Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (26)

25.

Блейк Картър гледаше как Трейси и Никълъс яздят към него нагоре по хълма. Косата на Трейси бе пораснала и сега стигаше почти до раменете. Развяваше се зад нея като опашка на хвърчило, докато тя галопираше срещу вятъра с момчето си, а стройната й фигура идеално се сливаше с ритъма на коня и движенията му, като че бяха едно същество, не две. Трейси беше родена ездачка. Няма как да научиш това умение, както и не можеш да фалшифицираш естествената красота, струяща от нея под лъчите на слънцето. Блейк си помисли, че я обича от толкова отдавна, че едва го забелязва.

Втората му мисъл беше, че не иска тя да заминава.

Като гръм от ясно небе вчера Трейси бе заявила, че на следващия ден ще лети за Европа, където ще остане една седмица. Каза им, че ще посещава някакъв курс по готварство в Италия. Но Блейк Картър не беше глупав. Надушваше нещо гнило и то не беше мухъл.

Ник също не се зарадва.

— Победих те! — задъхано извика момчето и спря понито си под дъба, където ги чакаше Блейк, и се усмихна на майка си. — Значи имам право на едно желание, а то е да не заминаваш за Италия.

— Съжалявам — засмя се Трейси. Тя също се бе запъхтяла. Бързата езда под юлското слънце бе изтощила и двама им. — Няма да стане. Пък и ще отсъствам само седмица.

Тя се усмихна на Блейк, но той я изгледа строго.

Ник подхвана отново:

— Има курсове по готварство и в Денвър. Защо не се запишеш за някой от тях?

— Именно — мрачно промърмори Блейк Картър.

— Бих могла — отвърна Трейси. — Но Денвър едва ли е кулинарната столица на света. Освен това искам да отида в Италия. Защо вдигате толкова шум за една кратка ваканция? И двамата можете една седмица да се справите сами.

Ник пришпори коня към по-ниските полета, където Блейк му бе направил няколко препятствия, за да се упражнява. Останала сама с Блейк, Трейси неловко се размърда под неодобрителния му поглед.

— Какво? Защо ме гледаш така?

— Защото не съм глупак. Не зная какви игри играеш, Трейси, но ми е ясно, че това пътуване е опасно.

Тя отвори уста да отговори, но Блейк гневно махна с ръка.

— Не смей да ми повтаряш отново тази глупост за курсовете по готварство. Не смей!

Трейси го изгледа със зинала уста. Досега не беше чувала Блейк да повишава тон, поне на нея. Странно, но почувства как очите й се напълниха със сълзи.

— Отдавна ме лъжеш — продължи Блейк. — За себе си. За миналото си. И аз се правя, че вярвам, защото всъщност не ме интересува коя си, Трейси. Наистина. Радвам се, че съществуваш. Обичам те, обичам и Ник. И не искам да заминаваш.

Трейси се наведе от седлото и докосна рамото му. Беше твърдо и неподатливо като клон на дърво. Също като собственика си, помисли Трейси. Цял живот се бе прегъвала и правила компромиси. Но Блейк живееше в свят на бяло и черно, правилно и неправилно. Не отстъпваше пред нищо.

— Трябва да замина — повтори тихо тя. — Един човек някога ми спаси живота. Обичах го с цялото си сърце. Сега може би имам шанс да спася неговия. Бих ти казала повече, ако можех, но не мога.

— Онзи канадец Ризо е замесен, нали? — Блейк изплю името на Жан все едно бе гнил плод.

— Не, той не знае нищо — отговори Трейси, спестявайки половината истина.

— Ами ако нещо те сполети? — Гласът на Блейк потрепери. — Този човек, заради когото ще прекосиш света, по-важен ли е за теб от Никълъс?

— Разбира се, че не. Никой не е по-важен от Ник.

— Тогава не заминавай. Защото, ако умреш, Трейси, това момче няма да си има никого.

