Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (28)

27.

Джеф Стивънс се огледа. Малкият параклис бе красив. Стените му бяха покрити с фрески, а слънцето струеше през цветните стъкла на прозорците и озаряваше олтара с дъги като конфети.

„Колко подходящо — помисли си Джеф. — Конфети за сватбения ми ден.“

Тогава влезе Трейси, а блестящото слънце проблясваше около нея като ореол. Беше надхитрила Пиърпонт и щеше да стане негова съпруга, кестенявите й коси падаха по раменете като водопад, а зелените й очи танцуваха от щастие, докато тя се плъзгаше по пътеката между редовете на църквата. Джеф почувства как го залива вълна от щастие.

„Обичам те, Трейси. Обичам те с цялото си сърце.“

 

 

Видеото работеше. Трейси излизаше от хотела след часа си при доктор Алан Макбрайд. Докторът имаше светлоруса, почти бяла коса и винаги се усмихваше. Караше и Трейси да се усмихва.

Джеф го мразеше.

Омразата се настани в гърдите му и от нея сърцето му се сви. Болката ставаше все по-остра, а след това — непоносима. Омразата на Джеф го убиваше. Все едно го разкъсваха на две половини като лист хартия, без да жалят органите му.

Джеф изкрещя.

Чу някаква жена да се смее. Елизабет Кенеди? Или навярно първата му съпруга, Луиз? Всичко беше толкова объркващо. Но сега нямаше значение, защото скоро болката щеше да спре и той щеше да умре.

 

 

Майка му беше мъртва.

Както и бебето.

Заради това беше странно, че майка му и детето му играеха заедно шах.

— Ти си на ход. — Майката на Джеф се усмихваше на бебето и чакаше. Детето бе момиче. Беше прекалено малко, за да играе шах. Джеф посегна да я вдигне, но тя се изплъзна между пръстите му като призрак. После взе една фигура, черен кон, и започна да я удря в дъската отново и отново. Джеф го заболя главата.

— Защо умря? — попита я Джеф. — Трейси толкова силно те искаше. И двамата имахме нужда от теб. Защо не остана жива?

Детето не му обърна внимание и продължи да блъска. Бум, бум, бум.

Майката на Джеф заплака.

Бум, бум, бум.

Джеф също плачеше. Шумът бе оглушителен.

Спри! Моля те, престани!

 

 

Жан Ризо сграбчи Трейси и за двете рамене, когато тя се устреми към плевника. Той наблюдаваше как патрулиращата кола пристига, видя с ужас как Трейси скача от задната седалка и хуква по огряната от лунната светлина поляна към него. Тя куцаше, влачеше левия си крак, но твърдата решителност я караше да върви напред.

— Не бива да си тук, Трейси. Имаш нужда от лекар.

— Остави ме!

С все сила Трейси го изрита по пищяла.

Жан направи гримаса, но не я пусна.

— Сериозно ти говоря. Не можеш да ходиш там.

Бум, бум, бум. Трейси чуваше как тежкият ковашки чук удря в плевника зад Жан. Звучеше сякаш някой се мъчеше да събори стена.

— Там ли е? Открихте ли Джеф?

— Не знаем. По всичко личи, че е бил тук, но… — Гласът на Жан се прекърши. — Изглежда, Купър е построил фалшива стена. Вероятно да скрие трупа.

Трейси нададе вик от мъка. Докуцука в обятията на Жан.

— Какво става? — просъска Жан на българския полицай, който караше патрулката. — Наредих ви да я откарате направо в болницата.

Човекът сви рамене.

— Не пожела да отиде. Бързата помощ отведе заподозрения, но дамата отказа.

— Заподозреният ли? Имате предвид, че Купър е жив?

— Беше. Не зная. Навярно вече не. Изглеждаше доста зле.

Ризо обмисли новината. Ако Купър беше жив, това беше добре. Можеше да има процес, дори признание. Някаква утеха за семействата… Милтън Бък вероятно щеше да възстанови някои от откраднатите бижута и художествени предмети.

— Инспектор Ризо! — Гласът долетя откъм плевника. Блъскането престана. — По-добре елате, господине.

Неохотно пускайки Трейси, Жан се затича. Трейси го последва.

