Три месеца по-късно…

Трейси стоеше край кухненския прозорец и режеше моркови за супата. Отвън ранчото изглеждаше по-красиво от всякога. Есента бе окъпала Колорадо в топлина и кехлибар. Листата блещукаха във всички нюанси на кафяво, златисто и охра и красиво контрастираха с яркозелените пасбища и белите дървени огради, които Блейк бе пребоядисал с толкова радост.

Откакто Трейси се върна от България емоционално изтощена и физически отслабнала — едва бе забелязала, но бе свалила десет килограма от изтощителните две седмици и бе жестоко наранена след срещата си с Даниел Купър — Блейк Картър се грижеше за всичко. Караше Никълъс до училище, докато Трейси спеше. Готвеше гозби, които беше сигурен, че Трейси ще яде. Переше, записваше час при лекаря и поддържаше ритъма на живот в ранчото. Прегръщаше я, когато ридаеше. Блейк разбираше, че сълзите са само част от тъгата й. Имаше и някакво облекчение, необходима реакция на посттравматичния стрес, сякаш бе войник, върнал се от битка. По-важното според Трейси бе, че Блейк не й зададе нито един въпрос за „готварския й курс“ в Европа. Той просто прие, че тя ще му разкаже, когато е готова. Или може би подозираше, че никога няма да е готова. Блейк можеше да приеме и двата сценария, стига тя да е в безопасност и да си е вкъщи.

— Няма да заминаваш отново, нали, мамо? — попита Никълъс, когато тя се върна първата вечер.

Тонът му беше небрежен, но Трейси долавяше тревогата, таяща се под привидното нехайство. Бе обяснила раните си с лека автомобилна злополука, но видът й, когато за първи път прекрачи прага, явно го уплаши.

— Не, скъпи. Няма да заминавам отново.

— Добре. Толкова си слаба. Беше ли храната в Европа наистина отвратителна?

Трейси се засмя.

— Да. Беше доста гадна.

— Утре трябва да отидем в „Макдоналдс“.

— Определено.

Това беше преди три месеца. Днес Трейси се чувстваше като различен човек. Не старата личност, а съвсем нова. Спокойна. Преродена. Именно Никълъс, много повече от добротата на Блейк, я върна към живота. Сега го наблюдаваше как заедно с Блейк язди към ранчото. Напоследък двамата бяха станали неразделни и Трейси забеляза, че момчето започва да подражава на Блейк все повече. Тази мисъл я правеше щастлива.

— Мирише на нещо хубаво.

Силни мъжки ръце прегърнаха Трейси изотзад. Тя се обърна, неспособна да спре широката усмивка, озарила лицето й. Джеф Стивънс се усмихна в отговор.

— Кога ще обядваме? Умирам от глад.