— Глупости. Има теб — отговори ожесточено Трейси, обърна кобилата си и я пришпори обратно към ранчото. — И не възнамерявам да умирам, Блейк. Ще се върна след една седмица, точно както те уверих. Ако престанеш да се държиш така ужасно към мен, може дори да ти донеса парче торта. Веднага щом се науча да я правя.

Думите й бяха сигнал за Блейк да се усмихне, да разсее напрежението помежду им, но той нямаше сили. Вместо това гледаше с каменно лице как Трейси язди надолу по хълма и се загубва от поглед.

 

 

Даниел Купър притисна с ръце слепоочията си.

Мъчеше го ужасно главоболие.

Виковете на Джеф Стивънс започваха да го изнервят.

„Пътят към праведността е покрит със страдание — напомни си той и увеличи волтажа на машината, пускаща електрически импулси към китките и глезените на Стивънс. — Спомни си за нашия Бог в Гетсиманската градина. Дори той се е чувствал изоставен.“

Досега Трейси трябваше да е тук.

Къде беше тя? Беше ли получила посланието му?

Трудно е да опазиш вярата си. Но Даниел Купър се уповаваше на Бог.

 

 

Блейк Картър сложи Ник да си легне и се готвеше да си направи нещо за вечеря, когато телефонът иззвъня. Тази сутрин Трейси бе заминала за Европа и Блейк бе сам вкъщи.

— Домът на Шмид.

— Блейк. Как сте? — Гласът на Жан Ризо бе последният звук на земята, който Блейк искаше да чуе. — Обажда се Жан Ризо. Приятел на Трейси.

— Зная кой сте.

— Съжалявам, че звъня толкова късно, но трябва да говоря с нея. Боя се, че е спешно.

— Не можете да говорите с нея.

— Моля?

По линията се предаде гневът на стария каубой.

— Защо не се върнете, откъдето сте изпълзели, и не оставите Трейси на мира?

— Вие не разбирате…

— Не, господине. Вие не разбирате. Нея я няма. Тази сутрин отлетя за Европа. Защо вие не ми кажете каква работа има тя в Европа? При условие че синът и животът й са тук? Вие я замесихте в това, Ризо! Ако нещо сполети тази жена, кълна се в бога…

— Къде замина, Блейк?

Картър не отговори.

С огромно усилие Жан овладя гнева си.

— Важно е да ми съобщите каквото знаете.

Блейк долови паниката в гласа на Жан. Стремеше се с всички усилия да звучи спокойно, но беше прав. „Значи и аз съм прав. Трейси наистина е в опасност. След като не се е доверила на Ризо, сигурно е сериозно.“

— Замина за Италия. Това ми каза. Рим. Но не зная дали е истина. Напоследък доста лъже. Единствено съм сигурен, че тази сутрин взе такси до летището в Денвър.

— Споделяла ли е нещо? Каквото и да е?

— Спомена, че се опитва да помогне на някакъв приятел. Който някога й е спасил живота. Увери ме, че ще се върне след седмица. Толкова. Сега ще ми кажете ли какво става?

— Бих искал да можех — въздъхна Жан и затвори.

Почти минута той стоя замръзнал с телефона в ръка.

Думите на Блейк Картър бяха като киселина, плисната в лицето му. Страхуваше се, че Трейси ще постъпи точно така. Бе достатъчно самонадеяна сама да се опълчи на Даниел Купър, ако се боеше, че животът на Джеф Стивънс е в опасност. Дали нещо в писмото на Купър, в гатанката му я бе подтикнало да замине? Жан се надяваше, че инстинктът за самосъхранение или загрижеността за сина й ще накара Трейси да се дръпне от ръба на пропастта.

Но не бе станало така. Открай време Трейси беше импулсивна. Вълкът козината си мени, но нрава — не.

Жан беше длъжен да я намери преди Купър.

