Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Нощта преди разсъмване (25)

24.

Трейси беше вкъщи и четеше, когато телефонът иззвъня.

— Как се справяш с гатанките?

Гласът на Жан Ризо разби спокойствието й, все едно куршум разби стъклото на прозорец.

— Никак. Мразя гатанките.

— Можеш да подобриш уменията си. И то бързо.

— Така ли? Що не се разкараш. Помолих те, Жан. Остави ме на мира.

Трейси затвори.

Двайсет секунди по-късно телефонът отново звънна. Трейси би се направила на глуха, но Ник беше в кухнята и щеше да вдигне.

— Моля — грубо попита тя.

— Нуждая се от помощта ти.

— Не. Край. Имаше нужда от помощта ми и я получи, помниш ли? Моля те, Жан.

— Даниел Купър е хванал Джеф Стивънс.

Тишината на другия край на линията беше оглушителна.

— Трейси? Още ли си там?

— Как така е хванал Джеф?

— Отвлякъл го е. Похитил го е. Може и да е по-лошо, не зная. Купър е оставил писмо. Адресирано е до теб.

— Не може да бъде! — Трейси сподави риданието си. — Защо?

— Не зная защо. Но го отворих и е гатанка, а съм напълно сигурен, че ако не можеш да ми помогнеш да я разгадая, Джеф Стивънс е мъртъв.

Ново мълчание.

— Съжалявам, Трейси.

След цяла вечност гласът й прозвуча дрезгаво по линията.

— Прочети ми го.

Жан въздъхна.

— Добре. Ето го. „Моя най-скъпа Трейси…“

— Написал е „моя най-скъпа“?

— Да.

— Добре. Продължавай.

— „Моя най-скъпа Трейси. Взел съм господин Стивънс за заложник. Надявам се заради него и заради себе си да изпълниш инструкциите, съдържащи се в тази бележка. Това, което пиша по-долу, има значение за теб и само за теб. Изпълни каквото те моля и нито ти, нито Стивънс ще пострадате. И ела сама. Вечно твой, Д. К.“ Изпращал ли е подобни послания и преди? — попита Жан.

— Не. Никакви послания. Никога. Щях да ти кажа, ако го беше направил. Какво друго е написал?

— Нищо. Само гатанката. Готова ли си?

Трейси затвори очи.

— Давай.

— Добре. Прилича на стих. Има четири строфи.

Четири строфи? Господи!

— Добре.

Жан прочисти гърлото си и започна да чете думите на Купър с мекия си канадски акцент:

Двайсет рицари, три пъти по трима,

ще срещнат своята кралица любима.

Чака я любовник, съпруг и съдба

под звездите, които блещукат в нощта.

— Това е първият куплет. Напомня ли ти нещо?

Трейси въздъхна.

— Не. Нищо. Рицари и кралици. Може би е свързано с игра на карти? — Тя съзнаваше, че като удавник се хваща за сламка. — Продължавай и го прочети до края. Може би като цяло ще има смисъл.

— Добре. — Ризо продължи. — После е написал:

Тринайсет агнеца на олтара заклани,

четиринайсети страда, за мъки избран е.

Скоро ще свърши — с грехове опростени,

плащаницата стара с нова заменя.

— Има и още:

Танцуват по плочи и бели, и черни

майстори отбрани в точното време.

Шест хълма се издигат, един е загубен.

Грешници поемат по пътя си труден.

— И последната строфа:

Рицари двайсет, три пъти по три,

най-после любовта ми ще ме посети

на сцена, богата с древна история,

докрай да се изпълни волята Божия.

— Това е.

— Това ли? — Трейси изохка отчаяно. — Нищо друго?

— Нищо друго.

Отново надвисна тишина. Пръв я наруши Жан.

— Знаеш ли какво означава?

— Не — отговори Трейси.

— Изобщо нищо ли не ти хрумва? Нямаш ли някакво предположение?