Плевникът беше стара каменна постройка, чието предназначение бе очевидно да приютява добитък или овце. Във вътрешността бе тъмно, но хората на Жан бяха монтирали няколко лампи на батерии. В единия ъгъл на купчина лежаха стари ръждясали сечива досущ като счупени кости. Но именно стената зад тях привлече погледа на Трейси. Бе покрита с кръв като детска мацаница. За зидарията бяха приковани вериги, а всевъзможни инструменти за мъчения, сред които електрически жици, камшик и ножовка бяха спретнато подредени до дървен стол. Трейси покри устата си с длан, за да не повърне.

— Господине!

Млад полицай бе застанал върху купчина чакъл. И той имаше вид, че едва се сдържа да не повърне. В задната част на плевника бе издигната стена, само на няколко стъпки от истинската, създаваща нещо като фалшив гръб на сградата. Хората на Ризо пробиха еднометрова дупка в нея, достатъчно широка, за да се вмъкне човек.

Полицаят подхвърли фенерче на Жан.

Детективът се обърна да заговори на Трейси, но беше закъснял. Тя тичаше покрай него към отвора.

Кръстът беше огромен, поне три метра висок. Първото, което видя Трейси, бяха грамадни гвоздеи в стъпалата на Джеф.

— Велики боже — избухна тя в сълзи. — Джеф! Джеф! Чуваш ли ме? Джеф?

Чу се стенание, после още едно.

— Исусе Христе! Жив е. — Жан се обърна към хората си. — Не стойте там, да му се не види. Свалете го. И повикайте бърза помощ.

Свалянето на Джеф от кръста отне двайсет и пет минути. Явно бе в безсъзнание, защото дори не изохка, докато вадеха гвоздеите от ръцете и краката му. Имаше счупени ребра, а торсът му бе лошо изгорен, но той не показа никакви признаци на болка.

Трейси не преставаше да му говори.

— Добре си. Добре си, Джеф. Тук съм. Ще се оправиш. Ще те закарат в болница. Ще оздравееш.

За миг той отвори очи и промълви:

— Трейси?

— Да, скъпи! — Тя се наведе и го целуна. — О, Джеф, любов моя. Толкова много те обичам. Дръж се, моля те.

Той се усмихна и затвори очи. Изглеждаше напълно в мир със себе си.

Трейси отпътува с него в линейката. Медиците го свързаха с всевъзможна апаратура. В ръцете му бяха забити игли, по гърдите му — залепени електроди, свързани с екран, по който непрекъснато преминаваха зелени линии с ритмични писукания. Трейси имаше милиони въпроси, но се страхуваше да зададе който и да е от тях. Огледа лицата на лекарите, търсейки признак на отчаяние или надежда, но не забеляза нищо. Тя започна да се моли.

„Моля те, Господи, остави го да живее. Моля те, позволи ми да постъпя правилно. Да му призная, че го обичам. Моля те…“

Стресна я дълъг писък.

— Джеф? — Тя погледна медиците в паника. — Какво става?

Избутаха я силни ръце. Вече не виждаше Джеф, само зелени гърбове в престилки, надвесени над него. Някой постави на гърдите му дефилибратор. Трейси наблюдаваше с ужас как слабото тяло на Джеф подскочи от носилката, после падна наново, отпуснато и безжизнено.

— Отново!

Нов електрически удар.

— Отново!

И трети.

Дългото, силно пиукане продължаваше.

След това всичко стана неясно. Някой светна в очите на Джеф. После мъжът с фенерчето поклати глава.

„Не клати глава! Не се предавай. Опитай отново“ — молеше се Трейси.

Друг си погледна часовника.

— Да отбележим ли часа?

„Да отбележим ли? Какво да отбележим?“ Трейси се опита да се приближи. Тя можеше да помогне на Джеф. Можеше да го спаси. Стига да знаеше колко го обича… стига да знаеше защо трябва да живее… щеше да се бори. Но когато се опита да помръдне крака или да протегне ръце към него, установи, че се е вкочанила. Пред погледа й се стелеше черна мъгла. Губеше равновесие, падаше.

— Време на смъртта…

Не! Не!

Силни ръце я сграбчиха под мишниците. Но това не бяха ръцете, от които Трейси се нуждаеше. Не бяха на Джеф. Това беше ужасен кошмар и тя щеше всеки момент да се събуди. Всеки момент.

Гласът в главата й бе спокоен и настойчив. Звучеше като гласа на Блейк Картър. Скъпият Блейк! Къде ли беше? Повтаряше едни и същи думи, отново и отново.

„Да си вървим, Трейси. Да си вървим.“

Трейси вярваше на Блейк. Послуша го.

Затвори очи и се върна в мъглата.