Ако нещо я сполети, помисли си Жан, нямаше да се наложи Блейк Картър да го убива. Жан Ризо не би могъл да живее с тази вина. Вече бе разочаровал сестра си, съпругата си, децата си и онези нещастни убити жени. Ако загубеше и Трейси…

„Мисли, Жан. Мисли! Къде е тя?“

Той вдигна телефона и започна да набира.

 

 

Джеф изпадаше в безсъзнание и отново идваше на себе си.

Съвсем скоро тялото му щеше да се предаде. Болката щеше да си отиде.

Дано. Алтернативата бе немислима.

Почувства, че нещо мокро и меко се притиска до устните му.

Сюнгер?

Засмука го безсилно, копнеещ за вода, но течността не беше вода. Беше горчива. Наркотик. Въпреки това той я засмука, изтривайки ужасите от съзнанието си.

Агнецът.

Смърт на кръста.

За миг болката спря. Джеф лениво се зачуди ще дойде ли някой да го спаси. Изобщо търсеше ли го някой? Полицията? Интерпол? ФБР? Купър бе обсебен от Трейси. Но тя нямаше да дойде. И как? Трейси не знаеше нищо за бедата му.

Освен това вече не го обичаше.

Отдавна не го обичаше.

Горчивата течност извърши своето вълшебство.

Джеф заспа.

 

 

Жан Ризо бе готов да заплаче от безсилие.

— Сигурно има нещо. Проверихте ли списъците на пътниците на всички авиолинии?

Колегата му въздъхна.

— Вчера от Денвър? Да. Няма Трейси Шмид. Нито Трейси Уитни.

— А вътрешните полети? Може да се е прекачила в друг град.

— Ако е така, използвала е друг паспорт. Тя е измамница, нали?

Вече не, помисли Жан.

— Със сигурност има много паспорти. Разпространихте ли снимката й?

Жан изсумтя. Беше дал фотографията на Трейси на служителите на летището в Денвър и я бе разпратил в полицейските участъци из целите Съединени щати и редица европейски градове, както и образа на Джеф Стивънс. И в двата случая лошото бе, че снимките бяха отпреди петнайсет години. Защо, по дяволите, не бе снимал Трейси, когато заедно бяха в Ню Йорк? Разполагаше с достатъчно време. Можеше да помоли Блейк Картър за по-нова фотография, но знаеше, че така старецът щеше да изпадне в още по-убийствена паника. Последното, което Жан искаше, бе изчезването на Трейси да бъде оповестено.

— Обади ми се, щом чуеш нещо.

Докато напразно чакаше телефонът да звънне, Жан насочи вниманието си към гатанката на Даниел Купър. Имаше основание да подозира, че Джеф Стивънс е вече мъртъв. С останалите си жертви, жените, Купър не беше се двоумил, беше се отървал от тях бързо и безмилостно. Но Трейси беше различна. Където и да отидеше Трейси, Купър я следваше. Жан Ризо не се съмняваше, че тя се е запътила право към капана на Купър. Но след като тя бе разшифровала посланието му, можеше да го направи и той. И ако Стивънс беше жив, следите щяха да го отведат до него.

Първата спирка на Жан бе в апартамента на приятеля му Томас Бароу. Той бе чуждестранна присадка в Лион, също като Жан. Лондончанин по рождение, в университета Томас Бароу бе учил международни отношения. Преди години с Жан Ризо се бяха сприятелили, когато Томас го посъветва за един случай, по който детективът работеше. Впоследствие усърдно сътрудничеше на Интерпол и двамата мъже доста се сближиха.

— Не разбирам как мога да ти помогна. — Томас наля на Жан чаша кафе, толкова гъсто, че направо твърдо, и намали музиката на Вагнер, която слушаше. Жан му разказа набързо историята на Библейския убиец Даниел Купър. Обясни, че престъпникът е взел за заложник някакъв мъж и че животът на този мъж зависи от дешифрирането на писмото на Купър до Трейси.

— Побъркан си на тема кръстословици — добави Жан.

— Това не е кръстословица.

— Гатанка е. Кръстословиците са гатанки.