— Нужно ми е време, Жан! Обаждаш ми се като гръм от ясно небе, четеш ми някакво шантаво стихотворение и очакваш да разреша случая ей така. — Тя ядосано щракна с пръсти. — Даниел Купър е луд. Откъде да зная как работи извратеният му мозък?

— Права си. Извинявай. Просто нямаме достатъчно…

— Време. Зная.

Трейси долавяше разочарованието в гласа на Жан Ризо. Истината беше, че всъщност имаше идея. Но беше оформена наполовина, не бе сигурна в нея и изобщо не бе решение. Не беше готова да я сподели с Ризо.

— Ще ти изпратя стихотворението, за да го имаш написано — каза Жан. — Тази сутрин трябва да летя за Франция, но знаеш как да се свържеш с мен. Ако нещо ти хрумне, нали ще ми съобщиш? Някаква идея, намек или мисъл, колкото и да е невероятна.

— Разбира се.

— Ти си ключът към загадката, Трейси. И преди го знаех, но сега Купър изцяло го потвърди. Иска да ти каже нещо. И то е лично.

— Сигурен ли си, че е отвлякъл Джеф? — попита Трейси. — Откъде знаеш, че не блъфира? Тактическа маневра, за да ме примами?

— Не зная — откровено отговори Жан Ризо. — Но наистина ли искаш да го наречеш блъф, Трейси? Ако грешиш…

Не беше нужно да завършва изречението си.

„Зная. Ако греша, Джеф умира.“

Трейси се облегна на стола си и потърка очи. Дланите й се потяха, а устата й бе суха, все едно е сдъвкала топка памук.

Тя помисли: „Страх ме е. Страх ме е за Джеф, страх ме е за себе си“.

Веднъж Джеф бе спасил живота на Трейси. Сега беше неин ред да му върне жеста. Но каквото каза на Жан Ризо бе истина. Мразеше гатанките. Открай време никак не я биваше в каквито и да е загадки. А тази бе съчинена от луд.

— Дай ми двайсет и четири часа — помоли тя Жан. — Нужно ми е да помисля.

— Нямаме двайсет и четири часа… — започна детективът.

Но линията вече бе прекъсната.

 

 

На следващия ден Трейси закара Никълъс на училище. Вместо да се отправи към вкъщи, тя зави по шосе четирийсет и подкара към градчето Гранби.

Клубът по шах в Гранби се събираше четири пъти в седмицата в малка стая над универсалния магазин. Членовете му бяха главно пенсионери, някои местни, други идваха от Боулдър, дори от Денвър. За малък местен клуб Гранби имаше сериозна репутация.

— Нужно ми е да науча ходовете в шаха.

Трейси седна на една маса срещу мъж, гонещ седемдесетте. Казваше се Боб. Лицето му бе сбръчкано като печена ябълка. Беше нисък и плешив, с малки, широко разположени, интелигентни кафяви очи, които блеснаха от интерес, докато слушаше Трейси.

— Темата е обширна. Можете ли да бъдете по-точна?

Трейси подаде на Боб лист хартия със стихотворението на Купър.

— Това е гатанка — обясни тя. — Отговорът трябва да е място с много специфично географско положение. Навярно определя и време. Отначало помислих, че авторът загатва за игра на карти заради рицарите^[1] и кралиците. После погледнах третата строфа „танцуват по плочи и бели, и черни майстори отбрани“. И разбрах, че не става въпрос за карти. А за шах.

Възрастният човек кимна.

— Възможно е танцът да е намек за шах. Но не се споменават ходове.

— „Двайсет рицари, три пъти по трима, ще срещнат своята кралица любима?“ — попита с надежда Трейси.

Боб се усмихна.

— В шаха рицарите са конниците, тоест конете. И има само четири, скъпа моя — два бели и два черни. Няма ходове с двайсет коня. Освен, разбира се, ако не се играе на пет дъски. Пет партии, които се играят едновременно.

Трейси записа „Пет игри?“ в бележника пред себе си.