— Е, да… — колебливо се съгласи Томас.

— Прочети посланието сякаш е кръстословица и ми кажи каквото ти дойде на ума. Нужни са ми времето и мястото.

Жан наблюдаваше как приятелят му мълчаливо чете. След минута Томас весело съобщи:

— Имам няколко идеи.

— Чудесно.

— Все пак са само идеи. Не съм психиатър. Не зная как мисли един убиец.

— Разбирам. Давай.

— Добре. Започвам от началото. Ако беше кръстословица — каквато да не забравяме, че не е, — тогава двайсет рицари може всъщност да означават двайсет нощи^[1]. Авторите на загадки често използват омофоните като игра на думи. „Три пъти по три“ е девет. Затова твоят човек чака кралицата, или когото там очаква, след двайсет нощи в девет часа.

Жан ококори очи от учудване.

— Това е изумително!

— Запомни, че може да е напълно невярно и глупаво. Просто е едно хрумване — напомни му Томас.

Жан пресметна преди колко време Купър е написал писмото. Ако приемеше, че двайсет нощи са започнали от деня, след като го намери, значи им остават… осем дни.

Една седмица да спаси живота на Стивънс. Ако все още беше жив.

— Да се движим по тях, ред след ред. — Томас ясно разбираше задачата. — „Под звездите“ вероятно означава каквото и пише. Мястото на срещата е навън. Но споменаването на олтари и тям подобни говори за място за молитви. Възможно е да означава и църква с изрисувани звезди по тавана. Има много възможности.

Жан трескаво записваше в един бележник.

— „Тринайсет агнеца на олтара заклани“ навярно са твоите тринайсет убити жертви. Предполагам, че „четиринайсетият“ е заложникът.

Разбира се! Когато Томас го каза, му прозвуча очевидно.

— Ако страда и за мъки избран е, а скоро ще свърши… — Томас направи пауза. — На мен ми звучи като смъртоносна заплаха. Мъчение до смърт. Особено след което се споменава плащаницата. С плащаници завиват труповете, нали? Нужен е труп, за да ти трябва плащаница.

Жан потрепери.

— Следващите два стиха са най-важни — продължи Томас. — Танцът по белите и черните плочи може да се отнася до шаха, особено с тези рицари и царици.

— И аз си го мислех — вметна Жан.

— В този случай трябва да обмислим „къде танцуват майстори отбрани“. Някъде, където гросмайсторите играят. Може би навън? Зная, че в Русия играят навън, известно ли ти е? Или на някакъв шампионат. „Шест хълма се издигат, един е загубен“ е друга насока за място, най-конкретната. Но не ме питай какво значи, преди да имам някаква следа. Подозирам, че „сцената богата на древна история“ е също важно място. Цялата географска информация е в тази строфа. Нужно е само да я разплетеш.

— Добре — съгласи се Жан. — Това ли е всичко?

— Това е.

Жан престана да пише. Стана да си върви.

— Благодаря.

— Опасявам се, че не е много — оправда се Томас Бароу и подаде на Жан сакото му. — Но ако бях на твое място, щях да потърся шест хълма и турнири по шах на открито. Или някакви смахнати, които се мотаят по такива места в девет вечерта в продължение на три седмици.

 

 

Жан се втурна в кабинета си, направи си още едно кафе от машината и тъкмо сядаше на бюрото си, за да обмисли идеите на Томас Бароу, когато колегата му влезе с гръм и трясък.

— Имаме прогрес. Трейси е взела полета в два и петнайсет от Денвър до лондонския „Хийтроу“. Един служител от закусвалня на летището е разпознал нейната снимка!

Антоан Клери бе млад и амбициозен, с жилесто тяло, сипаничава кожа и вечно нетърпеливо изражение. Донесе новината на шефа си като кученце, което поднася топка в краката на стопанина. Ако имаше опашка, помисли си Жан, щеше да я завърти. В този случай обаче Жан споделяше вълнението на Клери.

— Прекачила ли се е в Лондон?

— Не и същия ден.

— Под какво име е пътувала?

Антоан погледна листа в ръката си.

— Сара Грейнджър. Използвала е британски паспорт.

— Ужасна работа — беше коментарът на Жан. — Вдигни британската полиция под тревога.

— Вече се обадих в офиса ни в Лондон.

— Да проверят не само „Хийтроу“. Изпрати снимката й на всички аерогари, на „Евростар“ и на фериботните пристанища. Довър, Фолкстоун и навсякъде. Не ми се вярва Купър още да е в Лондон. Възможно е тя вече да е напуснала Англия и трябва да разберем накъде е тръгнала и кога.

Антоан Клери излезе от стаята. Жан Ризо се въодушеви. Първата хубава новина от дни насам.

„Ще те намеря, Трейси. Ще намеря и теб, и Джеф Стивънс, и Даниел Купър. И ще сложа край на всичко, веднъж завинаги.“

 

 

Изминаха три дни.

Не последва нищо.

Въодушевлението бе заместено от тревога и най-накрая от отчаяние. Трейси бе пристигнала в Лондон и се бе изпарила. Не намериха от нея следа, нито от Сара Грейнджър или някоя от другите й самоличности.

Служителите в лондонския клон на Интерпол се защитаваха от яростните въпроси, с които ги засипваше Жан Ризо.

— Знаете ли колко пътници преминават през „Хийтроу“ всеки ден. Около сто хиляди. И очаквате служителите да запомнят нечие женско лице? Тя може да лети с всякаква самоличност. Осемдесет и четири авиолинии, Жан, използват „Хийтроу“, за да се отправят към сто седемдесет и четири дестинации. Вероятно тя е напуснала „Хийтроу“. Все едно търсим игла в купа сено.

Докато чакаше някаква вест от Трейси, Жан удвои усилията си да разреши гатанката на Даниел Купър. Явно Трейси знаеше нещо, което не му бе известно. Някаква тайна, известна на нея, Купър и навярно на Джеф Стивънс?

Шахът не го отведе доникъде. Разговаря с шахматисти, членове на клубове по шах и с редактора на списанието „Шахматни новости“, най-четеното и уважаваното издание, посветено на играта.

— Има толкова турнири по шах на открито, колкото и звезди по небето или песъчинки по плажа — съобщи му редакторът. — Трябва ти само дъска. Колкото до официалните турнири, те винаги се състоят на закрито. Световният шампионат по шах е най-престижният, разбира се. Но където ще „танцуват майсторите“, може да се отнася до всеки двубой или състезание.

Жан премести вниманието към „шестте хълма“. Свърза се с полицията в Хертфордшир, Англия, и с пазителите на дългите могили, показа им снимките на Даниел Купър и Трейси. Никой не беше ги виждал, нито бе забелязал нещо подозрително. През изминалите десет години не бе провеждан значителен турнир по шах.

Полицията в Джорджия пък прие цялата история като шега.

— Гатанка ли? Звучи ми като филм за Батман. Тук нямаме много случаи със заложници. Но, ако видим вашия човек, бъдете сигурен, че ще ви съобщим. Сигурно искате да потърсим и Пингвина^[2]?

Жан се ядоса, но не се отдаде на гнева си. Купър със сигурност все още бе в Европа. Въпреки че технически бе възможно да се върне в Съединените щати, помъкнал заложник, но нямаше нужда да си усложнява живота.

Силви му се обади.

— Утре е рожденият ден на Клеманс. Става на седем.

Жан трепна.

— Извинявай. Съвсем забравих.

— Зная. Затова ти се обаждам. Купих й подарък от теб и го опаковах. Фотоапарат.

— Благодаря. И отново извинявай.

— Утре следобед в четири ще заведеш и двамата на кино.

Жан се стресна. Имаше четири дни да открие Даниел Купър, а следата вече беше почти студена.

— Силви, не мога. Налага се да работя. Аз…

— Вече купих билетите. Тя има рожден ден, Жан. Иска да те види. Не закъснявай.