— Да забравим бройката — предложи тя на Боб. — Ще ми обясните ли ходовете, с които играчът би използвал конете, за да хване в капан кралицата?

Лицето на стареца светна. Сега Трейси говореше на неговия език.

— Мога да направя нещо повече, скъпа моя. Мога да ви покажа.

 

 

Два часа по-късно, карайки обратно към Стиймбоут Спрингс, Трейси знаеше много повече за ходовете в шаха. Но нямаше представа какво се опитва да й каже Даниел Купър.

Опита се да мисли логично.

Шах.

Двамата с Джеф направихме удар на „Кралица Елизабет“, където измамихме двама гросмайстори — Петър Негулеско и Борис Мелников. Знаели Купър за това? „Кралица Елизабет“ ли е мястото, където майсторите танцуват?

Да предположим, че аз съм кралицата в този танц на черни и бели плочи.

Но кои са двайсетте рицари, които ще ме срещнат?

Пет дъски. Двайсет рицари… Сенките на отговорите плуваха пред очите й, но не можеше за нито един да се залови, никой не бе достоверен.

Библиотеката на Стиймбоут на практика бе празна. В детската секция няколко млади майки седяха в кръг и слушаха приказки с малките си деца, но други нямаше. Трейси си спомни как е идвала тук с Ник и за миг я прободе носталгия.

— С какво да ви услужа? — усмихна се библиотекарката на Трейси. — Госпожа Шмид, нали?

— Имате ли отдел по история? — попита Трейси.

— Разбира се. Ще ви го покажа.

— Благодаря. Също ще ми е нужна парола, за да използвам компютрите.

Библиотекарката кимна.

— Ще ви дам временна карта за библиотеката и ще имате достъп.

 

 

Същата нощ, след като Никълъс заспа, Трейси многократно изчете бележките си, докато очите й започнаха да се замрежват. В главата й плуваха цифри като части от сложна мозайка.

Двайсет рицари. Пет дъски. Тринайсет агнеца. Шест хълма. Един изгубен.

По-рано в библиотеката тя прерови книгите и интернет за информация за „шест хълма“ и „места с шест хълма“.

Резултатите не бяха окуражаващи. Имаше шест хълма в Алфарета, Джорджия. Университетите в руския град Термск бяха разположени на шест хълма. Имаше шест сиенитови хълма в Пловдив, България, наричани тепета. Известната редица от шест дълги могили в Хертфордшър, Англия, бяха познати като Шестте хълма. Йерусалим бе прочут със седемте си хълма — седем ставаше шест, след като „един бъде загубен“. Беше безнадеждно. Джеф можеше да е навсякъде — от Йерусалим до Джорджия. Тя се опита да не мисли какво навярно става с него, какво мъчение човек като Даниел Купър би могъл да изобрети. Но я обземаше все по-силна паника с всяка изминала минута и час. Джеф се нуждаеше от нея! Тя беше единствената му надежда. Ако Купър играеше шах с Трейси, щеше да спечели.

Тя отново прочете стихотворението. Единственият, който за нея нямаше смисъл, бе вторият куплет, онзи за плащаницата и агнеците. „Четиринайсети страда, за мъки избран е.“ Какво значение имаше числото четиринайсет? Никакво. Единственото, което хрумваше на Трейси, бе „нещастното тринайсет“, но това не я водеше доникъде. Сигурна бе, че ключът е в шаха, но пътуването й до Гранби я обърка повече, отколкото да внесе яснота.

Някой щеше да чака кралицата — тя ли бе кралицата — под звездите. Означаваше ли, че мястото на срещата с Купър бе навън, на открито?

Изведнъж й хрумна друга мисъл. Редът от последния куплет: „на сцена, богата на древна история“. Сцената би могла да бъде навън, на открито. Нещо с историческо значение.