 

 

Клеманс и Люк бяха крайно развълнувани.

— Може ли да си вземем сладоледи?

— Може ли да си вземем бонбони асорти?

— Тъй като е рожденият ден на Клем, ще купим ли пуканки и бонбони асорти?

— Можем ли да гледаме на 3D?

Жан почувства щастие, че е семеен, заедно с вината, че не е винаги с децата си. Толкова са сладки. Хубаво е да ги вижда по-често.

Напук на изричните напътствия на майка им той купи огромен плик с бонбони, преди да се настанят в тъмния киносалон. Филмът беше предвидим, ленива анимационна история с духовити герои и непропорционално секси героини.

„От Трейси би излязла незаменима героиня — помисли си той. — Вироглава и храбра. Интелигентна и импулсивна.“

Умът му се върна към случая. Цяла сутрин бе гледал снимките от охранителната камера, доставени му от лондонската транспортна полиция, показващи как преди четири дни Трейси излиза от митницата и се появява в залата за пристигащи. Носеше шал на главата и очила, които успешно скриваха голяма част от лицето й. Държеше се небрежно и спокойно. Нито бързаше, нито се влачеше и никога не поглеждаше през рамо или назад, докато вървеше към метрото.

Жан ги превърташе часове поред, вглеждайки се за някакво указание, което да събуди паметта му или да посочи друга следа.

Беше ли Купър в Лондон? Поне в Англия?

Някакъв инстинкт му подсказваше, че не е така, но той си казваше, че инстинктите му грешат. Едва когато тръгна да вземе децата, разбра, че в Националната галерия има изложба, озаглавена „Шестте хълма“. Изпрати бърз имейл до лондонския полеви офис на Интерпол, за да се свържат с управлението на галерията, но нямаше търпение да вдигне телефона и сам да им се обади.

Извади мобилния от джоба си, включи го и остана сляп за неодобрителните погледи на останалите родители. Остави го на вибрация. Апаратчето веднага потрепери в джоба му и зажужа като ядосана пчела.

Девет пропуснати обаждания.

Девет! Нещо се беше случило.

Той отвори пощата си и зачете.

 

 

Силви Ризо се бе настанила на канапето във всекидневната, четеше роман и се наслаждаваше на заслужено спокойствие, когато входната врата се отвори и вътре се втурнаха децата. Баща им вървеше след тях, видимо обезпокоен.

— Извинявай — измънка Жан. — Налага се да вървя. Трябва да гоня самолет.

— Какво, сега ли?

— Филмът не беше свършил дори и наполовина! — оплака се Клеманс.

— Татко не ни остави да го догледаме. Дори не си доядох сладоледа! — изхленчи Люк.

— Купил си им сладоледи? — още повече се намръщи Силви. — Казах ти, че от тях на Люк му прилошава.

— Нямаше как.

— За бога, Жан! — сопна се Силви. — Ако продължаваш така, ще се обърна към съда. Не бива да ги изоставяш по този начин. Днес е рожденият ден на Клеманс!

В този момент Люк отчаяно повърна, обливайки целия килим на всекидневната.

Жан побягна към колата си, без да се обръща назад.

Бяха забелязали Трейси на „Хийтроу“. Материалът беше от два дни, но беше ясен. С новоизмисленото си име и удължената тъмнокестенява коса, тя се бе качила на борда на „Британия“ на път за България.

Тази година Световният шампионат по шах се провеждаше в тази страна.

Жан възложи на Антоан Клери да провери датата и мястото.

— Състезанието започна вчера. Провежда се в Пловдив, провинциален град, в конферентния център към хотела.

Жан провери Пловдив в търсачката „Гугъл“, глух за крясъците на децата си „не е честно“ откъм задната седалка.

В България често наричат Пловдив „града на седемте хълма“… Всъщност в града има шест сиенитови хълма, наречени тепета…

Жан Ризо настъпи педала за газта.