Тя се втурна в кабинета си и включи компютъра. Първата й идея бе Лондон и театър „Глоуб“. Педантично реставрираната сцена, където първо били представени пиесите на Шекспир, бе на открито, под звездите. Но как се свързваше с шестте хълма? Или с шаха?

Ами останалите театри на открито? Гръцките или римски амфитеатри?

Купър знаеше за интереса на Джеф към археологията. Беше ли указание това? Ами шестте хълма в Англия, ами римските дълги могили? Имаше ли амфитеатър наблизо?

Трейси чувстваше, че се приближава. Но с изминаването на часовете — единайсет, дванайсет, един след полунощ — отговорът все й убягваше. Тя си легна и сънува кошмари за мъчения и смърт, за Джеф, когото изтръгват от прегръдките й и го хвърлят в студено, черно и безкрайно море.

Трейси се събуди стресната. Часовникът до леглото й сочеше 5:06 сутринта.

Пет дъски.

Шест хълма.

Изведнъж й хрумна. Не отговорът. А въпросът.

Зная какъв въпрос иска да ми зададе Купър.

Зная къде ще намеря Джеф.

 

 

Жан Ризо крачеше из апартамента си в Лион, потиснат. Днес взе децата си от училище и ги заведе да обядват пица. Разговаряха учтиво. Жан се почувства като чужд.

— Няма пряк път — каза му Силви. — Нужно е да ги виждаш повече.

Чувствайки се виновен, Жан й отговори грубо, понеже знаеше, че е права. След това се прибра вкъщи и се почувства още по-зле. Провери телефона и имейлите си, но не откри съобщение от Трейси, само две от шефа си, който го викаше в кабинета си сутринта.

Можеше да означава само едно. Анри Дювал му възлагаше друг случай.

Жан не можеше да вини шефа си. Анри му беше дал повече свобода, отколкото на който и да е друг детектив, от уважение към тяхното приятелство. Но Анри също имаше шефове и бюджет, който го ограничаваше. Библейският убиец си оставаше неразкрит. Разследването на Жан имаше скъп неуспех.

След като си наля голяма чаша уиски, Жан набра номера на Трейси.

— Някакъв напредък?

— Не. — Трейси му разказа за разговора си с шахматиста и проучването си за „шестте хълма“ и римските руини. Жан не коментира, но нещо в тона й го направи подозрителен. Навярно фактът, че говореше толкова небрежно. Джеф Стивънс, мъж, за когото се бе омъжила и когото очевидно още обичаше, беше отвлечен от известен убиец. И все пак Трейси нехайно говореше на Жан за задънени улици и фалшиви следи, сякаш не беше нищо повече от игра.

Той я запита без заобикалки:

— Какво криеш от мен?

— Нищо! Защо си така подозрителен?

— Аз съм детектив. А ти — измамница.

— Оттеглила се от занаята.

— Донякъде — напомни й Жан. — Знаеш къде са, нали?

— Категорично не.

— Защо не ми кажеш? Искаш да отидеш сама, така ли е? Защото той иска така? Надявам се да си даваш сметка, че е изключено.

— Нямам представа къде са, разбираш ли? Не зная и това е истината.

— Но подозираш?

Тя се поколеба за половин секунда, с което го потвърди.

Гласът на Жан долетя напрегнат и тревожен.

— За бога, Трейси. Не отивай да ги търсиш сама. Това е лудост. Ако знаеш нещо, каквото и да е, трябва да ми кажеш. Купър ще те убие, независимо от написаното в писмото. Ще те убие, без да му мигне окото.

— Не мисля, че ще ме убие — отговори Трейси. В далечината Жан чуваше гласа на Ник. — Време е да затварям.

— Трейси!

— Ако открия нещо конкретно, обещавам да ти кажа.

— Трейси! Изслушай ме!

За втори път през тази седмица Трейси му затвори.

— Дяволите да го вземат! — извика Жан. Трейси Уитни бе несъмнено най-вбесяващата жена, която някога бе срещал.

Ако нещо й се случеше, той никога нямаше да си прости.